Етикет: поезия

Стефан Гечев неведнъж в свои текстове споделя  вижданията си за думата като езикова единица и средство за изграждане на художествени текстове. В книгата си “Ненужните скептици” той отбелязва: Навярно няма да имам достатъчно време да напиша стройно и цялостно моя теория “за думите”. Затова искам да дам някои основни положения. За по-голяма яснота ще се основавам на аналогия с атома. Параграф 1. Думата има от мисловно-емоционална гледна точка, структура, подобна на атома: ядро и въртящи се около него електрони. Параграф 2. Структурата на думата-атом е толкова стабилна, колкото и структурата на електрона. Дори в известен смисъл по-стабилна, защото избиването на някое значение-електрон от орбитата на думата става много трудно и изисква много по-голямо колективно действие. Параграф 3. Обикновено думата-атом има 1 -3 (рядко повече) електрони-значения, които влизат в химическа (асоциативно-логическа) връзка с други електрони атоми и образуват по-прости или по-сложни съединения изрази. Енергията, която ги свързва, е от логическо естество и до голяма степен се черпи от клетъчното(три-четириизмерното)мислене на човешкия мозък. (Такива трайни “съединения” са механичните асоциации по аналогия, контраст и др. ) ( Гечев 2003: 86).

Конспективно представената “теория за думите” на Стефан Гечев е съпоставима с една от съществуващите представи в езиковедската наука за лексикалното значение като структура. Тази структура се  описва с прилагането на полевия принцип, в резултат на което в нея се обособяват ядро и периферия (Попова, Стернин 1984; Стернин 1985). Показателно е, че Гечев самостоятелно и по оригинален начин достига до теоретично виждане за лексикалната семантика, което се оформя в световната езиковедска наука през втората половина на ХХ век.

Направената от него аналогия на думата с атома има основание. Може да се отбележи само известно разминаване при отчитане броя на всички електрони в атома, тъй като голям брой от атомите имат попълнени слоеве от електрони(според принципа на Паули), които не са активни и за тях аналогията не е уместна. В химически връзки влизат електроните от последния незапълнен слой, броят на които определя и валентността на атома – валентни електрони. Те влизат в трайни стабилни връзки с валентни електрони на други атоми. Тези електрони най-често могат да бъдат избивани от атома, т. е. чрез външно въздействие (повишена температура, електромагнитно лъчение с подходяща честота, бомбардиране с частици) да им се придаде допълнителна енергия, вследствие на което те не могат повече да се задържат от ядрото на атома и го напускат, стават свободни електрони. Атомът загубва един от електроните си или думата – едно от своите значения.[1] гл. ас. Боряна Христова.)

Изказаните във втори и трети параграф твърдения кореспондират със съвременното интерпретиране на думата от когнитивната лингвистика, психолингвистиката и лингвокултурологията не само като основна единица на езика, но и като кардинална единица на езиковата способност на човека, на неговия ментален лексикон и на езиковата картина на света (Кубрякова 2004: 69). За Гечев думата е достояние на човека в качеството си както на виртуална лексикална величина, така и на актуален езиков знак и именно като такава тя притежава огромен асоциативен потенциал и има широки възможности да осъществява различни валенции и да се съчетава с други думи в потока на речта. Думата следователно съдържа потенциално значителна смислова и емоционална енергия, която в процеса на създаването и възприемането на литературната творба може да бъде активирана по някакъв начин.

От квантовата механика знаем, че: атомът е устойчив, състои се от ядро и електрони и може да изпуща лъчи, ако го извадим от състояние на равновесие (Пономарьов1974: 181). Ето пък какво споделя за думите Стефан Гечев: Колкото повече мисля за думите, толкова повече ми се струва, че те не са коварни същества. Има два начина, за да ги накараме да издадат тайните си: да ги бомбардираме с други думи, които те не могат да понасят, или да се откажем от тях и да ги заменим с йероглифи, които да съдържат много, различни значения в определен мисловно-емоционален сектор. Но по този въпрос друг път (Гечев2003: 82 – 83). На друго място той обяснява: …Понякога аз си служа със символи , но ако вземем това понятие и широкия му смисъл, всяка дума е символ. Вие казвате “вечеря”. Всеки знае какво е вечеря. Но ако сложите пред нея “тайната”, тогава всичко придобива друго значение. И ако кажете – “Седях на собствената си тайна вечеря…” тогава значението е съвсем различно. Аз се старая, заграждайки една дума с други, да извадя от нея значение, което тя обикновено няма и ако го придобие и ако това е символизъм, тогава – да, приемам определението (Гечев2003: 291 – 293). В своя философски дневник Стефан Гечев разсъждава: Не думите са изхабени, а съчетанията на думи. Думата “омайна”напр. не се употребява от младите хора. Кой ще се осмели да каже или напише, “омайна пролет”, “омайна младост” и т. н. Но ако кажеш “омайният поглед на змията в рая” – думата става нова, от нея избликва друга емоционалност, почти неподозирана. Стига да я “бомбардираш” с подходящи снаряди. Изидор Дюкас (Лотреамон) е разбрал по-дълбоко това, само че, поради невъздържания си темперамент, е стигнал, както винаги до крайност: “красив като среща на чадър с шевна машина”. Мисля, че Пиер Рьоверди е определил най-правилно този феномен, но защо е намесил тука духа, когато го е било страх да влезе в манастир? Може би точно затова? ( Гечев 2011: 7). Изключително важна за изясняване на езиково-естетическото виждане на Гечев за думата е и следната негова самооценка като автор на разнородни и жанрово многообразни литературни произведения : Ако имам някаква заслуга за българската литература, тя е, че се опитах да покажа, че нашият език може да се обогатява не само със създаването (или откриването) на нови думи (в това отношение ние деградираме), а с придаването на нови значения на познатите думи (Гечев 2011: 7).

Цитираните дотук изказвания на Стефан Гечев насочват към неговата специфична експериментаторска работа в областта на поетическата семантика, която се основава на своеобразното единство между художествено и научно мислене. При езиково-естетическото концептуализиране на това единство идеите на науката се превръщат в структурен, композиционен и функционално значим компонент на литературно-художественото цяло. В процеса на концептуализация се активизират присъщите вътрешни свойства на думите и се усилва евристичната им функция най-вече с използването на тяхната семантична структура като действащ елемент в смислообразуването. Затова в лирическите творби на Гечев езиковата, художествената и научната картина на света взаимно се пораждат и въздействат на читателя като единна неделима цялост. Ето един от многото примери:

ПОЛЗАТА ОТ СМИРЕНИЕТО

                                  Това златнозелено клонче

                                  може да е там на небето

                                  или тука в пръстта.

                                  От теб зависи:

                                  ако го наблюдаваш горд и прав,

                                  тогава то е долу;

                                  а коленичиш ли пред него –

                                  тогава то е горе.

                                  И може би за теб се моли. (Гечев 2008: 398)

Езиково-стилистичното изграждане на текста, както и кодирането на художествения смисъл се определят от идеята за съществуването на събитието в зависимост от  този, който го наблюдава. Авторът всъщност използва образно-естетически принципа на неопределеността, открит и формулиран в квантовата механика от Хайзенберг, за да изрази по-адекватно концепцията си за хармонизиране на човешкото битие чрез отговорността на човека за неговия избор на  нравствена позиция в отношението му към другите и света.

Тук не се наблюдава ярко изразено “бомбардиране” на едни думи с други думи, за което говори Стефан Гечев и което води до  промени в техните свойства, функции и образна семантика. Преобладава узуалната съчетаемост – само в първите два стиха и в последния лексикалното и синтактичното съчетаване има оказионален характер, като на финала, с персонифициране на образа на златнозеленото клонче, се актуализира смисълът “емпатия”.  Отличителното в случая е, че механизмът на съчетаване на езиковите единици се обуславя основно от конкретна научна идея, възприета от автора и утвърдена в индивидуалния му стил като художествен принцип. Така семантичният обем на думите се разширява и нюансира, тяхната смислово-емоционална енергия се насочва в определена посока и оказва въздействие върху начина на възприемане и интерпретиране на дълбинния смисъл на лирическия текст.

Откритият в квантовата механика принцип, че явлението зависи от гледната точка на наблюдателя мотивира по-голямата творческа свобода на поета. Затова в лириката на Гечев (и не само в нея) е възможно всяко събитие. Например:

МИСТЕРИЯ 2

                            Един човек лети на лунен лъч.

                            Минава над заспалото градче

                            и кротко си откъсва стар комин.

                            Очите му блестят, когато вдъхва

                                        мириса

                            на прастаринни пушеци. Той

                                        ще умре. (с.20)

Цитираното стихотворение притежава една твърде специфична черта на индивидуалния стил на Стефан Гечев  – механизмът на съчетаемостта на думите се определя едновременно както от  художествено-творческите интенции на поета и от съответната научна идея, така и от явления с различна психологическа, психофизиологическа и психолингвистична същност. Такова явление в дадения лирически текст е феноменът неочакваност. По този начин в художественото цяло се въплъщава и друг принцип на квантовата механика – този на допълнителността.  Едновременното функциониране на посочените фактори активира конотативния потенциал на думата, увеличава нейните асоциативни, експресивни и номинативно-изобразителни възможности, усилва смисловата й динамика. Ще илюстрираме направената констатация с още няколко примера. Първият от тях:

ЗИМЕН ИЗГРЕВ

                             Два кипариса черни и жестоки,

                             въоръжени с копия от лед,

                             улучиха на слънцето сърцето.

                             Избухна кръв. И двата кипариса

                             след осем мига

                             станаха зелени. (с.267)

В основата на механизма на съчетаемост (лексикална, семантична, синтактична) лежи антропоцентричният поглед върху света. В същото време съчетаването на думите в структурно-смислова и композиционно единна художествено-текстова цялост се осъществява и с оглед на теорията в квантовата физика за така наречените сплетени състояния. С. И Доронин пише:  Квантовото сплитане възниква в система, която се състои от две и повече взаимодействащи подсистеми (или такива, които са взаимодействали, а по-късно са били разделени) и представлява суперпозиция на макроскопично различими състояния. В подобни системи флуктуациите на отделни части са взаимосвързани, но не посредством обикновените класически взаимодействия, които са ограничени – например скоростта на светлината, а посредством нелокални квантови корелации. В този случай промяната на една част от системата се отразява в същия миг върху останалите й части (дори когато те са разделени в пространството, включително и на безкрайно големи разстояния) (Доронин 2011: 30).

Словесното изображение на зимния изгрев е удивително по своята пластичност и многозначителност. Оригиналната гледната точка на лирическия наблюдател и неговата образно-естетическа чувствителност превръщат природния феномен в поетическа реалност, където липсва дистанция между земното и небесното. Затова жестоката агресивност на флоралното към соларното е директна и неотразима.

Поведението на една част от вселената предизвиква промяна в друга нейна част: Избухна кръв. Изобразително-изразителният рисунък на предикатната номинация е много ярък и естетически силно въздействащ върху възприятията и емоционално-мисловната дейност на читателя. Той е покоряващо реалистичен, защото поетическата фраза много точно назовава внезапната поява на част от слънчевия диск и неговото плавно и неумолимо възхождане на небосклона. В мига на изгрева заревото е действително кървавовочервено и окъпано в бляскаво златистожълто сияние. Доминиращи в образната семантика на речевата единица са семантичните признаци “интензивност”, “сила”, “светлина”, “яркост”, “лъчение”, “червен цвят”. Актуализират се потенциалните семи: “болка”, “страдание”, “смърт”, “живот”, “опасност”, “грандиозност на събитието”. Думите пораждат различни кодови системи, които влизат в определени смислово-емоционални отношения помежду си, а персонификацията на слънцето създава фолклорно-митологична окраска на изобразеното събитие. Заедно с това оказионалната лексикално-семантична съчетаемост между глагола и съществителното в структурата на едносъстваното изречение активира асоциирането на избухването на кръвта с Големия взрив. В смислово обемния художествен контекст на стихотворението образната семантика на слънцето става двуизмерна – от една страна, слънцето има сърце, но от друга, самото слънце е сърце на вселената. Така естетизираният поток от разнообразни семантични признаци, асоциации и кодове формира дълбинния смисъл на творбата и задава различни перспективи за художествено-естетическото възприемане и интерпретиране на изградената образна система.

Настъпилата промяна в състоянието на слънцето предизвиква мигновено промяна и у кипарисите – от черни те стават зелени. Лирическият текст внушава идеята за единението и неразривната цялост, за взаимопроникването и взаимното влияние в позитивен или негативен план между обектите на подсистемите, които формират вселената. В художественото цяло се естетизира един от принципите на модерната физика – този за несепарабелността (Доронин 2011: 134), съгласно който соларното и флоралното се свързват посредством нелокални квантови корелации. Взаимодействието между двете подсистеми става на ментално равнище в процеса на пораждане и възприемане на макрообраза, благодарение на което емоционално-естетически се преживява и одухотворява вселенската хармония и красота, подчинени на мистичния ритъм, чрез който се хармонизира дуалността и се осъществява извечната истина за светлината, живота, доброто и надеждата, раждащи се неизменно в болка и страдание от мрака, смъртта и злото.

Своеобразна художествено-естетическа проекция на теорията за сплетените състояния е и следното кратко стихотворение:

ТАЗИ МАЛКА ЗВЕЗДА

                         най-щастлива е днес на небето:

                         избра я за своя звезда детето

                                    с лунни коси. (с.216)

Персонифицирането на звездата и метафоричната характеристика на косите на детето заличават образно-естетически огромното разстояние между  лирическите персонажи и изразяват характера на тяхната свързаност. Казано с думите на квантовата физика, звездата и детето се намират в състояние на суперпозиция в полето на менталността, духовността и емоциите. Щастието, внушава лирическата миниатюра, има космически измерения, когато е заченато в лоното на чистите и искрени човешки мечти и помисли, символизирани от лунните коси на детето.

За планетарния характер на поетическото мислене на Стефан Гечев свидетелства и неговото стихотворение:

МОРСКО УТРО

                             Лодката е розово листче

                             в синята коса на Земята,

                             накъдрена от галактичен вятър. (209)

Лирическата творба е удивителен поетичен химн на вселенската красота, на вселенското единение и цялост. Словесното изображение придобива и особен народностен щрих, защото някъде в задтекста изплува неусетно живописният образ на българско момиче с рози, рисуван от Владимир Димитров-Майстора.

Едно стихотворение – пише Гечев – би трябвало да представлява нещо като интегрално или диференциално уравнение – да може да получава различни разрешения в зависимост от стойностите, които се дават на отделните “неизвестни” в него. По този начин поетическата материя става гъвкава и способна да получава, дори едновременно, няколко противоположни, а все пак единни разсъждения (Гечев 2003: 64). Това виждане на поета се съотнася и с квантовата теория на измерването, която описва не само множеството алтернативни резултати, които са възможни при квантовото измерване, но и разглежда избора на един от тези резултати като функция на съзнанието на наблюдателя (Менский: www.philosofi.ru).

Ще спрем вниманието си на стихотворението “Откривател”:

След дълъг поход човекът стигна най-после до Границата. Там имаше жаби. Той поклати глава и пое обратно пътя. Като стигна, докъдето беше тръгнал, взе мрежа за ловене на жаби и се върна на Границата. Сега там имаше гъби. Човекът отново пое пътя назад, взе пушка и се отправи към Границата. Там вече нямаше нищо. Човекът окачи пушката, хвана единия край на Границата и дълги дни я увиваше на кълбо. “Все пак открих нещо – каза си той доволен: Границата е подвижна”.

И стана прочут. (307)

Румен Шивачев прави интересна интерпретация на този текст. Ето част от нея: Жабите са емоционален носител на грозното, психичен образ на ужасното, стародавен символ на ада и греха, зооморфна проекция на пропадналата душа. Мрежата изразява интелекта, в който се улавят (решават) проблемите и чрез който всички опасности и грешки са отстранени и под контрол. Затова тя е ситуирана като алтернативно оръжие срещу злите сили (мрежата има и други, противоположни значения, но при условността на този прочит те не се вписват в “Откривател”). Гъбите пък, освен като постигнатия дом, насочват и към модерната символика – атомните бомби. Пушката изразява ограничения, спрямо мощта им, капацитетът на човека за самозащита. Той оцелява, но на Границата няма вече нищо, освен едно “откритие”: че подвижността й се държи именно на пулсацията, който променя жабите с гъби, мрежата с пушка и т.н. Техните символни значения нямат почти никаква стойност, тъй като самата пулсация ги размива и ги разбърква по такъв начин, че непрекъснато да възникват други, съвсем произволни значения. Например, на вратовръзка, облаци или библиотека; на дявол, куфар или кораб. (Което прави всяко определено тълкуване рисковано и спорно.) “Откривател” допълва идеите, вложени в цитирания диптих, и провокира мисленото за пулсация като асимилатор на отсамните и отвъдните, на материалните и духовните – въобще, на опозитивните – съдържания на Квазибитието (включващо и небитието) и на Метагалактиката, както и на отношенията между техните елементи и формообразования. И всичко това – в един спокойно описан, привидно незначителен земен пейзаж (Шивачев 2003: 77 -78).

Възможна е и друга интерпретация на лирическия текст. Стихотворението е включено в отделен цикъл на стихосбирката “Самобичуване”, който е озаглавен Краят на ХХ век. В художествения контекст на цикличното цяло границата се осмисля като времепространство (краевековие), отграничаващо две столетия. Извървял определения исторически отрязък от време, човекът достига до Границата и там заварва символизираните от жабите и гъбите сложни и нерешени проблеми, които са възниквали по време на дългия му поход. Възвратно-постъпателното движение на лирическия герой в художественото пространство и средствата, които той използва, за да улови жабите или вероятно да опази гъбите, изразяват символно неговите усилия и различните му подходи при решаването на проблемите. Оказва се обаче, че човекът не може да ги реши нито с интелекта (мрежата), нито със силата (пушката), с които винаги си е служил и си служи, достигнал до Границата  – доказателство за това са идеологическите заблуди, извращенията, човешките жестокости, експанзиите на злото, които бележат облика на целия ХХ  век. Идейно-емоционалното внушение се излъчва от дълбинната и обемна смислова структура на художествените концепти жаби, гъби, мрежа и пушка чрез актуализирането на множество културологични асоциации и разнородни конотативни признаци.

Тогава как трябва да се справи човекът(човечеството) с неизменните мъчителни проблеми? Случващото се в художественото пространство прави отговорът очевиден. Фиксираните реални обекти и тяхното последователно изчезване насочват към  същността на Границата. Сюрреалистичното изображение на персонажа, увиващ Границата на кълбо, иронизира неговото неумение да използва своевременно способността си не само да гледа, но и да вижда света. Ако умееше да вижда света и да го тълкува едновременно със самия себе си като неделим негов елемент, човекът нямаше да увива Границата, за да открие нейната подвижност. Предтекстът ясно изразява този й същностен признак с липсата на граница между жабите и гъбите, жабите и човека, гъбите и човека,  мрежата и пушката, човека и мрежата, човека и пушката. Очевидност, която персонажът не вижда и не осъзнава, дори когато се изправя пред нищото, символизиращо “пустотата” на реалността, т.е. лишеността й от граници. Затова лирическият герой ще загуби и усилия, и време, за да открие нещо толкова просто и очевидно – подвижността на Границата, т.е. нейната илюзорност.

Следователно сложните проблеми, които измъчват съвремения човек, могат да получат адекватно решение, ако той промени радикално досегашния си начин на мислене, на световъзприемане, на социално и политическо поведение. Защото само тогава човекът ще бъде в състояние да прозре, че в действителност няма разделителни граници между нещата и явленията в света, че доколкото ги има в многообразното му земно битие, те са илюзорни, измислени от самия него и именно като такива тези граници пречат да се преодолее дуалността и стават основна причина за заблуди и конфронтации от всякакъв род, за жестоки сблъсъци, природни катаклизми, войни, тероризъм и кръвополития. А прозрението неизменно би довело до хармонизиране на човешкото жизнено дело с висока нравствена императивност и нов хуманизъм.

Идеята на Стефан Гечев се съотнася с виждането на Пиер Тейяр дьо Шарден, който пише: Подредбата на частите на Вселената е била обект на човешкото възхищение. И това нареждане се открива ден след ден, все по-изумително, така че пред Науката ни се явява възможност за едно по-точно и задълбочено проучване на фактите. Колкото по-надалеч и надълбоко проникваме с помощта на все по-могъщите средства в Материята, толкова повече ни изумява взаимовръзката на тези части. Всеки елемент на Космоса е несъмнено изтъкан от всички останали – под самия него, по силата на мистериозния феномен на “композицията”, която поставя съществуването му като връхна точка на една организирана съвкупност; а над него – от влиянието върху него на единства от по-висш порядък, които го обхващат и подчиняват на собствените си цели.

Невъзможно е да се разкъса тази мрежа, да се отдели от нея една-единствена част, без тя да се разнищи и разплете изцяло.

Около нас, докъдето ни стига поглед, Вселената се крепи на своята целокупност. И съществува само един реално възможен начин да бъде разглеждана. Той е да бъде взета като блок, цялата (Шарден 1994: 19).

Модерният светоглед на двете творчески личности кореспондира с теорията на новата квантова физика за безпределността на вселената, за взаимопроникването на всички обекти в света. Стихотворението на Стефан Гечев следователно отразява историческия опит на човечеството и съвременните познания за вселената, за връзката вселена – човек, като на тази основа авторът е концептуализирал езиково-естетически схващането си за една нова философия на по-нататъшното човешко съществуване.

Превръщайки се в поетическо Слово, употребените от Стефан Гечев думи актуализират целия си смислов обем и моделират панхронни художествени светове. Например:

В Преслав

                   Това руините на оня дом ли са,

                   във който съм живял преди 100 века,

                   или е новостроящият се дом,

                   във който ще живея след 100 века?

                   Не знам. Слънцето ме обърква:

                   то е все същото. (с.330)

Лирическото откровение изповядва безграничността на мига и СЕГА като ВЕЧНОСТ.

В писмо от 21 март 1955 г., четири седмици преди смъртта си, Айнщайн пише: Строгото разграничение между минало, настояще и бъдеще е само една илюзия, макар и изключително жива. А Шрьодингер твърди, че настоящето е единствено, което няма край.

Лирическата творба на Гечев не е просто поетическа илюстрация на казаното от двамата велики физици, тя е факт на словесното изкуство, който доказва способността на художественото слово да бъде инструмент и на научно познание. Стихотворението показва и още нещо – как самото художествено слово се проявява като вечност в онзи смисъл, който ни разкрива Дон К от едноименната книга на Хосе Лопес Портильо. Срв.: “Слово, слово, слово – наслаждаваше се той на думата. – Словото е вечно. То нито се движи във времето, нито се нуждае от памет, защото е резултат от взаимното унищожаване на времето и паметта. Словото е оформена мисъл, при която вече не е нужно думите да капят, а паметта да задържа. То е завършената мисъл – неподвижна, пълна и вечна. Чрез нея може би мъдреците, но не и светците, се мъчат да схванат бога. Слово, слово, слово” (Портильо 1978: 14).

Темата на настоящото изследване е интригуваща и значима. Нейното детайлно разработване по-нататък несъмнено ще разкрие уникални особености на поетиката на литературните текстове, създадени от такъв оригинален творец и мислител като Стефан Гечев. Бъдещото проучване може да даде своите приноси от една страна, в задълбочаване на знанията за образно-естетическото преобразяване на думите в художественото творчество, за тяхната смислова дълбочина, сугестивна сила и функционалност, а от друга – в  когнитивното моделиране на авторовото съзнание изобщо.

ЛИТЕРАТУРА

Гечев 2003: Ст. Гечев, Ненужните скептици. Издателство “Балкани”, С., 2003.

Гечев 2008: Ст. Гечев, Съчинения в пет тома. 1 том. Поезия. Раждането на Орфей. Издателство “Захарий Стоянов”, С., 2008. По-нататък след всяка цитирано стихотворение е посочена в скоби страницата, на която то се намира в книгата.

Гечев 2011: Ст. Гечев, Философски дневник. – В: Литературен вестник, бр. 37, 23 – 29.11.2011, Год. 20, с.7.

Доронин 2011: С. Доронин, Квантовата магия. Издателство “Изток-Запад”, С., 2011.

Менский: www.philosofi.ru). М. Б. Менский, Квантовая механика, сознание и мост между двумя культурами. http://www.philosophi.ru/upload/1158846405file.doc

Пономарьов 1974: Л. Пономарьов, Отвъд кванта. Преведе от руски език Стефан Гечев. Издателство “Наука и изкуство”. С., 1974.

Попова, Стернин 1984: З. Д. Попова, И. А. Стренин, Лексическая система языка. Издательство Воронежского университета, Воронеж, 1984.

Портильо 1978: Хосе Лопес Портильо, Дон К. Издателство “Народна култура”. С., 1978.

Стернин 1984: Лексическое значение слова в речи. Издательство Воронежского университета, Воронеж, 1984.

Шарден 1994: Пиер Тейяр дьо Шарден, Човешкият феномен. Издателство “Аргес”. С., 1994.

Шивачев 2003: Метафизика и култура. Погледи към света. Стефан Гечев. Издателски център “Боян Пенев”, С., 2003.

[1] Благодаря на гл. ас. Боряна Тодорова за дадената ми консултация по проблема.

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018