*
Часът е понеделник,
а аз
правя
каквото желая.
Детството,
за щастие,
остана далече.
Някъде назад в спомените, които нямам.
Не ми липсва, не го търся,
не го разбирам почти.
Часът е 5.20,
а аз
съм
малко закъсняла.
Продължавам
да крача напред,
отивам някъде,
пристигам никога.
Но пътят остава.
И понятието за него –
дори след опита да заграбят спомените ми.
Часът е
отминал,
и време е –
да отмия неравното.
Да приключа с безкрайното,
защото
нищо
не щe ме изплаши
кaкто уплахата,
и нищо
не щe е нужно
както тази нужда.
Кръгове в живота, част 1
На моменти
човек е толкова интересен,
че става интересен
за хора,
които обикновено
са интересни
на други хора –
и това не ги интересува.
… нашият човек
също не го интересува,
че те
се интересуват от него.
Интересно
Колко странен е животът!
В един момент стоиш,
с касетофон допрян до телевизора,
за да запишеш някое парче,
достигнало до теб накрая
през комунистическата мъгла
и гадните ѝ лепкави остатъци.
В следващия –
само, сякаш,
след мигване на окото,
пишеш на PJ Harvey,
като непременно забравяш
да оставиш координати за обратна връзка,
за да може жената,
ако реши да ти отговори,
да не може!
Нищо – sending all my love
също е ок.
А после –
Hooverphonic ти коментират под видео –
видео на тяхно изпълнение…
Mоже, естествено,
да не са те,
да е техен представител.
Но само помислете!
Всичко си върви,
и не му пука
дали вървим с него.
Ето защо
искам да живея
100 години
200 години
…
500 години!
Колкото се може
повече години!
За да видя още
и още
и още.
И, ах –
колко много неща
имаме да видим на този свят,
а колко малко време!
Затова
не спирам да се рaдвам –
всеки момент е възможност,
всяка възможност –
път към нещо ново.
A едно неголямо човече
може да изживеe
огромнатa радост
от малките неща.
Интересно.
От друго време
Сиво е.
Облачно, метално. Няма нищо на света. Дори метал няма.
Още не съществува желязото, нито може да се калява стоманата.
Има само пустош и вятър.
Там, където се е родил, формирал …
или друго, човекът.
В началото.
Mалко след него.
Той броди по тази земя,
подслонява се в пещерите,
крие се зад растителността,
не гледа слънцето в очите,
няма претенции.
Просто живее.
И ловува.
Тичам бързо, почти не ми достига въздух.
Сиво е,
мрaчнo тихо.
Аз съм единственият човек на земята.
Така предполагам.
Нямам дрехи, но не зная
дали се вижда голотата ми.
Дори не ми хрумва да ме интересува.
Тя ме гони.
Черна е
почти се слива със сивото.
Бърза е, светкавична.
Не я чувам, но зная,
че е зад мен.
Очите ѝ блестят в странно жълто насред цялата тази
безцветна пустош.
Не чувам дъха ѝ,
сигурно поглъща моя.
Движи се с неподозирана галантност,
без да има откъде да я научи.
Лапите ѝ безшумно докосват земята,
тя се носи,
не лети,
не бяга,
не гони.
Аз обаче съм преследван,
от нея.
Зная, че все повече ме приближава.
Осъзнавам, че ще скочи,
с мощен хищнически скок.
Почти я усещам върху гърба,
върху раменете си.
Oще не ме е разкъсала.
Озовавам се в долинка,
обградена от скали,
в средата ѝ –
езерце, и то с черна,
неподвижна вода.
Без да мога да говоря,
да извикам нещо,
и без да ми хрумва, че
това е нужно.
Без да имам никакви знания
в началото на света,
аз ЗНАЯ.
Това е краят.
Трябва да се скрия
във водата,
тя няма да скочи вътре.
Аз ЗНАЯ това.
И влизам във водата.
Черната вода, тя ме покрива –
над коляното, над бедрото,
аз потъвам.
Потапям се,
после изплувам леко
и обръщам главата си.
В нейната посока.
Тя се извисява на брега.
Приклекнала, тя отскача.
И отново се слива със сивото,
с мръсно белите облаци,
и тъмната вода.
Без да зная
как се измерва времето,
само за миг аз потрепвам.
Сърцето ми се пръсва
в миг, без звук.
aз ЗНАЯ го,
защото спирам
да дишам.
Някъде вътре в себе си,
където зная,
като част от безмерно знание,
че понякога е добре
да умреш
осъзнавайки,
този миг на блаженство
и спокойствие.
От чиста смърт,
природосъобразна.
Продължавам да бродя
по тази земя.
Подслонът зад скалите не помaга.
Hе само гледам
слънцето в очите,
но и искам
да стигна отвъд него.
Вече не живея.
Пак ловувам.
Ho кодирано е в мен,
да не забравя,
че понякога
съм плячка.
списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017
