Алвару д’Кампуш – Триумфална ода

 

На волана на Шевролета по шосето за Синтра

На волана на Шевролета по шосето за Синтра,
Под лунната светлина и съня, на пустинния път
Шофирам сам, карам бавно почти и почти
Ми се струва или малко се насилвам да ми се струва,
Че продължавам по друго шосе, в друг сън, в друг свят,
Че продължавам, без да е бил напуснат Лисабон и да съществува Синтра като цел на пътуването,
Че продължавам и в какво друго се състои продължаването, освен да не спираш, а да продължиш?
Ще прекарам нощта в Синтра, защото не мога да я прекарам в Лисабон,
Но като стигна в Синтра, ще съжалявам, че не съм останал в Лисабон.
Все това безпокойство без причина, без връзка, без последствие,
Все, все, все
Тази прекомерна угнетеност на духа, непредизвикана от нищо,
На шосето за Синтра, или на пътя на съня, или на шосето на живота…

Послушна на неосъзнатите ми движения на волана,
Потръпва под мене с мен колата, която ми заеха.
Усмихвам се на символа, мислейки за него и свивайки вдясно.
С колко неща назаем прекосявам света!
С колко заети неща боравя като със свои!
Каквото съм получил назаем, човече, това съм самият аз!

Отляво невзрачна къща – да, някаква бедняшка колиба – край шосето.
Отдясно надалеч се простира полето под лунната светлина.
Автомобилът, който до скоро сякаш ми даваше свобода,
Е сега нещо, в което съм затворен.
Нещо, което мога да управлявам само затворен в него,
Нещо, над което господствам, само ако съм включен в него, ако то включва мен.

Отляво, някъде назад остана скромната къща, всъщност повече от скромна.
Там животът сигурно е щастлив, само защото не е моят.
Ако някой ме е съгледал от прозореца на колибата, ще сънува: Онзи е щастливият.
Може би за детето, наблюдаващо през прозореца на горния етаж
Оставам запечатан (с колата назаем) като някакъв сън, някакво реално вълшебство.
Може би за момичето, което надзърна, дочуло мотора, през прозореца на кухнята
На приземния етаж
Съм нещо като принц от всяко сърце на момиче,
И тя ще ме проследи, скосила поглед през стъклата, до завоя, зад който се изгубих.
Оставям ли сънища след себе си или пък автомобилът ги оставя?
Аз, водачът на взетата на заем кола, или автомобилът назаем, който управлявам?

На шосето за Синтра, под лунната светлина и тъгата, всред полята и нощта,
Карайки безутешно Шевролета назаем,
Изгубвам се по бъдещия път, разтварям се в далечината, която достигам,
И с ужасно, внезапно, необуздано, непостижимо желание
Ускорявам…
Ала сърцето ми остана край купчината камъни, която заобиколих, доловил я, без да я видя,
Край вратата на колибата,
Моето празно сърце,
Моето неутолено сърце,
Моето сърце, по-човечно от мен самия, по-прецизно от живота.

На шосето за Синтра, почти в полунощ, под лунната светлина, на волана,
На шосето за Синтра, каква умора само от собственото ми въображение,
На шосето за Синтра, все по-близо до Синтра,
На шосето за Синтра, все по-малко близо до себе си…

 

Инсомния

Не спя, нито очаквам да заспя.
Дори в смъртта – не очаквам да заспя.

Очаква ме безсъние с протяжност до звездите
И напразна прозявка с широтата на света.

Не спя. Не мога да чета, щом се събудя нощем,
Не мога да пиша, щом се събудя нощем,
Не мога да мисля, щом се събудя нощем –
Боже, не мога да сънувам, щом се събудя нощем!

О, този опиум да си който и да е друг!

Не спя, лежа, пробуден труп, усещайки
И моите усещания са празна мисъл.
Преминават през мен, безредни, случили ми се неща –
Всички онези, за които съжалявам и се обвинявам.
Преминават през мен, безредни, неслучили ми се неща –
Всички онези, за които съжалявам и се обвинявам.
Преминават през мен, безредни, неща, които са нищо
И дори за тези съжалявам, обвинявам се и не спя.

Нямам сили да имам енергия да запаля цигара.
Вторачвам се в отсрещната стена на стаята, сякаш тя е вселената.
Навън цари тишината на цялата тази тоталност на нещата.
Една голяма тишина, вдъхваща страх в друг някой случай,
В друг някой случай, в който бих бил в състояние да чувствам.

Пиша наистина мили стихове –
Стихове, които казват, че нямам нищо за казване,
Стихове, упорстващи да казват това,
Стихове, стихове, стихове, стихове, стихове…
Толкова стихове…
И цялата истина, и целият живот извън тях са мои!

Спи ми се, не спя, чувствам и не знам какво да чувствам.
Усещане съм без лице, което да му отговаря,
Абстракция на самосъзнание, без да е ясно на какво
Освен необходимото, за да се чувства имането на съзнание,
Освен – знам ли аз освен какво…

Не спя. Не спя. Не спя.
Какъв тежък сън в цялата глава и над очите и душата!
Какъв тежък сън във всичко освен във възможността да спя!

О, съмване, толкова се бавиш… Ела…
Дойди напразно
Да ми донесеш друг ден, подобен на този, последван от друга нощ, подобна на тази…
Ела да ми донесеш радостта на тази тъжна надежда
Защото ти винаги си радостно и винаги носиш надежда
Съгласно старата литература на чувствата.
Дойди, донеси надеждата, дойди, донеси надеждата.
Моята умора просмуква вътрешностите на дюшека.
Боли ме гърбът, защото не лежа на една страна.
Ако лежах на една страна, щеше да ме боли гърбът, защото лежа на една страна.
Дойди, разсъмване, дойди!

Колко е часът? Не знам.
Нямам енергия да протегна ръка към часовника
Нямам енергия за нищо, нито дори за нищото…
Само за тези стихове, написани на другия ден.
Да, написани на другия ден.
Всички стихове са винаги написани на другия ден.

Абсолютна нощ, абсолютен покой там навън.
Мир в цялата Природа.
Човечеството почива и забравя своите горчивини.
Точно така.
Човечеството забравя своите радости и горчивини.
Обикновено се казва така.
Човечеството забравя, да, човечеството забравя
Ала дори будно, човечеството забравя.
Точно така. Но не спя.

 

Триумфална ода

Под болезнената светлина на мощните фабрични лампи
Ме втриса и пиша.
Пиша, скърцайки зъби, звяр пред тази красота
Пред тази красота, абсолютно непозната на древните.

О, колела, зъбни предавки, едно вечно р-р-р-р-р-р-р!
Мощен сдържан спазъм на беснеещи машинарии!
Беснеещи навън и вътре в мен
През всичките ми оголени нерви
През всички рецептори отвъд всичко, с което усещам!
Устните ми пресъхват, о, грандиозен шум на модерността,
От прекомерната ти близост до сетивата ми
И гори главата ми в желанието да те възпея с прекомерността
На изразяването на всичките мои усещания
С излишество, съвременник на вас, машини!

В треска и вторачен в моторите като в тропическа Природа –
Импозантни човешки тропици от желязо, огън и мощ –
Пея и възпявам настоящето, възпявам също миналото и бъдното
Защото настоящето е съвкупното минало и съвкупното бъдеще
И има Платон и Вергилий в машините и електрическите светлини
Единствено защото имало е минало и човешки същества били са Вергилий и Платон
И частици от някой Александър Велики от може би петдесетото столетие,
Атоми, които ще подклаждат треска в мозъка на някой Есхил от стотното столетие,
Кръжат по тези трансмисии, минават през тези бутала и махови колела
Които ръмжат, стържат, съскат, бумтят, млатят
Затрупвайки с излишество от ласки тялото ми в един-единствен ласкав досег до душата.

Ах, да можех да се изразя изцяло, тъй както моторът изразява себе си!
Да бъда съвършен като машина!
Да прекося живота, тържествуващ като най-новия модел автомобил!
От всичкото това да мога най-малкото физически да се просмуча
Да се разпоря цял, открай докрай да се отворя, да стана пропусклив
За всички аромати на масла, топлинни изпарения и въглища
На тази невъобразима флора – черна, изкуствена и ненаситна!

Побратимяване със съвкупната динамика!
Безразборният бяс да си действаща част
От железния и космополитен ход
На неустрашимо усърдните влакове
На морската служба на кораби, превозващи товари
На похотливо бавното кръжене на подемни кранове
На дисциплинираната суматоха на фабриките
И на почти безмълвното и монотонно съскане на трансмисиите!

Часове с европейска, продуктивна мяра, пристегнати
Между машинарии и утилитарна деловитост!
Големи градове, застинали за миг в кафенетата,
В кафенетата – оазиси на шумни безполезности
Където изкристализират и пак се устремяват
Шумоленето и жестовете на Полезното
Колелата, зъбните колела, лагерите на Напредничавото!
Нова бездушна Атина Палада на кейове и гари!

Ново въодушевление от значимостта на Момента!
Килове, облечени в железни плочи, усмихнато опрени в доковете
Или навирени на сухо върху наклонените плоскости на пристаните!
Интернационална, трансатлантическа предприемчивост, Canadian-Pacific!
Светлини и трескаво губене на време в баровете и хотелите
В Longchamps, Derbies и Ascots
На Piccadillies и на Avenues de l’Opéra, които прекосяват
През душата ми вътре!

Здравейте, улици, привет, площади, здравейте, градски тълпи!
Всичко, което отминава, всичко, което спира пред витрините!
Търговци, безделно шляещи се, аферисти с подчертано безукорен вид
Добре различими членове на аристократични клубове
Нечистоплътни съмнителни фигури, неопределено щастливи глави на семейства
Излъчващи бащинство чак до златната верижка, която прекосява жилетката им
От джоб до джоб!
Всичко, което минава, всичко, което минава и никога не отминава!
Прекалено открояващото се присъствие на кокотките
Интригуващата баналност (ала кой знае какво се крие зад нея?)
На малки буржоазки, обикновено дъщеря и майка
Преминаващи с целеустремеността на все някаква цел
Женствената и фалшива прелест на провлачено точещите се педерасти
И всички просто елегантни хора, които се разхождат и показват
И, в крайна сметка, там някъде вътре притежават душа!

(Ах, как искам да съм souteneur на всичко това!)

Изумителната красота на политическата корупция
Очарователните финансови и дипломатически скандали
Политически мотивираните нападения по улиците
И от време на време кометата на някое цареубийство
Озаряващо с Чудо и Фанфари обичайните и ясни
Небеса на Всекидневната Цивилизация!

Новини, опровергани в пресата
Неискрено искрени политически статии
Новини от сорта бързо-осребрявани-сензации, големи престъпления –
Цели две колонки, минаващи на втора страница!
Свежият мирис на печатарско мастило!
Току-що разлепени афиши, още влажни!
Сигнално жълти Току-що излязло! върху бели ленти!
Как обичам това всичко, всичко, всичко
Как го обичам по всички възможни начини
С очите, ушите, обонянието
С осезанието (да го докосна значи толкова много за мен!)
С интелекта – антена, вибрираща от всичко това!

Как всичките ми сетива са разгонени по вас!

Изкуствени торове, парни вършачки, напредък в селското стопанство!
Селскостопанска химия, търговия, въздигната почти до ранга на наука!
О, куфари с мостри на търговски пътници
На търговски пътници, странстващи рицари на Индустрията
Човешки придатъци на фабриките и безшумните кантори!

О, топове плат върху тезгясите! О, манекени! О, най-нови модели!
О, излишни стоки, които всеки иска да купи!
Здравейте, необятни универсални магазини с всевъзможни секции!
Здравейте, светлинни реклами, дето изплувате, сте и изтлявате!
Привет на всичко, с което сега се гради, с което днес различно е от вчера!
Здравей, цимент и железобетон, здравейте, нови технологии!
Прогрес на грандиозно смъртоносната военна техника!
Брони, оръдия, картечници, подводници, аероплани!

Обичам ви всички и всичко като някакъв звяр.
Обичам алчно плътоядно
Извратено, впивам поглед
Във вас, о, велики, банални, полезни, излишни неща
О, до една модерни вещи
О, мои съвременнички, настоящата и ближна форма
На инстантната система на Вселената!
Новото метално, динамично Откровение на Бог!

О, фабрики, лаборатории, music-halls и лунапаркове
О, броненосци, мостове, плаващи докове –
В моя ум, бунтуващ се до бяла нажеженост
Ви познавам като красива жена
Изцяло ви обладавам като красива жена, която не обичаш
На която се натъкваш случайно и ти се струва най-занимателното нещо на света.

Хей, привет, фасади на големи магазини!
Хей, привет, асансьори на високи здания!
Хей, привет, ремонти на правителствени кабинети!
Парламенти, политики, докладчици за бюджети
Фалшифицирани бюджети!
(Бюджет, естествен колкото едно дърво
Парламент, прекрасен като пеперуда).

Здравей, заплененост от всичко в живота
Защото всичко е живот: от брилянтите във витрините
До нощта, загадъчния мост, прехвърлен между небесните тела
И древното тържествено море, което мие бреговете
И милостиво бива същото
Което бивало е във времето на Платон, когато Платон
Действително присъствал е в плътта си и с душата в нея
И разговарял с Аристотел, който нямало да стане негов ученик.

Бих могъл да умра, помлян от мотор
С чувството на блажено отдаване на обладана жена.
Хвърлете ме в пастта на пещите!
Бутнете ме под колелата на локомотивите!
Побой ми нанесете на бордове на кораби!
Мазохизъм посредством механизми!
Садизъм на нещо модерно и аз, и всичко омешано!

Хоп-ла-хо, жокей, спечелил конните надбягвания в Дарби
Здраво захапи двуцветната си cap!

(Да съм толкова голям, че да не мога да мина през никоя врата!
Ах, гледането е за мен сексуална перверзия!)

Хей, привет, хей, здравейте, катедрали!
Нека си строша главата в ъглите ви, когато ви заобикалям
И да ме вдигнат от паважа, подгизнал в кръв
Без никой да ме знае кой съм.
О, вие, tramways, фуникулери, метрополитени
Отърквайте се в мен до спазъм!
Хилла! хилла! хилла-хо!
Смейте се гръмко право в лицето ми
О, автомобили, препълнени с нощни птици и курвета
О, всекидневни множества, ни радостни, ни тъжни, заливащи булевардите
Многоцветна анонимна река, в която не мога да се потопя, тъй както искам!
Ах, що за заплетени съществувàния, какво ли не става по домовете, подслоняващи всичко това!
Ах, да познавах живота на всички, паричните им затруднения
Домашните разпри, неподозирания от никого разврат
Мислите, които всеки има, останал сам със себе си во свойта стаичка
И жестовете му, когато несмущаван е от ничий поглед!
Да не знаеш всичко това е равносилно да не знаеш нищо, о, бяс
О, бяс, който като треска, разгоненост и алчен глад
Лицето ми изпива и размята понякога ръцете ми
В нелепи гърчове насред тълпата
По улиците, изкипяващи от блъсканица!

И долнопробните и мръсни хорица, които изглеждат винаги същите
Използващи псувните като обичайни изрази
Чиито синове крадат край входовете на бакалниците
А осемгодишните им дъщери – намирам това за красиво, харесвам това! –
Бият чекии на благоприлични на вид господа по тъмните ъгли на стълбищата.
Сновящото по скелетата простолюдие, което се прибира у дома
По улички, чиято теснота и разложение изглежда нереално.
Изумителна порода хора, която живее като кучетата
Разположена дълбоко под нивото на всякаква етическа система
За тях религия няма направена
Изкуство няма създадено
Политика няма, предназначена за тях!
Как ви обичам всички вас, защото сте такива
Толкова сте низко, че дори не сте аморални, нито добри, нито лоши
Недосегаеми за всеки напредък
Поразителна фауна от дъното на морето на живота!

(На кладенеца на къщата от моето детство
Магарето върти колелото на долапа в кръг, все в кръг
И тайната на света се върти в подобен мащаб.
Избърши потта с ръка, труженико недоволен.
Слънчевата светлина приглушава тишината на сферите
И всички имаме да умрем
О, пинии, притъмнели на заник
Пинии, сред които моето детство бе нещо друго
От това, което съм днес…)

Но ето отново несекващата механична ярост!
Ето отново мобилната обсебеност на омнибусите.
Ето отново бесът да си едновременно пътник във всички влакове
По всички краища на света
Да се сбогуваш от палубата на всички кораби
Които в този момент вдигат котва или напускат доковете.
О, желязо, стомана, алуминий, листове гофрирана ламарина!
О, кейове, пристанища, влакове, кранове, влекачи!

Ето ви, големи железопътни катастрофи!
Ето ви, срутвания на галерии на рудници!
Ето ви, великолепни корабокрушения на огромни трансатлантически лайнери!
Ето ви, революции, тук, там и някъде другаде
Промени на конституции, военни действия, пактове, инвазии
Шум, несправедливости, насилие и може би в обозримо бъдеще – самият край
Голямото нахлуване на жълти варвари в Европа
И друго Слънце на нов Хоризонт!

Ала какво тук значи всичко, какво тук значи всичко това
Пред мощния дълбинен пурпур на шумотевицата на съвременността
Пред жестокия и възхитителен шум на цивилизацията на днешния ден?
Всичко това непрестанно изличава всичко освен Мига
Мигът гол торс, горещ като огняр
Мигът, пронизително шумен и машинален
Мигът на динамично дефилиране на всичките вакханки
На желязото, бронза и опиянението на металите.

Евое, влакове, евое, мостове, евое, хотели в часа за вечеря
Евое, апарати от всевъзможни видове, железни, груби, миниатюрни
Прецизни инструменти, машини за надробяване и изкопни работи
Рафинерии, свредели, ротативни машини!
Евое! евое! евое!
Евое, електричество, болни нерви на Материята!
Евое, безжична телеграфия, металическа симпатия на Неосъзнатото!
Евое, тунели, евое, канали, Панама, Кил, Суец
Евое, цялото минало в сърцето на съвременността!
Евое, съвкупното бъдеще вече вътре в нас! евое!
Евое! евое! евое!
Железните плодове на полезното от космополитното дърво-фабрика!
Евое! евое! евое! евое-хо-о-о!
Не знам вече дори дали съществувам вътре в себе си. Кръжа, обикалям, проектирам се като машина.
Скачват ме със всички влакове.
Издигат ме над всички кейове.
Кръжа във перките на всички кораби.
Евое! евое-хо! евое!
Евое! Аз съм топлина от триене и електричество!
Евое! всички rails съм, и всичките машинни отделения, и цялата Европа!
Евое и ура за мен-съвкупността и всичко! на работа, машини, евое!

Прекрачване със всичко над всичко! Хоп-ла!

Хоп-ла! хоп-ла, хоп-ла-хо, хоп-ла!
Хе-ха! Хе-хо! Хо-о-о-о-о!
З-з-з-з-з-з-з-з-з-з-з-з!

О, защо не съм аз всички хора и всяко място!

 

 

Превод от португалски Владимир Сабоурин
по изданието Fernando Pessoa, Poesia de Álvaro de Campos, Obras de Fernando Pessoa, vol. 16, edição Teresa Rita Lopes, Lisboa: Assírio & Alvim, 2002.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, април, 2017

 

Райна Вакова – Болката е спасение

*
Сложно е в болницата,
лекари дебнат отвсякъде.
Без малко да ме излекуват
от теб.
Страхът стиска зъби.
Моли те,
плъзни бял чаршаф
с твоята нежност
по кожата ми.
Покривай ме!
Обяви ме за мъртва
и ме изнеси на носилка!
Болката е спасение

 

*
Искам да напиша стих,
без който да не мога,
когато мога без
себе си.

 

*
Трудно е да извадиш
луната от кладенеца
на жаждата.
Онези захарни петлета,
които ще удавим,
трябва да кацнат
на рамото й.

 

*
Чуваш ли как хвърля дъждовната си мрежа
богът на рибарите?
Чуваш ли под чадъра на реалността
как се събират обратните посоки,
а ние догонваме своето съзнание?
Чуваш ли как орехът се съблича
и няма кой да поеме дрехата му?
Чуваш ли небесното завещание
на още безплатните сънища?
Чуваш ли господаря на разсъмването
как взима росата на рогата си?
Чуваш ли как сълзи давят
онзи ангел в иконата?
Чуваш ли приказки от избелелите фотоси
в гардероба на пенсионирания клоун?
Чуваш ли как липсва дванадесетият час
в часовника на призрачната кула?
Чуваш ли как пия от ръба на водата,
а шишенцето с отрова губи самочувствие?
Чуваш ли свещения безпорядък
от допира с излекуваната музика?

 

*
Слънчева хипогликемия
От праведните
Умрели напролет

 

*
Поглеждам нагоре
и небето го няма,
само сянката ти
закрива дървото,
което направихме
родословно.
Подарява ми ден,
който
протича бавно
и заравям
премълчаните думи,
за да поникнем
в огледало
без навик.

 

*
Любовта не свързва с конец,
а с ластик
и не се къса връзката,
а се изпуска.

 

*
1+1=2 а 2-1=0
На езика на миналото
аз без теб съм била едно.
На езика на бъдещето
аз без теб ще бъда кръгла нула.

 

*
Без думи пътувам във времето.
Където има смърт,
винаги ще има смърт.
Има причина да ни няма в бъдещето
и никой няма вина.

 

*
Аз те измислих съвършен,
толкова съвършен,
че да живееш
и след смъртта ми.
А Господ нямал двойници?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ваня Вълкова – От ежедневието

От ежедневието

Запомних всичките детайли от мозайката на тротоара.
Те бяха грозни и опасни.
Знам всички дупки и извивки, които да последвам – отваряйки вратата на града.

От вчера
цялата картина – смес от натрошени плочки – спомени за разноцветни токчета е черна.
Дими.
Мирише на асфалт.

Сега е лесно да се стъпва, но бързото и лесното не е красиво.

 

Пейка от пазара

През ъгъла на ириса
захващам
силуети-образи-лепило

Пейките на пазара са залепени
с
хора на които краката им ги няма

Лепкавите каши – къщи – ризи
жълто и кафяво
цвета на моите очи се сменя, вечер
а
през деня остава пъстро кафеникав

Един кашон от нещо
започва
да излита бавно
и
въртеливо се оплита с виковете и го няма

А пейката-тъга е тежка

 

Пазарище-игрище на протяжност

Из уличките на пазара се извива време
от умора
от протяжност
от тъканта на другост
прегради, ограждения, подвижни маси за продажби
на думи,
образи,
парчета от мазилки
и мириса на Изток
сладкиши-риби-думи-чехли, извивки на металните балкони

От линиите на пазара се разплитам
и
бързо-бавно-тихо
се завръщам вкъщи.

 

EС (емоционална скала)

Степента на търпението
не се измерва
не се определя
не се задава
не се изчислява
не се планира
не се програмира
не се изобразява
тя е вариантна и мобилна
жива и разнородна,
плачлива и самотна
тиха и шумна
яростна и плаха
стъпаловидна и линейна
онази от утре и тази от днес.

Степента на търпението е
отношение към самите вас.
Отношение към живота и не-живота
Отношението към аз и не-аз
Онова и това
Другото и познатото

Степента на търпението е
вашата любов към не-любовта и не-възможността.
вашата не-примиримост към не-любовта и лъжата.
Дотук.

 

Рецепта за оздравяване

Приложих противоживот една таблетка
на всяко денонощие и много мента –
бонбони, чайове и освежители за въздух,
но
стаята ми не прерасна в гора и нито птиците, кълвящи на перваза,
поискаха да си починат там,
където почва зеленото измамливо вълшебство на тревата.
Това е фотография и те го знаят,
те знаят повече от мен за тишината и гората,
те знаят повече от мен
за сините пространства и водата;
водата е кафява, прилича ми на разтопена мед, но няма мирис.

Предписаха ми тези кръгли, цветни, мънички останки противоживот
и аз реших да ги оставя да се смесят в мен
без страх.

Оставих мъничките цветни хапчета да се опитат да ми сътворят
трева и въздух, и гора, и езеро, в което рибите на са измрели;
оставих ги да ме лекуват,
докато спя и в пръстите ми не тече опасен ток;
оставих ги да ме лекуват,
без опасност за живота;
оставих ги да ме променят,
но само в границата на картината, която аз рисувам;
оставих ги и бавничко заспах.

Изкуството и любовта са просто наниз от химически реакции,
но аз не вярвам във това.
Човекът е животно, което е контейнер на химически съставки,
но аз не вярвам във това.
Химическите елементи в организма
ме карат да се смея и да плача, да тичам бързо или да заспивам,
но аз не вярвам във това.
Науката на бъдещето ще спаси човека от неговите страхове и мисли за смъртта,
но аз не вярвам във това.

Отварям си очите и всички шумове от улицата залепват по перваза
и заедно със гълъбите влизат
и почват да променят всичко в стаята, в която съм заспала.

 

Тишината на града

Южен парк

В средата на есента
гора в града – тишината на града

Извън представите ни за реалност,
извън понятия, родени от представи.
Извън.
Звъни града и неговия механизъм на умора
Извън мотора на страха
Отвъд представата за време
аз
неочаквано се спрях
и
лекичко открехнах малката врата
за тишината
да почакам
пред езерото с лилии,
пред езерто с гласове от село
И патиците идват бавно…
жълточовки
Чакам…
И още някой е дошъл да чака…
да чака тишината да прерасне
в люспите на риба – огледало на небето.
Отпред пред езерото
скрито
от града и сред града.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Елена Коева – Катастрофите ставащи напоследък

*
В тишината между мислите си
проговорих на (не)реалността.
Обсъдихме тъмнината, дълбочината,
сладкия вкус на захарта,
ефекта на енергийните напитки,
животинските инстинкти,
радостта от малките неща.
Посъветва ме да си намеря жена
по точно тези критерии.

Сега съм пожертвана,
гипсирана и с фрактура на черепа.
Трябваше да поговорим и за катастрофите,
ставащи напоследък.

 

*
изтръсква цигарата
върху сърцето ми
душата ми вдишва
от сивата пепел

на пръстите й
отива филтър
завиждам му за
следите от червило

 

*
в Стаята на Тайните държах под ключ

някакви чувства в кутии различни

цветове с катинари тежки и черни

окачвах жертвоприношенията си

в тъмния коридор на куки

вечно разплакани от тежестта

но никога не се отказваха

сами бяха избрали съдбата си

п.с някой смени ключалката
затворената врата е затвор и за двете страни.

 

*
Тя настъпи сърцето му
прониза го с тънкия ток

Душата нахлу вътре
в жалък опит да го спаси
но силата бе извънземна

И душата се изгуби
в тъмната бездна
на една колекция

Когато нямаше какво
повече да вземе
изостави безжизненото
му тяло в локва болка

Тя убиваше
със същия финес
с който завладяваше

 

*
Твърдиш, че живееш в безвремие,
а часовникът на ръката ми
отмерва ритмично твоето присъствие.
Когато те няма
ритъмът се губи, тръгва си.
Поглеждам часовника на стената
той също е спрял.
Отивам за батерии,
за да дойдеш по-бързо.

Ако променя посоката на стрелките,
ще променя ли и течението на ритъма?

Твърдиш, че живееш в безвремие,
ти носиш времето със себе си.

 

*
времето постепенно е
сложило воал
върху циганката,
която ни гледаше на карти
не помня очите й –
моите бяха в пръстите,
стискащи със сила ръката ми
молейки тълкуванията
да се сбъднат или не.

бъдещето е (не)използвано
с карти за игра не се чертаят траектории на събития

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Светлозар Игов – Две стари стихотворения

 

Реплика към пиедестала на президиумите

Любомиру Левчеву

Ти непрекъснато заставаш пред някаква въображаема стена за разстрел.
Но няма да те разстрелят.
Помисли си защо!
Ти непрекъснато заемаш пози пред някой свой стих и бял Дунав.
Но нямаш никакъв свой Дунав – нито реален, нито метафорически.
Ти нямаш и своя Шипка, своя Околчица, свое Оборище.
Най-многото, което може да се каже за теб е, че живееш между улиците „Шипка” и „Оборище”.
Ти нямаш никакъв „връх свещен”.
Защото теб те спускат по върховете с парашути.
И не бездарието е фашизъм,
а цинизмът е бездарие.
Ти развяваш знамена, които са напоени с чужда кръв.
А литературата не е фронт, нито военизирана игра, поете.
И славата не се купува с валута от „Кореком”.
А ти искаш да си хем революционер, хем началник.
Ти искаш да си хем драстичен, хем симпатичен.
Ти искаш да си хем марксичен, хем сомнамбуличен.
А няма никаква Голяма, Водеща истина, ако се нарушават дребните, човешките правила на живота.
Ти искаш хем да ядеш чашите, хем да ги пиеш.
И мислиш, че всички си надхитрил – и тези „горе”, и тези „долу”.
Но си надхитрил единствено себе си, поете.
Мислиш, че си по-талантлив от умните и по-умен от талантливите.
А ти си просто поет сред началниците
и началник сред поетите.
Ти сам си си произнесъл твърде жестока присъда
„А който не е готов да умре
той вече е мъртъв”
Пиедесталът на президиумите не е по-висок от подземията на болката.
Това, което казвам сега, не е поезия.
И то не защото „сега не е за поезия”.
А защото знам, че моите думи са груби, непоетични, неловки и дори неуместни.
А твоите думи са винаги уместни, колкото и да е тъмен и мръсен подтекстът им.
Твоите думи са винаги хубави, поетични, силно метафорични и дори сюрреалистични.
Безспорно, ти си много талантлив стихотворец.
Но зад твоите думи няма Неща, има Нищо.
Зад твоите красиви думи зее най-страшната пустота.
Ти играеш своя страшен танц с пустотата.
Не, не се късат твоите интелигентски струни, поете.
Скъсани са твоите човешки струни.

1.Х.1980 г.
В чест на четвъртия национален коктейл на българските писатели

Това стихотворение (ако подобен социално-критически текст може да се нарече „стихотворение”) бе написано след дългогодишни наблюдения върху общественото поведение и граждански морал (= цинизъм) на тогавашния председател на СБП. Повод за написването му бе зловещата гавра, която Левчев устрои на своя колега Васил Попов и която ускори смъртта му. Връчих стихотворението лично на човека, комуто бе посветено, а приятелите ми го размножиха и то стана твърде популярно сред българската общественост. През януари 1981 г. Левчев „отговори” на моята непубликувана творба със стихотворение, публикувано в „Литературен фронт”, в което ме обвиняваше в какво ли не – и най-вече в клевети срещу българските класици (точно по това време моята „История на българската литература” бе забранена и читателят не можеше да знае как аз „клеветя” класиците). Едва ли е необходимо да описвам пороя от репресии, който бе предприет през следващото десетилетие срещу мен и семейството ми. Ненавистта на Левчев към мен обаче не се задоволи със стихотворните му вдъхновения. Няколко години след стихотворението си срещу мен той публикува в „Работническо дело” главата „Карнавал” от бъдещия си роман „Убий българина”, в която съвсем прозрачно свързваше моето име с някакви покушения, които „вражеската” емиграция уж била организирала срещу живота му. Въпреки нежеланието ми да пиша нови памфлети, бях принуден да напиша нов отговор, който също остана непубликуван, но в преписи се разпространяваше широко сред българската общественост. Ето го:

И пак ще ти кажа

Напразно заемаш героически пози
и репетираш безсмъртната си смърт.
Твоят път е постлан не с куршуми,
а с думи – парфюмени рози.
Твоят път е безпътица,
а не път.
И напразно се заканваш,
че ще изпиеш отровата.
Няма даже кой да ти я даде.
Но живота на твоите събратя
ще тровиш
със забрани,
със закани
и с юбилеи.
Срещу теб ще стрелят само с конфети
в карнавални
и разни
дворцови игри.
Ще ти бъдат другари злодеи, не поети
или поети със слова от лигнин.
Ще се кълчиш на изток,
ще се мяташ на запад
във родината своя
международно нелеп.
Докато някой ден
не узнаеш
внезапно
че в страната на убити поети
си на убийците
поет.

Преди няколко дни Александър Томов написа в „Демокрация” текст за пагубното въздействие на властолюбието върху българските писатели по времето на тоталитаризма. Там между другото споменава, че никой не се осмелил да се изправи срещу властолюбието на Любомир Левчев. Впрочем той казва, че българската интелигенция не е реагирала своевременно срещу властолюбието на неколцина лакеи на Живковия режим. Има право – „българската интелигенция”, поне писателската, надаваше крясъци на одобрение, когато един писател, вземайки повод от моите „посегателства” срещу Левчев, че ако си носел пистолета, щял да ме разстреля, тъй като хора като мен не трябвало да живеят. А един известен полицай поет публично заявяваше, че трябвало да благодаря, че са ме оставили жив. Каква милост!
Позволявам си да публикувам тези свои творби – и за да освежа паметта на приятеля си Ал. Томов, който много добре ги знаеше още при появата им. И за да подпомогна бъдещите изследователи на поезията и прозата на Любомир Левчев, които без тези стихотворения не биха узнали кой е бил предмет на ненавистта му.

 

Първа публикация във в. „Литературен форум”, брой 4, 25-31.І.1995

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Мария Ергина – Там между краката ти

шедьовър

ти си като картина
лежаща в леглото ми
голото ти тяло е като шедьовър
рисуван от мнозина известни художници
и съвършенството
което са постигнали ме оставя
без думи
очите ми остават по теб
и мога да те гледам с часове
но чаршафите ни покриват
и аз потъвам в произведение
на изкуството
лежащо в леглото ми

 

what time is it?

подарих й часовник
и аз имах
същия
купих ги от един човек на пазара
били само три от тоя модел
каза ми че били специални
така и беше
като от приказка

нашите вървяха в синхрон когато бяхме далеч
и спираха когато бяхме заедно
сега моя е спрял
нейния обаче продължава
продължава да върви в синхрон

 

нещо в 4:15

Стоя с телескопа
и те наблюдавам
по цели нощи

как изнасяш
бляскавото си представление
след това бързаш
да се скриеш зад сцената

оставяйки ме
да пляскам
на

други

 

let’s drink

нека пием тогава..
хайде да се напиваме..
да сме пияни от сутрин до вечер
от понеделник до неделя
аз заради теб
ти заради нея

 

там между изкуството

там
между краката ти
е друго изкуство –
чертая криви фигури
рисувам по бедрата
с влажна боя
там
между краката ти
пиша поезия
върху кожата
там
между краката ти
с един инструмент
правя музика без ноти
и чувам всеки тон
от твоята уста


списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Виолета Колева – Покажи ми тъмната си страна

Инфлация

Никога не знаеш
с колко ще поскъпне
свободата днес

 

*
Дали оставих теб
Или оставих в теб
Себе си –
Така и не разбрах.

 

*
Вечер.
Ръка към теб протегнах.
Грешно меко
е лицето ти на тъмно.

 

*
Какво още чакаш? –
не ме попита
никога никой.
Аз за това
и така продължих да си чакам.
Красив е бил животът ми,
който пропуснах.
Бях зает, имах работа.
А ти така и не се обади.
Нито пък аз, все нещо чаках.
Така и не разбрах какво стана с теб
и кое е най-съкровеното ти желание.
Така де, нали всички имаме
по едно такова.

 

*
Ще бъдеш ти
поредния човек в живота ми,
когото съм поглеждала в очите.
Малцина са обаче тези, които са видели в себе си.
За това съм тук, докато ме има.

 

*
Тих
стих
съм.

Бих
бил
сам.

Но с теб
е някак си
по-пълно.

 

*
Покажи ми
тъмната си страна,
за да я обикна
и да стане светла.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ружа Матеева – Толкова е лесно да убиеш някого

толкова е лесно
да убиеш някого
изпразни
единственото пълно чекмедже
в сърцето му

 

*
мечтая за безметежно време
в което да забравя
за себе си
може би тогава
пейзажът пред двама ни
ще е еднакъв

 

*
веднъж бях
в съседната стая
веднъж ти също
беше там
в този сън
в който стаи
не съществуват

 

дори в миналото ни няма
подари ми като твоята памет
за да не дишаме

 

спря да чуваш
и туптенето в теб
се изравни
с мократа акустика
в дискотеките
нищо не изгнива
по-бързо
от преполятото

 

искам сълзите си
обратно
не са ти нужни
не си ми нужен
пресушен
като неполивана с разкаяние
любов

 

усмихни се
с празнините
между зъбите си
те ме познават
точно толкова колкото
празното пространство
между думите ти

 

някога запалих
свещ
с обичта си
защо се върна
да я духнеш

 

нощем по ръцете ти
се разхождат сенки
преструвай се
че си сляп
на тъмно
като всеки разумен
страх

 

остави се да бъдеш обичан
просто е
меко
като масло върху филия
разтопи се
в слабостта на езика
към съвършената сладост
просто е
да те оближат
и никога повече
да не се доверяваш
на хляба

 

*
не-твоите думи
в не-твоето спасение
са моят начин
да те спася

 

*
колко живота
ще заблуждаваш
сърцето си
че е само мускул
и ще пускаш ръката ми
защото изпомпваш мисли
вместо обич
изморих се
да се прераждам

 

*
да се сбогуваш без думи
е будната кома
на сърцето

 

*
носталгията е чуждица
в богатия речник
на ума ти

 

*
колко ще е късно когато
усетиш белезите от вина
в основата на дланта
останал сам
човек често гледа ръцете си
като единствена точка
в настоящето
колко ще е късно когато
настоящето е само
твое

 

ще боядисам косата си
чак когато побелее
не искам да разбирам
твоята страст
към оцветените нишки
любов

 

някой ден
звероукротителите
ще се откажат от своите
затворници
етажите ще се приближат
до земята
и ще заприличат
на стълби
от които никой не може
да скочи
кръвта ще е топла
и ще спаси
тялото си
умът ще разбере
всички зависимости
и няма
да се прероди
някой ден
небето
ще е в теб
а не
под клепачите ти

 

*
исках да спъна
твоите думи
преди тръгване
но ти остана на място
безмълвен


списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Мар Ина – Рязан

на кафе

не съм забравила книгата на перваза.
отнеси я в парка,
да направим тройка.
ще я открия един ден в някой кашон,
опустошена от този град,
за който е писана.

 

ще ме очакват
при червения фенер в мрака, по мократа поляна
като кучета
танцьорките
и Блъди Мери
тръстикови жени,
прибрали
мъжете си на сухо
ще пропътувам
разстоянието
сама
до високите езера,
където се къпят
самодиви момичета
ще мe очакват отново,
при синия фенер до лабиринта за загадки,
за да позная отговора
на природата си

 

коне

сини
сини
сини
индигови
цигани
събират с пръчки торби нехайство от минаретата
по поляни с коне
сини
сини
с венци червени
и жълти зъби
на площади за търговци
и бели бели майки
с мустаци
бутат сини колички с бели бебета
сини сини сини
цигани
като китове
в магазини за вафли
теглят пръчки
по поляните
и събират капачки

 

небе

под московското небе из това предградие шлиферите шумолят широко
носят се фигури на зрели хора, всички са отбрали поздрав
руси ангели влачат леките осанки, а с другите си лапки хапват банани
днес валя
в Москва
някой ме следи, за да съм малка кестенява кукла
бледа от сини стрели през изопнати в балтон рамена
Ако прескочиш трупа на този чичо-бойлер ще имаме тайна среща
пак ще те смаля,
да цапаме в локвите
и да стискаме нотни папки

зданията чакат
как откриваш тесните места,
които крием
с разпилените си шлифери

 

стратег

паднахме с имена, които е дала
и я извикахме при нас,
като първа безтегловна мисъл,
дойде нощта.
и премълчахме дъщерите,
сестри,
завинаги тихи,
при огнената яма,
където на марсиански разкрач от всеки седи по един стратег:
ще си направим железница
с кожени купета,
ще вземем дивеча
из безименна пазва,
ще стоплим билката
при котлето от лава
и ще дадем
имена.

 

картички

открий пишеща машина
вземи от съседа русофил
разглоби я
върни всичко на място
напиши ми картичка
от антикварен магазин
пусни я в кутия с парче торта в лъскав картон
и Чужденецът
представи си, че ти се воюва някога
за още една машина,
ще ти пиша къде крих моята
махалата, ръкавиците без пръсти и офицерската кашлица
също

 

влакчето

влакчето ще ни откара далеч от всичко е музика
далеч от тигрите по тъмното игрище
далеч от обърнати улични кофи
далеч от целувките с магьосницата
от виковете ми в екстази съседната стая
от крайното по-горно легло
и петното като птица на паважа
влакчето те кара да се съмняваш, че ще оцелея без музика
но и аз имам твоите уши
боли от влакчета
от бълнуването нощем
и от толкова захар още ме боли
влакчето не е дори писмо на чайковски
всичко си казахме
на пълнени чушки с троскот

 

момичето отчасти е врабец

виждал ли си я?
момичето-жена
с тънички крака

как профучава покрай парапета

изстисква портокалов сок с онези устни,
които доизмисляш сам

чувал ли си я?
момичето с гласа
в бутилка

как рони царeвица и пристъпва
сред пепелищата, по белезникав друм

отъпква необходени истории,
които доизмисляш сам

следвал ли си я?
момичето със сплъстени пътеки

как профучава покрай парапета,

сандалена и в рокля от сатен,
същинска амазонка, а отчасти е врабец

как профучава…

падаш

през ръба

на парапета

 

рязан

на чешмите ме поглъща бученето около дълъг алжирец
иска да слушам музика с Джибри в джоба
приятелите му са от Иран, Египет и Афганистан
в Египет шестите пръсти на дългомиглия мъж са отрязани в детството
и на двете ръце и на краката
личи
по белези
разказва за сестра, родена с шести пръсти само отляво
също отрязани

 

златен прах

вярвам в един Бог и една планета,
в езика, на който те разбирам
пред хотела, където не спим
като хиляди малки лъчисти иглици, през бронята на прохладно лято,
вярвам в един Бог и една планета

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Тодор Илиев (Фантомът) – Roads

Ние чувстваме болка

Ние чувстваме болка
докато ви чакаме
в някой мрачен
и студен ъгъл.
Какво ви направихме
че заковахте
входовете.
Изливате ни
ярост
подхвърляте ни
отрова за мишки
или стъкла.
През зимата
се топлим
на тръбите
и старите шахти.
Бягаме
защото можете
да ни хванете
и приспите
Беззащитни сме.
Мразим ви.
Никога повече
няма да ви се доверим.
Страх ни е.
Имаме нужда от толкова много.
Къде сте?

 

Повей ветре
Глухият шум
пада в полетата.
Бръмченето на жиците
се усилва.
Мъглата пътува
по шосето
към нищото.
Смъртта ми
слабо вали.

Повей ветре
сивия отъпкан път.

Повей ветре
това древно
приятелство.

 

Roads

Стъпвай внимателно
по небето на живота си.
Навсякъде има мини.
Маршрутът на себеоткриването
не е лесен, но минеш ли го,
започваш да чакаш
смъртта.

Стъпвай внимателно.
Всяко небе
води до някъде.
Миг невнимание –
стъпка в мина.

 

Болница (част 1)

Тъмни престилки се надпреварваха
по белите коридори.
Сенки на хора лежаха
и стенеха върху белите
легла.
Тези техни сухи ръце изкривени
и болни
и тези техни очи
може би вече вгледани в другия свят
пускат своите болни усмивки.
Лампи примигваха и намигваха над
пътуващите пациенти
някакъв писък тихо раздираше
долния етаж.

 

Петролна планета

Горе на небето
разстилат черен пушек.
Чуват се в далечината
парни чукове
и зверовете нефтени
изсмукват земния
корен!
И отново – тресат се небесата!
О, петролни богове –
разграбихте смъртта!


списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017