Божидара Мавродиева – Кармен

 

Ранното пролетно слънце се опитваше да стопли земята. Зимата не бързаше да си отиде. Студено беше времето за март. Студено беше в душите и сърцата на събралите се да изпратят младата Кармен в последния й земен път. Сумрачна ритуална зала, посрещала и изпращала безброй покойници към последния им дом. Лепкав и хладен въздух, пропит с аромата на онази най-дълбока болка, която носи само страданието от безнадеждното усещане за загуба и край. Високият мраморен плот се простираше в средата на помещението, а върху него лежеше запечатан ковчег. Върволицата от хора, сякаш нямаше намерение да свършва. Всеки следващ положен букет се стоварваше като тежък чук върху студената маса, с цялата сила на болката в сърцето на поредния опечален. Всичко вървеше на забавен каданс. Хората влизаха, поставяха цвете пред портрета на момичето и бързаха да излязат. Тишина и влага от тихо капещи сълзи… Погледът на Кармен от снимката, излъчващ щастие и спокойствие, беше пълен контрапункт на всичко случващо се. Въпросът защо ли са избирали най-слънчевият и красив фотос на покойната се набиваше в съзнанието на Пламен? Очакваха ли да я запомни такава, каквато е на снимката? Не. Той щеше да я запомни с отпечатъка, който някога тя беше оставила в душата му. Избра да остане с нея  до последно. Стоеше на един от столовете, подредени за скърбящи и заедно с портрета на Кармен, беше втория зрител на това събитие. Горчивината беше толкова голяма, че не можеше да я преглътне. Усещане, че сънува и този сън рано или късно ще свърши, побеждаваше болката. От транса му го извади тихият глас на момичето поседнало до него, незнайно кога:

– Отдавна ли я познавахте?

Пламен отговори механично:

– От тринайсти август преди тринадесет години. И тя беше на тринадесет. А Вие?

– Аз от скоро. Работехме заедно в Испания.

– Как се е случило това? Знаете ли?

– Тъпо, много тъпо. Тръгна да се прибира за България с колата и в Румъния я е помлял пиян шофьор. Колко странно е всичко това. Социалната бедност в родината я изпрати някъде далеко по света. Душевната пустота в чуждата страна я върна обратно у дома, за да се срещне по пътя с мрака на вечността.

– Трябваше да я опазя. Тя беше като ангел. Изстрадал ангел.

– Вече наистина е ангел. Разказваше ми, че знае, че ще си отиде рано от неестествена смърт. Казваше, че го знае от дете. Не приемах сериозно думите й. Обичах я много. Заедно сме от няколко години. Предполагам знаете, че Кармен не харесваше мъже.

– Знам. На шестнадесет вече беше сигурна, че не харесва мъжете. Нямаше и как да ги харесва след онова, което й се случи на тринадесет. Дълго време бях като орел над нея. Когато излизаше, исках да знам с кого е, къде е, всичко, което можеше да й навреди. В един единствен миг се превърна във важна част от живота ми и моя малка сестра и зае мястото, което е било за нея. Но прекалено бързо свърши всичко това. Исках и трябваше да я опазя.

– Вие сте Пламен? – Попита изненадано младата жена. Не го беше виждала, но го разпозна.

– Да. Аз съм Пламен.

– Тя говореше за Вас, като за нейния спасител, който й е подарил втори живот. Често казваше, че не знае колко години сте й подарил, но че всяка следваща глътка въздух е дар от Вас.

– Оказаха се тринадесет. Много тринадесет има в нашата история. Срещнахме се на тринадесети. Тя беше на тринадесет. Заедно бяхме тринадесет години.

Спомени заляха Пламен. Думите започнаха сами да се леят от устата му.

– Бях се върнал от първата си мироопазваща мисия в Камбоджа. Още под стрес от ужасите на войната, исках да се срещам с приятели, да се разхождам, да не мисля за това, което съм видял. След поредното гостуване на приятел привечер се отправих към празния ми дом, където ме очакваха тишината и спомените от преживяното в Камбоджа. Минах през градския парк. Не бързах за никъде. Време имах достатъчно, вървях и опитвах да мисля за хубави неща, толкова много имах нужда от това. Писък разкъса тишината на приближаващата се нощ. Помислих, че ми се причува и съзнанието ми играе лоша шега. Писъкът се повтори. Оня ужасяващият вик на отчаяние и безизходица, който не вещаеше нищо добро за човекът, който го беше издал. Тръгнах в посоката, от която беше дошъл. Бягайки и прескачайки пейки, тичах по диагонал на парка. В далечината видях два силуета на пейка. Единият беше с гръб към мен, прекрачил другия, обърнат с лице към мен. Първият, видимо по-едър нанасяше удари с ръка. Този от долу не можеше да вика. Само скимтеше и може би с последни сили беше изпратил онези пронизващи писъци, които стигнаха до мен. Приближих се и видях, че са малко момиче и мъж, който я налага жестоко. Още с прескачането на тяхната пейка, нанесох удар с ръка на насилника и се почна… кървава и мътна. Момичето рухна на пейката, нямаше сили да стои седнала. Пред очите ми беше тъмно. Не знам колко време съм го ритал и бил. То, времето, беше спряло. Явно е било дълго, понеже усетих умора. Субекта имаше модерен колан с катарама Родео, типично по мангалски, всичко трябваше да лъщи. Намотах колана на ръката си и боя продължи с катарамата, където сваря. Едва сега, когато го разказвам осъзнавам, че съм бил като звяр. Тогава не мислех за нищо. Когато спря да се отбранява го завързах с колана. Мозъкът ми работеше трескаво. Мислех каква да бъде следващата ми стъпка. Разбирах, че трябва да го замъкна в полицията, но детето беше зле и исках да се погрижа първо за него. Вдигнах момичето на ръце, а него го завлачих към близкия изход на парка. За късмет имаше, стоящо такси. Шофьорът, когато видя състоянието на детето, не зададе никакви въпроси. Направо се изстреля към Спешния център. Не знаех нищо за малката. Оставихме я и обещах да се върнем с полицай. Таксиметровият шофьор и той с мен, не ме остави. Човек излезе. Закарахме „големия“ мъж в полицията и го тръшнах в краката на дежурния полицай. Обясних какво се е случило и двама полицаи ме придружиха до болницата, за да разпитат момичето. Сестрата тъкмо беше свършила с превръзки и промивки. Когато я видях на светло, ми се прииска неиство да се върна и оня да го убия.

– Казвала ми е, че вече се е молила да умре, когато ти си се появил от тъмнината на нощта.

– Скулите й бяха пукнати, очите отекли, едното ухо разкъсано, устните разбити. Ужас! – Пламен разказваше и стискаше юмруци. Беше се върнал, там в болницата преди тринадесет години.

– Да го очистя малко му беше на оня. С полицаите закарахме детето до дома му. Майката припадна в коридора.

– Така и не знам какво се е случило с този изверг. Кармен казваше, че не знае и не иска да знае.

– През следващите дни от полицията трябваше да ме потърсят за допълнителни показания и разпити. За мое изумление след три дни получих призовка да се явя, като обвиняем по дело за нанасяне на средна телесна повреда, клоняща към тежка.

– Това е невероятно! Как е възможно? – Mладата жена повиши глас, сякаш забравила къде са.

Поредната група, дошли да поднесат цветя пред затворения ковчег, насочиха поглед към единствените стоящи в мрачното помещение. Пламен сниши глас, но продължи разказа си. Осъзна, че никога не беше споделял всичко това, но точно сега искаше и щеше да го направи.

– Отивам до полицията, а оттам в съда. Мангала намерил адвокат и ме съди за побой. Направо си отмъквах седем години затвор. Адвокатът му твърдеше, че детето е малка мръсница, провокирала го сексуално. Не вярвах, че го чувам. Тя беше дете на тринадесет години, четеридесет кила с мокри дрехи, а той мъж на тридесет и осем. И той е сексуално провокиран. Идваше ми да размажа и адвоката.

– Аз бих го размазала.

– Не се сдържах. Мацнах го в тъпата мутра, защото ми се хилеше, убеден в успеха си. А клиентът му с досие два метра – за кражби, за блудство, за не знам какво си още и все с висящи дела. Такива адвокати като него са го измъквали и преди. Не бях се срещал със съдебната система и не подозирах, че е възможно потърпевшият да се превърне в обвиняем, а насилникът да заеме ролята на жертва. Убеден в правотата си известно време бях спокоен, докато в един момент не се оказа, че спокойно могат да ме осъдят по бързата процедура. И както изглеждаше щеше да се случи. По него време имаше закон, според който ние миротворците сме защитени от Министерство на отбраната. Нямах много варианти. Поисках малко време и звъня аз в министерството. Когато си казах номера и позивната, ме свързаха с когото трябва. Обясних набързо за какво става дума и  господинът ми казва: „Останете на телефона да видя къде най-близо до вашия град имаме кола.“. За каква кола говори, не знам. Стоя аз и чакам, нямам избор. Не след дълго чух в слушалката: „Имаме кола в съседен град. До час и половна ще бъдат при Вас.“. Идея нямах за какво говори човека, но продължавам чакам. Какво да правя? Ако не чакам тях, чакам да ме вкарат в затвора. Аз и адвокат нямах. Сам, самичък съм в съда и не знам какво ме очаква, заради това че съм помогнал на едно дете да живее. Стоях пред сградата, когато на главната улица, която е забранена за автомобили, се появи военен джип и спря точно пред входа на съда. Слизат четири човека. Едни такива големи и снажни. С малко смешни за мястото зелени шапки, килнати на дясно с емблеми на Българската армия. Запознахме се и влизаме, за да се срещнат с потърпевшия и адвоката. Аз съм обвиняемия, а мангала потърпевш. Единият от мъжете беше полковник и военен прокурор. Адвокатина на потърпевшия насилник видимо се притесни. Прокурорът поиска свободна стая, за да поговорят двамата насаме. Не знам какво са си говорили, но след двадесет минути делото беше отменено. Ищците се отказали по някаква неизвестна причина. Майка й на Кармен така и не заведе дело. Искаше да забравят и заличат този ден от живота си. Но държавата го тикна в затвора. Там нещо му се случило. Не можа да си доизлежи присъдата. Отивали на закуска и паднал по стъпалата. Счупил си врата. А малката ми стана като сянка. Обичах я като родна сестра.

Сълзи се стичаха по грубото лице на Пламен, когато гробарите влязоха, за да изнесат ковчега. Стискаше юмруци, а слушателката му го докосна нежно по рамото и тихо прошепна:

– Кармен е добре. Сигурна съм. Тя е ангел, изпълнил нещата, за които е дошъл. Може би ще я срещнем отново.

– Защо ли не мога да мисля и аз така?

Пламен стана и тръгна бавно след ковчега. Неположената бяла роза се поклащаше в такт с походката му, а юмрукът му стискаше все по-силно дръжката.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Палми Ранчев – Нека да е второто гадже

 

Пътуване

Достигнахме брега на любовната река –
куцайки, на един крак – с протегнати
за милостиня ръце. Лесно се качихме
и не разбрахме кой управлява кораба,
понесъл се безгрижно по гладката вода.
Трябваше ли някой сръчно да върти
кормилото и да гледа компаса. Да следи
за бързеите и за опасните дълбочини.
Или тогава беше достатъчно търпеливо
да следваме движението на водата.

 

А тя

Опитва да ме забоде с поглед, аз, жужа – жу-
жа. Прави го по-внимателно – сега ще успее.
Не ме достигна. Но усетих дъхът на острото.
Бъдещето на болката. И вече не жужа: гледам.
Очите ми казват: До тука!… Не ме докосвай!…
Махни се!… Тя продължава. Някаква любовна
истерия: Ще те обичам!… Искам да те обичам!…
Не мога да не те обичам. Как ще ми забраниш?…
От мене дори не тече кръв. Но тя продължава.
Погледът й сече. Сече, сече, сече… Посича ме.
Опитвам се да кажа: Боли!… Опитвам се да кажа:
Умирам!… А тя – обича – обича ли ме обича.

 

Пот

Сплитаме пръстите на ръцете.
Напасваме кореми, пъпове.
Разливаме капчиците пот.
Превръщаме ги в обща влага.
И отново в многобройни капчици.
Сливаме се и се преливаме.
в късния съботен следобед.
След три изпушени цигари.
Веднъж, два, понякога три пъти.
Понякога – и още, още веднъж.
Разбрали – чувството е
за безкрайност. Не е безкрайно.

 

Следи

Кремавите капки са перли
от задъхано раздран бял дроб,
изхрачен на горещия корем.
Преливат от дълбокия пъп, изсъхват,
втвърдяват се на полуострови,
морета и континентални петна.
Превръщат се в люспи
на сребристо-бледа география.

 

Въпроси

Помня как онзи следобед
на тавана, по-близо до звездите,
до себе си, и до лудостта,
късахме с ръце, изправяхме
с юмруци и ръфахме със зъби
горещия електрически реотан,
с който бяхме свързани. След
толкова изминали години

отдавна не е важно кой беше
по-жесток и по-безмилостен,
а колко от горещината,
от изгарянията – и от опасното
електричество – отнесе ти
и колко в мен останаха.
Питам, още искам да разбера,
а не дали си жива. Жива си,
щом понякога и аз съм жив.

 

Желание

Ще заговоря първото,
или нека да е второто гадже,
попаднало пред очите ми.
Висока е, с бяла блуза,
дантели и едри, доста едри –
в полу-профил – гърди.
Скъпа, внимавай с огъня,

щом отново си гасиш фаса
в съседство с моята – седма,
осма, девета ли беше,
или дванайсета бира.
А носът ми се свива от мириса
на тънък френски парфюм
и изгоряла до кокала плът.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Елена Попова – Използвайки за стръв себе си

 

Ножица на спомени

Връзките са тънка кожа,
изрежеш ли спомен
прокървява душата
и тялото не може да бъде спасител,
а само проводник на непредсказуемо
изригващи куршуми.
Може би спасението идва
от една единствена душа,
с която не искаш да сътвориш спомен,
а цял един друг свят.

 

Реквиемен кръговрат

Тялото ми е завито в тръни от страст,
назови ме с име на животно
и после ме превърни в него –
обезличи ме между зъбите си,
слей диханието ми
с пушека на цигарата си,
нека се види изтрита
душата ми от клетката си.
Надали от сълзите ми
някога ще се родят цветя.

 

Несподелен сън

Сънувах, че бях машина,
която правеше черно-бели
опаковки и с тях опаковаше
статуи на хора – колкото по-черни
ставаха статуите, толкова по-бяла
опаковка получаваха.
Уви, за последната статуя
опаковка липсваше и в този момент
тя оживя, целуна ме и развали магията –
превърнах се от машина в човек.
Жалко, защото в живота,
ако не ми достигне опаковачна
хартия, ще развалят мен
и цялата ми машина.

 

Жертва в лабиринт

Адът драска в очите ти,
напира да излезе от тях
и да се разлее по мене,
а по мене ще се превърне
в сметана за да ме увериш,
че сме поели към Рая.

 

Спомени от Едем

Изтощението ми е роб, който
има глас и сили,
не само да шепне,
но и да хули ИМЕТО ТИ.
Изтощението ми е легион,
които ме покорява и владее
за да бъда негов пленник,
който в изгнанието си
да те забрави.
Поднасят ми плода
на безумието, от който
няма да отхапя…
за да остана гола,
по душа за тебе.

 

Свободен скок

След докосвания
на стрелките сто
аз и мислите ми
ставаме чужди,
не се търсим,
не сме едно.
Те предават се
в моята самота
изтривайки деня,
в който очите ти
огледали са се в мойте
и намерили са се.
Бунт в мен е
да те долюбвам
и в мислите си,
когато розовото
сиво става
и после пак избледнява.

 

Наши дни

Фас след фас,
спомен след помен –
запалват се,
горят
и изгарят
спектакли
и сърца
в дима,
хората,
аз ги познавах.
Жертвоприношението им
е циркът на това поколение.

 

Вечеря

Тъмнината едновременно
ме пари и прегръща,
в нея крие се ловец,
който чака жертвата
си и тази нощ –
вълк, който
бързо се насища
и оставя остатъците
си на чакалите.
Но това е просто
една игра на празен стомах,
не е изкуство.
Изкуство е, когато успееш
да задържиш
плячката си жива,
използвайки за стръв себе си –
тя е твоя жертва
и ти си нейна.
Това изкуство си има
ново име – любов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Кристина Крумова – Положила голото си тяло

 

1.

C2H5OH

Ще ти позволя да ме убиеш
да отровиш мислите ми
да разбиеш сърцето ми
да размажеш емоциите ми

И докато го правиш
ще танцувам с тебе
ще се чукам с тебе
ще шепна в ухото ти мръсотии
ще пуша за тебе
ще пиша за тебе

Ще ти простя,
че след всичко това
ще ме забравиш
ще се изпариш
ще намериш друга…
жертва?

 

2.

СПРАВЕДЛИВОСТ

Приюти останките съвест
в безвремието на мисълта

Бих бутнала света
в най-черния ад
за една бира
Бих изгорила три пъти
последната любов на Земята
за сутрешната си цигара
Бих съблазнила светия
и въздигнала блудница
за няколко часа сън
Бих обрекла новородените на скука
и историята на забрава
за една вечер забавление
Бих спасила развратния
и заровила илюзиите на морала
от любопитство

за
Справедливост по Кестнер
и
Бохемство по Буковски
няма място
в една глава

 

 

3.

Копнееш да запознаеш пороците си
ще си допаднат ли…
Искаш честна игра,
но някои предпочитат бира пред скоч
А е така приятно да се будиш,
прегърнал някой топъл порок
Искаш да удвоиш удоволствието
Уви
пороците са капризни

 

4.

повръщам лъжи
след тежко препиване
с унижение
мазохистичните вопли на
останките разсъдък
следват безцелна посока
по тесните пътища живот
които кървят в синьо
отговорите на таблетки
отдавна не помагат
в мизерния арест на
собствените си липси
чувам последните капки
студено желание
да изтичат в канала

 

5.

Седнали на маса пием
Вчера е добър събеседник
За всяка глътка абсент
получавам разказ
в картина от две думи
Къде си?

 

6.

Потърпи, потърпи…
Утре ще дойде
двуизмерно
абстрактно
почти безцветно
опаковано в бляскав целофан
от забравени възможности
изпратено анонимно
От марката, залепена накриво
ще те погледне…
Днес

 

7.

ПРИСЪДА

Положила голото си тяло
в приказна вана
сред нежна и синкава пяна
сред хапливите пламъчета на свещи
разточително дълго
отпивам сладко, португалско вино
наблюдавам философски
как горещата вода се изпарява над гладката ми кожа
и страдам…

Топлите ми сълзи се сливат с прозрачните балончета

А някъде там
дете лежи до трупа на майка си
обрязват млада девойка
старец умира от глад
мъже или автомати разстрелват цивилни семейства,
молещи за милост
животни поемат последен дъх,
одрани живи
баща краде, за да нахрани бебе

и аз страдам за тях
мисля за тях
говоря за тях
пиша за тях
крещя…

след ваната
обличам скъпа рокля
слагам черен грим
поглеждам светлините на града
ще танцувам
ще правя любов
красивият живот ме чака

изядох пастите
готова съм за гилотината

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Тони Младжовски – Работникът е между чукът и наковалнята

 

Владимир Сабоурин: Благодаря, че прие да дадеш интервю за сп. „Нова социална поезия”. Веднага признавам, че интересът ми към анархосиндикализма е преди всичко от литературно естество, интерес на поет. Теб какво те отведе към Автономен работнически синдикат (АРС)?

Тони Младжовски (АРС): Когато човек търси свобода, справедливост и права, ги намира именно в АРС. Там всеки е равен, а заедно сме обединени срещу експлоатацията, дискриминацията и обществено-социалните проблеми.

ВС: Бях на вашия Национален протест срещу работодателския произвол на 5 септември. Снимката, с която представяте събитието в сайта си, е направена от мен, поласкан съм. Направи ми впечатление сериозното присъствие на медии. Коректно ли ви отразяват?

ТМ (АРС): Да, определено! Този протест имаше значение, защото целта му беше постигната, да накараме институциите да обърнат внимание на социалните проблеми на работниците.

ВС: На 5 септември видях Мая Манолова да ухажва работничките от Пикадили. В България вече близо 30 години се чака без видими изгледи появата на реална левица. Има ли тя почва в обществото на Мирния преход? Вие как виждате мястото си в нея?

ТМ (АРС): Реална левица – това за мен звучи абсурдно и нагласено. Моите родители са били комунисти, светла им памет. Аз обаче не споделям тази идея, защото се гради на популизъм и манипулация.

ВС: Първоначално попаднах на вас във Фейсбук, направи ми добро впечатление отвореността на групата ви, съчетана с прецизна модерация. Впечатлиха ме инициативите ви с кухните за съвместно готвене, не си спомням точно как се казваха… Видяхме и продължаваме да виждаме, че без автономна храна, няма автономни идеи. Как постигате автономността на изхранването си като организация?

ТМ (АРС): Кухните се казват – „Солидарна кухня”. Това са инициативи със социална загриженост за хората с ниски доходи, болни, възрастни, деца. Тепърва те ще са националният фактор. АРС се издържа чрез членски внос и дарения.

ВС: Анархизмът е решаващ фактор при възникването на литературния авангард. Вие как виждате участието на изкуството като цяло и в частност на литературата в каузата ви?

ТМ (АРС): Според властите анархизмът е вреден за техните интереси, защото бил опасен, разрушителен, а в действителност анархизмът е свобода на личността, обществото.

ВС: Живеем в общество с дълбоко вкоренен (дребно)рентиерски манталитет на (дребни) собственици на недвижими имоти, подхранван от социализма, подхранван от Мирния преход. Виждаме го в литературата, виждаме го в обществото. Къде е работникът в тази мила родна картинка?

ТМ (АРС): Работникът е между чукът и наковалнята между държавната законова несправедливост, безотговорна дискриминация и неконтролируемост, от една страна, и частните интереси на всяка цена и безскрупулност, от друга. На него се гледа като на кукла на конци. Работникът търси начини да промени това негативно, вредно и опасно обстоятелство като в анархията той намира защита на правата си и свободната си социална независимост и промяна.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Бертолт Брехт – Радост на началото

 

Песен на Баал

Има ли жената тлъсти кълки, мятам я в зелената трева.
Пола и панталони проветрявам, слънце да огрява – щот харесва ми това.

Хапе ли жената от екстаз, бриша със зелената трева
Ухапано, уста, носа и скута, да е чисто – щот харесва ми това.

Върши ли жената пламенно нещата, но пък прекалява
Тежичка ми е ръката и се смея – дружелюбно, щот харесва ми това.

 

Слънце

Слънцето пече цели седем години
Върху тялото и бузата ми
Стигна до червения ми врат
И през плътта ми свети в костите.
Слънцето кожата ми духна
Трябваше да се овалям в бурените
Светлината му не ме остави на мира, мой лебеде любими
Нищо не свърших седем години.
С мозъка си и коляното
С нея съм. Обичам я…

 

Аз, юношата, си казвам

Небето днес отново е тъй бледо – сякаш отново цялата
Нощ е ебало!

Всичко е толкова развратно! Кучешка работа!

Покрай малък язовир си направих разходка – що за спомени събужда това! Всичко е толкова безнравствено!

Дори само кучетата там ти казват всичко за живота!

Аз вече не мога да легна вечер в леглото водоравно! Юрганът става на островърха палатка! Често при това почти никак не мисля!

Жената на днешното време: кенза под камизолата! Това не ми излиза от акъла, човече! Така насилствено аз бивам възбуждан.

 

Песен за морето

Вижте! Високи небесата, набъбнали от похот!
Потопете се във вълната, която завлича зад борда!
Рухвайте ревящи платна, издути до хоризонтите!
Изливане на водопади, сини, зелено-тюркоазени!
Млади!

Избликват трупове от дълбокото – кафяви водорасли в килватера!
Измъкнете ги на палубата!
Ареали на спомени, плувнали в сланина!
На отвеяни копнежи гларусите!
Мърша от акула, проядена от молци!
Хвърлете ги обратно в прииждащите води
Измийте си ръцете!

Необятни хоризонти от времената на император Диоклециан!
Изпълнени с потъващи кораби, полупълни с нагнили потоци солена вода
Трупове на междинната палуба! Изхвърлете ги вън!

О, оранжево зазоряване! О, море без дъно и основание! О, паст на смъртта като празни детски усти! О, отплуване призори!

Вижте, високо небето, набъбнало от похот
Пие, смуче, лочи, налива се!

 

Да се примириш с държавата е също толкова необходимо, колкото да се примириш със срането. Но да обичаш държавата не е толкова необходимо.

 

Реката славослови. Звезди в гъсталака!
Миризма на мента и мащерка!
Слаб ветрец освежава челата ни
Това Бог прави за нас, децата
Тревата е мека, жената – без горчилка
Всичко е радостно в красивите ливади
Днес за съгласните насладата е сигурна
Никога-да-не-си-тръгнеш – така са нещата.

 

Световната история би изглеждала другояче, ако човечеството си седеше повече на задника. Седенето е лишено от всякакъв патос.

 

Балада за хората на Кортес

На седмия ден под леки ветрове
Просветнаха ливадите. Слънцето беше благо
Решиха да спрат на бивак. Изтърколват ракията
От каруците, разпрягат воловете.
Прекарват ги под ножа привечер. Щом захладня
Отсякоха от гъсталака в близкото мочурище
Дебели колкото ръката клони, чворести, ставащи за огрев.
Лапат после добре подправено месото
И подхващат с песните към девет
Да пият. Бе нощта прохладна и зелена.
С пресипнали гърла, добре натаралянкани
Последен хладен поглед хвърлили към едрите звезди
Заспаха те към полунощ край огъня.
Тежък бе сънят им, но някой спомни си на сутритна
Че чул бе да реват говедата веднъж.
Събуждат се по пладне – и вече са в гора.
С оцъклени очи и натежали крайници надигат се
На коленете с пъшкане, в почуда виждат
Дебели колкото ръката клони, чворести ги обкръжават
Надхвърлящи човешки бой, преплетени нагъсто, целите в листа
И малки цветове със сладка миризма.
Задушно става вече под покрова им
Той сякаш се сгъстява. Палещото слънце
Не се съзира, нито пък небето.
Командирът изревава като бик да хващат брадвите.
Те лежаха там, дето говедата бяха ревали.
Не ги откриха. С груби попържни препъват се
Мъжете в ограждението, в клонаците се блъскат
Помежду тях прорасли, пропълзели.
С отпаднали ръце се хвърлят диво
В гъсталака, едва потрепващ
Като че ветрец отвън през клоните минава.
След часове усилен труд чела притискат
Мрачно блеснали от пот о странния клонак.
А клоните растяха и неусетно раснеше
Ужасът на хаоса. По-късно, като падна вечерта
Която тъмна бе, защото над главите им сгъстяваше се шумата
Седят безмълвно, наплашени като маймуни
Зад решетките на клетката си, прималели от глад.
През нощта растяха клоните. Навярно имаше луна
Бе още доста светло, съглеждаха се един друг все още.
Едва на сутринта така се бе сгъстил клонакът
Та те не се видяха вече чак до сетния си час.
На следващия ден се чуха песни от гората.
Глухо и заглъхващо. Навярно пееха си те един на друг.
Нощем ставаше по-тихо. Дори говедата мълчаха.
На зазоряване причу се нещо като животински рев
Но доста отдалеч. Дойдоха сетне и онези часове
На пълна тишина. Полека-лека погълна гората
Под лек ветрец и благо слънце тихо
Ливадите през следващите седмици без никаква следа.

 

Когато в тъмнината бях и светлината не стигна до мен
Изкрясках високо в нощта като звяр, за когото помощ няма
И светлината при мен не дойде.

Оттогава знам, когато съм в тъмнината
Светлината не идва при мен.
Но аз крещя все така, макар да не идва тя
Като звяр, за когото помощ няма.

 

Аз, оцелелият

Знам, разбира се: само с късмет
Аз надживях толкова много приятели. Но тази нощ насън
Чух тези приятели да казват за мен: „Силните оцеляват“
И аз се мразех.

 

Меморандум на специален агент Р. Б. Худ, шеф на поделението на
ФБР, Лос Анджелис, от 16.04.1943 г. относно подривната дейност
на обекта Б. Б.

[На А. И.]

ДО
Г-Н ДИРЕКТОРА НА
ФЕДЕРАЛНОТО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ
НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ
Г-Н ДЖОН ЕДГАР ХУВЪР

ТУК

Г-н Директор,

С настоящия меморандум докладвам
За плановете за саботаж на намиращия се
Под наше наблюдение обект Придворен поет
Познат Ви от предходни справки и доклади
На повереното ми поделение Лос Анджелис
Като придворен поет на световния комунизъм
Чието незабавно интерниране е въпрос
От първостепенно значение за националната сигурност
Както е видно от приложения документ
Копие на стихотворение пропагандиращо не само
Изграждането на комунистическа държава в Америка
Но и даващо конкретни детайлни указания как
Чрез саботаж да се руши американска собственост
Използвайки конкретен пример авторът демонстрира
Разрушаването на американски параход от екипажа
Недоволен от размера на получаваните възнаграждения
Изобразеното в стихотворението подлежи на
Алегорично пренасяне от хладилния кораб върху Америка
Прилагам документа в превод на служител
На Бюрото от повереното ми поделение до този
Момент не ни е известно стихотворението
Да е превеждано на английски за щастие
Тайното му послание до американския народ
За осъществяване на комунистически преврат
Засега не е достъпно за по-широк кръг публика

ПРИЛОЖЕНИЕ (СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО!)
Разрушаването на кораба OSKAWA от екипажа (заглавие)
В началото на 1922 година
Бях нает на работа на шестхилядитонния параход OSKAWA
Построен четири години по-рано за два милиона долара
От United States Shipping Board. В Хамбург
Натоварихме шампанско и ликьори за Рио.
Понеже заплащането беше мижаво
Изпитахме потребност грижите си
Да удавим в алкохол, така
Редица каси шампанско поеха
Пътя към помещенията на екипажа. Но и в офицерските каюти
Дори на мостика и в щурманската рубка при навигационните карти
Можеше да се чуе едва четири дни след отплаването от Хамбург
Звънтенето на чаши и песнопенията
На безгрижни хора. Няколкократно
Корабът се отклоняваше от курса си. Въпреки това обаче
Достигнахме по стечение на всевъзможни благоприятни обстоятелства
Рио де Жанейро. Капитанът ни
Преброи при разтоварването сто каси шампанско по-малко. Тъй като обаче
Не намери по-свестен екипаж в Бразилия
Трябваше да продължи да разчита на нас. Ние натоварихме
Над сто тона замразено месо за Хамбург.
След няколко дни в открито море ни обзе отново грижата
За лошото заплащане, несигурните старини и
Един от нас разля в отчаянието си
Прекалено много нафта в котелното и пожарът
Изби през комина върху цялата горна палуба, тъй че
Лодки, мостик и рубката изгоряха. За да не потънем
Взехме участие в гасенето, ала
Блъскайки си главите над лошото заплащане (несигурното бъдеще!), не си давахме
Много зор, за да спасим кой знае какво от палубата. Всичко това
Лесно можеше да се възстанови с известни разходи, те бяха спестили
Достатъчно пари нали така от нашите заплати.
Прекалено много напрягане в средината на живота
Състарява бързо мъжете и ги прави негодни да се борят с него.
Тъй изгоря защото трябваше да пестиме своите сили
Един хубав ден корабното динамо, нуждаещо се от грижи
Дето безрадостни хора няма как да положат. Сега останахме
Без светлина. Първо запалихме газени лампи
За да не се сблъскаме с други кораби, но
Един уморен другар, обезсърчен от мисли
За безрадостните старини запрати лампите за да спести работа
Зад борда. Горе-долу по същото време близо до Мадейра
Почна да смърди месото в хладилното отделение
Поради аварията с динамото. За нещастие
Един разсеян моряк изпомпа вместо водата от течовете
Почти целия ни сладководен запас. Имахме още за пиене
Но вече не стигаше за котлите. Трябваше значи
Да използваме солена вода за пара от което съответно
Тръбите се запушиха със сол. Почистването им
Костваше твърде много време. Седем пъти се наложи да го правим.
После имаше авария в машинното. Със злоради усмивчици
Закърпихме нещата. Oskawa се мъкнеше бавно към Мадейра. Там
Нямаше сгода за широко обхватни ремонтни дейности
Станали сега вече наложителни. Заредихме само
Малко прясна вода, няколко лампи и малко газ за тях. Динамото
Изглежда беше напълно съсипано поради което
Хладилната уредба не работеше и смрадта
На гниещото замразено месо стана непоносима за нашите
Изтощени нерви. Капитанът
Обикаляше кораба вече само с револвер – явен знак
На едно обидно за нас недоверие! Един от другарите
Изведен извън себе си от това недостойно отношение
Пусна най-накрая малко вряла пара в хладилната инсталация, та проклетото месо
Поне да се посвари. Същия следобед
Целият екипаж седна заедно и щателно изчисли
Колко ще струва разваления товар на Съединените Щати. Преди края на пътуването
Успяхме да подобрим дори собствения си рекорд: край холандския бряг
Изведнъж свърши горивото, тъй че ние
С големи разходи трябваше да бъдем изтеглени на буксир до Хамбург.
Смърдящото месо създаде на капитана още много грижи. Корабът
Беше за скрап. Всяко дете, смятахме ние
Можеше да види с очите си, че нашите заплати
Наистина бяха прекалено ниски.

Версифицираната от обекта история на превръщането на кораба в скрап
Според нас е прецизна злонамерена алегория на комунистически преврат
Предлагаме вземането на незабавни мерки с уважение специален агент
Р. Б. Худ Федерално Бюро за Разследване поделение Лос Анджелис

 

В календара денят още не е отбелязан.
Всички месеци, всички дни
Са още свободни. Един от дните
Ще бъде задраскан.

 

О, радост на началото! О, ранна утрин!
Първата трева, когато изглежда забравен
Зеленият цвят! О, първа страница
На очаквана книга, толкова изненадваща! Чети
Бавно, иначе прекалено прибързано
Изтънява непрочетената част! И първият поздрав на водата
Върху плувналото в пот лице! Свежата
Прохладна риза! О, начало на любовта! Поглед, който се губи някъде!
О, начало на работата! Да налееш бензин
В изстиналата машина! Първо посягане на ръката и първо мъркане
На палещия мотор! И първото дръпване
Дим, изпълващо дробовете! И ти –
Нова мисъл!

 

Превод от немски: Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Александѫр Николов – Реформите на българския правопис след Освобождението. През идеите на Стефан Младенов от 40-те години на XX век

 

1. Личността на Стефан Младенов и идеите му за реформиране на правописа с оглед на останалите правописни реформи до 1941.

1.1. Стефан Младенов

е български учен от световно равнище. Роден е на 27 декември 1880 г. във Видин. Умира през 1963г. Завършва гимназията в родния си град. Печели стипендия и следва Славянска филология в Софийския университет. Преподава в Шумен и София. В началото на XX специализира във Виена, а след това в Петербург и Прага. В Пражкия университет Стефан Младенов защитава докторската си дисертация „За промените на граматическия род в славянските езици“. Професор в Софийския университет. Действителен член на БАН (1929). Ръководител на Катедрата по общо и сравнително езикознание в СУ (1921–1948). Декан на Историко-филологическия факултет (1923-1924). Действителен член на Българския археологически институт (1922). Дописен член на Академията на науките в СССР (1929), на Полската академия на науките в Краков (1929), на Славянския семинар при Кралския колеж на Лондонския университет (1929), на Славянския институт в Прага (1929), на Германската академия на науките в Берлин (1942).

Знаел е перфектно 18 езика, а е ползвал общо 27. Благодарение на труда и настойчивостта си, той овладява не само всички славянски езици, но и старогръцки, новогръцки, латински, староиндийски, староарменски, староперсийски, арабски, турски, норвежки, шведски, датски, литовски, фински, албански, унгарски, румънски, италиански, испански и португалски. Изследванията с достиженията му в областта на oбщото и сравнително езикознание винаги са служели за пример за това как ученият трябва да се интересува от установяване на обективната истина в езиковото развитие, вън от всякакви конюнктурно-политически цели.

1.2. Ортографията до 1941. Преглед на българските правописи.

По времето на Стефан Младенов, българската писменост вече е преживяла три големи реформи – Дриновската (от 1891 до 1921), Омарчевската (между 1921 и 1923) и реформирана версия на Дриновския правопис (след 1923), като никоя от тях не е била напълно успешна в опитите си да предаде в най-точно новобългарската реч. До 1891 в България няма единен официален правопис, използват се различни, основани най-вече на традиционния (исторически) принцип. Няма да ги разглеждам подробно, тъй като не са свързани пряко с темата на настоящия текст.

1.2.1 Дриновският правопис (1891-1921) е най-труден за усвояване от гледна точка на днешния носител на езика, но е вероятно най-справедлив по отношение на живата реч, дори и да е натоварен с най-голяма доза исторически правопис. Азбуката се състои от буквите А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, Й, К, Л, М, Н, О, П, Р, С, Т, У, Ф, Х, Ц, Ч, Ш, Ъ, Ь, Ѣ, Ю, Ѫ, Ѭ, Я.

Основни положения:

A) Всички думи при писане завършват на гласна. Тези, които при произнасянето си завършват на съгласна, се пишат с краесловен ер в края (Ъ или Ь). С ‘Ь’ в края се пишат съществителните от мъжки род, които имат мека членна форма (царь, членува се царьтъ), съществителните от женски род, завършващи на съгласна (рѣчь) производни на тях (сирѣчь), числителните петь, шесть, седемь, осемь, деветь и десеть, всички прилагателни, които в женски род окончават на Я (синь). С ‘Ъ’ в края си се пишат съществителните от мъжки род, които имат твърда членна форма (градъ, членува се градътъ), всички глаголи (четѫтъ, пишѫтъ), както и всички прилагателни, които в женски род окончават на А (хубавъ, милъ), всички лични имена (Иванъ, Александъръ), както и всички останали неспоменати групи думи.

Б) Ятовата гласна (Ѣ) се пише на етимологическото си място: в глаголи, окончаващи в сегашния ни правопис на –ее (пѣе, грѣе, сѣе), в представката пре– (прѣкрасен, прѣлест), в членната форма за мнж. число –те и в местоимението те (тѣ, министритѣ, сѫдиитѣ), в думите с променливо е (млѣко, млѣчен; бѣл, бѣлота), в група домашни думи, които в съвременния български се произнасят с ударение на Е, но се е запазило историческото място на ятовата гласна (врѣме, нѣщо, кѫдѣ, добрѣ и пр).

В) Големият юс (Ѫ) и Йотуваният голям юс (Ѭ), които в този етап от развитието на езика ни, вече са имали фонетичната стойност съответно на (ъ) и (йъ) са се пишели на етимологическото си място: в корените на думи, които са съдържали Ѫ в старобългарски, т.е. около несричкотворни Р и Л (рѫжда, лѫч), около С или В, когато не играят ролята на представки (сѫштествително, вѫзелъ), никога преди М или Н, но понякога след М (мѫжъ, мѫдъръ), само веднъж в началото на думата, в ѫгълъ, както и в думи като винѫги и веднѫжъ, и т.н.

Буквите Ѫ и Ѭ са се пишели и на местата, от които по-късно са премахнати, за да бъде създаден Условният правопис, там, където сега пишем А или Я, а четем Ъ или ЙЪ (чета, благодаря), един от проблемите на съвременния правопис, който още Стефан Младенов вижда. Ѫ и Ѭ са се пишели в глаголите от 1-во и 2-ро спрежение в сегашно време, бъдеще време и бъдеще време в миналото в 1л.ед.ч. и 3л.мнж.ч. (пишѫ, пишѫтъ; горѭ, горѭтъ и пр.), в 3л.мнж.ч. на глагола ‘съм’ – тѣ сѫ, в местоимението неѭ и съкратената му форма ѭ. (Част от Условния правопис се явява и начинът за изписане на кратък член, което се въвежда в официалната ортография по-късно, когато министър на Народното просвещение става Тодор Иванчов и въвежда правилото за пълния член, в стремежа си да обедини западните и източните диалекти, правило, което няма никаква граматическа обосновка, правило по което се водим до днес).

Г) Буквата Щ е премахната от азбуката, вместо нея се пише съчетанието ШТ. Впоследствие Щ отново става част от азбуката.

Д) Отглаголните съществителни се пишат с окончание -нье, както в съвременния сръбски (-ње): четенье, писанье. Някои думи като здравье и лозье също се пишат с Ь.

Е) Членуването на прилагателни в мъжки род става с –ий (царский, прекрасний).

1.2.2. Омарчевският правопис (1921-1923) е най-лесен за усвояване от гледна точка на днешния носител на езика, тъй като се отличава най-малко от днешния правопис. Азбуката се състои от буквите А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, Й, К, Л, М, Н, О, П, Р, С, Т, У, Ф, Х, Ц, Ч, Ш, Щ, Ю, Ѫ, Я.

Основни положения:

A) Премахва се писането на краесловни ерове и писането на ерове въобще. На мястото на Ъ в средата на думите се пише Ѫ, а на мястото на Ь в думи като бульон се пише Й – булйон.

Б) Ятовата гласна се премахва от азбуката. Вместо нея се пише Е или Я според северозападното произношение, така както е книжновно да се пише и говори днес.

В) Йотувания голям юс (Ѭ) е премахнат от азбуката, на негово място се въвежда Условният правопис, от тогава (1921) до днес (2017) това е непроменяно и представлява, както вече споменах, голяма пречка пред носителите на езика да произнасят правилно доста от думите, които използваме всеки ден. Думи като чета, благодаря и горя се произнасят с А или Я под ударение и така се губи тяхното естествено, книжовно произношение. Условният правопис и незнанието на много хора, че изобщо съществува такова понятие е пример за това как понякога правописът е възможно да измени правоговора.

1.2.3. Дриновският правопис след 1923г. представлява хибрид от вече съществуващите преди него два правописа. Азбуката се състои от буквите А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, Й, К, Л, М, Н, О, П, Р, С, Т, У, Ф, Х, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, Ь, Ѣ, Ю, Ѫ, Я.

A) Връща се писането на краесловни ерове по старите правила.

Б) Употребата на ятовата гласна (Ѣ) се ограничава само до корените, в които редуването е – я си личи в различните производни думи (цѣлъ – цѣли; дѣлъ – дѣля). Ятова гласна все още се използва и при членуването в множествено число (министритѣ, депутатитѣ, народитѣ, както и местоимението тѣ)

В) Големият юс (Ѫ) продължава да се пише на етимологическото си място, но Йотувания голям юс (Ѭ) не е върнат в азбуката, което налага използването на Условен правопис, така че вместо да се пише там, където е нужен, Ѫ се пише единствено на етимологическа основа без реално приложение. Пише се и в 3л. сег. време на глагола ‘съм’ – сѫ (дн. са).

1.3. Стефан Младенов и идеите му за реформиране на българския правопис.

В увода на ‘Етимологически и правописен речник’, издаден през 1941г. (както и в други свои съчинения), Стефан Младенов посочва следните промени, които трябва да се приложат към българския правопис, за да може той най-точно да предава българската реч:

A) Според Стефан Младенов ятовата гласна трябва да бъде използвана така, както например се ползват буквите с диарезис ä, ö и ü (Brot – Brötchen) в ортографията на немския или редуването на гласни в писмения английски (tooth – teeth). С.М. предлага да се пише Ѣ само в ония форми на думите, които в източните диалекти се четат с Я, а в западните с Е – бѣл, но бели, цѣл, но цели. „И тъкмо затова, че може с двоякия си изговор да обединява българите от най-източните краища на земята ни край Черно море и от най-западните ни покрайнини при Охрид, Шар, Скопие, Ниш и Зайчар тая старобългарска буква трябва безусловно да се запази и да се пише само в ония думи и облици (не корени!), в които по североизточно български и в литературния език се изговаря още старински като „я“ (а с предходна съгласкова мекост), а ония по-многобройни думи и облици, гдето и в повече източни го̀вори старобългарското ѣ се произнася като е, ние можем… смело да пишем с е…” Идеята му веднага си намира критици и е наречена едновременно половинчата и твърде радикална. По това време вече дебатите за използването на Ятовата гласна и на Големия Юс придобиват политически оттенък. Левите разглеждат употребата им като проява на великобългарски шовинизъм, смятат Щ, Ю, Я, Ѫ и Ѣ за ‘буржоазни’ букви.

В) Стефан Младенов решава лесно и проблемът с Условния правопис. Той предлага за звука (ъ) да се ползват и двете букви – Ъ и Ѫ, но със строго определени правила. Той смята, че Ъ трябва да се ползва навсякъде в началото и средата на думите, дори и на местата, на които до тогава според етимологичното правило се е пишело Ѫ (напр. пѫть става път, вѫзел – възел и т.н.), а Ѫ и Ѭ да се ползват в случаите на Условен правопис в края на глаголите от 1-во и 2-ро спрежение в сегашно, бъдеще и бъдеще време в миналото в 1-во лице, единствено число и 3-то лице, множествено (вместо благодаря/т/ да се изписва благодарѭ/т/, вместо чета/т/ – четѫ/т/ и пр.), както и в 3-то лице, множествено число на глагола съм – сѫ и местоимението неѭ и съкратената му форма ѭ. С тези лесни за усвояване правописни правила, академик Стефан Младенов успешно решава проблем, вълнувал българската интелигенция близо половин век, съвсем актуален и днес.

А Б В Г Д Е Ж З И Й К Л М Н О П Р С Т У Ф Х Ц Ч Ш Щ Ъ Ь Ѣ Ю Ѫ Ѭ Я

3. Идеи за реформиране на българския правопис с оглед съвременното състояние на езика.

Освен проблемите, които разглежда Стефан Младенов в увода на ‘Етимологически и правописен речник’ от 1941г., според мен съществуват още проблеми, появили се от 40-те години на миналия век насам, пред които е изправена българската ортография днес.

3.1. Буквата Џ:

Диграфът ДЖ, представящ характерен за съвременния български език звук, навлязъл благодарение на турския (джоб, джезве, джамия), а в последно време и на английския език (Джон, джага), мислен от някои носители на езика за два отделни звука, поради начина, по който се изписва – с две графеми (Д и Ж), а не с една, по мое мнение също се нуждае от буква, с която да бъде записван в думите, за спестяване на време при писане и за по-голяма яснота. Най-подходяща за тази цел е буквата Џ. Измислена и използвана за пръв път за целите на румънската кирилица, тя бързо си пробива път и в сръбската, след Вуковата реформа, а след 1945-та влиза и в състава на чисто новата тогава македонска азбука. Печатната ѝ форма е вдъхновена от формата на Ч, а ръкописната представлява ръкописно И, с ченгелче (като това в ръкописното Ц) поставено под буквата. Може да се каже, че тази буква вече се ползва за нуждите на българския език, тъй като намира приложение в българската фонетика, за записване транскрипциите на думи, съдържащи този звук (џоп, патлаџан и т.н.). и най-логично би било официално да влезе в азбуката и ортографията ни.

3.2. Буквата Ѡ:

Кирилската омега (Ѡ) е служила за записване на думи, влезли в църковнославянски от гръцки, пишела се е и на мястото на О в днешните представки О- и ОБ- (с някои изключения) и е имала същия гласеж като буквата О. Ползвали са я и в представката ОТ-, понякога записвана като лигатура (Ѿ). Връщането ѝ в българската ортографична система би спестило на съвременния ни правопис два съществени проблема, а именно 1) с коя буква да се записва навлязлата от английски език лабиална полугласна, изписвана с буквата W (засега У изпълнява тази роля и често съм забелязвал да се изговаря неправилно, като гласна с ударение, в думи като ‘уиски’ и ‘шоу’ от една част от носителите на езика). Въпросната лабиална полугласна впрочем, навлиза смело и в домашни думи, така както вече се е случило и в други славянски езици като белоруския и полския, в думи с буквата Л, когато тя се намира пред задни гласни (а, ъ, о, у) или след гласна в рамките на една сричка. Въпрос на време е тази промяна да стане книжовна и в българския, а списъкът на думите, влезли от английски, съдържащи W да се увеличи до степен, в която ще е нужна една буква за изписването на този звук. Писането на кирилска омега Ѡ в такива думи, първо в чуждици (ѡиски, шоѡ, ѡъркшоп), а после и в домашни думи, когато лабиализацията на Л стане книжовна, би улеснило правописа до известна степен.

Проблем номер 2) е свързан с представките О- (ОБ-, ОТ-) и У- и процесът редукция, състоящ се в изравняване гласежа на вокалите О и У, когато не са под ударение. Тогава те звучат като един звук, обикновено погрешно описван в по-старата литература като ‘звук, близък до у’, в сериозната научна литература представян с буквата (о) наричана close-mid back rounded vowel в международната фонетична азбука. Често е трудно да се определи къде се пише представка О- (ОБ-, ОТ-) и У-, а правилата, дадени в началото на новия правописен речник на БАН, са нелогични и неприложими.

Редукция се наблюдава и при вокалите А и Ъ, а редуцираната гласна – (ɐ) или near-open central unrounded vowel. В българската ортография, основаваща се в повечето случаи на традиционния (исторически) правопис, тези промени не се отбелязват и правописът на някои думи трябва да бъде научен наизуст, без да има особена фонетична обосновка зад начина, по който се пишат. Това е приемливо с оглед факта, че няма как ортографията коренно да се изменя на всеки няколко години, за да отговаря напълно на звученето на думите, но в случая с представките О- (ОБ-, ОТ-) и У-, вярвам, че замяната им с кирилска омега Ѡ (ѡграждам, ѡронвам, ѡписвам, ѡтношение, ѡбличам) би улеснила доста носители на езика.

Може да се забележи, че двете употреби на омегата са изцяло независими една от друга и няма как да бъдат сгрешени. Кирилска омега + гласна или гласна + Кирилска омега = буквата се чете като (w), Кирилска омега + съгласна = буквата се чете като (о).

От друга страна, двойната употреба на тази буква би затруднила част от носителите на езика, затова може да се въведе друга реформа, ползвайки опита на други славянски езици, в случая белоруския. В този източнославянски език, лабиалната полугласна, означавана в Международната фонетична азбука с (w), се означава с буквата Ў (у кратко). Буквата дори си има паметник в Беларус и белоруския е единственият славянски език, за чиято ортография тя се ползва. ‘У кратко’ би се възприела по-лесно от масовия българин, тъй като употребата на У и Ў би била сходна с тази на И и Й – и в двата случая консонантен вариант на гласна, отбелязван със знака breve (кратка) над буквата.

3.3. Буквите Й и Ь, и още едно приложение на Ѡ

В църковнославянската ортография, буквата Ѡ има и още едно приложение, което може да се окаже доста полезно за днешния правопис. По много икони на св. Йоан Кръстител можем да видим изписано името на светеца с Кирилска омега: СТЫЙ ƖѠАНЪ ПРТЕЧА.

В днешния правопис, единственото приложение на Ь е останало това да представя мека съгласна пред О (а за онези, които не подкрепят тезата за меките съгласни в съвременния български език, сред които съм и аз, Ь се ползва след съгласна, за да представи йотувано О) – синьо, бульон, шофьор и пр. В началото на думите и след гласна, ‘йотуваме’ О с Й – Йордан, папийонка и пр.
Въвеждането на отделна буква за йотувана омега – ƖѠ, която да се пише вместо ЙО (или ЬО след съгласна) – ƖѠан, ƖѠрдан, папиıѡнка, синıѡ, булıѡн, шофıѡр и пр., би променило правописа, спестявайки време при писане, създавайки по-голямо удобство на пишещия (така в „семейството” на йотуваните гласни в азбуката ни, заедно с Ю, Ѭ, Я, ще влезе и ƖѠ).

3.4. Буквите Й и Щ

Буквата Й навлиза в българската писменост още през Възраждането, по руски образец. По мое мнение, в условията на ортографията ни, тя не би трябвало да се счита за отделна буква (съответно не би трябвало да има място в азбуката), а само за вариант на И (така както сега мислим и ползваме Ѝ, така както бихме употребявали и Ў). С въвеждането на буквата ƖѠ, употребата на Й ще се ограничи само до съчетанията на гласна+и, там, където ‘И’ играе ролята на съгласна (той, рай, запей, свойство и пр.)

Според Дриновският правопис, който заляга в основата на първия официален български правопис, буквата Щ се смята за излишна и се заменя със съчетанието ШТ. Ако за съчетанието ЖД не е нужна отделна буква, защо за ШТ да съштествува? Ако в старобългарския език е имало реално приложение на Щ – спорно е дали се е четяла като ШТ, ШЧ, ШШЬ или е звучала и като трите, на различни места в българското землище, в зависимост от диалекта, и с тази си форма е запазвала правото да се чете по различни начини от носителите на езика, то в съвременния ни правопис няма такава необходимост, следователно Щ е ненужна.

А Б В Г Д Е Ж З И К Л М Н О П Р С Т У Ф Х Ѡ Ц Ч Џ Ш Ъ Ѣ Ю ƖѠ Ѫ Ѭ Я

4. Заключение.

В заключение искам да подчертая, че делото на Стефан Младенов не бива да бъде пренебрегвано, тъй като то решава проблеми, които са факт още от формирането на новобългарския език и първите опити той да бъде записан. Никой друг учен не успява да изгради ортографична система, базирана едновременно на историческите корени на правописа (запазвайки Ѫ, Ѭ и Ѣ), като същевременно с това внесе нови, лесно усвоими от носителите на езика правила за използването на буквите.

Днес българската ортография е изправена пред още проблеми, решение на които се опитах да предложа в настоящия текст. Вярвам, че чрез прилагането на правилата на С.М. и правилата, предложени тук, новобългарският език би могъл да се предаде най-пълно.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Николай Фенерски – Междуушието и неговата капа и други стихотворения

 

В кенефа на Бойко
на централна гара
не достигат кабинките,
само три, колко е хубаво да сме си толкова близки,
интимни,
да се облекчаваме толкова заедно,
да викаме само левски,
долу пеевски,
после да изтетлим пари от атм на банка асет,
но парите са мръсни, деца,
и ще ви нахраня с инсинуации,
деца, с боб и шпек.
Бараме шпека и ни е хубаво.
Щото другият градски кенеф е във мола,
но там няма недостиг на паркоместа и
всичко е толкова хубаво,
голямото копче за голямата работа,
а чешмичките са автоматични и сапунчетата
и те автоматични са.
Като автомат калашников някак си,
изящество, камери,
видеонаблюдение на живота.

 

Ама на един от балканските пътища
се е разпльоснала една голяма диня.
Добре й е така върху асфалта,
затоплена, лепкава, блага,
такива са нашите шекерени пътища
и по комшийски си ходим на гости.
Ама байгън от това лепкаво сладко,
от аркадашларска навъсеност.
И всъщност всичко е ясно и честно,
без излишни северни сияния.
На границата едно кастрирано пършиво куче излайва нещо на турски.
Отсреща братовчед му отговаря.
Ама на чист български.
Наричат го трансграничен диалог.

 

Междоушието и неговата капа

Много е куцо да си изгубиш шапката. Една интимна твоя част си заминава от теб безутешно и никога повече няма да се срещнете. Боли. Много боли.

Както си карах колелото днес, 24. април, 2017 лето Господне, изведнъж усетих джеба си олекнал. Носех шапката в джеба, понеже напече слънце. Иначе щях да си я нося на главата, където й е мястото, не да я тъпча в джеба на якето. Спрях, погледнах назад, нямаше я. Една минута постоях в ступор. От мъка. От недоумение и обида. Заканих му се с юмрук на това тъпо слънце и плюх срещу него. Не можеше ли просто да си се крие там зад глупавите си облаци, както правеше предишните пролетни дни, за какво му е на него моята плетена тъмносиня капелка?

Тръгнах по обратния път бавно с вперен в земята поглед. Изминах тези пет километра внимателно, влязох и в закусвалнята, където преди това бях обядвал фалшива мусака, попитах жениците там зад плота дали не са виждали някъде тая моя съкровена вещ и си излязох със съкрушено сърце. Ти, Боже, не ще го презреш.

И колкото по-живо си представях, че шапката ми се въргаля някъде из прахоляците, че я ръфат бездомните псета, че я подритват разни цигани или я газят жестоко автомобилните гуми на някое смотано ауди, толкова повече се съкрушавах. Увиснах насред нищото на галактиката Млечен път като прани гащи на простор. Може ли да има толкова страдание на този свят, мислех бавно, а слънчевите лъчи шибаха подигравателно голата ми празна балка.

Дано някой човек да я хареса. Дано попадне в добри ръце и върху уравновесена глава. Може би вече не е издържала да стои върху моята и е избягала от мен? И тази мисъл е не по-щадяща. Шапката никога не ме е стягала. Почти никога. С изключение само на случаите, когато в ума ми се зароди голяма мисъл. Мисълта набъбва, напира отвътре, главата се издува и шапката отеснява. Но тези моменти са твърде спорадични и инцидентни. Тимберицата ми обикновено е куха като празен куфар, но затова пък е твърде чувствителна. И има нужда от протекция. И на нея навярно й бе омръзнало да носи тази отговорност.

Мама ми я оплете. Да пази кратуната ми в студ и зной, от прегряване или замръзване. От празни помисли. Черепът ми се нуждае от нежност и умереност. Всяка грубост или крайност го потиска, унижава, разстройва нормалната му работа. После се чудим защо не ражда тази кратуна. Защо минават годините, а нейната имплицитна гениалност вече почти не се проявява. Как да го направи, кажете ми? Като провидението не спря да ме удря по кутията, паднах от леглото като бебе, отгоре се появи оток, пълен с вода, лекарите използваха спринцовки, за да я изтеглят, паднах от стълбището на бабината къща като петгодишен, по чело, изникна синьо, което преля в очила, паднах седемгодишен, затичан към чичовия ми трактор, нямаше асфалт, а бели остри камъни, един от тях проби кожата над лявата ми вежда и белегът си стои до днес, ударих се в гората на един клон, шиха ме, ударих се в пещерата на една скала, ля се кръв… Да продължавам ли. Не искам. Само мисълта за понесеното от кухата ми лейка страдание ме унищожава.

Може би ми трябва каска. Но мама, с майчината си ласка, ми оплете тази обикновена памучена шапка, която ме предпазваше по-добре и от космонавтски скафандър. Нищо друго не осигурява такава протекция, както молитвата на майката, вплетена в нишките, във власинките. Веднъж ми се присмяха едни женици – с тази шапка приличаш на капут. Тогава помолих мама да добави отгоре и един пискюл, комбалка, вълнена топка. И вече не приличах на капут. Не. Макар че не се знае. Може и това да си капут също да е душевна проекция, а не само визия.

Следващият човек, върху когото ще стои моята, повтарям – моята, шапка може и да не мяза на капут. Всичко се крие в пространството под шапката. Ами ако той прочете помислите ми? Онези, празните помисли, които шапката е попивала с годините? Нали знаете, че ако спите върху чужда възглавница, има опасност да сънувате чуждите сънища, попаднали в нейните лабиринти, докато човекът си е спал, без да се усети. Същото е и с шапката.

Отсега нататък ще ми се наложи много да внимавам, когато вървя по улицата. Защото ако някой случайно е прочел празните ми помисли, това веднага ще се отрази в погледа му. Ще започне да се озърта параноично, налудничаво, телешки, ще се черви от срам, ще бъде заразен завинаги от моята празнота.

Знаете ли, това, че шапката ми може да ме е зарязала заради някаква такава отвратителна причина, е само шега. Тя своя воля няма. Тя е просто вещ. Но вещ изключителна, стояла върху изключително място, над разума ми, свръх разума ми, мета физично. И там, в близост до болната ми аура, в тъканта, в памучните атомчета са прониквали частички от мен, топлина от мозъка ми, затова съм съвсем убеден, че вещта е придобила вълшебни свойства. Личностна идентификация. Шапката на Фенерски не може да бъде шапката на Иванов. Това трябва да се знае. Това е по-силно от безличието. И дори Иванов да я открие, изтупа от праха, изпере, изсуши и надене върху простата си тиква, шапката няма да стане негова. Структурата на нейните атоми така се е изменила необратимо, празните ми помисли и тайните ми страхове са проникнали в нишките й, в молекулите й и там така са се закеркенечили, впили и сраснали, че никакво пране не може да ги премахне.

Написах всичко това с надеждата обидата да понамалее. Да стихне. Уви. Засили се и я усещам още по-ясно. Защото размислите ми само потвърдиха колко много съм прав.

Послепис:

Ако някой си е изгубил платнена шапка с козирка в района на хотел „Мираж“, военнозелена, с две диодни лампички под козирката за четене, да ми се обади на телефон 555 555, като в холивудските филми, аз там живея, в холивуд. Ще си върна шапката на притежателя й с неохота. Много ми е приятна и засега излъчва само позитивни флуиди. Изпрах я и често дори я нося върху обърканата си глава. Вечер включвам светлинките и си търся ключа в тъмното. Или просто чета добра книга, а добри книги все по-трудно се намират. Допадна ми тая капа и по чисто технически причини, щото има такива осветителни свойства, а аз нали все пак съм Фенерски… Ако ме разбирате правилно.

 

Следващият.
На кръстовището на
Казичене дебели мъже
си поръчват тройка
кебапчета с лютеница,
после
си взимат пластмасова
виличка и започват,
а по пътя зад тях огромни камиони
вдигат облаци прах.
Мъжете изхълцват,
защото са се нахранили,
а продавачките в лавката
не спират да повтарят:
Следващият!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Кева Апостолова – Поздравете целия Господ от мен

 

(поръчкова поема от нсп)

.

Което ни удря отгоре не е дъжд

Дъждът е срязаната ми от теб уста

която се изпразва в устата ти

Което удря отгоре е въстание

Въстанието е летище което натиска спусъка и

бялото полита като черно

Черното е местност

В нея кацат въстания

неуспешни като всеки ден

Всеки ден е часовник:

българският ми става лош английски

трясъци в главата от преглъщане

подвижни са гробовете един ме забелязва

Но аз знам че

ябълките се обезводняват още на дървото,

 а ти си нямаш  представа колко много те обичам, когато застана пред банкомата на раковска между гурко и иван вазов,  отзад колите забиват спирачки пред светофара и стряскат клошаря, легнал под балкона на къщата музей иван вазов,  мотористите форсират  по гурко през шести септември, цар иван шишман  към васил левски, защото е нанадолнище, а стените на министерството на вътрешните работи откъм гурко се клатят, но то е глухо, не чува форсиранията, нищо че стряскат болните и им пречат  да умрат спокойно, банкнотата ляга в  религиозно отворените ми  длани, няма  да я развалям, ще си я гледам до утре, синя е като очите ти,

о, хора – фураж за невидимото, предсказания за миналото, показания от бъдещето!

.

Без нужната дистанция

да Ти кажа искам:

дивите животни

огън свой си нямат

дай им

Числата застаряват

повече не могат

измислѝ  ни нови

Но аз знам че

телата ни са най-удобното средство за пътуване,

а ти си нямаш представа колко много ме заболя сърцето, когато красивият герой беше убит от още по-красив герой, за да може телевизионния сериал  да продължи успешно, заради който, вярвай ми, живея, иначе досега да съм се нагълтала с каквото трябва, например като отидеш в интернет  през здравен портал в аптеки ремедиум разбираш, че там хората имат всичко и всичко продават, о, хора, живеем без да се налага да живеем!

.

Глутницата храсти  под прозорците

разкъсва нощем котките и ангелите

Костите се смесват

няма разпознаване

Но аз знам че

човекът като биология е непокътнат, а разликата между човека и хората е колкото приликата на камъка с тревата,

а  ти си нямаш представа каква зла хазяйка имам и какъв ужас преживях, докато си правех теста за бременност в домашни условия,  и каква радост изпитах, когато резултатът  се оказа отрицателен, и колко плаках в дланите си след това, защото подпомагам демографския срив на българското население, но въпреки всичко благодаря ти, че си стерилен, ще те обичам вечно,

о, хора, превитото на две пред вас се казва се аз, защо аз плаче ли, защото може!

.

Звездите хвърчали като отлющени от глава

Чия била главата и кръгла ли била тя не се знае

Луната шумяла като ябълка изстискана в чаша

Каква била чашата и пълна ли е сега тя не се знае

Слънцето смачкало пространството на снимката

Чие било слънцето и кой фокусирал снимката

също не се знае

Така е създаден светът деца

с Незнание

Човекът е произлязъл от снимка

Но аз знам че

единствено стъклото не гние – моногамно и във фантазиите си,

 а ти  си немаш  напредстава колко е хубаво да живееш в село, в смисъл  в северозападна българия, къщата ти да е на главната, по международен път Е 79 монтана видин  да летят тирове, да лежиш нощем  и да слушаш как тирът  се поклаща и къщата с него,  как стените пукат, пукат, но не падат,  нещо ги пази, господ ме обича,  о, хора, печели само музеят за стари снимки, после всички  ще бъдем изрязани от голямата снимка!

.

Планината е суша

решила да полети

В неудобна поза е:

като заловен герой

като заловена жена

като заловена смърт

в мига на кражбата

Но аз знам че

вълкът, скрит в света, премества сънищата от един вулкан на друг,

а ти си нямаш представа как се заковах на място  като видях поетесата катето как стоеше на трамвайната спирка на площад славейков и половин час гледаше към площад гарибалди дали идва нейния трамвай и нито за миг не погледна към такситата, които се плъзгаха зелено по раковска посока първа градска болница, където най-често в одеяла вкарват и изкарват живи и мъртви,

о, хора, безредици в слънцето, окосена е луната, тялото започва, за да свърши!

.

Котешко разсъмване в гнездата

Приспана е от черен мъж жената

Жълт ще я събуди ще я продаде

Бял ще се ожени за да се разведе

Ангелче отдолу се опипва

Но аз знам че

тук са вековете, птиците на мръкване са хора,

а ти си нямаш представа колко е хубаво да си меломан, да си либерален, да приемаш всички херци на тона ла, да приемаш и хармонията, и полифонията, да приемаш буквално  всички жанрове – дори трудноопределимите, да  ходиш  на концерти в края на концерта, когато никой не те притиска да му покажеш билета си, когато  публиката напуска залата или стадиона, говори  за това прекрасно изкуство на музите, блъска те насреща,  но ти вървиш напред, напред, напред, за да  събереш изгубените вещи по столовете и пътечките, намирала съм какво ли не, а последния път от зала номер едно на НДК си тръгнах с 50 стотинки,  хубава запалка и диск, къде ще го слушам този диск не знам, но важното е, че го имам,

о, хора, летящи континенти са пчелите, смелостта е омагьосано тяло, натъртена суша е облакът, а бебето прелиства с крачета и чете протоколи на осъдени вещици!

.

Не съм казвала че книгите са бели дробове

Такова нещо не мога да кажа

Казвала съм че ребрата които ги пазят

се счупиха

Това съм казвала:

счупиха

които ги пазят

ребрата

Но аз знам че

ръцете са излишна част от тялото ви – тъй рече делфинът в нощ с отворени прозорци и лисичи крясък в храмовете,

а ти си нямаш представа колко е опасно в дъжд да вървиш из софийските квартални улици, да гледаш мътните вълни и да внимаваш да не паднеш в някоя  улична шахта, която  да те погълне, защото е с откраднат железен капак  и изведнъж да видиш как  куче пресича трамвайната линия, а ватманът стиска зъби, изопва жили,  превключва на най-висока скорост и нарочно го блъска, то умира, 

о, хора,  както деца се плашат от куци хора, така мен ме е страх от вас!

.

Къде  смъртта се наблюдава вечно с ръка над очите

Лъжат ли минералните води и хранителните добавки

щом хирурзите постоянно ни режат и

ни хвърлят в контейнери за опасни отпадъци

Дали момичетата които похъркват в леглата

правят момчетата хомосексуални

Защо само времето в превозните средства е

време за мислене

Тогава не спирайте трамваи 18, 12, 10, тролеи 9,

таксита 91280,   912 63, маршрутни таксита

А ти извънземний

който с разтворено яке ме спираш помни че

само между бивните на ръцете ти ставам щастлива

Но аз знам че

умните миди скърцат с пясък в устата на ресторантите,
а  ти си нямаш представа, когато поради задлъжнялост и пълна неплатежоспособност властите дойдоха и започнаха да  смъкват  картините от стените как веселите до вчера червейчета в рамките подадоха главички, уплашиха се и с ококорени очички започнаха да гледат, сякаш казваха «как може такова нещо, това е изкуство, а ние пазим душата му», после се скриха, само най-смелото  излезе и с телцето си се опита да удари през ръцете енергичния съдия-изпълнител, но енергичният съдия-изпълнител го духна, то падна, аз изтичах да го спася от енергичните обувки на съдия-изпълнителя, взех го в ръце и му казах:»ще те нарисувам, ти си най-смелото и красиво червейче на света» , то учести кожното си дишане и издъхна в дланите ми, погребах го в градската градина пред народния театър не далеч от мястото на бившия мавзолей на георги димитров – застанах на колене  пред тревата, завих червейчето  внимателно в бяло листенце от роза, с пръсти му изрових дълбоко гробче като на праведните и го погребах там; често посещавам гробчето, отварям православен молитвеник, защото смелото червейче беше православно християнче, защитаваше изкуството, и прочитам «Молитви в скърби и злополуки», хората се събират около мен, някой се хилят и ме сочат с пръст, остналатите мълчат и се кръстят с мен, дори цели групи  чужденци, дошли с нискотарифни авиокомпании в софия, лягат на тревата, слагат раниците под главите си и ме гледат и слушат внимателно, въпреки че са католици и протестанти, но чувстват, че  богът ни е един,  а за съдбата на другите червейчета в рамките нищо  не знам, вероятно новият собственик на картините ще третира дървесината на рамките с иновативни методи,

хора, с контролиран ръст е човекът!

Ако входът е изход като вагината

защо всяка раса се страхува от другата

Когато човек и куче скочат от  балкон

чия е  струйката кръв от носа ми

Защо мъртвите са съгласни със смъртта

не я отричат не я убиват

Знаят ли боговете от втория ред

имената на боговете от първия ред

Кого в тялото ми си довел

защо не иска да си тръгне

Бях умна като всяка течност

защо хриптят над мен цветя

Но аз знам че

в стомашен мрак е мозъкът, пияници са хубавите момчета, но от момичета умират,

а ти си нямаш представа колко много обичам свръхчовешкото в животните, ето така легнали един до друг – аз, куче, котка, агне, крава, кон, прасе, делфин, магаре преброените години да си спомняме, непреброените да подарим на – аз, куче, котка, агне, крава, кон, прасе, делфин, магаре,

о, хора, старчета са вече розовите ангелчета, върху покривите на храмовете кацат птици-изстребители, а комарът си лети и пее!

.

Отрязани са плаващите длани на христос

с които удряше лицето и корема си без пъп

за да ни покаже как трябва да се удря

Но аз знам че

разбитата врата е по-страшна от разбивача

Аз знам че

скъсана верига  е змията,  демон е хартията

Знам че

с летящите си  колене мухите са красиви

Че

ще отлежаваме  в пясъчните урни докато океанът ги разтвори

Из коридорите на ветровете все още вее униформен джинсов свят  Поздравете  целия господ от мен – ние, хората, сме ученичките Му!

 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Теодора Танева – Господ натисна паузата

 

T.I.R.

карам
пътят като с нож
разрязва хоризонта
облаци ме гонят
стрелкат се птиците диви

карам
пътят като змия
се вие и танцува
вятърът ми пее
аленее залезът пред мен

карам
пътят като вечност
пред мене сияе
звездите се смеят
прегръща ме луната бяла

карам
пътища безкрайни
душата омагьосват
очите заспиват, сънуват
удар. „… останал на място.”

2008

 

Адът

Адът това са
Нормалните хора
Които живеят
Както е редно
И стриктно следят
И чинно докладват
За всяка нередност
И го правят
От завист.

 

Ако остарея

като остарея
ако остарея
ще съм от онези
смешни криви баби
със смачкани лица
с длани сякаш от хартия
с големи очила
с хиляди саксии
с цветя и мушката
от онези ще съм
и няма да е скука
да седя на слънце тихо
унесена във мисли
с котка в скута

2016

 

В мирно време
Бизнесът с ковчези
Винаги върви
Дойде ли война
Траурни агенти
Със сърцата си свити
Изпращат войниците
Скъпите трупове
Без опело, без грим,
Без некролог, без амин
Ще бъдат закопани
Без кръст и без име
Дойде ли война
Бизнесът с ковчези
Запада и умира
Смъртта сама
Печалбата прибира

 

Душата на вятъра

Когато духа силно и вали,
плаче вятърът, нали?
Когато край морето солените вълни
пръскат във очите,
плаче вятърът, нали?
Когато сутрин от тревата
светят капките вода,
вятърът е плакал
през нощта?

Носи в себе си и гняв, и смях, и пушеци,
носи хорски дъх, прах от обувки и гуми,
носи аромат на евтини сапуни
от безкрайни простори с пране
на безкрайни бедни квартали,
опасали безкрайни градове.

Пази всяка въздишка за спомен,
пази всичко казано на сън.
Като стрели се впиват в него погледи,
гордо устремени нагоре.

Целият живот лети написан
в пориви и в тишина
във чистата голяма вятърна душа.

 

Мълчание

Мълчат,
защото не искат да споделят общ език
с враговете си.
Мълчат на ум, мълчат с очи, с ръце и с душа,
дори дишат тихо, като цветя,
защото като гледат какво правят хората
искат поне за миг да забравят, че са хора.
Мълчат и в молитвата си,
защото всички думи са изхабени, мръсни и лъжливи.
И Бог мълчи и това мълчание кънти
в бездънните пещери
зейнали там, където някога е имало сърца.

 

сам човекът е
като
осемнайсетгодишен
войник
на фронта
загубил ориентир
той не знае кого
по-напред да застреля
той не знае за кого
най-напред ще умре
той вижда само с кого
гроба си вече
споделя

 

Светът

ще светят ли без нас звезди
ще светят ли?
или светът се случва само
в човешките души?

2011

 

Сивата стена

По сивата стена
детето драскаше със тебешир.
Синьо, златно и зелено.
Жълто, бяло и червено.
По сивата стена детето
рисуваше отворена врата.

 

търся да купя къща
дървена
с камина
наблизо да има
гора, поляна
река
да има голяма
каменна ограда
с голяма
дървена порта
която никой
никога
не е залоствал

 

Двадесет и петият час

Блокаж.
Времето спря.
И червеният часовник в метрото
Замръзва на 22.22 …
И хората замръзват по ескалаторите.
И в камерите замръзват изображенията им.
И в телефоните замръзват съобщенията им.
И димът от цигарата на полицая
Замръзва в странен танц.
Господ натисна паузата.
А аз си почивам от стремежите.
От чуждите стремежи,
Които са предначертали дните ми
Докъдето виждат очите ми.
Когато умра, прахът ми нека бъде изгорен повторно,
За да умрат и мечтите.
Не искам те да живеят в грозния часовник,
В който се е превърнал светът.
Целият ни живот, цялото ни сега,
Разцепено с дяволска брадва
На двадесет и четири парчета,
От които мое е само двадесет и петото.
С него ще полетя към небето, където
Уж нямало рай, а само черни дупки и квазари.
Ех, ти, владетелю на човешкия свят,
В душата ти наистина зее черна дупка,
Но в моята още грее звезда…
Тръгна светът и времето тръгна наново
Никой нищо не разбра
Полицаят си допуши цигарата
Хората продължиха да сноват
Само аз стоя още неподвижно
Държи ме инерцията
На безкрая.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017