Петра Марино, Фотография; София, сградата на бившата Музикална гимназия; 2016 – Traces of Time 3

 

Имам някакво странно усещане, че помня момента на тази снимка.
Мислех си, че вече съм голям.
Изтягах се на леглото и краката ми стигаха рамката. Това беше неопровержимо доказателство, че съм пораснал.
Вече всичко бе възможно. Сигурен бях, че ако се изтегна още малко, краката ми ще излизат извън рамката, а ръцете ми ще размесват облаците като миксер и ще правят всякакви сладки работи.
Сигурен бях, че мога да се разтягам, докато не падна от леглото в някаква розова мъгла, и да падам, колкото си искам.
Сигурен бях, че вече съм голям. Обаче, на гърба на снимката пише, че съм на 3.
Порастването си остана просто няколко сантиметра дължина, а в главата ми все още си се изтягат и разтягат същите мисли, че мога да падам и да размесвам облаци с ръце.
Това дете не спря да расте и да излиза от рамките. Какво голямо дете си останах

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.