Илиян Семов – Международно

Петра Марино, Фотография; София, сградата на бившата Музикална гимназия; 2016 – Traces of Time 2

 

грозно

хубави и хитри
хиляди
Бай Ганьовци
събрани
на площада
неподредени

размахали
свити на
руло
свидни
свидетелства за
дисидентство

бият гърди
с тежки дипломи
спечелени на
промоция
в престижен
университет

и патетични
и отчаяно решителни
крещят
„Аз Не Съм Селянин!“

 

Архонт и Вълк
(по „Червената Шапчица“)

„Родино, защо са ти пораснали толкова ушите? „
„Ослушвам се.“
„Родино, защо са ти станали такива големи очите?“
„Наблюдавам.“
„Родино, за какво са ти тези огромни ръце?“
„За подаянията.“
„Ой, Родино! Изведнъж ти потекоха лиги..“
„Пак огладнях.“
„Но нали аз все още нося червената шапчица?!“
Вълкът скочил, свалил маската и се нахвърлил:
„А аз никога не съм имал Родина!“

 

международно

афганистанските момчета
вече знаят
да бягат
когато кучето е насъскано
на „мангал!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елица Кръстева – Берачка на глухарчета

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Flying in my Dreams

 

Берачка на глухарчета. Хич не е лесно!
Трябва да усетиш сладостта по аромата,
иначе за ден ще изчезнат,
разпилени от топлия вятър.

Трябва да наблюдаваш сенките на пчелите
как над жълтия прах просветват,
да събираш, като алчен скъперник – нахално и невъзпитано,
само най-едрите зрели монети.

Берачка на глухарчета. Трудна професия. Тясна специалност.
Трудова травма – заслепено зрение.
Луда самотност – това е ясно.
Поглед във най-непрогледното.

Берачка на злато на временен договор,
докато утихне светът.
После няма да помним, няма да помним,
щом всички парашутчета се разлетят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Валентин Владимиров – Имам някакво странно усещане

Петра Марино, Фотография; София, сградата на бившата Музикална гимназия; 2016 – Traces of Time 3

 

Имам някакво странно усещане, че помня момента на тази снимка.
Мислех си, че вече съм голям.
Изтягах се на леглото и краката ми стигаха рамката. Това беше неопровержимо доказателство, че съм пораснал.
Вече всичко бе възможно. Сигурен бях, че ако се изтегна още малко, краката ми ще излизат извън рамката, а ръцете ми ще размесват облаците като миксер и ще правят всякакви сладки работи.
Сигурен бях, че мога да се разтягам, докато не падна от леглото в някаква розова мъгла, и да падам, колкото си искам.
Сигурен бях, че вече съм голям. Обаче, на гърба на снимката пише, че съм на 3.
Порастването си остана просто няколко сантиметра дължина, а в главата ми все още си се изтягат и разтягат същите мисли, че мога да падам и да размесвам облаци с ръце.
Това дете не спря да расте и да излиза от рамките. Какво голямо дете си останах

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Людмила Калоянова – Шепа череши

Петра Марино, Фотография; София, бул. Македония; 2018 – Neighbours’ Boundaries

 

всичко това
казваш
е трябвало да се случи –
преди кръвта от черешите
да напои устните ми:

синята рязкост на морето
където веднъж
прерязох
пъпната си връв
смъртта на залеза в лилавите
полета
от магарешки бодил
сред които все забравяхме
лейката на дъщеря ни

тялото на мама
леко
леко като лястовица
понесло се над кръстовете
(прощавай мамо
закъснях
дори за погребението ти)

кафенетата
приютили тъгата ни
на площад Барберини
тръпката на плътта
набраздена
от прокълнати
мостове

Сега знам
всичко това е трябвало
да се случи–
за да ми донесеш един следобед
шепа череши…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Таня Николова – На всеки сто години

Петра Марино, Фотография; Варна; 2015 – Erasing Reality

 

***

Уикенд. Тази нежност. Бавен обяд в три следобед.
Преживяхме и това десетилетие и тази седмица и тази война.
Гледаме филм и не си говорим
Да не я накърним
Докато ни оглушава

 

***

Разходих новите си обувки
по всички празненства на поезията.
Накрая с чувство за изпълнен дълг
седнах да напиша този репортаж.
Лачените обувки
не ми стискат.

 

***

На всеки сто години
Косата на рапунцел расте
Тя е влюбена
По бръшляна на кулата започват да пъплят принцове
Тя си отрязва косата
Вече не е влюбена

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Домашното куче си взе уличен човек

Петра Марино, Фотография; София, ул. Ангел Кънчев; 2019 – Under Waters of Time

 

Домашното куче си взе уличен човек.
Намери го на спирката пред блока,
вероятно изхвърлен от стопаните.
Човекът така мило гледаше кучето,
сякаш му предлагаше всичката си любов.
А и не беше скъп за отглеждане,
ядеше малко, без да придира.
Само от време на време,
молеше за някоя стара и непотребна книга,
прочетена отдавна от домашното куче.
Разбираха се и живяха заедно до смъртта на човека.
Както знаем, хората живеят по-малко от кучетата,
но за сметка на това, в повечето случаи, напълно безсмислено.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Надежда Костадинова – Далече от туптящите желания

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – Angels and Demons

 

***

давай дялкай неуморно с ножа сухата клонка
не я жали давай докато потече зелен сок
докато стигнеш меката сърцевина
забравила е какво е да се огъва
да слуша да бъде
забравила е
а има още живот да живее

 

***

заравям дълбоко главата си в пясъка
връзвам езика си на моряшки възел
всички стрели безмълвно натискам на вътре
сигурно така ми се пада сигурно
сигурно съм била много лоша
в някой предишен живот
а може би все още

 

Там

как искам да ти размажа лицето с боксова ръкавица
да хрясна здравичката пихтиестата ти същност
да ти изпукам кокалите един по един
да издрънчиш на бетона като ръждясали железа
да те натиря в най-далечния ъгъл
да мирясаш
моя кучешка дръглива сянка

 

Мълчалива приятелка

тъгата твоята мълчалива приятелка
натрапница
дрипавата ти риза
тъгата която те стяга за гърлото
трови небето ти
съвременно оръжие
за масово поразяване
тъгата тази втора природа
продължава да смуче още и още живот

а можеше да порасне
можеше да стане мъдрост

 

Слънце

в този мърляв следобед
влезе в стомаха ми и прогори дупка
тази толкова лелеяна светлина плъзна език
да оближе тленната плът
пусна пипалата си към небето
към сухата земя към морето
разбуди замижалите светове
предизвика цунами
обърна мравките по гръб
превъртя прилепите в съня им
разля гъстите отвари на вещиците и ги попари
а накрая се възкачи на върха на небето
обляно в лазурната си аура и се зарече
никога никога никога повече
да не слиза от там

 

***

далече от туптящите желания
от шумолящите съскащи спомени
извън пределите на опасните своеволия
през девет планини в десетата дупка
далече ме отведи
само за себе си
лесна плячка за чревоугодното ти тяло
далече където в удобството на навика
взаимно ще се умъртвим

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елизабет Бишъп – Посещение на Сейнт Елизабет

Петра Марино, Фотография; София; 2015 – Metal Cells

 

Това е сградата на Лудницата.
Това е човекът
който се намира в Лудницата.

Това е времето
на трагичния човек
който попадна в Лудницата.

Това е часовник –
разказва времето
на приказливия мъж
който лежи в Лудницата.

Това е моряк
носи часовник
за да показва времето
на почетния човек
който се намира в Лудницата.

Това е целият път
преплуван от моряка
който носи часовник
за да показва времето
на стария, смел човек
който се намира в Лудницата.

Това са годините и стените на отделението,
ветровете, облаците над морето от дъски,
които е преплувал морякът
носещ часовник
за да показва времето
на капризния човек
който се намира в Лудницата.

А това е евреин с шапка от вестник
танцува плачейки в отделението
над скърцащо море от дъски
зад гърба на моряка
който си навива часовника
за да показва времето
на жестокия човек
който се намира в Лудницата.

Това е светът на книгите, който се провали.
Това е евреин с шапка от вестник
танцува плачещ в отделението
над скърцащото море от дъски
на приличния моряк
който навива часовника си
и показва времето
на заетия човек
който попадна в Лудницата.

Това е момче, което потупва пода
за да види доколко светът е тук и дали е равен
за овдовелия евреин с вестникарската шапка
който танцува плачейки в отделението
валсирайки по дължината на дъска, излъскана
от мълчаливия моряк
който чува часовника си
отмерващ времето
на досадния човек
намиращ се в Лудницата.

Това са годините и стените и вратата
която затвори момчето, което потупва пода
за да усетите дали светът е там и дали е плосък.
Това е евреин с вестникарска шапка
който танцува радостно в отделението
в разделените морета
покрай втренчения моряк
и това разклаща часовника му
това показва времето
на поета, мъжа
който се намира в Лудницата.

Това е домът на войника от войната.
Това са годините и стените и вратата
затворили момчето, което потупва пода
за да се види дали светът е кръгъл или плосък.

А това е евреин във вестникарска шапка
който танцува предпазливо в отделението,
разхождайки се върху дъска за ковчег
с лудия моряк
който му показва часовника,
показва че времето изтича
за нещастния мъж
който се намира в Лудницата.

 

Болница „Св. Елизабет” — известна психиатрична болница във Вашингтон. (Някои биографи пишат, че стихотворението е написано за поета Езра Паунд, който е бил пациент.) (б. пр.).

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елена Немска – Сляпа граница

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Night Knitting

 

По границата между
Светлото
и
Мрака
опъната е телена ограда.
Встрани опипом крачи сам
Слепецът
и сякаш взира се
в невидим хоризонт.
Какво с надежда дири?
Изцеление
или достоен да го замени на поста му?
На поста на пазач на граница
която никога не може да премине…

27.V.2021 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Десислава Валентинова – Когато си идат доматите

Петра Марино, Фотография; България; 2018 – Landscape in motion XIV

 

Когато си идат доматите,
какво ще правим
Питаше другарката ни весело
звеноводка в местно опитно поле
А ние тичаме из буците
Деца от първи „А“ клас
После другарката ни стоеше мило
(тя е добър човек!)
И разказваше за Партията
За домати
Които изнасяме в едни далечни страни
Червено-розови
В замяна за компютри…
И Георги Димитров я гледаше от портрет на стената
Много скоро после си отидоха доматите
И Партията на Димитров
С някакви червени като млади домати
Бивши комсомолци
Пред думи на митинги
От Желев до Димитров
И защо, питам се така,
класната, бивша другарка,
е питала така онази звеноводка!?
Когато си идат доматите…
Когато си идат доматите
Ще има някой, който е знаел
Че ще си отидат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X