Петра Марино, Фотография; Варна; 2015 – Erasing Reality  

 

Този град ми навява уют.
С най-дългото кафене.
И гълъбите дето се разхождат по пешеходната.
Навярно си мислят, че са хора.
Подминавам ги, а те не бягат.
Една цигулка завинаги остана да звучи
в градската градина, сред цветята.
Платото е дом на богове и вятър.
Картини в старите къщи.
Поезия по залез.
Колело в дъжда,
на лятото в средата.
Най-ярката вечерница в нощта нашепва ми,
че съм принцеса.
Не си струва да се помни предателството на приятел.
Но помня щастието
на едно безумно лято.
И снежната вихрушка във очите, през онази първа зима.
Всички я проклинат,
а аз по детски ѝ се радвам.
И приказната нощ,
в която танцувам до припадък
и знам, че е последна…
Този град, винаги
ще ми навява щастие.
Шест години спомени.
А все едно отминал е един живот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.