Златомир Златанов – стихове

Ектения

На Цветан Марангозов

In Girum Imus Nocte Et
Consumimur Igni.

Алегорията на нощта прелиства
хелиоцентричните си протоколи
в тях няма лично против теб
защото ти си само сянката на свойта сянка
тъй както облакът е спекулативен опит
на безкрайно отрицателно съждение
и орхидеята превръща в травестит осата
заради илюзията на трансфера

това е обективно-ориентирана-поезия

канибализъм на минималните различия
гримаси на непричестената реалност
в структурата на следата
колебливи паралакси
и случайно претеглени позиции
в които ларвени субекти и ангели-пазители
под дъжд от атоми танцуват
по ръба на празнота с напътстващ clinamen
и бедствените неспасими светове
в несъстоятелност да евакуират
собствената си привидност
в лъча от мъртвата звезда пулсиращ
като в старинен палиндром въртим се
в кръг в нощта и огънят ще ни погълне
о мениджмънт на колабиращи
елмазни сутри и плачещи икони
анабазиси и катабазиси
между Изтока и Запада
с инфлационен индекс
където не само екстериорът липсва
но и интериорът също
да не говорим за изкуствения рай
или това прет-а-порте на преизподня
с голата навалица пред него
и в експозиция на бивши светлини
небето търси своето небе напразно
подобно на държавите които
намират отчуждения си облик
в публичните дългове
и кредитния рейтинг валоризиращ
националното достойнство
да вярваш посредством другите измамени
в инцестна задълженост на клонирани финанси
и пантеони на токсичните активи

 

Почит към Езра Паунд

 

Той размени обичайния опит
срещу своя фантазмен проект,
под хоров критически ропот
търсещ идиолект.

Волно ловуваше из различни
острови и гори.
Изкуството в несебични
видения му се разкри.

И потръгна модерната класика
на Twenty Century Views
от йероглифната свастика
на неговите кантоси и хайку.

Векът неприветливо се изниза
под това старорежимно небе.
Поетът се обяви за фашизма,
защото мразеше да е еврей.

Пионерът на новите форми
си навлече лош късмет
и затворническа униформа
в болница „Света Елизабет“.

Заблуден по лоши идеи
и пилеещ своя талант,
с пилигримските си трофеи
се раздели Езра Паунд.

Европа на бившите комунисти
и другата Европа на нощта
нейсния си произход чистят
в ложето на безбрачен баща.

Не едно измамени поколения,
линеещи без протест,
в атрофически преображения
израждат се днес.

И кой е сега постмодерен,
мерникът сочи мизерен отстрел.
По-конвертируем, по-трансферен –
от експортната ферма на Оруел.

Поглъща циклопската челюст
поредния Одисеев другар.
Отказан ни бе изход и телос.
Светът е древен кошмар.

А се виждахме облечени в слава.
Wrong from the start.
Така свършва всяка пред-става.
Така свършва всеки бард.

 

На гроба на Пеньо Пенев

 

Застанах пред недостроения жилищен блок,
с който градът свършваше.
За предишния хълм пред нозете
напомня само силният вятър на смрачаване –
несвикнал с новото ехо,
той го опитва все отново
в една пещера от бетон,
където звуците се откъртват
като шипове на призрачни динозаври.
Бях изпреварил заселниците, тяхното бъдеще,
затова изглеждах малко самотен.
Но да бъдеш строител
и да приемеш борбата като сърце на твоето тяло,
утрешния живот да защитиш искрено в себе си,
както дървото без намек брани хралупата –
нали на това учат старите майстори,
които загинаха млади.
Вратите липсват, за да си поделят
уморените ни стъпки в нощта,
и на балкона момичето не придържа
тежката кошница с изпраните рокли,
нито старицата полива цветята,
които ще измръзнат през зимата.
Ти стоиш пред чистия съд на живота
с един поглед в безликите стаи,
в урните на безплътните асансьори,
в най-голямата самота между бетон и въображение,
където един тънък лъч е твоята сянка.
Утре сградата ще погълне много покъщнина,
ехото на свирепия вятър ще се потопи сякаш в зехтин
и ние ще се отместим с един строеж по-нататък
в чистия миг, когато се наливат основите.
Но да търсиш уютност в борбата
и да обграждаш със скели вселената,
и да имаш за собственост
само съвестта на епохата –
нали това се опитва да ни извика
дрезгавият вятър на твоя глас,
който сега чупи стъклата
на утрешните опетнени прозорци
и кърти вратите, раждащи слузести катинари?

Николай Владимиров – стихове

люлин

тази сутрин
мъглата е толкова гъста
в нашия краен квартал
че призраците
под прозореца ни
съпровождат детски колела
които имат само гласове
и се страхуваме
че ще пораснат без лица
преди небето да се е
изчистило

 

***
нищо не е по-голямо
от хляба
освен когато го нямаш
да ти предложат хляб срещу това
да престанеш да пишеш поезия
а ти да избереш поезията
и бавното умиране от нея
вместо смъртта
цял живот

 

всяка любов има край
само нашата няма
начало

 

тази нощ
разбрах че си умряла
в сърцето ми
и не му казах

 

***
най-дълбоката сълза
е тази
която пада от окото
за да не убие
някой
с удара
на тишината си

 

ако съм църква
ще влезеш в мен
поне за сбогом
и ще се срутя отгоре ти
за да сме заедно
в руините на вярата

 

***
цветята които е пазил
от плевели
сега затрупват
ръцете му

градинарят започва
смъртта си

 

***
тежка си
като перце
от птица
което пада
върху чуждо рамо

 

***
твоят страх е смъртта
моят страх е живота
по средата умираме
заедно

 

***
когато правим любов
пътуваме всеки по другия
целите
движим се
целите
за да не свърши пътя
с нашето пътуване

 

детето на колячите

агнетата искат да умрат
за да не станат овце
за броене
преди съня на детето
вместо да са ангели
в съня му

 

***
скулптурата на ангела
се смее
когато вали
защото може да плаче

 

адам

върнах те
като ребро
вътре в мен
оттогава
те няма

 

няма да дойда
с влака
който закъснява
не съм в него
не съм и гарата
на която чакаш
аз съм багажът
в който забрави
да си сложиш
дрехи

 

ние сме волята за живот
която погрешка не влиза
в завещанието на умиращия
и наследяваме къща
без призраци
в която можем да сме
само гости

 

ако си книга
искам да умра
между кориците ти
буквално в последния ред
за да останеш без думи

 

***
слушам гласа
на Бог в тишината ти
и не казвам нищо
за да не ми отговори
че се отказва
от мен

Кирил Василев – Леярът от Курило

Той мачка червивия си пенис
от който не изтича нищо
защото оловото е изсмукало
всичко от него
веднъж и завинаги
и беззъбо се хили срещу мръсната стена
върху която вижда отразени
ядрената гъба
и плешивото теме на диктатора

по останалите три стени на стаята
пълзят паяци
а зад прозореца покрит с черен
полиетиленов чувал
тихо разговарят
униформените

той изоставя пениса си
протяга ръка
изважда изпод леглото
своята пластмасова флейта
и започва да духа в нея
с надеждата че свирепото свистене
ще накара паяците и униформените
да легнат кротко един до друг
пред леглото му

той захвърля флейтата
прибира пениса си в панталона
и излиза от стаята
качва се на велосипеда си
и обикаля двора на къщата
разминавайки се с униформените
които продължават тихо
да разговарят
в сиянието на ядрената гъба
и плешивото теме на диктатора
 
той слиза от велосипеда
обляга го на едно изсъхнало дърво
и влиза отново в стаята
взима един пирон от пода
и започва да драще по стените
между краката на паяците
рождените дати на своя баща
на своята майка на своите сестри
на своите братя на своята съпруга
на своите синове на своите внуци
на своите
 
вечерта не прехожда

Ивайло Мерджанов – стихове

***
да те забравя
и да вървя напред
означава да те чакам

 

окончателност

никакви наркотици
не могат да ми дадат
това което ми взе ти

 

егото е обречено

ако чакаш слънцето да
изгрее заради теб
ще разбереш че нощта е
безкрайна

 

любов

душата ми е некролог
на който пише
твоето име

 

каспар давид фридрих

ти си черната птица — любов
върху надгробния кръст на живота ми
отлитай
когато влиташ в душата ми като истина
когато загракаш упоително и тревожно
когато разперваш крилете си от мрак
отлитай
зовях те
от кристалното ядро на добротата си
зовях те от златните клонки на душата си
зовях те от небесния замък
на неразрушимия си дух —
но сега ти казвам само
отлитай

 

с един изстрел

да обичаш –
да убиеш двама

 

сбогом кажи

литературата
не просто свързва
тя разделя

 

онтология

търсиш любов
намираш поезия

 

изгрев над пустинята

знаеш ли
сърцето ми
е фараонска пирамида –
ограбено е преди три хиляди години

 

краят на войната

времето за война е изтекло
преди да се завърна
ти отдавна победи
а аз още не съм проплакал
за пръв път

 

***
целият мрак и тъма
на вселената
са просто някакъв стар килер
в който
Господ още не е сменил
изгорялата
крушка

и горко ни
когато това
стане

 

***
без теб и най-белият ми стих е черен –
като липсата ти
като забравата и нощта
като смъртта

но реалността
няма нужда от описания
остави тази игра на децата и телата ни
остави я за онези
които имат надежда вяра звезда
но нямат любов

 

***
червеният лак
червената коса
червеният цвят
на кръвта ми

далтонист
като всички мъже

 

охлаждане

ако писателите поетите
драскачите и авторите
знаеха истината –
щяха да млъкнат
завинаги

Васил Прасков – Няма живот след любовта

няма живот след любовта
никой не се е върнал оттам
за да разкаже

 

доживотен затвор

ще те убия в себе си
и ще те излежа
на различни места
с различни хора

 

***
всеки стих
е сбогуване с поезията
отдалечаване от думите

мълчание

 

***
хората са
поети без поезия
живеят без живот
умират без смърт
обичат без любов

 

невъзможната любов

знаеш че пътя към леглото ми
минава през поезията
а към сърцето ми –
през смъртта

и винаги избираш живота

 

всяка сутрин светът е отново на своето място

винаги когато
минавам покрай надписа
люлин мрази мвр
се успокоявам
за природата на нещата

 

смърт в люлин

в тази стая започва тишината
а когато отворя прозореца никой не скача
(свършват педерастите
свършват наркотиците)
кой ще ме избави от тялото на тази смърт
и ще ми даде твоето

 

***
поезията е болест
предавана по полов път
не се умира
но и не се живее дълго
а лекарствата са безплатни

 

не искам
да те чукам
докато смъртта ни раздели

не искам
да оставям белези
по душата и тялото ти

не искам
да те връзвам
и да те бия

не искам
да те душа
докато си с белезници

не искам
да свършвам
дълбоко в гърлото ти
нито на лицето ти

не искам
да пикаеш върху мен
нито да сереш в устата ми

не искам
да не се къпеш няколко дни
преди да свърша
на потните ти стъпала

не искам да стискам зърната ти
докато ръката ми прониква
дълбоко в тебе

не искам
да стигам през джи точката
до сърцето ти

не искам
да кървиш
нито да плачеш
от болка и удоволствие

искам
да погледна в очите ти
и да видя смъртта си

 

прайд

ако имах дъщеря
щях да я кръстя
калин терзийски
щеше да стане
хетеросексуална
православна
алкохоличка
сутрин щяхме да ходим на църква
после цял ден да пием
и пишем поезия
нощем щеше да е наше
царството небесно

 

лайфстайл

ремарк преписва
от августин

пайнер преписва
от августин

господинов преписва
от августин

аз преписвам от господ

Дом

 

Аз, Владимир Сабоурин, роден от майка българка от македонски произход и
баща кубинец от френски произход, декларирам, че

мразя българския дом, началото и края на всички злини, майка на насилието,
властта, отчаянието
мразя майка си, която намери, избра, изплащаше този дом
мразя баща си, който остаря в него
мразя смъдящата сладка рана Македония
мразя неоколониалната позорна франкофония.

Мразя притежаващите собствен дом, собствениците на недвижими имоти.
Мразя обитаващите Оборище.
Мразя умиращите у дома.

Горко им.

Блажени живеещите под наем.
Блажени живеещите по общежития.
Блажен незримо, неведомо, непостижимо пребиваващия сред нас в последната
Надежда.

Блажени умиращите по болници.
Блажени умиращите в старчески домове.
Блажени направените на препарати.

Защото тяхно е царството небесно, небето над София.

 

Владимир Сабоурин

 

 

Теорията е маската на властта

след поименните обиди „самовлюбен глупак“ (А. Кьосев) и „помия“ (М. Николчина) дойде времето и на теоретичното описание

в него се претопля за кой ли път неспасяемата теза, че сблъсъкът около ЛВ е между „теорията“ и съпротивляващите се на теорията (простаци, шаячена интелигенция и т.п. паплач)

много е забавно между другото как момиче от българското село определя момче от небългарски град като „шаячена интелигенция“ (разбира се всичко е много по-сложно и с много задни вратички за заден ход, но жлъчничкото желание за бг обида е простичко налице)

нямам честта да съм част от бг селото и бг местата за производство на шаяк

това, което като свидетел съм наблюдавал в академията, ме прави много скептичен към т. нар. „теория“

теорията, за която става дума, е тоталитарен рудимент в неолиберална опаковка

докато през соца теорията беше чистата безсрамна квинтесеция на властта, сега става дума за власт, маскираща се като теория

маската на теорията, зад която се крие желанието едновременно да се играе мач и да се свирят дузпи в същия мач (Яна Букова пределно ясно описа това)

това желание идва преди всичко от все по-видимо слабата игра на „теоретиците“ на терена на литературата и произтичащата от тази слаба игра необходимост да се свирят академични дузпи на онези простаци, които играят мача без право на свирене на дузпи

предпочитам да играя в отбора на простаците

и да оспорвам – теоретично, ако се наложи, но преди всичко практически – правото на теоретиците да свирят дузпи на литературния терен, където същевременно искат да играят

Тези към настоящото състояние на академичната поезия

1. Моделът на академичната поезия за момента е изчерпал потенциала си на ускорител на литературните процеси.

2. Под „академична поезия” разбирам както неутрално произвежданата в университетската сфера поезия, така и по-проблематично използването на академични форми на власт за осигуряване на литературен успех посредством контрол върху представянето, оценяването и бонифицирането на литературната продукция при съвпадане на произвеждащ и оценяващ.

3. След апогея през 90-те на модела на произвежданата в университета поезия, чийто мах достигна кулминацията си в Зверовете на Август (1999), в момента той е навлязъл в чисто непродуктивна рентиерска фаза.

4. Генерирането на литературни проекти в рамките на университета през 90-те се дължеше НЕ на способността на академията автономно да инициира иновации в литературното поле, а на политическата динамика в обществото.

5. След приключването на „възвишената политическа епоха” (Ани Илков) в началото на века академията прогресиращо започва да губи способността си за литературни иновации.

6. Началото на века постави началото на една все по-откровена рентиерска фаза на академичната поезия, отговаряща на окончателната консолидация на „мирния преход” от държавномонополистически социализъм към де факто държавномонополистически капитализъм.

7. Рентиерската фаза на академичната поезия се характеризира с налагането на картелен контрол върху представянето, оценяването и бонифицирането, който има за цел забулването на очевидния продуктивен спад и неговата институционална компенсация. Тази компенсация е картелна, разчитаща на контрола върху специализираното описание на състоянието на литературното поле, и рентиерска, доколкото не се базира върху продукция, която да е в състояние да издържи на свободно съревнование извън академично-корпоративната мрежа на контрол.

8. В този смисъл настоящото състояние на академичната поезия е погрешно тенденциозно описвано като „неолиберално”. То е също толкова неолиберално, колкото олигархическият модел на българската икономика.

9. Поддържането на „неолибералния” картел, осигуряващ на академичната поезия неравностойна доминираща позиция в литературното поле, работи с елементарното оценъчно допускане за по-стойностния характер на поезията, произвеждана в рамките на университета, спрямо всяка друга, неопираща се на академична инфраструктура. Това допускане е дълбоко провинциално, компенсаторно и комплексарско. То е в крайна сметка израз на страх от реална публичност.

10. Университетът не е място за произвеждане на поезия, още по-малко на поети, а място, където би трябвало да намират опора автори, които са се доказали като продуктивни с постиженията си извън и независимо от академичната инфраструктура.

11. Университетът не може да бъде място за осигуряване на публичност – и буквално: на публика – за поезия, произвеждана от автори, които в отношенията си с публиката си са в открит конфликт на интереси, граничещ със злоупотреба със служебно положение.

12. Изработване на противоположния на академичната поезия мах в рамките на самата академична поезия под формата на социална/политическа поезия и/или политически вдъхновен неоавангард е чисто симулативно. Възможното в модуса на теоретична симулация се проваля видимо в литературната продукция.

13. Академична поезия, теоретично конструираща соцална/политическа поезия и/или неовангард, е или противоречие в понятието, или симулакрум.