Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – Waiting for the Ship to come

 

Красива

На покрива e стъпила пред нищото.
Последна, керемидката я пази.
От вятъра,
косиците разнищени
и мравчици по кожата й лазят.

Тревожна е. Ръцете са изтръпнали,
тръстикова, снагата се люлее.
Жестоко е
да гледа между къщите,
а долу викат: „Господ да е с нея!“

Сълзи преглъща времето изтичащо,
в кръвта си може скоро да нагази.
Страхливи са
минутите, различни са,
прииждат и се връщат на талази.

С кибритени кутийки мери полета,
изпълнени с крила от пеперуди.
Във многото
несбъднали се пролети
един прозорец в черно ще се буди.

Високото ще съпоставим с крачките
изминати по равните маршрути.
А детството
ще помним със играчките,
които никой, никога не купи.

За тебе имам книга недописана
със приказни реки,
с водица златна,
бряг с чакащи късмета си момичета
и тишина, от думите по-страшна.

Крилцата ти, разперени във нищото,
тъй кратки са във сенките
на здрача.
Очаквам те в поляните игличени.
Когато долетиш, ще спра да плача.
––––––––––––––––––

 

Зависимост

Очите ти са оцветили в синьо
цветята, къщите и клоните.
По пълнолуние излизат котки
по балконите
и пеят сини песни към Луната.
Прониква този цвят в душата,
от волята ми по-могъщ е.
Аз цялата във тебе се превръщам,
отнема синьото до дъно свободата.
Чрез тебе дишам и чрез теб живея.
Въже преметнато
през два небостъргача.
Обсебена от висините, крача.
Представяш ли си – ако ослепея
от гръм? От невиделица – градушка.
От разрез в посинелите ми вени.
Кръвта им с цвят и вкус непроменени.
А аз крещя: „Къде ти е ръката?“
След полета ми кратък към земята
последните ми мигове
ще са червени…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.