Ако вие смятате себе си поне за сериозен изследовател, а не за някакъв треторазряден търсач на силни усещания, би трябвало да се съгласите, без сянка на съмнение, с твърдението, че най-напред, в самото начало на началата, преди да се впуснем в лабиринтите на езика, този Минотавър, който се храни с човешка глупост, е нужно да осмислим вътрешната логика на тези хибридни явления – причастията. Да се опитаме да проникнем в техния иманентен онтологичен замисъл, скрит на тайно място от очите на глупците.

Защото какво е причастието – глагол или прилагателно, действие или качество на обекта? Учените твърдят, че произлиза от глагола, например гледам – глагол, гледан, гледащ, гледал – причастия. Тоест, глаголът сменя своята сексуална ориентация и от активен става леко или повече пасивен. Гледал – по-малко пасивен. Гледащ – бисексуален. Гледан – най-пасивен. Защото действието е активност, а признакът – пасивност, нали така? Ами ако е обратно? Човекът поначало си е гледащ, а пейзажът винаги е бил гледан от някого. Докато глаголати сме се научили впоследствие. И тогава изведнъж се осмисля и самото действие – аз гледам. Ако няма какво да гледам, какво да бъде гледано, какво ще гледам? Ако не съм гледащ, как ще върша дейността? Отварям очите си и виждам. И осъзнавам видяното. Или дори да съм сляп като дядо Йоцо, пак мога да извършвам действието. Кое е първичното тогава – признак или действие?

Но да пристъпим по-близо. Традиционно делим причастията по категория време – минали и сегашни, и по признака активност – пасивност, деятелни и страдателни. Минало деятелно „гледал“, минало страдателно „гледан“, сегашно деятелно „гледащ“… И нещо липсва, не мислите ли?

Да. Думата ми ще бъде именно по проблема със сегашните страдателни причастия. Може ли човек да страда сега? В този миг? Или според вас проблем просто няма? Както обикновено – замитаме под килима. Но болният зъб трябва да се лекува! Мразя думата „трябва“, заменям я с „нужно е“. Необходимо е. Ето ви едно сегашно страдателно причастие – необходим. Който не може да бъде заобиколен. Необходимо е болният зъб да се лекува, значи. Но край на метафориката. Понеже метафорите доникъде не водят, убедил съм се в скромната си изследователска практика. От метафори само постна яхния става. А проблемът със ССП си стои. Не мърда. Чака да бъде разрешен. И нека сега дам своя принос в борбата с него и аз, покорният ви ентертейнър.

Смисълът на сегашните страдателни причастия е най-вече „който може да бъде еди-какво си направен“. Гледаем – който може да бъде гледан. Регулируем – който може да бъде регулиран. Обитаем – който може да бъде обитаван… Тъжно. А иначе обяснението е твърде сухо, не ни казва нищо по най-важния аспект, който ни вълнува. А именно, този признак за подлежимост на някакво действие и въздействие трайно качество ли е или съдържа и глаголна нетрайност? И как може една дума хем да ни се прави на качество, хем да ни напомня действие? Не е ли това коварство, което цели да заблуди събеседника и да ни помогне да се измъкнем в сложна житейска ситуация? Примерно, казваме на жена си „любима“, за да й напомним, че този неин признак е доста непостоянен във времето… Друго си е да й кажем „обич моя“ или „любов моя“, така чрез съществителните я превръщаме и нея в съществително, изричаме заклинание, с което тя ще остане принцеса завинаги и нищо не застрашава този неин статут в нашето сърце. И друг въпрос изниква освен този за краткотрайността на маскираното като действие качество. Въпросът за страданието.

Тя, твоята любима, страда ли от това, че „подлежи на любене“ или „може да бъде любена“, защото това очакване на действието загатва, че то може и да не бъде осъществено, което ми се струва прекалено жестоко. Тя знае, че след като е любима, значи може да бъде любена, у нея се заражда надежда, очакването сгъстява напрежението с всеки изминал миг – кога ще бъде любена, как ще бъде любена? И изведнъж – ама може и да не бъде, нали страдателното причастие допуска тази възможност. И тогава? Тогава разочарованието на жената ще бъде такова, че наистина ще схванете защо всъщност причастието се нарича страдателно. На собствен гръб ще го разберете. Без украшения. Така че ако вашата жена не се казва Любима, много внимавайте с употребата на ССП любима и го ползвайте единствено в случай, че сте убедени на двеста процента по отношение на осъществяването на действията и изключете всяка евентуалност и несигурност. Тоест, препоръчва се използването му единствено в качеството на предигра, подготовка, настроение, кажете го без зла умисъл и няма да имате никакви главоболия.

Следващият пример, криещ много рискове в своя смисъл, да не кажа семантика, е сегашното страдателно причастие „обтекаем“. Значението на думата е почти същото като в „заобиколим“ или „обходим“ (обратното на „необходим“), но съдържа много повече подлост и зла прокоба в своята тъкан. Най-малкото защото от него друг вид причастие не може да се образува. Можем да кажем „заобиколен“ или „обходен“, но не и „обтекан“. И тази негова едноформеност веднага трябва да ни сигнализира да бъдем нащрек, защото нещо не е наред. През последните години мнозина важни личности и събития станаха прекалено обтекаеми. Тоест, приспособими. Хлъзгави. Безхарактерни и безгръбначни. Компромисни и конформистки. Обтекаемостта е първа характеристика на епохата ни, доказват го редица културни трегери. За политиците изобщо няма да отварям дума, те минават кастинг по обтекаемост. Колкото по-обтекаем си, толкова по-бързо ще се издигнеш. Надолу. И така можеш да се издигнеш – надолу. Мъжество му липсва на това временце пропаднало. Само мачовци-пикчувци и никакви мъже.

И така, да приключим с обтекаем, питам като за последно – носи ли ни страдание това качество-действие? Благодаря, не ми отговаряйте. Просто спрете да бъдете обтекаеми и всичко ще се нареди. Ще има и Откровение, и радост, и мъки, и смях, всичко ще има, само по-далече от това замаскирано ужким причастие.

И да продължим още малко с този безсюжетен водевил, виждам, че искате още и дори потропвате с крачета от нетърпение.

Зрим.
Обозрим.
Уязвим.
Обитаем.

Първите две са сродни, но са и много различни. Първата дума е някак поетична. Щом нещо може да бъде видяно, то е видимо. Но когато нещо може да бъде съзряно, то е зримо. И може би не става дума за зрението, въпреки че са от един корен. Видим е химикалът в ръката ми, видима е тетрадката ми, иконата на стената. Но зрими са личните чудеса в живота ни, зрима е любовта на децата ми, зрими са тайните дела на светците. Това са невидими, но много зрими неща.

А обозрим е животът ни в цялост. Кое не знаем? Че нали всичко е ясно! Събуждаме се сутрин, пием чай. Кафе. После се разделяме. Всеки нанякъде отива. Търка си с гумичката миговете, часовете, дните, годините. С гумичката. И нещата тук долу са обозрими. Дори нещо да се случи неизвестно, то пак става обозримо, виждаме го в цялост, осмисляме го и знаем какво следва. Мъдра дума е „обозрим“. Спокойна дума, в която повече е действието, отколкото качеството. Но действие съвсем нежно и плахо, произтичащо в ума ни.

Думата „язва“ е стара и означава „рана“. Синоним на „уязвим“ е „раним“, „който може да бъде наранен“. Не знам как може да стане на практика, но си мечтая да няма уязвими хора и животни. Но най-вече хора. Защото не съм веган. Но за сметка на това животното трудно може да бъде душевно уязвимо. Вчера прочетох, че 12 маймуни в Индия умрели от страх, когато дочули рев на тигър. Брад Пит не би с тях. Тери Гилиъм също се бил скрил. Ето ви пример за уязвими маймуни. Но и хората биват уязвими, честна дума. Най-страдателното от всички сегашни страдателни причастия е „уязвим“. И ако си представим, че всички хора по света са неуязвими психически, няма ли да настъпи краят на този свят? Следователно колкото и красива да е мечтата за всеобща неуязвимост, ние сме длъжни да останем уязвими. Това ни дава шансове.

Това ни кара да страдаме, а без страдание сме заникъде. Без страдание няма спасение. Без страдание се губи стойността. Солта се обезсолява, а обезсолен живот не е нужен никому. Някаква страдаща жена ми заявява, че не съм прав. Че от страданието нямало било нужда. Тя е права, но само за себе си. Аз не съм тя. Емпатията ми е недостатъчна. Не че не искам… Но не мога да си представя Битието без страданието. Без него най-малкото няма да има състрадание. Нямаме ли състрадание, какво имаме? А най-много без страдание няма да я има болката. А без болка как ще разберем каквото и да е? И не, това не е тъп дуализъм и болка не е синоним на утеха. По-скоро двете думи са сестри.

За финал на този трактат съм си запазил една малко неясна думица, която вече споменах. Едно определение, което не знам дали дава или отнема надежда. Все ми се ще да вярвам, че причастието „обитаем“ съдържа повече сигурност и по-малко „може да бъде обитаван“. Така го и разбираме всички ние – обитаем остров е този, на който има хора, а не просто на който може да има хора.

Дано – си казвам. Дано е така. Дано в обитаемия дом да има хора. Дано в обитаемата къща да има стопани. Дано това село с необитаеми домове и къщи е само една илюзия. Дано не е прогноза за планетата.

Карай. Не тъгувай.

Дано сърцето ми бъде обитаемо. Дано има Някой у него. Дори да страда, но нека да се причасти.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.