Луиз Глюк – Вечерна молитва

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Някъде в Македония, 80 х 100 см., масл. бои, платно, 1998

 

Някога вярвах в Теб; посадих смокиня.
Тук, във Върмонт, провинция
без лято. Беше тест: ако дървото оживее,
значи Ти съществуваш.

Моята логика е, че Те няма. Или съществуваш
само в по-топъл климат,
в пламенната Сицилия, Мексико и Калифорния,
където отглеждат превъзходни
кайсии и крехки праскови. Може би
виждат лицето Ти в Сицилия; тук –
само подгъва на Твоята одежда. Трябва да се
дисциплинирам
и да споделям с Йоан и Ной реколтата от домати.

Ако има справедливост в друг свят, такива
като мен, които природата принуждава
на въздържание в живота, трябва да вземат
лъвския пай от всички неща,
за да заситят глада, алчността
и похвалите от Теб. Никой няма да Те възхвалява
повече от мен тогава, с повече
болезнено сдържана страст, и да заслужава
да седи от дясната Ти страна като мен , вкусвайки
от нетрайното, безсмъртното смокиново дърво,
чиито лутания са непосилни.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Лорна Гудисън – Превръщам се в майка ми

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Център, 205 х 125 см., масл. бои, платно 2007

 

Жена с жълтеникавокафява кожа
пръстите винаги лъхат на лук

Майка ми отглежда редки цветя
и ги полива с чай
околоплодните й води пееха като реки
майка ми сега съм аз самата

Майка ми имаше рокля от лен
с цвета на небесата
и трупаше дантелени покривки и
дамаски
за да премахне срама от погледа в очите си.

Превръщам се в майка ми
жена с жълтеникавокафява кожа
пръстите винаги лъхат на лук.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Кристина Тот – Сутрин

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Електрически Богове II, диптих 2 х 100 х 120 см., масл. бои, платно, 2019

 

Сутрин

Будя се и аз,
както тази петъчна сутрин
с прошавващи, колебливи шумове.

Сетне в чехли на квадратчета
заедно правим кафе,
вадим чаши.

В кухнята е топло,
вън дворът просветлява,
пердетата процеждат светлина.

Включваме радиото,
поизтракваме с лъжиците.
Насред кухнята

ивичката светлина вече се е разраснала.

 

Превод от унгарски Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Колко хубаво пее птичката

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Астронавт II, 130 x 100, масл. бои, платно, 2018

 

Във все още
недовършения подземен паркинг с
форма на охлюв на
фестивалния комплекс
чистак нов и жизнерадостен
причакваш с любовта е лудост
това което не ни убива
ни прави по-силни и
гъзарски съботни нощи
три момичета-деца на по 12-13
години си играят на детективи
Вътре е тъмно глухо празно
Бетонно хладно
мистериозно спирално
Все по-надолу
Все по-надълбоко
Хлътвам

 

Колко хубаво пее птичката
нейният глас меден
ако имаше думи в песента
какви ли щяха да са

По-добре да не чуваш
думи в благозвучната песен
Тя знае само да лъже
птицата затворена в кафез

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Елън Бас – Молитва

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Агитмашина III, 50 x 60 см., сухи пастели на хартия, 1992

 

Веднъж бях облякла рокля като разливаща се водка.
Любовникът ми ме наблюдаваше докато се изкачвах
от метрото
сякаш бях стрък от земята
покълващ.
Искам да спра да искам да ме пожелават така.
Писна ми от песента на дъжда през юни,
от хора на надеждата, ненаситното зелено,
земята, натруфената й корона от дървета
пробиващи главата от глина.
Пожелавах някои неща, като всеки човек.
Но на този ангел на желанията, когото толкова дълго
съм обожавала, сега се моля да
признае света такъв какъвто е.

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Евгени Петров – На С.А.В.

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, В памет на поета, диптих (В памет на Димитър Воев), 2 х 79 х 50 см., маслени бои, платно, 1994

 

Когато падна от люлката и от езика ти почти се откъсна парче
зарастваше много бавно в устата ти
заедно с теб растяхме
от себе си помня твоите болки.

После дойде моментът, когато ме отрече –
за да израснеш, казвах си и притихвах,
ставането ти е дълго.
Когато се завършиш мен няма да ме има същия –
пътят ни е променлив.

Тогава все още не можех да говоря
носих те на ръце, за да ти покажа зимния път
бяхме истински щастливи.

Обичам теб – тази, която ще останеш, когато вече ни няма.

Най-ярките спомени се къпят в цветовете на страхотно силни светлини, които са много преди това,
езиците са част от тях.

След теб загубих пола си, върнах се в изходната позиция на пред-осемгодишния.

Денем се рушиш от стените
нощем те съзиждам гладка чисто нова – без драскотина, без пробив, без дупка
Сестра на мечтите ми.
Светът не е един, но е свързан.

Жената предусеща бурята и бърза да прибере дрехите от простора нощем.

Знам всяко едно, но нищо не притежавам, дори и това знание не е мое.
Имаше време, когато всичко беше мое и се бях превърнал в куче пазач на стадото.

Единствено в обичта ви вярвам
Аз съм безмълвния глас на дете.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Евгени Бързашки – Миришеш на човек

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Фешън X, 80 х 110 см., масл. бои, платно, 2002

 

Миришеш на човек,
на това, което си.
Вода, бактерии, фекалии.
Защо се отвращаваш?
Дали има нещо магично в теб?
Има, но има и в скакалеца.
Не се превъзхвалявай сам.
Рефлексия, отражение –
всичко съществува, защото
ти съществуваш
и умира заедно с теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – Зоозащитник

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Астронавт II, 60 x 60 см., масл. бои, платно, 2018

 

Мъката като боа-удушвач
се е усукала около белия ми дроб, трахеята
и стиска чак до гърлото,
за да ме спре да дишам.
Но аз съм Зоозащитник
и
(дори умирайки) (я)
обичам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Джейн Кениън – Нека падне вечерта

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Гранични пространства I, 110 x 110 см., акрил, платно, 2021

 

Нека светлината на късния следобед
проблесне през процепите на обора, докато се издига
над балите, а слънцето надолу захожда.

Нека щурецът песента си подхване
а някоя жена куките
и преждата. Нека падне вечерта.

Нека с роса се напълни мотиката, захвърлена
в избуялата трева. Нека се покажат звездите
а луната разкрие своя сребърен рог.

Да се прибере лисицата в пясъчната си бърлога.
Да притихне вятърът. Нека навесът
с мрак се изпълни. Нека падне вечерта.

За бутилката в канавката, за гребката
в овеса, за въздуха в гърдите
нека падне вечерта.

Нека падне, когато поиска, и не се
страхувай. Господ не ни оставя
безутешни, затова нека падне вечерта.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Дениз Левертов – Занятието да цъфтиш

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Fe2O3 (Night), 130 x 100, масл. бои, платно, 2019

 

Да си зает само да цъфтиш – това е
амарилисът. Расте предимно
нощем: трябва само
малко повече търпение отколкото имам
да седя и да го наблюдавам докато пукне зората;
вижда се с просто око как час по час
на ръст израства. Като дете на вратата на обора,
с гордост драсва колко е дръпнало всяка година,
постоянно нагоре
се стрелва всяко зелено стебло, гладко, матово,
тук-там червеникаво лилаво в основата, с почти
невидими вертикални ръбчета
по дължината им:
Две здрави стебла от всяка луковица,
понякога с твърди листа за компания,
елегантно извити стръкчета с обли краища.
Отгоре, бременните пъпки, блестящи в пълнотата си.
Някоя сутрин – толкова скоро! – събуждаш се и първият цвят се е разтворил. Или го хващаш застинал в единствен, кратък
миг на колебание.
На другия ден – още един,
свенлив като жребче,
и дори трети, четвърти,
гордо понесен на върха
на тия здрави колони, и всеки като някоя Юнона, великолепно спокойна, мома великанка в скромен разкош.
Ако хората можеха да са
така непоколебимо цели, съсредоточени, незабързани,
мимолетни заради прост
непоклатим порив! Ако можеше да разцъфваме
от самите себе си, отдаващи
нищо несъвършено, задържащи нищичко!

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X