Временце
Нижат са моментите, дето ти затъпева от тех,
пилееш и фръгаш часовете си с широки пръсти,
мааш крачоле напреде-надзаде и са повръташ като пръдньъ у гащи по центъро на твоа си град
и чекаш нещо или па некой да ти даде акълец накъде да фанеш у тоа живот скапан.
Писнало ти а да та лъжат, затава си седиш дом си и дзепаш ка вали през джама.
Още си млад, живота е пред тебе и затава ти не дреме, че си губиш времето,
дорде един ден са огледаш и ти светне у кухата лейка, че са минале десетина годин, дагоеба
и никой ти не а обЯснил накъде да фанеш шущавата, пропущил си момента да побегнеш.
И затава после бегаш и бегаш, да фанеш баре малко от слънцето, преди да е залезло,
ма оно си избикаля, та да цъфне па зад гръбъ ти,
гледаш го, се си е същото относително, обаче ти си одрътел,
намалева ти лимита на броя вдишвания, ебаси, и си с един ден по-близо до мрекето.
Сека годин е все по-къса, временце пусто все ти не стига
и сите ти планове пропадат като мъда у садрани гащи,
Да си висиш у тихичко отчаяние си е Пустиняшкият начин на живот.
Дорде са уилиш, и си са озъбил, песентъ ти е изпета, кво повече да ти речем.
На село, дома си па и отново,
обичам да са завръщам, коги има как,
Коги се заврънем изстуден и кяфнал,
ми е кеф да си нагреем кокаяците край оджако.
А звънъ на черковната камбана ми припомня,
че при извора се пада на колене,
та да чуем по-добре онаа магия, дето сал тука ги има.
Превод у ефир по чуство: Н. Ф.
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018