Петър Пейчев-Щурмана – 100корабен град

Хубен Черкелов, 5 Долара, 2019

 

 

„Go to the ship with the blue funnel with the red band! – No, it’s not true, take 220!“ Мога да се намеся в 100гласовия корабен хор, но откакто полският пилот, нает от местните власти и познавач на RAF лексикона ме сиктирдоса с: „I’ll fuck to fly to the 7th sky“, предпочитам да мълча на 7ми канал. Близо съм до входния фар и мога да му дам точния курс към кораба, който търси, но го оставям да се пържи. Какафонията е пълна, дочувам “твоята майка въшлива“ на испански, дори изчурулика кантонски диалект, с който сингапурската Mary шашваше отпускарите от 1st cavalry или USMC. Най-артистичен е шотландецът от Palm line, той припява песенчица, може би, от времето на “чаените клипери“: „We bound for India sweet hart, for India (2) Are you in there, sir, are you in there?“ N на брой. Накрая не издържам: „Легни на 185, дистанция 3 – 3.5 мили, контейровоз, зелен корпус, надпис: „Botany bay lines“ по целия борд!“ и в отговор чувам любезното: „Dziekuje bardzo!“ Как се бе запилял тук един от тези 20 възлови експреси, които фучат от GB до Австралия с едно отбиване в Кейптаун за бункер, един дявол знае, но го приемаха веднага. Долу, на палубата, в приспособения от дъски и брезент “басейн“, мързеливо се плацикат неколцина от екипажа или както наблюдателно отбеляза колегата, от който взехме улова: „Когато пристигнахте бяхте едни розови, закръгленички…“- вкусно примлясвше той, а виж ни сега – сухи, тъмнокафяви като гьон, хищни гущери под слънцето, но днес разтурваме “басейна“ и заставаме на кея за разтоварване, кърма до кърма с един датчанин, където, кой знае защо, има няколко руси девойки, наблюдавани с всички налични бинокли, далекогледи, дори с театрален бинокъл, изровен от някой местен битпазар. Когато разтоварването завърши, пускаме местните хора да съберат останалата от разкъсаните пакети риба – отделяме нещичко за музикантите от Апапа клъб хаус, а и момичетата Мери не остават непочетени. Късно вечерта, през студената пара от люка на хамбар2 се материализира фигурата на сержант в камуфлаж, черна барета, провесил през рамо картечен пистолет “Стен“ – явно е от полицейските или териториалните части, останалите се фукат с новички АК47. „Ще се намери ли малко риба за победоносната нигерийска армия?“ – долитат през гъст алкохолен дъх думите му. Всичко е ясно – датчанинът разтоварва „Туборг“ и „Карлсберг“, но повече ме безпокои приличният на водопроводна тръба „Стен“, който се мандахерца на рамото му. Имитирам смешните церемониални стъпки на британската армия – сигурно инструкторите им са оттам: „Yes, sergeant, yes, sir! Няма ли да е по-удобно за славната армия да остави оръжието си на палубата?“ Той потупва гальовно автомата: „Победоносната армия никога не предава оръжието си!“ Ще ми се да му кажа, че съм им носил муниции, още когато е ходил прав под масата, но премълчавам. „Напротив, да го предаде на отговорно съхранение срещу съответните документи.“ Той се замисля: „Ще има ли печати?“ „Дори два!“ и се радвам, че домакинът ми остави червеното си факсимиле за получаване на продукти. Оформям разписката, карам го да извади пълнителя, да изтегли затвора – няма патрон в цевта, да го постави на предпазител. Той се спуска по мокрите отвесни стъпала на трапа, дано не падне – това ще ни докара страховити неприятности, но от опит знам, че да се спори с пиян, особено с въоръжен, просто няма смисъл. След малко е запълнил един сапан с риба и завърта ръка: „Вира!“ Отивам до винча и като изтеглям товара, виждам, че той е стъпил в мрежата и се е хванал за куката. Разменяме разписки и оръжие, стоварваме рибата на кея. Вече съм го забравил, когато вахтеният ми казва: „Един с автомат те търси.“ Изпъшквам. Мамицата му! Сержантът мъкне шестици бира, подчинените му – също. Разменяме церемониални поздрави с високо вдигане на колена, размахване на ръце, козируваме, като аз нахлупвам капитанската фуражка, която барото ми оставя за авторитет и се разделяме. Оставям за него две шестици и си отварям бира. Капитанът се връща от „Le coq“ в добро настроение и също си отваря бира от моите и на недоволството отговаря с класическия лаф: „На капитана патките никога не умират!“ – утре ме праща на рейда да търся филми – питал датчанина, но те имали видео. „Все ще намериш някой съветски параход.“ Откакто показаха църквата в Батак с коментар, че това са черепите на избитите в антифашистката борба („Неизвестната война“) не гледам сов. кино. „Много си умен, но не си за тука.“ Master-ът е прав – не съм за “тука“. Бих си наел стая в „Le coq“, но собственикът е започнал някакъв ремонт, край la piscine зърнах нещо розово и рижо – явно хотелът се насочва към по-висока категория, the pool full whit girls – видение от моряшкия рай, което се осъществява на градския плаж, срещу хотел „Виктория палас“ – тук е цялото белокожо общество, без елита – той е на хотелския плаж, а моят екипаж – двама моториста и рулеви разгъва мускули и разперва паунови пера. Привечер, след неуспешно търсене на “братски“ кораб се насочваме към единия от двата “поляка“- “Kopalnia Jasnogorska“, макар че дявол знае, за чий е тук този bulkcarrier, може би кара въглища от Силезия до екватора – когато съобщавам тази моя догадка на вахтения колега, той се прави, че не разбира руски и ми отговаря на отличен английски. Знаех, знаех как да размекна високомерната (с основание) полска душа. Един мой познат заемаше някаква полуофициална синекура във Варшава – та той се върна разтреперан след събитията на крайбрежието през 71-72 г. Намерих начин да спомена коустлайн трейдюнионс и Кажимеж решително отмести таниновото вино, което им се полагаше като дажба, порови в маломерния си хладилник, извади запотена бутилка “Виброва“, а когато подхвърлям за Карпатската бригада в Севера Африка, на масата се появи буркан кисели краставички. Той продължава с леко подигравателен тон да описва кариерата ми, като ме нарича pan Pewec с римския профил – горд притежател на кола и извънградска вила „…и лозе“ – прибавям „…и лозе“ съгласява се той, говори перфектно руски, роден е някъде в Казахстан от изселените от Сталин поляци и може да ми даде „Тримата танкиста и кучето“ – там се говори повечето на руски, добавя издевателски. Като му обясних какво може да направи с тримата танкиста, особено с кучето, той казва: „ОК имам един американец с немско име Шилберг или Зилвер, бива го, а танкистите пусни на политкомисаря.“ Спускаме се като замаяни мухи в лодката – екипажът ми също е знаменито напоен, оглеждам стотиците корабни светлини, различавам нашите, потегляме. След 20 мин. мотористите изпадат в някакъв високотехнологичен спор за оборотите на двигателя и се ступват, при което той заглъхва, крайбрежното течение ни похваща, четири гребла не вършат никаква работа, ветроходното въоръжение също, ветровете са непостоянни и при почти последните корабни светлини изреваваме дружно: „Help! Mayday!!!“ Едно хвъргало изсвистява над нас, поемаме въжето и меко се прилепваме до борда на „Ivory palm“. Разкошни са тези кораби на “Palm line“ – с клиперски носове, скосени димоходи като на есминци, медта по палубите блести излъскана, офицерите с тропически шлемове, бели униформи, три четвърти бели чорапи. Без суетене спускат лодка, подават буксир и след 40 мин. сме на кораба, те получават риба от капитанските запаси, ние дружно отхвърляме танкистите, гасим лампите и срещу нас мощно изревава MACK TRACK-ът на Стивън Спилбърг.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Вила „Мария“

Свилен Стефанов, Африка, м.б., пл.,  45/100 см, 2018

 

 

„Защо всички курви се казват Мария?” „Est-tu une chrestienne? – отговаря с въпрос Пиер. – Толкова лесно ли забравяш името на Божията майка?“ Самият Пиер е ливанец, християнин, собственик на малък хотел, сега нает от група тежководолази, които строят вълнолома на тропическата Венеция. „Да живее кралицата!“ – Една грамада оставя ключа си на плота. „Честит празник“ – казва сдържано Пиер. Тук съм с деликатната мисия да извърша бартер – един пакет замразена риба “капитан“ /33кг/ срещу услугите на хотела. Правя предпазлив намек за дами. „Никакви курви в хотела!“ – свива устни той – изглежда собственикът се превръща в стълб на нравствеността, неофициалното име „Le coq“ вече не го задоволява, иска да стане семеен хотел – някои водолази са довели и семействата си. „Никакви Марии в хотела! – добавям аз. – Мария! Ще се казва „Villa Maria“! Лесно се запомня.“ Побутва по плота кутия „Туборг“ към мен. „Довечера пиенето е от теб“ – казвам аз. „Само бирата – уточнява той – концентратът си го плащате!“ И мезето – кимам към кухнята, където е отнесена рибата. „ОК“ съгласява се Пиер. Вечерта, на рождения ден на Бети ll, избухва скандал между келти и сакси: „Fuck the queen!“ – крещи риж ирландец – як сакс се оглежда за бутилка или халба, накрая запраща по него кен „Карлсберг“, един валиец го улавя във въздуха: „Че защо – Бети вече е стара и грозна!“ – това предизвиква неудържим кикот в двете групи. Допивам си питието и гледам да се измъкна. „Накъде, хубавецо? – пита рижият, който съм спечелил със знанията си за Шин фейн и ИРА – Внимание, командо, beau Brumel тръгва по курви!“ Изнизвам се под дъжд от благопожелания. Все по на юг от моста „Картър“ през цистерните на „Конойл“, Аpapa quays до Апапа клъб хаус, където веселбата вече е затихнала и не ме чака никой, освен Mери – моята първа позната от езерния град, подпечатала с целувка документите ми в нощта на Рамазана – майка Тереза на окъснелите несретници моряци, мое гневно абаносово истуканче от изчезналото кралство Бенин. „Много закъсня!“ – казва недоволно тя. „Знаех, че ще си тук, любов моя.“ Кани ме на танц – в клъб хауса все пак се танцува. Поръчвам „Moonshine serenade“. Музикантите гримасничат за стария суинг, но се сещат, че имаме риба + бира и то по много, запяват някакъв импровизиран текст и като споменават името на кораба ми: „Khan O“ правят физиономии на човек, хванат за макарите, недискретно посочват Мери, която се гордее с придобивката си. Тези пичове могат всичко, понякога се мятат на корабите за NY – плащат пътя си с работа, свирят в тамошните клубове, разнообразяват се с по някое бяло гадже в Гринуич вилидж, връщат се и яко забиват в клуб хауса. Навън ни чака с таксито си Джо – студен красавец, много бърз, неразговорлив, делови, подозирам, че е сутеньор на Мери, не лъже в сметките, твърди 10 % бакшиш. „Лагуна хоспитал“ – напълно подходяща дестинация. Но отминаваме, продължаваме през строежа на новия контейнерен терминал на Остроеа на ламаринената тръстика – тук работят част от водолазите, отседнали в „Le coq“, пардон, новопокръстената „Villa Maria“, отново мостове, достигаме Амуво одофин – вълшебно име! „Как се казваш наистина?“ – питам шофьора. „Джо, Джон Смит!“ Мери се кикоти: „Може и Браун!“. Събужда ме шумът от дъжда по ламаринения покрив. Мери тихо диша да мен, прегръща ме с мускулеста ръка с грозен белег от ваксинация на рамото. Отмествам я и излизам в тропическия дъжд – чуден душ, когато спира, се връщам и тихо ровя из дрехите си. „В чантата – измърморва тя. – Запали една и за мен.“ Подавам й цигарата, обличам се и излизам пак на терасата. Водите на Бадагри крийк тихо плискат под бетонните основи на сградата. Хвърлям вързаната кофа и я изтеглям. Водата става за пиене и за миене. Зад бидонвила и палмите на Snake island отсреща прозира Океана, където може би, още броди капитан-лейтенантът Метцер с неговата U-69 „La vashe qui rit.“ Казвам го на Мери, която се готви за излизане – „69 – хубаво число!“ – смее се тя. „Остави ми няколко цигари…“ „Отсреща има паб, купи си от там – после се смилява. – Вземи!“ „Имаш ли нешо за четене?“ – Хвърля ми немско илюстровано списание – единствено четиво в дома й, останало от някой моряк, прибран от стокорабния град на рейда. „Нали си падаш по германците!“. Запалвам. „И да не закъсняваш много!“ Мери се разсмива, връща се и ме млясва по бузата. След малко отивам да си купя цигари от „Hot fun cafe“ при „Ocean breezy hotel“. Заобиколен съм от патетични названия – всъщност хот фън е ниска постройка от вълнообразна ламарина, боядисана в синьо, наистина изгледът към лагуната е великолепен. Джо ми маха от една маса и поръчва „Туборг“. „Виждам, че датският кораб вече е акостирал.“ Джо е отмъкнал отнякъде халби, в които му сервират бирата. „Тъкмо ще си спестиш разкарването със спасителната лодка по рейда, за да чейнджиш риба срещу бира.“ M-r Smith-Brown знае подозрително много. „Казах тук-там, че си мой приятел.“ Вдигам халбата за наздраве: „Искрено съм Ви благодарен, Джо, за препоръките пред местната общественост! Сериозно, Джо.“ Той преценяващо ме гледа: „Окубве, казвам се Окубве, приятелите ми викат Оке.“ Протягам ръка: „ОК, Оке!“ Смеем се и отпиваме. Така минават няколко дни, научавам все повече подробности от живота на Удо Юргенс, който е тема на броя, макар че не знам немски, но почвам да се досещам , както и се досещам, че бързопръстите бързописци на любопитковците вече са се задействали, но не ми пука, както на к-н л-нт Метцер не ми е пукало за изрисуваната крава от рекламата за сиренето върху рубката и сменения свиреп боен лозунг с репликата от „Гьотц фон Берлихиген“ – LMA; LMA и от мен, тъпи ченгета! Leck Mich am Arsh! Тук ми е хубаво! Всъщност искам да чуя тъповатата им песничка „Onkel Edward“, която са си пускали след всяко торпедно попадение, но парите имат неприятното свойство винаги да свършват, ще се наложи да отида до „Кhan O“ за още мангизи. След напоителна и дълга вечер с Мери, приятелките на Мери, приятелите на приятелките на Мери, сонм от разноцветни бебета, тайфа малчугани, се събуждам с глава-барабан и невероятен вкус в устата. Мария, с ловкостта на стар моряк: хвърля кофата във водата и ме къпе, Оке й асистира, когато съзирам часовника си на ръката му – имам смътен спомен за продажба или размяна срещу още пиене, не ми дреме, но проблемът е там, швейцарецът спира точно в 09.05 – направо да си сверяваш часовника с него – до това води бърникането в радара, без да го свалиш. Колко е часът, по дяволите? Аз съм по-тежък, но Оке е страхотно бърз и освен това е левичар, може яко да загазя. Не смея да ги попитам, да не привлека вниманието му и да го погледне механично. В таксито веднага хвърлям полед към таблото – слава Богу – 07.50. Мария се навежда над прозореца: „Давам ти тези пари назаем, чуваш ли?“ Тя ги подава на Оке. „ОК, ше ти ги върна довечера в клуба.“ До кея има 30 мин, като отчитам задръстванията. Две преки по-рано го спирам: „Ще мина напряко, мастърът обича точността!“ „Нали си в отпуск – изненадва се той. – Ще се видим в хот фън!“ На кораба никой не ми обръща внимание – получена е заповед за заминаване. Крайно време бе – повече от половин година се мотаем тук. Вдигането на борда на спасителната лодка, подготовката на кораба ми запълни деня – хората са отвикнали да работят. Вечерта, в клуба връщам парите на Мери и съобщавам новината. Тя ме поглежда безизразно: „И ти ще се върнеш, нали?“ НЕ. „И няма да ме забравиш никога.“ ДА. Тя става и си тръгва. Сутринта, когато „Khan O“ набира скорост, си спомням песента: „Твоите очи доказват, че има го морето, със звука на флейта ме унесено люлее.“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X