Взиране в дълбокото
Чайките се раждат от вълните,
спрели някъде наблизо до Созопол.
Посиняват ми очите
от много взиране в дълбокото.
Виждам през облаци мидите,
двама моряци и залеза.
Лятото е пъстро като рибите,
оплетено в мрежи на гларуси.
Времето се рони като пясък.
Вечността е само временна.
Нечия въздишка или крясък
и навън вече е есенно.
Сънищата на лятото
Сънищата на лятото се свършиха.
Небето натежа от облаци
и падна.
Когато се скършиха
крилата на последните
вярващи чайки.
Златният август залезе.
Оплакаха го есенните ветрове.
А на улицата някой смахнат
сънуваше сънищата на лятото.
Пищните светлини на гибелта
Не искам утрини с тебе. Вечери искам!
Пищните светлини на гибелта
на един ден без минало и памет.
Една заря, която се разплисква
в белите полета на нощта.
Не ми трябва слънце. Искам небето ти,
от което почва небитието.
И лилавите ти сънища – бездомни,
дрипави и ранноесенни.
Една звезда тебеширенобяла, която мълчи
и не си спомня за спомена.
Искам букет от твоите лъчи.
Да се изгубя в съня ти и да стана бездомна.
Стените на мълчанието
Делникът е сив – прашасал от бавности.
Цяла се обърнах на мълчание.
Само сънища за мокри гларуси
ми спомнят светлото сияние
на уханните кипарисови сенки,
седнали да си починат от слънцата.
Видения на облаци леки
страшно наподобяват децата…
Ноември е. Съблечен от своите изгреви.
Осеян с капани – мълчания.
Последните напукани изрази
са лилави погледи – признания,
че сънищата са отключени
и чакат сто живота
посещение от птици, отлъчени
от Църквата на полета.
Стените на мълчанието са криви,
дотолкова, че отдавна не се чуваме.
Лятото се учи да плува
Спомените са прашни от неупотреба.
Епохите се преплитат в моряшки възел.
Морето е никому непотребно,
разпиляно като пъзел
с няколко изгубени частици.
Боговете от всички светове
се явяват като бели птици
на фона на залезно небе.
Лятото влезе в морето,
за да се научи да плува.
Дантеленото слънце дръпна пердето
и тайно започна да го рисува.
На далечния хоризонт на вечността
луната потъва в безсъние.
Ще започне ново Сега
и ще го поведа по стъпките
към адския рай на пладнето,
където слънцето рисува,
когато се сбъдва сънуването
и лятото се учи да плува.
Светове от водни лилии…
Морето потъна в очите му.
Удавено в тях се прероди.
Разплака се – обичано
от чужди чайки и скали.
Морето потъна в облаци –
огромни розови руини.
Проплакаха сенчести старци
за своето слънчево минало.
Вратата се отвори. Аромат на кремове
промъкна се подобно белите пирати.
Уханието на безбройни светове
по котешки безшумно влезе в стаята.
А тя бе малка. Без олтар.
Но с девет догарящи свещи.
И в нея някой морски цар
вдъхваше спомени гнили и тежки.
Той плачеше. За края на света.
Докато цветята пред входа ръждясваха.
Мечтаеше за на величието пропастта,
а орхидеите в него увяхваха.
В прашната светлина на стъклописите
се молеше на своите пророчески картини.
Слънцето се свлече. Угаси розите.
Останаха опърлени, черни маслини.
Вселената бе ново цвете.
А душата бе загубила посоките.
Паякът луната си изплете
и му я изядоха хиените.
Мракът рушеше цветовете.
Звездите се завиха с разкъсани облаци.
Заспиваха делнично световете
с надежда да сънуват празници.
В очите на настъпващото утре
се раждаха светове от водни лилии.
Не беше светло. Нито сутрин.
Денят още събираше сили
в очите му.
Очите му горяха
с поглед с цвят на мокри керемиди.
Чайките в небето полудяха
и се свиха като перли в миди.
Морето потъна в очите му.
Цял свят се удави в безплътната бездна.
Днес морето ми ухае на обичане…
Нищо че преди цяла вечност изчезна.
***
Потокът от туптящи мисли
заглушава спомените
и ги превръща в бивши цветя.
Бързам да те срещна
във времето,
в онази belle époque на есента,
на крачка разстояние
от арктичната диктатура
на зимата.
Преждата на битието
очаква да я изпредеш
в бял шал –
за топлина и за примка,
каквито предлага само
домашната конфекция
на обичането.
списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017