Месец: април 2017

*
Любовта ми към теб е излишна
като апендикс,
създава ми само болка,
когато през април
пак искам да съм влюбена

 

*
Някаква кучка
разнася дрипите,
които останаха от любовта ни,
дефилира с тях из мола,
сякаш е на подиум,
а толкова ми се иска
да оставя гербери
на гроба й…

 

*
Чувствата ми са вариации
Свиря едно и също до изнемога
Аз съм стар грамофон
Избърши всичката прах
Полепнала отгоре ми
За да летя отново

 

*
Забиваш думи в сърцето ми,
което отдавна е в безтегловност,
нали съм космонавт,
и търся бъдещ дом
за неблагодарници като теб,
самоубийци,
футболисти
и други любители
на кожени кецове…

 

*
Правя вуду кукла
с лика на сестра ми,
изрязан от предизборен плакат.
Мразя този живот,
в който всяка
тиква става депутат…

 

*
Всяка вечер си обещавам
да се усмихвам на утрото,
да целуна изгрева,
да търся щастието,
да помагам на другите
да заобичат вярата
в чудесата…
Заспивам умислена,
сънувам цветни сънища,
а на сутринта
се прозявам
и се събуждам в приказка-
за фалшиви рицари
и тъжна принцеса,
много демони
и няколко вещици,
предрешени като обикновени хора.

 

*
Мразя обещанията,
висящи във времето,
закъснението
за всяка среща
и увереността,
че жената може да чака
дооправяйки грима
на просълзените си очи

 

*
Самотата
е най-добрата ми приятелка,
вярна ми е,
не сваля мъжа, когото обичам,
винаги
намира време за една прегръдка,
отчаяно
повтаря колко много и липсвам…
Заедно
броим звездите на безсънните ми нощи,
кроим
планове дори за семейно огнище…
Самотата
е единствената, която не ме предава.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Трансплантация

Трахеята ми мечтае
ти да си донорът
на следващото й вдишване.

 

Amores perros

ние сме кучета
обичаме се
толкова много
че чак се
заклещваме
но не можем да спрем
нямаме
център на насищане

 

Maze

в мазето
слушаме джой дивижън
пеем фалшиво
пием шотове в чаши за вино
кръвта ни танцува
по теб има още
следи от червилото ми
не ми се заспива никога

нека умрем
преди да остареем

 

*
пореден следобед
изчезвам
мислейки си за скулите ти

 

*
откакто ускореното туптене
издаде че сърцето ми е
твоя кучка
си имам едно наум
и чакам камбаните

 

Enjoy it while it lasts

В анонимни делници
си спомням, че
коридор
е несъизмерима дума
в събота
в 2:30 сутринта,
когато усилваш синините
на бедрата ми.

Толкова е шумно, че
не мога да си чуя мислите.

 

In bloom

баща ми
е поет
само за майка ми.

 

Loud places

аз съм странна и с пороци
трудно се забравям
някой ми рисува слънце
по краката
шумно е
червената кутия се усмихва
издайнически
и въобще не ми пука че
тази мацка има като моите кецове

 

Wanderwall

харесвам от теб
жълтите спомени,
да се заровиш в косата ми,
че пазиш ключа от
гръдната клетка
и как миришеш на мое.

 

Love will tear us apart

ние сме нуличката
в бензоловото ядро
на допамина

като пръстенче
сме кръгли и безсмислени

 

Виагра

когато сутрин
лежа до теб гола
и косата ми е
като на горгона медуза
не трябва да ме поглеждаш
в очите никога
за да не получиш
вечна ерекция

ти го каза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
правя картина с теб
задрасквам я с черен маркер
и започвам отначало

този път с избодени очи

 

далеч съм
а всъщност съм
на пейката и те наблюдавам

 

за теб ще бъда
без бельо
без тяло
ще ме докосваш грубо
а аз ще вярвам
в чудеса

 

*
разкъсвам въображението си
ходя по водата
за да вляза
в твоя живот

 

*
тласкаш ме
към непорочност
вдишваш
цигарения дим
кашляш
не ти понася
чашата натурален сок
е неизпита
опорочена съм

 

*
движиш се в обратна посока
докосваш предмети
отдолу нагоре
всичко е наопаки
катериш нанадолнището
объркан си
това ли са звездите?

 

докосваш ме
с поглед на влюбено хлапе
в алкохолния отблясък
от кенче фалшива бира

 

*
научих се на тишина
на мълчание
научих се да минавам между капките
научих се на слепота
на нямост
мислех че те мразя
а сега го твърдя

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Моряк

Ти си корабът на моята любов.
Шест месеца в океан от липси и сълзи – неизмеримо далечен,

сякаш зимата никога не свършва.
Шест месеца безумна любов – безкрайно лято.
Познавам само два сезона – с теб и без!

 

*
Ти знаеш моите силни страни,
аз твоите слаби места.

Защото ти си моята сила, а аз твоята слабост.

 

*
Глухонемият и сляпата се държат за ръце
сърце за сърце
без капка трагедия или съжаление
зад очила и жестове
тя е неговият глас
той нейните очи
за такова обожание говоря
не говоря, а само се усмихвам…
и двамата разбират

 

На търсещите (с) любов

оставям раните, които ми остави
който ги намери –
негов си

 

гръцки вечери

най-хубавият пръстен, който съм получавала –
безопасната игла от новата ти риза,
която се забива във врата ти,
но перфектно пасва на малкия пръст на ръката ми

 

*
Ставам малка
толкова малка
мъничка
колкото точка
побирам се в окото ти
в шепата
в съзнанието ти
ставам толкова мъничка
че в моето съзнание се побираш единствено Ти

 

*
Ще ти дам всичко да ми вземеш,
само за да имам, какво да поискам от теб по-късно,
само за да знам, че съм взела,
макар и себе си обратно.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
Мадоната от клек шопа на ул.Раковски
рамкирана с опаковки от фъстъци, чипс, натриев глутамат
очаква тролей номер 9 и по точно шофьора му
да спре пред нея
както всеки ден, по два пъти на смяна
усмихва му се, когато вратата се отвори
казват си по нещо
най-често незначително,
но е достатъчно
като не свършващо погребение
като самолет, който пада, но никога не достига земята
като дете, което пита: Стигнахме ли?
като сърбеж от вътре,
от хиляди крака на пеперуди,
изтръпване, парене, болки в корема
предиупотребапрочететелистовката
преди дъжд мирише на
някой ще дойде

 

какво правят ескимосите в петък вечер

някои твърдят, че на северния полюс нямало петък вечер
след нея светли нощи, в които ескимосите не пият алкохол
и сокове от други зеленчуци
сервират суши и се замерят с пингвини
не могат да си тръгнат, не могат да напуснат ледените къщи
защото старите ще се обидят
не носят бански, а само чужди кожи
и всеки път когато им отида на гости
жените им са чисто голи,
а аз бях там, за да снимам един филм
после го излъчиха по телевизията
и на всички им стана ясно,
че ескимосите не убиват пингвини
не мразят негри
и си лягат студени
в петък вечер

(а на заден план се вижда група смели изследователи, които питат за посоката една ракета Томахоук)

 

придворно

дървото
в двора на Двореца
не се срамува
от кората си

 

наблюдаване траекторията на елементарните частици

измислих те
преди те нямаше,
не беше светла,
даже не живееше отсреща,
после баща ти не е гробар
и ти не си се целувала в катафалка за първи път.
не те е страх от кучета, подземия и автобуси
не знам, че харесваш лилави лалета, които сгъваш на четири и прибираш в чантата си –
най-неподходящото място за нощен хербарий
…..
поглъщаш светлината като отсъствие на цвят
оставаш мастилена
звезда родена в люпилня

 

твоето име

твоето име е най-дългата нощ в годината
твоето име ме чака на „нашата“ улица
разпуква изящните ъгли на неделна тъга

твоето име идва на гости с първите сутрешни мигли,
мирише по онзи начин, сещаш се, на чуждо тяло,
твоето име е град, който познавам, топъл асфалт,
мастило с притихнали дяволи

от твоето име пресъхва устата, като след дълго мълчание,
и няма напиване, няма забравяне

 

non c’è tempo

когато те няма слънчогледите наведени мижат,
вечността събирам в час
и безкрайността на длан полагам
по правата напред назад във времето обичам да гледам начина,
по който светлината ляга върху тялото от мрамор
и го избелва
като безсъние по пълнолуние
като щъркели през декември
до кост, до кост,
и мълчи градът,
мълчи и прозира сутринта,
а ти със стъпки се извиняваш на
плочките и тротоара
прибираш се по срички
само на време

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017