Петра Марино, Фотография; Варна; 2015 – Erasing Reality
Този град ми навява уют. С най-дългото кафене. И гълъбите дето се разхождат по пешеходната. Навярно си мислят, че са хора. Подминавам ги, а те не бягат. Една цигулка завинаги остана да звучи в градската градина, сред цветята. Платото е дом на богове и вятър. Картини в старите къщи. Поезия по залез. Колело в дъжда, на лятото в средата. Най-ярката вечерница в нощта нашепва ми, че съм принцеса. Не си струва да се помни предателството на приятел. Но помня щастието на едно безумно лято. И снежната вихрушка във очите, през онази първа зима. Всички я проклинат, а аз по детски ѝ се радвам. И приказната нощ, в която танцувам до припадък и знам, че е последна… Този град, винаги ще ми навява щастие. Шест години спомени. А все едно отминал е един живот.
списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X