Генезисът на драмата в постмодерното общество се състои и във факта, че посредством дълбочината на езика откровено грозни и перверзни доктрини се крият зад научна лексика и терминология. А от друга страна човеците биват лъгани, че в словото всичко е ясно и никой никого не иска да излъже. Само краен илитерат би се вързал и на двете дълбоко неверни изкушения. Последният публичен обществен взрив бе несъстоялият се разговор, но пък състоялите се декларации по повод един документ,който вече масово наричаме Истанбулска конвенция. Примитивен бе опитът този текст да се сведе до спор между хора, които си бият жените и хора, които не го правят. Над сто университетски преподаватели се подписаха в подкрепа на Конвенцията, но други, също така университетски преподаватели, критично и аргументирано застанаха срещу нея. От това не следна елементарният извод, че едните професори бият а другите не.
Истината е, че Конвенцията е опипване на почвата, от едни хора, на които за това им се плаща. Те трябва да преценят колко неолиберализъм ще мине, с какво обществото не е склонно да се съгласи. В този ред на мисли Конвенцията е тест, тя проверява има ли все още имунна система обществото, или всички защитни бариери са рухнали. Изненадата бе двойна, защото Църквата също реагира. За ужас на онези, които бяха отпразнували вечния секуларизъм. Но и атеистите не харесаха ИК.
За продажния ни мейнстрийм „елит“ Конвенцията е просто още един начин да покаже своята вярност в лакейството към господарите на света. Елитът ни не е автентичен и поради това той не артикулира идеи, не ги обговаря, те дълбоко не го интересуват, а и са непосилни за интелектуалния му багаж, който е колкото да побереш маратонките и екипа от фитнес залата. Обслужващият персонал се познава по това, че той няма идеи, защото слугите никога нямат свои идеи.Те са виртуози в интригата на налагане на господарските интереси. Всяка идентичност ще бъде и е атакувана. Националните държави, Бог, семейство, пол. Ето само няколко възможни подводни течения в Конвенцията. Първо – тя дава право на дискриминация по пол, защото защитава жени, деца, мигранти и ЛГБТ, но не и ВСИЧКИ граждани, както би трябвало да прави всеки нормален закон. Нагло даже се твърди, че дискриминация нямало. Второ – въвежда се джендър образование, чрез практики за разчупване на стереотипните роли на пола. Но кой се е допитал до родителите на децата? Никой. Какво е джендър, още не е уточнено в българските семантични предели на дефиницията. Ами тогава какво правим с правото??? Трето – съсипване на семейства – това идва от възможността всеки да подаде сигнал за домашно насилие и този сигнал се разследва, дори когато „жертвата“ не е съгласна или отрече такова насилие. Завръщане в сладките времена на доносите. Четвърто – ЛЮБИМО! Финансов рог на изобилието – държавата ще дава на НПО организации пари, с които те да ОТВОРЯТ КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Пето – тотална загуба на частично останалия ни суверенитет, защото тази ИК се поставя над Конституцията на Република България и се позволява на един вездесъщ орган, контролиран от НПО организации, да се произнася като последна инстанция и да посяга с гнусни пръсти към деца, семейство и идентичност.
Бел. ред.: Редакцията на сп. „Нова социална поезия“ предоставя възможност за дебат по темата. Отговорността за изказаните твърдения е изцяло на авторите. Заглавието е на авторката.
списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018
Росице, демонстрираш изключително примитивно и закостеняло мислене. По какви точно причини искаш да защищаваш болшинството от дискриминация? Разбира се, че само малцинствените групи изпитват ИСТИНСКА дискриминация и трябва да им се окаже помощ. И докато проповядваш хомофобия няма никаква опасност някой да те сбърка с интелигентна, нищо че плещиш глупости в университетски сайт.
Сайтът НЕ е университетски, а съзнателно се оттласква от т. нар. „академия“. Вижте „Манифест на новата социална поезия“ на титулната ни страница.