Декември е и трябва да сме смели.
Светещата роза на линейката
разцъфва върху прозореца.
Самотната ѝ сирена изпищява: „Помощ“.
Коприненочервена сянка се изплисква като вода
през овощната градина на бедрото ѝ.
Тя, идва – в зелената нощ, сякаш лъв.
Опушвам пчелите ѝ с дъха си,
в меда потопени ръцете ми сладко смъдят
върху почернелия кошер.
Ям от устата ѝ. Тоест,
„Тя е моя, да чуе целият кошер.“
Нещата които зная не са лесни:
аз съм единствената коренна американка
на 8ия етаж на този хотел, на длъж и на шир,
и гледам през прозореца
към сграда в Манхатън, възседнала два века.
Манхатън е дума на Ленапе.
Дори и часовника трябва да се навива.
Как може век или едно сърце да вървят
ако никой не се пита „Къде са всички
местни отлетели?“
Ако си където си, тогава къде
са онези които не са тук? Не и тук.
Ето защо в този град имам
много любовници. За всяка любов
плащам с любов.
Какво е самотата ако не невъобразима
светлина измервана в лумени –
сметка за тока която трябва да се плати,
такси което се носи из три ленти
с включена лампа – изкусително напористо златисто.
В 2 сутринта всеки в Ню Йорк
е като изпразнен и търси някой друг.
И отново, същият протяжен звук на сирената:
„Помощ“. В смисъл, „имам дар
и той е моето тяло“, сътворено с две ръце
от богове и бронз.
Тя казва „Карате ме да се чувствам
като светкавица.“ Аз казвам „Не искам никога
да ви карам да се чувствате толкова бели.“
Прекалено късно е – не мога да спра да виждам
костите ѝ. Броя карпалните кости на китката,
метакарпалните на ръката ѝ в мен.
Една кост, сърповидната, носи името си
заради формата си на луна. Лунатус. Луна.
Понякога нощем тя така се издига вътре в мен,
като безпокойство – бавен прилив светлина.
Уличната лампа кимва на самотния
койот който се скита на Западна 29та улица
и му предлага дългата си китка светлина.
Койотът отговаря с вдигната глава
и вие към звездите.
Някъде далече от Ню Йорк
американски бръмбар открива и после люби
едно тяло – сияйния нектар който търси
във величавия мрак – прави
от него час прогаряща светлина от свещ,
и нежно до него гори,
като докосване по американски,
непоносима топлина.
Песента на сирената се връща в мен,
през нейното гърло я пея: „Това ли съм
което обичам? За този ли бляскав свят
молех?“
*Името Манхатън произлиза от диалект на езика на северноамериканското индианско племе ленапе и може да се преведе като „гъсталак, от който се набавя дървесина за стрели“ (б. пр.).
Превод от английски Юлияна Тодорова
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
