Категория: Поезия

das menschliche vlies

от небето одрано
човешкото руно небето няма
да поиска обратно
преди да опита от безсмислието на смеха
или духа на музиката плаче човешкото
руно разпределено прилежно в бели зали в кошарите
всевъзможно бели всевъзможно
оразмерени разнообразието добре
посрещнато (да няма изненади от самото начало)
преди да се изпъне нишката пъпната
връв е възел сега при
извора после над кладенеца
на живота жилите
изопнати вятър ли вадят вода ли
преди първата пот първата
кръв грее човешкото руно
и тихо
заспива от небето одрано
mala malum, mala malum, mala malum.

дървото на живота

в короната му спи детето бог
над тъмните води над пустата земя
сред клоните му риби бдят на жабата езикът лепкав
утробното му семе
във съня да не погуби
листата сухо-мокри, земно-звездни, живо-мъртви
без стон плющят, без глас шептят
в плътта му ноктите на феникса горят
а драконът със заешки очи
еленските рога сред вейки скрива
и гали змийския си врат
любовно във кората дива

отдолу, в калната вода,
сред корените-пъпна връв
сред диплите плацента разпиляна
се рее плод, от плът и кръв
поема въздух
и пробива рана.

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

Взиране в дълбокото

Чайките се раждат от вълните,
спрели някъде наблизо до Созопол.
Посиняват ми очите
от много взиране в дълбокото.
Виждам през облаци мидите,
двама моряци и залеза.
Лятото е пъстро като рибите,
оплетено в мрежи на гларуси.

Времето се рони като пясък.
Вечността е само временна.
Нечия въздишка или крясък
и навън вече е есенно.

Сънищата на лятото

Сънищата на лятото се свършиха.
Небето натежа от облаци
и падна.
Когато се скършиха
крилата на последните
вярващи чайки.
Златният август залезе.
Оплакаха го есенните ветрове.

А на улицата някой смахнат
сънуваше сънищата на лятото.

Пищните светлини на гибелта

Не искам утрини с тебе. Вечери искам!
Пищните светлини на гибелта
на един ден без минало и памет.
Една заря, която се разплисква
в белите полета на нощта.
Не ми трябва слънце. Искам небето ти,
от което почва небитието.
И лилавите ти сънища – бездомни,
дрипави и ранноесенни.
Една звезда тебеширенобяла, която мълчи
и не си спомня за спомена.
Искам букет от твоите лъчи.
Да се изгубя в съня ти и да стана бездомна.

Стените на мълчанието

Делникът е сив – прашасал от бавности.
Цяла се обърнах на мълчание.
Само сънища за мокри гларуси
ми спомнят светлото сияние
на уханните кипарисови сенки,
седнали да си починат от слънцата.
Видения на облаци леки
страшно наподобяват децата…

Ноември е. Съблечен от своите изгреви.
Осеян с капани – мълчания.
Последните напукани изрази
са лилави погледи – признания,
че сънищата са отключени
и чакат сто живота
посещение от птици, отлъчени
от Църквата на полета.

Стените на мълчанието са криви,
дотолкова, че отдавна не се чуваме.

Лятото се учи да плува

Спомените са прашни от неупотреба.
Епохите се преплитат в моряшки възел.
Морето е никому непотребно,
разпиляно като пъзел
с няколко изгубени частици.
Боговете от всички светове
се явяват като бели птици
на фона на залезно небе.

Лятото влезе в морето,
за да се научи да плува.
Дантеленото слънце дръпна пердето
и тайно започна да го рисува.

На далечния хоризонт на вечността
луната потъва в безсъние.
Ще започне ново Сега
и ще го поведа по стъпките
към адския рай на пладнето,
където слънцето рисува,
когато се сбъдва сънуването
и лятото се учи да плува.

Светове от водни лилии…

Морето потъна в очите му.
Удавено в тях се прероди.
Разплака се – обичано
от чужди чайки и скали.
Морето потъна в облаци –
огромни розови руини.
Проплакаха сенчести старци
за своето слънчево минало.

Вратата се отвори. Аромат на кремове
промъкна се подобно белите пирати.
Уханието на безбройни светове
по котешки безшумно влезе в стаята.
А тя бе малка. Без олтар.
Но с девет догарящи свещи.
И в нея някой морски цар
вдъхваше спомени гнили и тежки.
Той плачеше. За края на света.
Докато цветята пред входа ръждясваха.
Мечтаеше за на величието пропастта,
а орхидеите в него увяхваха.
В прашната светлина на стъклописите
се молеше на своите пророчески картини.
Слънцето се свлече. Угаси розите.
Останаха опърлени, черни маслини.

Вселената бе ново цвете.
А душата бе загубила посоките.
Паякът луната си изплете
и му я изядоха хиените.
Мракът рушеше цветовете.
Звездите се завиха с разкъсани облаци.
Заспиваха делнично световете
с надежда да сънуват празници.

В очите на настъпващото утре
се раждаха светове от водни лилии.
Не беше светло. Нито сутрин.
Денят още събираше сили
в очите му.
Очите му горяха
с поглед с цвят на мокри керемиди.
Чайките в небето полудяха
и се свиха като перли в миди.
Морето потъна в очите му.
Цял свят се удави в безплътната бездна.

Днес морето ми ухае на обичане…
Нищо че преди цяла вечност изчезна.

***
Потокът от туптящи мисли
заглушава спомените
и ги превръща в бивши цветя.
Бързам да те срещна
във времето,
в онази belle époque на есента,
на крачка разстояние
от арктичната диктатура
на зимата.
Преждата на битието
очаква да я изпредеш
в бял шал –
за топлина и за примка,
каквито предлага само
домашната конфекция
на обичането.

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

1
Смогът ляга над Пекин
електрическите ножове се включват
в кланиците
и месото бавно почва да се плъзга
по релсите

мрежата жужи и пука
тълпите се събират пред парламентите
хвърлят камъни и коктейли молотов
един град фалира и бандите
разделят кварталите помежду си

числата се делят
като оплодени инвитро яйцеклетки
невроните на борсите сияят

подкупно сърце
как лесно се продаваш
на всяка надежда

признай
че нищото върлува в теб
като айнзац команда
в украинско село

2
Утрото е утро е утро е утро
дробовете на този свят
вдишват и издишват
дните си

кой облак
ще трие муцуна в куполите
на финансовите храмове
коя електронна карта
ще плати всички сметки
на живите и мъртвите

утрото е утро е утро е утро
сметищата стават на краката си
и започват да танцуват
накичени със стари мебели
и найлонови пликове
затворили смрадта
на всички бъдещи дни

боровете се тресат
по склоновете
и изсъхналите им клони
удрят тежко пръстта
само те все още има от какво
да се ужасяват

утрото е утро е утро е утро

3
Не можеш ли
да пуснеш ръката си
като огромна смугла река
минаваща през градовете на света
събудена река
в която всички дни са отразени
и гласовете на мъртвите трептят
по вълните
и разпиляват сенките
на мостовете

не можеш ли
да отвориш окото си
като вратите на корабен док
от който презокеанският лайнер
ще се плъзне към дълбините
и морските лисици
ще ближат отраженията си
в огледалата на каютите

не можеш ли да отвориш уста
и гласът ти да понесе
дните на всички царства
родени прославени изпепелени
колко конника обикаляха
в кръг без да стигнат
ръба на този свят

не можеш ли да се обърнеш с гръб
и да продължиш нататък
към онова което няма име
защото ако бъде назовано
ще те погълне
и никога повече няма да се върнеш
в прокълнатия дом
в твоя дом

4
Нека онова което е на мястото си
поиска да го изостави
така ще го съхрани
нека онова което не е на мястото си
поиска да го изостави
така ще го съхрани

светлината се топи и капе
по покривите на света
братя на праха
елате в този час
изгубеното е изгубено
машините забравят помнейки
машините забравят

облечени в пластмасови партакеши
братя на праха
нека ветровете ви отнесат
нека водите ви удавят
нека пожарите ви изгорят
нека студът ви вледени

вие сте слушали
скръбта на рекламите
които звучат от катастрофиралата кола
и стихването на тромпета
който караше времето да разцъфва
съвсем близо
зад пердето на прозореца

колко пъти всеопрощаващи гласове
поглъщаха вината ви
като тонове ябълки търкалящи се
по нанадолнище

братя на праха
любовта не ни спасява
не ни оправдава
но знае имената ни
на другия бряг на реката
и ни вика от там

и ние тичаме
тя пак ни вика
и ние тичаме
няма да прекосим реката
няма

само тичаме
и слушаме

5
Има ли корона на дърво
която не трябва да бъде благословена
има ли корона на дърво
която не трябва да бъде измолена

кръв от кръвта
плът от плътта
на непостижима смъртност

има ли корона на дърво
която да не ни е срещала
по пътя към нашия сигурен провал
и да не е била разпозната
от сърцата ни

има ли нещо по-неподвижно
което танцува
нещо по-плътно
през което гласовете ни да минат
прохладен дом
за всичко което изгубихме
и за гърма

който не знае
и не знае че не знае

6
Твоята слава е навсякъде
в изповедалнята където момчето
прави свирка на свещеника
в стаята където умствено изостаналите
лежат мъртви в пикнята си

твоята слава е навсякъде
в хангара за частни самолети
където елегантните ангели на смъртта
се качват енергично по стълбичката
и в мидената черупка строшена
под тялото на удавника

твоята слава е навсякъде
в пръстите на пенсионирания хорист
който си играе с електрически влакчета
в пантерата нарисувана на стената
в стаята на убития наркодилър

твоята слава е навсякъде
в мисълта на сигурните
в мисълта на несигурните
в празните от мисъл

кой си ти
който имаш силата
да възвестиш мира
в който нищо от този свят
не разпознава себе си

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

Кой сега е в лабиринта

…
Докато всички ме търсят като обявена за издирване
аз лежа прегърнала възглавница
под олекотена завивка на дрийм он
и мисля за мъжа
който излезе от такси и влезе в ресторант хепи
на ъгъла на раковска и стефан караджа.
Ако Стефан Караджа (28)
който прекосява няколко пъти Дунав
с революционни цели
и Георги Сава Раковски (46)
основоположник на организираната
националнореволюционна борба
за освобождаването на България
знаеха че ще загинат от рани и туберкулоза
за да може след време
един мъж
да слезе от такси
да влезе в хепи
аз да го запомня
и да мисля за него
дали щяха да
Пейзаж на десктоп ме успокоява

…
Докато чаках светофара на кръстовището
пред СУ свети Климент Охридски (76)
и чистех с длан изпръсканата ми от коли пола
купена онлайн вчера за
тридесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки
се сетих че след Големия взрив
Земята ни прибрала
защото никой друг не ни поискал
Емоционалната атака взриви
мимическите мускули на тялото ми и
споделих това с непознатия до мен
Мъжът ме погледна
сякаш за първи път вижда жена
каталог с рок балади запя в мен
качулката му полетя от зелено на жълто и
го настигнах в червеното

…
Докато гледам трамвая
купен на старо от пивоварна в Чехия
как се рони отдалеч във въздуха
между ронещите се стени на къщите
на Граф Игнатиев (76) София
чувствам
как дъждът забива пирони в глезените
като в дигитална картина с Христос на кръста
и разлепва китайските ми обувки
и нараства и нараства и нараства
Това е същият дъжд
в който един мъж
слезе от своята цигара
за да запали от мен
и ме подпря на стената

…
Докато си спомням как той ме прегръщаше
когато ми беше за първи път
как прекрояваше и шиеше кожата ми
на крачна шевна машина под отворен чадър
разделяше я на части с различна чувствителност
кожата на лицето кожата на корема
вътрешната кожа на бедрата
Докато продължавам да си спомням
телевизията предава на живо поредното заседание
на българския парламент за демографския срив
съседката изпусна прането от балкона
а мъжът й излезе и гръмна с уста
Гнездо изхвърча към небето
Шедьовърът е бездетен

…
Докато седя и гледам домашната мравка
разбирам че нещо я насърчава
Мравките изчезват в рамките на едно денонощие
ако бъдат помолени
Убиеш ли мравка в съня си значи гониш късмета
Убий я казва Мария Кюри (66) от полската банкнота
Хората без късмет живеят по-интересно
Високото над мравката е въздух или мъж
Високото винаги е въздух или мъж
Въздухът и мъжът служат за дишане и загребване
В тях тичат жени и самолети
Те падат във вид на представление
Такова представление се нарича катастрофа
Катастрофата е тържество на точката
Точката е среща на времената
Колко са времената ли
Колкото си поискат
А аз ще извадя сандвич с кашкавал витоша
от чанта купена в черен петък
ще се подпра на гърба на мъжа и ще вечерям
После ще изтрия уста и пръсти в ревера му
за да не може да живее повече без мен
или да умре

…
Докато стоях мирно на опашка
в паричния салон на централната софийска поща
за подаване на декларация до данъчните
а на пейките в салона клошарът и клошарката
четяха на топло един и същ вестник
раздаван безплатно от риби с водолази
аз се запитах:
Каква е целта на Земята
Да зареди вселената с хора ли
Но как ще живея без етажите на бора
Без парадните стъпки на гарванчето
Без чуковете вложени в извивките на градовете
Без изтощените от гледане велики картини
Без линейките в морето
Дишане на мъж зад косите ми
което ми напомни твоето дишане над мен
спря въпросите

…
Докато тичам по пешеходните пътеки на софия
столица на българия след плиска преслав охрид битоля търново мелник подвис видин калиакра никопол истанбул пловдив
в ужас да не ме блъсне кола от ляво или от дясно
си мисля:
Какво успяха да постигнат на земята врабчето и пчелата
щом не написаха книга не станаха президенти не откриха
нова планета
Дали сегашният софийски кмет е най-лъганият софийски кмет
щом уличните часовници са спрели или показват различно време
Защо днешните бебета със зрял поглед умират
докато кафето изкипява в италианските ни кафеварки
Кой все още краде конци от кралските гоблени и
кърпи чорапките на лъчите
Небето дехидратира
Настъпва объркване и слабост
като пред мъж

…
Докато чакам да влезеш във фейсбук
аз мисля
че присъствието на човека
върху сърцето на земята
прободен от едничък слънчев лъч
е задължително
а преводът е хубав
И поднасям думи
вместо деца
на боговете

…
Докато влизам в асансьора пълен с истории
за мъж напуснат от жена си
защото се влюбила в друга жена
плюс паднала в шахтата инвалидна количка
се питам:
Ти ли си този който гледа от прозорчето за джуджета
на боинг седем четири седем в експлоатация в момента
как електронните гривни на съзвездията святкат
Аз ли съм тази която подрежда дантели в ковчези за
хора животни и камъни
Кой сега е в лабиринта на Хорхе и
как се излиза от Борхес
Човекът е документ
Земята е машина за унищожаване на документи
Смъртта е План „Б”

II.
Такава е волята на произведението

…
Ако китовете имаха крака
щяха да запалят колата
и да ме настигнат
Хубава си с панталон и токчета
шепне Майлс Дейвис
ела с мен
в градската гетсиманска градина
аз съм пропаднал мъж
ти си красива жена
ние сме един за друг
искам да те видя отдолу
(отчупена ръка на риба е вятърът с който без да искаш ме удари)

…
цветята не бръмчат. вампирчетата на небето светят.
успешно кацат риби върху камък чернокож.
аферата на птиците провал е.
надбягванията на книги също.
градът е повален. на отделни хора разчленен.
сама съм с ръката си.
ръката ми не е сама.
като говедо
водата с чашата се бори
и подпалва стъкления си затвор.
челото на водата искам да прегърна
за да ме отблъсне.
(животът и тази до него натискат звънеца на вратата както се натиска врат на звяр)

…
В ръцете на бездетния дърводелец
нека разцъфнат безкръвните й коси
и почервенее чернокожата й рокля
докато я запълва запалва и грейне
А ти врабче подскачай като котка
навеждай клонките навеждай
да си откъснат
(повреда в полъха на пеперудата – великото преселение на миражите е в изпаренията на книгите)

…
Ако днес не умра
значи е станало вчера
Човек не може да има
целия живот на този свят
но цялата смърт може
Дай ми и своята
Рибите в дъждовните капки
ще ме споменават
(такава е волята на произведението – търговците са дошли на земята преди човека)

…
ставам все по-добра в провалите. оглавявам ги. имам успехи.
танкови вериги по кожата. озверели кръвни картини.
изоставени думи. завършени многоточия.
чудесна съм. за пореден път се харесвам. съвсем пропадам.
бях за малко под венчило с господ. захвърлих очите му.
в кулминацията съм. гробища от слънчеви батерии.
точно сега ще разкъсам себе си и ще изляза.
някога така разкъсах татко после майка и излязох.
накрая всички ставаме бащи и майки на себе си.
дойдох. родих. опознах. отрекох. разкаях се. отново отрекох. абортирах. разкаях се. наградих се. отнех си наградите. хабилитирах се. анулирах хабилитацията.
съвокуплявам се с мозъци на чернокожи албиноси.
това което ми е писано го правя по друг начин.
една вълнá ще дойде и ще залее всички вълни.
(снимка под оризова хартия е животът с вещи отгледани в друг живот
)

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

Еволюция?

Самотата е кучка
Свободата също е кучка, защото е самота под прикритие
Оргазмът, от друга страна
е в мъжки род

*
Отчаяние дебне, скрито от сенките…
Зад стени от прилежно разрушени
и морално и нормално замърсени, червени тухлички
Свободата и Духът се разхождат, небрежно хванати за ръка,
по осветените тротоари на непоносимо претъпкания, горещ и мръсен град
Зад парфюмирания аромат на любовта им се носи тежестта
на потно и мокро съмнение, на сласт, на съществуване
Възбудата надделява над фалшивите, маскирани в цветно задръжки
Сграбчват се страстно зад поредния, уютен ъгъл
скрил тъй много спомени и приютил тъй много мечти
Няколко стенания щастие за Свободата и скромен фонтан от емоции за Духа са достатъчни,
за да бъдат вградени сенките им в червените тухлички
на безкрайната морално и нормално замърсена стена на града
И още неизчакало да се вдигнат скъсаните чорапогащи,
да се поизчистят изцапаните панталони и да се натъпчат салфетките в някой много заден джоб…
В най-нетактичния момент от сенките изскача…
Отчаянието

Бунт

Два, полуразложени зъба
обитават смрадлива устна кухина
Грозна като думите, които минават през нея
и изсушена от алкохола, измил остатъците от вчерашна храна

Пулсиращи вени пъплят
през напукана и почерняла от слънцето кожа,
скрити от посинели татуси
без смисъл

Пожълтели, гъбясали нокти растат,
необезпокоявани от обществени норми и хигиенични навици,
свободни да се самооформят
според собствена издръжливост

Стара, отворена рана,
потънала в гной и корички,
се прозява със зловеща усмивка
и пее песен на болката, страдаща от пренебрежение

Гениталии, загрубели през времето,
усетили интимния допир на най-разнообразни по предназначение,
човешки (и не само) телесни части,
се облизват в очакване

Душа, недокосната от тежка мисъл
Непокварена от вина
Неограничена от страх
Непознаваща контрол
Съществува
Напук

*
В здрача на заглъхващия ден
Притихнал пушиш
Отпуснал тяло в старото кресло,
попило заедно с капките водка и миризливия страх и лепкавата страст
Втренчен в празното навън, шикозно подчертано от бялата завеса на балконската врата
И в празното… живот
Безброй малки, жълти светлинки
изпълват безброй малки правоъгълни прозорчета
И зад всяка светлинка живее историйка, малка като кибритена кутийка
Умалена, поставена в рамка, зад мръсно стъкло
На сигурно…. далече от твоя поглед
жаден, ненаситен
Но вечер, когато луната надникне над старите керемиди
и се закачи за някоя забравена антена
Ти чакаш
Чакаш да откраднеш чуждите усмивки, чуждите съблазни, чуждите мъки
И празното вече не е навън, а в тебе
Рисуваш с бял тебешир контурите на тези усмивки
И с мастило ги разголваш, така че стават все по-големи и по-дълбоки
По-живи…
Бързаш да живееш, да драскаш, да дишаш
Пепелникът се пълни
Бутилката пресъхва
Ръката изтръпва
Докато не изгасне и последното прозорче живот
Празното отново е навън

*
Лято с дъх на мента
Е клише
Ронещи се вишневи сълзи покриват останките асфалт под множество самотни нозе
Прах
И пот
И тишина
Трамваен шепот в далечината
Призовава към бягство
От безразличието
Лято, удавено в цигарен дим
Е поезия

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017