Етикет: New social poetry

Роса протегна ръка и пусна душа. Нежните пръсти на водата пробягаха по цялото й тяло и тя облекчено въздъхна. Имаше нужда от пречистване. Искаше водата да изличи присъствието му. Да изтрие ласките и устните, докосвали нейното още живо тяло, тяло, което скоро щеше да бъде само пръст и спомени…

Връзката им от години беше изчерпана от съдържание и тя приемаше ласките му само, за да се чувства още жива.

Жива? Колко дълго тя не знаеше, но присъдата, събрана в един лист, изпълнена с медицински термини и ефемизми, беше повече от категорична. Роса я прие като даденост, карма, която няма как да я отмине и тя я скри дълбоко в душата си.

Не се чувстваше обречена, а по-скоро предадена от това някога толкова жизнето и любящо тяло.

А душата? Душата й беше светла, все така търсеща и жива!

Душата търсеше опора в приятелите, в книгите и идеалите, които беше събирала през всичките тези години.

Не сподели с никого присъдата на лекарите, дори с децата си. Не искаше да ги натъжава предварително. Щяха да имат достатъчно време след това да я оплакват.

Тя самата беше лекар и знаеше, че присъдата е окончателна и без право на обжалване.

Първо потърси помощ и съвет от Бог.

Отбиваше се в малката квартална църквичка и горещо отправяше своите молитви нагоре, към опушения от годините купол, но Бог мълчеше. Не даваше знак, че е чул въпроса й какво да прави сега. Имаше толкова мъка по земята, че сигурно е зает да помага на по-нуждаещите се.

Понякога сядаше на пейката пред църквата и дълго си говореха с отец Славчо за живота и смъртта. И след смъртта… Само с него посмя да сподели присъдата на лекарите. Загатна за това, което се въртеше в обърканите й мисли.

– Дъще, – кротко промълви свещеникът – човек е храм Божий и Духът Божий живее в него. Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свят; а този храм сте вие. Да вземе човек тази божествена власт над човешкия живот в свои ръце, е равностойно на богохулство. Смирение, дъще. Бог е милостив.

Но тя нямаше време. Часовникът тиктакаше неумолимо… И остави Бог да се грижи за другите. Тя трябваше да се погрижи за себе си сама.

Роса спря душа, загърна се добре в меката хавлия и първо запали цигара. Вдъхна дълбоко дима и се усмихна. Като ще е край, поне да е както трябва. Наля си от каната кафе и се изтегна на диванчето в хола. Следваше най-приятната част. Разгърна книгата, оставена на множеството пъстри, весели възглавнички и бавно се потопи в писмата… Писмата на любимия й Ърнест Хемингуей. Обичаше го като писател, смяташе го за свой учител, но това, което я занимаваше сега беше защо посяга към пушката в Кечъм през 1961 г.

Особено я впечатли едно писмо до Езра Паунд, писано в Ла Финка Виния на 19 юли 1956 г., пет години по-рано:

„Драги Е,

Утре е моят петдесет и седми рожден ден и се надявам, че ще приемеш медала ми за Нобеловата награда, който следва по други канали. Изпращам ти го по стария китайски принцип, познаваш го добре, според който никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму.

Изпращам ти го още, защото ти си нашият най-голям жив поет: малко отличие, но затова пък твое…
Ако спечелиш шведската награда, която заслужаваш, запази моя медал и се освободи от твоя както намериш за добре.

Винаги твой

Хем“

Роса разбираше, че този жест и тези думи могат да бъдат изречени само от истински свободен човек. Свободен да избира как да живее, за какво да се бори, кого да обича и как да си тръгне от този свят. Тя усещаше по-скоро с душата си, отколкото с разума, че самоубийството му не е акт на слабост, а проява на свобода в избора. И това я връщаше към нейното право на избор.

Преди дни пак я потърси лекарят от онкодиспансера. Обикновените тиради за ползата от химиотерапиите и лъченията. Не, не й даваше никакви гаранции, но поне така ще си откупи малка отсрочка. Не говореше за цената, а тя знаеше, че е непоносима. Съвсем случайно в интернет попадна на разказ на едно младо и талантливо момче на 23 години, Никола Рачев. С него беше спечелил награда за приказка на седмицата в популярен е-сайт. Никола беше писал не с ръка, а с кървящо сърце за жестоката одисея на химиотерапиите:

„Оказа се, че терапията не действа и туморът е пораснал в сравнение с началото, но ще я сменят с някаква друга, която би трябвало да подейства. Спокойно, викат, всичко ще бъде наред.

Тук все още бяхме в самото начало – индивидуална стая, спокойствие, глезотийки, внимание, абе шик, лукс, болен Гошко за кокошка… Малко по малко обаче нещата започнаха да си ебават майката генерално. Появиха се страничните ефекти от химиотерапията. Вкусът в устата ти се променя от „свежа утрин“ на „разкопан гроб“. Гаденето е ясно, то не е чак такъв проблем, особено за бохем със закалка. Но най-най-скапаното нещо са миризмите – ставаш по-чувствителен от ловджийска хрътка.

От пет метра усещаш нетърпима смрад от кожата, косата и дрехите на хората, а дъхът на всички, които ти говорят от по-малко от 7 метра ти лъха на нещо умряло и забравено една седмица на слънце. Дъвките превръщат човешкия дъх в ароматна плитка от мърша с мента. Единствено хладилникът мирише по-зле от кенефа, честно, отваряш вратата и 40 различни варианта на остатъчна смрад ти забиват тупаница в носа.

Тези удоволствия, комбинирани в приятен летен коктейл от перманентното гадене, вкус на мухъл в устата, инжекциите с химиотерапия в гръбначния стълб и вземането на костен мозък за изследване превръщат рака в едно от 100-те неща, които задължително трябва да преживееш преди да навършиш 30. Така започваш да оценяваш малките неща – например, много е яко отново да можеш да дишаш. Да дишаш помага и на сексуалния ти живот. ОХ!

Споменах за миризмите. Юли месец, навънка – 40 градуса, в болничната стая – 55, ама минимум. Въздухът не мърда, защото сме трима, а единственото прозорче е тясно като гъза на мравояд. Предстои ми в следващите 80 часа да бъда вързан към системата с химиотерапията. На съседното легло лежи дядо Киро от Самоков, който е с катетър, а урината му се събира в пластмасова торба….“

Каква ирония на съдбата. Разказът бе озаглавен „Всичко ще бъде наред“, а Роса го прочете година след като това прекрасно, талантливо момче беше се преселило вече в един по-добър и по-човечен свят може би… Неговата съкровена изповед й помогна да направи своя избор.

Телефонът звънна и Роса затвори книгата с неудоволствие. Беше приятелката й Дарина, известен психотерапевт в малкото им градче. С нея я свързваше дружба от детските години, както и общият интерес към модерната в последните години регресивна хипноза. Роса беше гледала няколко предавания по телевизията на тази тема и идеята й за свой избор дойде именно пред телевизора. А всъщност идеята зрееше в нея, първо плаха и неоформена, но постепенно дала насоки на търсенията й в интернет.

Уговориха се с Дарина за следващия ден и Роса започна да се приготвя. Беше обмислила всичко. До най-малката подробност.

Включи компютъра и потърси филма, който беше гледала стотици пъти и винаги откриваше нещо ново. Великолепното изпълнение на Бенисио Дел Торо й помагаше да се потопи в атмосферата преди толкова много години. Личността на Че беше повече от съдба за нея. Беше изчела за него хиляди страници, беше видяла хиляди снимки от живота му, а филмът обединяваше всичко това в едно невероятно пътуване по стъпките на една нейна неосъществена мечта за далечните земи на Латинска Америка. Че беше свободен човек, осъществил мечтата си за един по-справедлив свят. Беше достигнал тавана на народното признание приживе. Можеше спокойно да доживее дълбоки старини като Фидел и Раул. Но това никак не приляга на неговия характер. На неговото верую.

Тук Роса си спомни думите на неговия съименник Ърнест Хемингуей от писмото му до Езра Паунд. „Никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму…“ Ернесто Че Гевара не би се чувствал свободен човек, ако не е дал свобода и на другите…

Роса за първи път установи, че и двете личности, които бележеха нейния живот, носеха едни и същи имена… Това си е знак на съдбата. И тя се усмихна, щастлива, че има още нещо, което е открила за тях.

В средата на 80-те години в тяхното градче пристигна група момчета от Сандиниската армия на Никарагуа, като награда, да работят и учат в България… Много от тях бяха напуснали училище, за да защитават родината си от контрите, щедро финансирани от САЩ. Някои от тях почти деца. Преди да прегърнат момиче, бяха прегръщали в джунлата калашник.

Тогава имаше бум на първите заболели от СПИН и бяха ги причислили към рисковите групи. Всеки месец идваха при нея в клиничната лаборатория за кръвни тестове. Нямаше заразени от тях, но тогава такива бяха правилата. Така се запозна с тях, така срещна и човека, който беляза живота й с най-красивата и най-невъзможна любов. Често й идваха на гости вкъщи и тя ги гощаваше с боб, баница и прясна питка, а те й разказваха за Никарагуа, земята на вулканите, за Сандино, за Че Гевара и поезията на Рубен Дарио… Затова, когато в един „Нощен хоризонт“ чу, че набират доброволци за подпомагане кампанията за прибиране на кафеената реколта в Никарагуа, се записа без даже да се замисли. Като лекар я утвърдиха без проблем. През тези два месеца тя попадна в един съвсем друг свят на борба за справедливост, идеали и опасности. Денем беряха кафе в плантациите около селцето Ла Лагуна, а след работа тя обикаляше околните селца, за да имунизира дечицата… И тези 2 месеца оставиха незаличима следа в душата й.

Вятърът на промените отвя никарагуанците от България далече, далече в родината им, а тя зарови любовта си и повече сърцето й не трепна за никой мъж. Остана само тялото, което скоро ще бъде само пръст и нищо друго…

Пусна онази част от филма, в която са дадени последните часове от живота на Че. Огледа всички подробности. После изключи компютъра.

На другия ден стана рано. Както винаги. Направи си силно кафе. Запали цигара и дълго чете последните новини в интернет.

После се изкъпа и облече любимата си червена рокля.

Звънна да чуе децата. Знаеше, че ще им липсва много, но така беше по-добре – да я запомнят силна и усмихната.

Обади се и на човека, който беше белязал живота й с най-красивото приятелство, за което човек може само да мечтае. Беше си забранила през годините да го нарича любов.

След като се сбогува тайно с най-скъпите си хора, Роса за последен път огледа скромния си дом, съхранил толкова надежди, любов и терзания, заключи и пусна ключа в пощенската кутия.

Откъсна една червена роза от градината. По пътя за Дарина се отби в кварталното магазинче за цигари и купи ароматна хаванска пура. Беше готова.

Дарина я очакваше с нарастващо нетърпение. Беше обяснимо. Тя за първи път щеше да изпробва пътуване във времето назад чрез регресивна хипноза. Беше благодарна на Роса, че тя й даде тази идея. И двете бяха се ровили доста из интернет и изчели много страници, прегледали всички форуми по темата…

– Много си красива днес!… – каза Дарина.

– Нали се връщам назад близо 50 години. Като младо момиче се чувствам. – усмихна се Роса и се облегна бавно на възглавниците зад нея.

Пътуването започна. Роса почувства как вихърът я понесе през времето и пространствата. Гласът на Дарина оставаше все по-далече и по-далече…

В сумрака на старото селско училище на Ла Игера се чуваше само учестеното дишане на Че. Роса коленичи до него и нежно погали ръката му. От него, от образа, който години носеше в сърцето си бяха останали само очите… Тези огнени очи, които пронизват душата ти и не можеш да ги забравиш. Извади пурата, която беше скрила в джоба си от Дарина и му я подаде. Че отрони едва: „Quién eres tú”, трескаво затърси кибрит и запалил пурата, попита пак: “Коя си ти?…“

– Свободен човек като теб, Команданте!…

– Бягай, те скоро ще дойдат за мен!…

– Няма от какво да се страхувам!… Щастлива съм, че се докоснах до теб! Това е моят избор. Изборът на свободен човек!…

После в сумрака настъпи тишина.

Роса се прислони до Че, вдъхвайки лютивия мирис на пурата, после бавно се пресегна и отдели сребърната нишка, която свързваше астралното й тяло с физическото.

Когато сержантът от боливийската армия Марио Теран, влязъл в историята като палач на Ернесто Че Гевара, заедно с няколко войника извличаха трупът на Че от училището, видя, че на пода гори една червена роза. „Сигурно е останала от учителката Хулия Кортес, която днес беше тук, при него…“ – си помисли той и с отвращение я стъпка с тежкия си войнишки чепик.

Беше привечер на 9-ти октомври 1967 година в боливийското селце Ла Игера.

Дарина дълго се опитва да събуди Роса. Тя беше заспала завинаги, оставайки там, далече, при своята мечта. На лицето й грееше тиха усмивка, сякаш искаше да каже на света около нея: “Щастлива съм, защото съм свободен човек!…“

В суматохата Дарина не забеляза, че липсваше червената роза…

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

Ако вие смятате себе си поне за сериозен изследовател, а не за някакъв треторазряден търсач на силни усещания, би трябвало да се съгласите, без сянка на съмнение, с твърдението, че най-напред, в самото начало на началата, преди да се впуснем в лабиринтите на езика, този Минотавър, който се храни с човешка глупост, е нужно да осмислим вътрешната логика на тези хибридни явления – причастията. Да се опитаме да проникнем в техния иманентен онтологичен замисъл, скрит на тайно място от очите на глупците.

Защото какво е причастието – глагол или прилагателно, действие или качество на обекта? Учените твърдят, че произлиза от глагола, например гледам – глагол, гледан, гледащ, гледал – причастия. Тоест, глаголът сменя своята сексуална ориентация и от активен става леко или повече пасивен. Гледал – по-малко пасивен. Гледащ – бисексуален. Гледан – най-пасивен. Защото действието е активност, а признакът – пасивност, нали така? Ами ако е обратно? Човекът поначало си е гледащ, а пейзажът винаги е бил гледан от някого. Докато глаголати сме се научили впоследствие. И тогава изведнъж се осмисля и самото действие – аз гледам. Ако няма какво да гледам, какво да бъде гледано, какво ще гледам? Ако не съм гледащ, как ще върша дейността? Отварям очите си и виждам. И осъзнавам видяното. Или дори да съм сляп като дядо Йоцо, пак мога да извършвам действието. Кое е първичното тогава – признак или действие?

Но да пристъпим по-близо. Традиционно делим причастията по категория време – минали и сегашни, и по признака активност – пасивност, деятелни и страдателни. Минало деятелно „гледал“, минало страдателно „гледан“, сегашно деятелно „гледащ“… И нещо липсва, не мислите ли?

Да. Думата ми ще бъде именно по проблема със сегашните страдателни причастия. Може ли човек да страда сега? В този миг? Или според вас проблем просто няма? Както обикновено – замитаме под килима. Но болният зъб трябва да се лекува! Мразя думата „трябва“, заменям я с „нужно е“. Необходимо е. Ето ви едно сегашно страдателно причастие – необходим. Който не може да бъде заобиколен. Необходимо е болният зъб да се лекува, значи. Но край на метафориката. Понеже метафорите доникъде не водят, убедил съм се в скромната си изследователска практика. От метафори само постна яхния става. А проблемът със ССП си стои. Не мърда. Чака да бъде разрешен. И нека сега дам своя принос в борбата с него и аз, покорният ви ентертейнър.

Смисълът на сегашните страдателни причастия е най-вече „който може да бъде еди-какво си направен“. Гледаем – който може да бъде гледан. Регулируем – който може да бъде регулиран. Обитаем – който може да бъде обитаван… Тъжно. А иначе обяснението е твърде сухо, не ни казва нищо по най-важния аспект, който ни вълнува. А именно, този признак за подлежимост на някакво действие и въздействие трайно качество ли е или съдържа и глаголна нетрайност? И как може една дума хем да ни се прави на качество, хем да ни напомня действие? Не е ли това коварство, което цели да заблуди събеседника и да ни помогне да се измъкнем в сложна житейска ситуация? Примерно, казваме на жена си „любима“, за да й напомним, че този неин признак е доста непостоянен във времето… Друго си е да й кажем „обич моя“ или „любов моя“, така чрез съществителните я превръщаме и нея в съществително, изричаме заклинание, с което тя ще остане принцеса завинаги и нищо не застрашава този неин статут в нашето сърце. И друг въпрос изниква освен този за краткотрайността на маскираното като действие качество. Въпросът за страданието.

Тя, твоята любима, страда ли от това, че „подлежи на любене“ или „може да бъде любена“, защото това очакване на действието загатва, че то може и да не бъде осъществено, което ми се струва прекалено жестоко. Тя знае, че след като е любима, значи може да бъде любена, у нея се заражда надежда, очакването сгъстява напрежението с всеки изминал миг – кога ще бъде любена, как ще бъде любена? И изведнъж – ама може и да не бъде, нали страдателното причастие допуска тази възможност. И тогава? Тогава разочарованието на жената ще бъде такова, че наистина ще схванете защо всъщност причастието се нарича страдателно. На собствен гръб ще го разберете. Без украшения. Така че ако вашата жена не се казва Любима, много внимавайте с употребата на ССП любима и го ползвайте единствено в случай, че сте убедени на двеста процента по отношение на осъществяването на действията и изключете всяка евентуалност и несигурност. Тоест, препоръчва се използването му единствено в качеството на предигра, подготовка, настроение, кажете го без зла умисъл и няма да имате никакви главоболия.

Следващият пример, криещ много рискове в своя смисъл, да не кажа семантика, е сегашното страдателно причастие „обтекаем“. Значението на думата е почти същото като в „заобиколим“ или „обходим“ (обратното на „необходим“), но съдържа много повече подлост и зла прокоба в своята тъкан. Най-малкото защото от него друг вид причастие не може да се образува. Можем да кажем „заобиколен“ или „обходен“, но не и „обтекан“. И тази негова едноформеност веднага трябва да ни сигнализира да бъдем нащрек, защото нещо не е наред. През последните години мнозина важни личности и събития станаха прекалено обтекаеми. Тоест, приспособими. Хлъзгави. Безхарактерни и безгръбначни. Компромисни и конформистки. Обтекаемостта е първа характеристика на епохата ни, доказват го редица културни трегери. За политиците изобщо няма да отварям дума, те минават кастинг по обтекаемост. Колкото по-обтекаем си, толкова по-бързо ще се издигнеш. Надолу. И така можеш да се издигнеш – надолу. Мъжество му липсва на това временце пропаднало. Само мачовци-пикчувци и никакви мъже.

И така, да приключим с обтекаем, питам като за последно – носи ли ни страдание това качество-действие? Благодаря, не ми отговаряйте. Просто спрете да бъдете обтекаеми и всичко ще се нареди. Ще има и Откровение, и радост, и мъки, и смях, всичко ще има, само по-далече от това замаскирано ужким причастие.

И да продължим още малко с този безсюжетен водевил, виждам, че искате още и дори потропвате с крачета от нетърпение.

Зрим.
Обозрим.
Уязвим.
Обитаем.

Първите две са сродни, но са и много различни. Първата дума е някак поетична. Щом нещо може да бъде видяно, то е видимо. Но когато нещо може да бъде съзряно, то е зримо. И може би не става дума за зрението, въпреки че са от един корен. Видим е химикалът в ръката ми, видима е тетрадката ми, иконата на стената. Но зрими са личните чудеса в живота ни, зрима е любовта на децата ми, зрими са тайните дела на светците. Това са невидими, но много зрими неща.

А обозрим е животът ни в цялост. Кое не знаем? Че нали всичко е ясно! Събуждаме се сутрин, пием чай. Кафе. После се разделяме. Всеки нанякъде отива. Търка си с гумичката миговете, часовете, дните, годините. С гумичката. И нещата тук долу са обозрими. Дори нещо да се случи неизвестно, то пак става обозримо, виждаме го в цялост, осмисляме го и знаем какво следва. Мъдра дума е „обозрим“. Спокойна дума, в която повече е действието, отколкото качеството. Но действие съвсем нежно и плахо, произтичащо в ума ни.

Думата „язва“ е стара и означава „рана“. Синоним на „уязвим“ е „раним“, „който може да бъде наранен“. Не знам как може да стане на практика, но си мечтая да няма уязвими хора и животни. Но най-вече хора. Защото не съм веган. Но за сметка на това животното трудно може да бъде душевно уязвимо. Вчера прочетох, че 12 маймуни в Индия умрели от страх, когато дочули рев на тигър. Брад Пит не би с тях. Тери Гилиъм също се бил скрил. Ето ви пример за уязвими маймуни. Но и хората биват уязвими, честна дума. Най-страдателното от всички сегашни страдателни причастия е „уязвим“. И ако си представим, че всички хора по света са неуязвими психически, няма ли да настъпи краят на този свят? Следователно колкото и красива да е мечтата за всеобща неуязвимост, ние сме длъжни да останем уязвими. Това ни дава шансове.

Това ни кара да страдаме, а без страдание сме заникъде. Без страдание няма спасение. Без страдание се губи стойността. Солта се обезсолява, а обезсолен живот не е нужен никому. Някаква страдаща жена ми заявява, че не съм прав. Че от страданието нямало било нужда. Тя е права, но само за себе си. Аз не съм тя. Емпатията ми е недостатъчна. Не че не искам… Но не мога да си представя Битието без страданието. Без него най-малкото няма да има състрадание. Нямаме ли състрадание, какво имаме? А най-много без страдание няма да я има болката. А без болка как ще разберем каквото и да е? И не, това не е тъп дуализъм и болка не е синоним на утеха. По-скоро двете думи са сестри.

За финал на този трактат съм си запазил една малко неясна думица, която вече споменах. Едно определение, което не знам дали дава или отнема надежда. Все ми се ще да вярвам, че причастието „обитаем“ съдържа повече сигурност и по-малко „може да бъде обитаван“. Така го и разбираме всички ние – обитаем остров е този, на който има хора, а не просто на който може да има хора.

Дано – си казвам. Дано е така. Дано в обитаемия дом да има хора. Дано в обитаемата къща да има стопани. Дано това село с необитаеми домове и къщи е само една илюзия. Дано не е прогноза за планетата.

Карай. Не тъгувай.

Дано сърцето ми бъде обитаемо. Дано има Някой у него. Дори да страда, но нека да се причасти.

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018