Мария Вирхов – две весла бяха забучени в

 

две весла бяха забучени в
живия плет пред къщата на
вятъра и между тях бе
опъната струна

06.03.1999 г.

Вирх

 

Бел. ред.: Посвещение в екземпляра на вятърът мъртъв език на Станимир Панайотов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември 2021

Ния Якимова, Златни зъби, 2019 г., 145/108 см, въглен, акрилна боя, хартия

 

ВЯТЪРЪТ МЪРТЪВ ЕЗИК

Мария Вирхов – две весла бяха забучени в (6.09.2021)

 

IN MEMORIAM

Марин Бодаков (1971-2021) (10.09.2021)

 

МОЛИТВА В СОЗОПОЛ

Златомир Златанов – Криза на стиха (6.09.2021)

 

ПОЕЗИЯ

Ан Секстън – Смъртта на Силвия (9.09.2021)
Беатриче Гунова – Влакчето на ужасите (7.09.2021)
Борислав Игнатов – Следващ ден (11.09.2021)
Валери Вергилов – Дунавски елегии (9.09.2021)
Ваня Вълкова – В имперския град по джапанки (8.09.2021)
Велина Караиванова – Строежът е парализиран (6.09.2021)
Венелин Бараков – Младост (6.09.2021)
Венелина Петкова – Бих искала (7.09.2021)
Венци Арнаудов – обиколка на траншеите (12.09.2021)
Владимир Сабоурин – Финландска красавица (11.09.2021)
Далѝ Корана – Мантра (12.09.2021)
Даниел Милев – Понякога, все по-рядко (6.09.2021)
Евгени Бързашки – Баналностите в поезията (7.09.2021)
Елена Немска – Астрономически наблюдения (8.09.2021)
Илеана Стоянова – Каренина обича себе си (10.09.2021)
Катя Герова – Dosis sola facit venenum (9.09.2021)
Кенет Кох – Вещи (8.09.2021)
Кристина Тот – Където (6.09.2021)
Маргарет Атууд – Самотата на военния историк (10.09.2021)
Марион Колева – Стихове на индианските народи пиароа и гуахиро (8.09.2021)
Мариян Гоцев – Момичето при входа на старата църква (10.09.2021)
Милко Стоянов – Живота е начин на употреба. (7.09.2021)
Ружа Велчева – Тази изпечена курва историята (7.09.2021)
Слава Костадинова – Посоката (8.09.2021)
Теодора Танева – Ти си добър (7.09.2021)
Томас Грейвс – Старите са като поети (9.09.2021)
Уолъс Стивънс – Тринадесет начина да видиш черния кос (12.09.2021)

 

ОБЩЕСТВО

Венци Арнаудов – Българското комунистическо обяснено за деца (6.09.2021)
Grupo Barbaria – Робин Худ в гората на капитала (7.09.2021)
Златомир Златанов – Анонимни и меритократи (9.09.2021)
Фонд „Либерална мисия” – Застой-2: основни идеи и изводи (10.09.2021)

 

ПРОЗА

Златомир Златанов – представили се пред Господ (6.09.2021)
Иво Марков – Звъни се на вратата (11.09.2021)
Мариян Гоцев – Сънуван разказ (8.09.2021)
Цонка Христова – Гримаса (7.09.2021)

 

КРИТИКА

Мая Горчева – Обречени на успех. Бягствата през границите на социалистическата държава (3) (6.09.2021)
Владимир Сабоурин – В съучастничество с черните: Бенито Серено съгласно Карл Шмит, Карл Шмит съгласно Бенито Серено (12.09.2021)

 

ПРЕПРОЧЕТЕНО

Николай Олейников – Хлебарката (12.09.2021)

 
Броят представя художника Ния Якимова

 

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X

 

Почти Член-Кореспондент и почти Издател на Мария Вирхов

Петра Марино, Фотография;София, сградата на бившата Музикална гимназия; 2016 – Traces of Time 1

Когато Мария Вирхов почина, бъдещият Член-Кореспондент написа в своето In Memoriam:

„В две страници от “Естествен роман” Маша присъства, дълбоко законспирирана като Хаша.“

Още не бяха минали 40 дни, но автомитологизацията никога не спи.

Дойде му времето автомитологизацията на вече почти Член-Кореспондента да се разпростре върху творчеството на Мария.

Преди години успяхме да спрем това кощунство.

Сега то е осъществено под инкогнитото на семейно обвързано с почти Член-Кореспондента лице.

Мария Вирхов въплъти абсолютната противоположност на това, което въплъщава и предстои да въплъщава почти Член-Кореспондента.

За посягащите на Мария е резервиран 10 кръг на литературния ад.

Приживе, докато стават Член-Кореспонденти и Академици.

 

Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Мария Бакалова член на филмовата академия

Петра Марино, Фотография; Габрово; 2019 – A Pink Dream with White Happiness and Black Fears

 

Мария Бакалова член на филмовата академия. Заслужи си го lacanese:

Тя няма фалос в менструалните гащички.

Той е в главата ѝ. Огромен като катедрала.

И тя иска да содомизира, да изкорми планетата с него!

Но какво за кандидат-членовете пред академичната кухня за бедни в София, където няма нито една жена?

Провисналите им топузи не са нито в гащите, нито в главите, а в суспендирания фалос на демократична наука.

В лето господне, дядовото, ще се зомбираш в член.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Хайдегер и краят на света

Петра Марино, Фотография; Фотография; Варна; 2015 – Going Through

 

От друга страна, Хайдегер изобщо не се плаши от перспективата за самоунищожение на човечеството и на цялата планета. В един пасаж от Черните тетрадки, още преди появата на ядрените оръжия, той говори за възможността за експлозия, от която „сегашното човечество“ ще изчезне, дори с известен възторг: „това няма да е нещастие, а първото пречистване на битието (Reinigung des Seins) от най-дълбокото му обезобразяване (Verunstaltung), причинено от господстващата позиция на биващото (des Seiendes)” (цит. по Нестор Пилавски).
Казаното от Хайдегер само потвърждава прозрението на Ницше, че онтологията в крайна сметка е нихилизъм.
Михаел Тойнисен чете Парменид точно в смисъла на Ницше, когато пише: Вътрешното не-битие на Битието се проявява като не-живот. Битието, което също не съществува, доколкото не е нито светът в неговото многообразие, нито Бог в неговата пълнота, потъва в нищото на смъртта; неговото съвършенство е неподвижността на парализата. Поне в първоначалната си форма метафизиката всъщност е това, което Ницше я прави да бъде – нихилизъм“ (Theunissen, „Metaphysics’ Forgetfulness of Time“)
И следата отвежда чак към Парменид.
Парменид иска да освободи мисленето от товара на времето и живота.
„Вероятно,“ пише Тойнисен, „страданието от живота е това, което е накарало елеатика да формулира концепцията си за Битието“. И радикалната чистота от всяко замърсяване от света на ставането може да бъде осигурена единствено чрез ситуиране на tо on или Битието в безвремево настояще, aei, вечно съществуващо и именно поради това неживо.
Сега антикорелационистите пишат за Great Outdoors, но това е същото –
неразрушима отвъдна чистота, която се отвързва от дефектни светове.
Неразрушима, защото не съществува, Бланшо.
„Ще се съединя отново с презряната природа и
чистотата на безименния, безкраен живот, който се простира като
нощта, която е смърт. Един ден този жив свят ще се влее в моята
мъртва уста.“ (Батай)
 
 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Сънувах че имам млад баща каубой

Петра Марино, Фотография; София, ул. Цар Самуил; 2018 – Space Constructions

 

Сънувах че имам млад баща каубой, който пееше, че е влюбен в тексасец.
Едно момче, в санаториума, в който бях, пусна водатата във ваната, за да наводни санаториума, но дойде нисичко пълничко момиче с тънки крака да се къпе и му провали плановете.
През това време си говорехме с него за моите пътувания из Европа, за които му разказвах без да мога да си спомня имената на местата, които съм посетил.
Един човек се забавляваше да превизуализира скучно америкаснко шоу, което наблюдваше:
Първо боядиса побелялата коса на водещия в черно, след това го превърна в Мария Антоанета, която го желае страстно, но не прави нищо, за да го доближи.
След това играхме игра – фатални проблеми с последните трима, които си видял

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Слава Костадинова – Как баща ми чете поезия

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – White and Black Wings of an Angel

 

(пародия)

За да станете пчелар от нулата,
научете да анализирате
най-добрите медоносни растения.
Сред дърветата пчеларите различават:
липа;
върба
Череши
калина;
горски малини;
планинска пепел;
слива;
Ябълково дърво;
касис.
Най-често срещаните
цветни медоносни растения включват:
детелина;
котешка стъпка;
фацелия;
Мелиса;
краставица трева.
Тате може някога да стане пчелар
но това сега е само стихотворение…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Светлината е девствена за всичко, от което се срамувате

Петра Марино, Фотография; Фотография; Варна; 2015 – Going Through

 

Майолика

Вечно усмихнaтият
Шофьор на такси
Който лъже
Че е банков служител
И иска да има жена

Имало е години
В които се е прибирал
От нощна смяна
С парите за тристаен апартамент в софия
Бащата митничар
Битов алкохолик
Говори ласкаво
На сина си
Системен алкохолик
В един от малкото
Дни извън
Делириум тременс

Съседката им
Пенсионерка от късния соц
Приведена скубе трева
От тротоара

И тримата се хранят оскъдно
Смъртта очаква в края
Еднакво търпеливо
И тримата

 

В Малкият театър „Суонзи“

хартията лежи спокойно
не е мъртва
прахта и тя не е
под навеса за лодки

 

На себе си

Неизбежно е да приличаш на нещо
И дори да не приличаш на нещо
Приличаш на нищо
В тази неизбежност
Идваш на себе си

Картина на счупено стъкло
Ужасът покрит с любов, за да не е смъртоносен
Уморени очи зад стар диоптър
Малки мънички картини
Красиво съвападение
Твоят кораб е в пристанището
Хляб като ваза
Прояден от мишките
С пръст в устата на летяща риба
Стара усмивка зад жълти зъби
Очи, които не гледат в нещо
Първите знаци са видими
Светлината е девствена за всичко, от което се срамувате

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Маргарита Мартинова – On the line of death

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – Waiting for the Ship to come

 

Красива

На покрива e стъпила пред нищото.
Последна, керемидката я пази.
От вятъра,
косиците разнищени
и мравчици по кожата й лазят.

Тревожна е. Ръцете са изтръпнали,
тръстикова, снагата се люлее.
Жестоко е
да гледа между къщите,
а долу викат: „Господ да е с нея!“

Сълзи преглъща времето изтичащо,
в кръвта си може скоро да нагази.
Страхливи са
минутите, различни са,
прииждат и се връщат на талази.

С кибритени кутийки мери полета,
изпълнени с крила от пеперуди.
Във многото
несбъднали се пролети
един прозорец в черно ще се буди.

Високото ще съпоставим с крачките
изминати по равните маршрути.
А детството
ще помним със играчките,
които никой, никога не купи.

За тебе имам книга недописана
със приказни реки,
с водица златна,
бряг с чакащи късмета си момичета
и тишина, от думите по-страшна.

Крилцата ти, разперени във нищото,
тъй кратки са във сенките
на здрача.
Очаквам те в поляните игличени.
Когато долетиш, ще спра да плача.
––––––––––––––––––

 

Зависимост

Очите ти са оцветили в синьо
цветята, къщите и клоните.
По пълнолуние излизат котки
по балконите
и пеят сини песни към Луната.
Прониква този цвят в душата,
от волята ми по-могъщ е.
Аз цялата във тебе се превръщам,
отнема синьото до дъно свободата.
Чрез тебе дишам и чрез теб живея.
Въже преметнато
през два небостъргача.
Обсебена от висините, крача.
Представяш ли си – ако ослепея
от гръм? От невиделица – градушка.
От разрез в посинелите ми вени.
Кръвта им с цвят и вкус непроменени.
А аз крещя: „Къде ти е ръката?“
След полета ми кратък към земята
последните ми мигове
ще са червени…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Йорданка Рашкова – Шумен

Петра Марино, Фотография; Варна; 2015 – Erasing Reality  

 

Този град ми навява уют.
С най-дългото кафене.
И гълъбите дето се разхождат по пешеходната.
Навярно си мислят, че са хора.
Подминавам ги, а те не бягат.
Една цигулка завинаги остана да звучи
в градската градина, сред цветята.
Платото е дом на богове и вятър.
Картини в старите къщи.
Поезия по залез.
Колело в дъжда,
на лятото в средата.
Най-ярката вечерница в нощта нашепва ми,
че съм принцеса.
Не си струва да се помни предателството на приятел.
Но помня щастието
на едно безумно лято.
И снежната вихрушка във очите, през онази първа зима.
Всички я проклинат,
а аз по детски ѝ се радвам.
И приказната нощ,
в която танцувам до припадък
и знам, че е последна…
Този град, винаги
ще ми навява щастие.
Шест години спомени.
А все едно отминал е един живот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X