Най-новото

самоубийство

въжета
мостове
наркотици
алкохол
а аз избрах
теб

 

смърт

усмивката ти
е поезия
която само смелите
ще напишат

 

обет

ти и аз
докато смъртта
ни изневери

 

*
аз имам две страни
в тъмната е всичко
онова което обичам
а в по-тъмната
си ти

 

дестинация

любовта
никога не е
била
ако след нея
все още дишаш

любовта
никога не се е
случила
ако успееш да я
преживееш

любовта никога
не е била
по-красива от
смъртта

любовта
никога не е
била дестинация
само твоята
ми показа
че греша

 

*
понякога човек
се самоубива
и продължава
да живее
със себе си
в това
се състои
наказанието

 

широко затворени очи

думите
свършват в ръцете ми

като теб

 

кино за възрастни

ти си любимият ми филм
който съм гледал
няколко пъти
но никога до края

 

мостът на влюбените

вместо да
скочим в тъмното
ще е по-хуманно
да се обесим
по светло

 

колумб

създадени сме
да не откриваме
себе си
в щастието
на другия
а само в
неговата болка

 

златният век

не мога
да разваля
сделката между
телата ни
защото смъртта
не връща
ресто

 

богове

бяхме едно
в леглото
докато любовта
не ни показа
че сме смъртни

 

нсп

за ментална смърт
предписваме от
нашата поезия
за физическата
посетете
личния си лекар

 

смъртта ми
носи името на
любовта ти

болката е
само катафалка

 

там
на Иън Къртис

няма болка
няма срам
няма любов
няма смърт

само сцена

на която танцуваме

 

изкуство за изкуството

сърцето ми е
музей на тъмнината
след теб
смъртта раздава
безплатни билети
за изложбата
на любовта ни

 

научи се да живееш
в тъмнина
само тогава ще разбереш
звездите
защо горят докато
умират

 

накарай ме
още веднъж да погледна
в теб
преди да затворя очи

накарай ме
още веднъж да те вдишам
преди да потъна в мрак

накарай ме
пак да сънувам
че сме едно

накарай ме
пак да опитам вкуса ти

накарай ме
още веднъж да настръхна
от твоята кожа по мен

накарай ме
да разкажа за твоето тяло
и твоето име

когато моля за прошка
когато съм
Страшния съд

 

ти
си най-достойната
смърт
за един недостоен
живот

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

LOST HOUR

мисля за теб
през цялото денонощие
но ми липсва
двайсет и петия час
през който
да те обичам

 

БРОНЯ

влязох под кожата ти
и там намерих
още една

 

LETTER FROM THE SKY

мислех
че в рая
всичко е поезия
а се оказа
че си
само ти

 

БРЯГ

да потъвам
без дъно
в очите ти

 

ЗАВИСИМОСТ

да нямаш слабост
към никого

 

ВИНА

всички да вярват
че си невинен

 

*
най-големият
актьор
е този
който знае
как да бъде
себе си

 

*
този
който си пази
гърба
постоянно
накрая губи
лицето си

 

най-дългото пътуване
към себе си
е да си позволиш
да обичаш
някой повече
от теб самия

 

*
постоянно издигаш
стени
между нас
за да съм
твоят дом
между тях

 

IL INFERNO MIO

пътят към рая
е постлан
с теб

 

ЧУВСТВА

нормалният
не полудява
сам

 

държа се
с теб
като с животно
защото
хората се забравят
най-лесно

 

AMNESIA

сбъднатите мечти
нямат
спомени

 

ВСИЧКО КОЕТО НЕ СМЕ

ако си простим
живяното
никога повече
няма да умрем
един за друг

 

ЖИВОТ

любовта
не прощава
на мъртвите

 

СКАНДАЛ

сянката ми
и аз
още се караме
при кого
от двама ни
да останеш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

поезията е смърт
размерът
няма значение

 

пътят към ада
е постлан
с поезия

 

смисълът на живота

светът е зло
и ще вземе своето
останалото ще довърши
смъртта
важно е само
нас да ни няма

 

*
от романите
на димов
най-малко
харесвам тютюн
защото
всичките ми души
са осъдени

 

между краката ти

само езикът ми
знае
как
да мълчи

 

неделно училище

в рая
съм съученик
на сина ми

 

икар

любовта ни
винаги
ще означава слънце
на езика
на пеперудите

 

10

каза ми
пиши много
за да останеш
с десет стихотворения
а аз написах
десет
за да изчезна завинаги

 

гласове

единствената
разлика между
поета и шизофреника
е че единият от тях
си води бележки

 

последният анти-лайфстайл поет

искам
на гроба ми
да пише –
не спонсорира
във фейсбук
нито една
своя публикация

 

по еторе скола

любовта
е като обувка
колкото е по-малка
толкова повече
ни убива

 

александър иванов

въжета
мостове
наркотици
алкохол
а аз избрах
поезията

 

в живота
всичко освен смъртта
е изгубено

 

историята
е постоянно
изнасилвана жена
която иска
най-накрая
да свърши

 

*
поезията е най-яркото доказателство
че не си поет

 

отсъствия

по какво
ще познаете
че е дошло
царството небесно –
няма да има
литература

 

никога отново
няма да се обичаме
защото ще се обичаме вечно

 

думите
свършват в устата ми
като теб

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Земя

какво да кажа

какво да им кажа
боли ме
за едните
за другите
(за теб
и теб
за вас)
които имат земя
които нямат земя
които търсят земя
червена
червена
червена

какво да им кажа

 

Охрид

Огледало в шепа.
И лодки.

Една до друга.
Една до друга.
На залеза лицето ще е тиха
бръчка.
И ние няма да сме тук.
Няма да сме.

 

Нищо не съм длъжен

Знам, че нищо не дължа
(и на кръвта си).

Но във времето на водата,
някой пали огньове.
И пушекът се преплита
с дъха на земята.
Земята на лятото,
на мъртвия клас,
на стърнища.
Не, нищо не съм и длъжен.
И тялото ми отплува…
Секунда преди.

 

Филм

делви делви делви
детето свито

червена резка

сърцето ми

 

*
„Странно как умират мъжете…“
Г.Сеферис

отдавна въжето е
скъсано
бурята бие
скалистия нос
(ние сме тук )
каня те на една.
и на сиртаки

 

*
да държа ръцете ти
няма значение

да гледам в очите ти
няма значение
дълги пера рушат хоризонта
(децата изгарят в светлина)
о, капитане! мой капитане!
мъртвите поети дишат
в корените на
иглика

 

*
Детето във тролея
се изправя.

Лекичко почуква по стъклото.
После махва някому.
Говори:
„Няма как.
Не мога
да се обадя
( забранено).
Няма как.
Не мога
да погледам
( дългите монети
по зъбите).
Ръцете няма как.
Не мога да докосна
( ръцете здраво стискат
Другите).
Сега и
вчера
е изгубено лицето ти,
изгубено лицето ми…”

И се оголват очите на неделята.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

*
прочетох в тефтер
че ме няма
родили са ме късно
вкопчих се във времето
на преражданията
и
сега още съм в утробата
но вече
не на мама –
тя плаче
че загуби дете
аз плача
че се раждам

 

*
думите
са шумът от колите
умиращ по асфалта
докато неуморно
гледаме в различни
посоки
тялото се разлага
под пейката
на която стоим

 

Кратка история на времето –
защо Април беше Декември.

Нищожно
пустото небе
не рисува нищо
тежестта на телата
смазва тревата
Той стои
под клоните на
разцъфналото дърво
обърнал гръб на пролетта –
в очите му валят снежинки

аз съм възкресението

 

Когато дядо се радва да ме види

по ковчегът
блъска дъждът
пои дървото
очите ми са сухи
по ковчегът блъска
дъждът
свещта продължава
да гори

 

Присъствия

сричам емоции
изгризвам до кокал
себе си
пре(раждам) се
сама
непорочно
облечена в голотата
на срама
четири стени ме
гледат
с очите на Бог
вдишвам и мигам
сякаш се моля
светлината
ми намига

 

*
умът ми
виси
като празна кофа на въжета
над безкраен син океан
очите ми са ножове –
давя се

 

Сумарности

Насреща ми празен стол
плюс вилица и нож
една вечеря –
претоплена
плюс
чаша умножена по две
(пресушена
и пълна)
и последно аз –
година живот
се събира
само в един черен чувал

 

*
Превръщам те в месо
и него наливам със вино.
Запълвам празнините
му с метаморфози:

След тебе –
на празната ми маса
стоят костите на рибата,
която котката изяде
( задуши се )
просната сама
на безлюдната тераса.

След тебе –
обличам и храня
двете ни незаченати
и неродени деца –
всеки ден.

След тебе –
по пода има чинии – счупени
(гарнирани със
мене)

подир всичките
измамни въпроси
отговорът е във твоя джоб
заровен сред гробната тишина
към тебе лети живот.

 

по мълчанието
ще ме познаеш

когато влизам
в теб е тихо –
аз мълча
и се кръстя
и се моля
и паля огньове
и забивам въпроси
в пръстта
когато влизам в теб
оставям вратата
отворена
за да не поискам
да изляза

 

*
Зад черните пердета
тихо се обесиха синините
на спомена
оставиха ти бележка
с надеждата
да ги погребеш в името
на спасението ни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017