Ранното пролетно слънце се опитваше да стопли земята. Зимата не бързаше да си отиде. Студено беше времето за март. Студено беше в душите и сърцата на събралите се да изпратят младата Кармен в последния й земен път. Сумрачна ритуална зала, посрещала и изпращала безброй покойници към последния им дом. Лепкав и хладен въздух, пропит с аромата на онази най-дълбока болка, която носи само страданието от безнадеждното усещане за загуба и край. Високият мраморен плот се простираше в средата на помещението, а върху него лежеше запечатан ковчег. Върволицата от хора, сякаш нямаше намерение да свършва. Всеки следващ положен букет се стоварваше като тежък чук върху студената маса, с цялата сила на болката в сърцето на поредния опечален. Всичко вървеше на забавен каданс. Хората влизаха, поставяха цвете пред портрета на момичето и бързаха да излязат. Тишина и влага от тихо капещи сълзи… Погледът на Кармен от снимката, излъчващ щастие и спокойствие, беше пълен контрапункт на всичко случващо се. Въпросът защо ли са избирали най-слънчевият и красив фотос на покойната се набиваше в съзнанието на Пламен? Очакваха ли да я запомни такава, каквато е на снимката? Не. Той щеше да я запомни с отпечатъка, който някога тя беше оставила в душата му. Избра да остане с нея  до последно. Стоеше на един от столовете, подредени за скърбящи и заедно с портрета на Кармен, беше втория зрител на това събитие. Горчивината беше толкова голяма, че не можеше да я преглътне. Усещане, че сънува и този сън рано или късно ще свърши, побеждаваше болката. От транса му го извади тихият глас на момичето поседнало до него, незнайно кога:

– Отдавна ли я познавахте?

Пламен отговори механично:

– От тринайсти август преди тринадесет години. И тя беше на тринадесет. А Вие?

– Аз от скоро. Работехме заедно в Испания.

– Как се е случило това? Знаете ли?

– Тъпо, много тъпо. Тръгна да се прибира за България с колата и в Румъния я е помлял пиян шофьор. Колко странно е всичко това. Социалната бедност в родината я изпрати някъде далеко по света. Душевната пустота в чуждата страна я върна обратно у дома, за да се срещне по пътя с мрака на вечността.

– Трябваше да я опазя. Тя беше като ангел. Изстрадал ангел.

– Вече наистина е ангел. Разказваше ми, че знае, че ще си отиде рано от неестествена смърт. Казваше, че го знае от дете. Не приемах сериозно думите й. Обичах я много. Заедно сме от няколко години. Предполагам знаете, че Кармен не харесваше мъже.

– Знам. На шестнадесет вече беше сигурна, че не харесва мъжете. Нямаше и как да ги харесва след онова, което й се случи на тринадесет. Дълго време бях като орел над нея. Когато излизаше, исках да знам с кого е, къде е, всичко, което можеше да й навреди. В един единствен миг се превърна във важна част от живота ми и моя малка сестра и зае мястото, което е било за нея. Но прекалено бързо свърши всичко това. Исках и трябваше да я опазя.

– Вие сте Пламен? – Попита изненадано младата жена. Не го беше виждала, но го разпозна.

– Да. Аз съм Пламен.

– Тя говореше за Вас, като за нейния спасител, който й е подарил втори живот. Често казваше, че не знае колко години сте й подарил, но че всяка следваща глътка въздух е дар от Вас.

– Оказаха се тринадесет. Много тринадесет има в нашата история. Срещнахме се на тринадесети. Тя беше на тринадесет. Заедно бяхме тринадесет години.

Спомени заляха Пламен. Думите започнаха сами да се леят от устата му.

– Бях се върнал от първата си мироопазваща мисия в Камбоджа. Още под стрес от ужасите на войната, исках да се срещам с приятели, да се разхождам, да не мисля за това, което съм видял. След поредното гостуване на приятел привечер се отправих към празния ми дом, където ме очакваха тишината и спомените от преживяното в Камбоджа. Минах през градския парк. Не бързах за никъде. Време имах достатъчно, вървях и опитвах да мисля за хубави неща, толкова много имах нужда от това. Писък разкъса тишината на приближаващата се нощ. Помислих, че ми се причува и съзнанието ми играе лоша шега. Писъкът се повтори. Оня ужасяващият вик на отчаяние и безизходица, който не вещаеше нищо добро за човекът, който го беше издал. Тръгнах в посоката, от която беше дошъл. Бягайки и прескачайки пейки, тичах по диагонал на парка. В далечината видях два силуета на пейка. Единият беше с гръб към мен, прекрачил другия, обърнат с лице към мен. Първият, видимо по-едър нанасяше удари с ръка. Този от долу не можеше да вика. Само скимтеше и може би с последни сили беше изпратил онези пронизващи писъци, които стигнаха до мен. Приближих се и видях, че са малко момиче и мъж, който я налага жестоко. Още с прескачането на тяхната пейка, нанесох удар с ръка на насилника и се почна… кървава и мътна. Момичето рухна на пейката, нямаше сили да стои седнала. Пред очите ми беше тъмно. Не знам колко време съм го ритал и бил. То, времето, беше спряло. Явно е било дълго, понеже усетих умора. Субекта имаше модерен колан с катарама Родео, типично по мангалски, всичко трябваше да лъщи. Намотах колана на ръката си и боя продължи с катарамата, където сваря. Едва сега, когато го разказвам осъзнавам, че съм бил като звяр. Тогава не мислех за нищо. Когато спря да се отбранява го завързах с колана. Мозъкът ми работеше трескаво. Мислех каква да бъде следващата ми стъпка. Разбирах, че трябва да го замъкна в полицията, но детето беше зле и исках да се погрижа първо за него. Вдигнах момичето на ръце, а него го завлачих към близкия изход на парка. За късмет имаше, стоящо такси. Шофьорът, когато видя състоянието на детето, не зададе никакви въпроси. Направо се изстреля към Спешния център. Не знаех нищо за малката. Оставихме я и обещах да се върнем с полицай. Таксиметровият шофьор и той с мен, не ме остави. Човек излезе. Закарахме „големия“ мъж в полицията и го тръшнах в краката на дежурния полицай. Обясних какво се е случило и двама полицаи ме придружиха до болницата, за да разпитат момичето. Сестрата тъкмо беше свършила с превръзки и промивки. Когато я видях на светло, ми се прииска неиство да се върна и оня да го убия.

– Казвала ми е, че вече се е молила да умре, когато ти си се появил от тъмнината на нощта.

– Скулите й бяха пукнати, очите отекли, едното ухо разкъсано, устните разбити. Ужас! – Пламен разказваше и стискаше юмруци. Беше се върнал, там в болницата преди тринадесет години.

– Да го очистя малко му беше на оня. С полицаите закарахме детето до дома му. Майката припадна в коридора.

– Така и не знам какво се е случило с този изверг. Кармен казваше, че не знае и не иска да знае.

– През следващите дни от полицията трябваше да ме потърсят за допълнителни показания и разпити. За мое изумление след три дни получих призовка да се явя, като обвиняем по дело за нанасяне на средна телесна повреда, клоняща към тежка.

– Това е невероятно! Как е възможно? – Mладата жена повиши глас, сякаш забравила къде са.

Поредната група, дошли да поднесат цветя пред затворения ковчег, насочиха поглед към единствените стоящи в мрачното помещение. Пламен сниши глас, но продължи разказа си. Осъзна, че никога не беше споделял всичко това, но точно сега искаше и щеше да го направи.

– Отивам до полицията, а оттам в съда. Мангала намерил адвокат и ме съди за побой. Направо си отмъквах седем години затвор. Адвокатът му твърдеше, че детето е малка мръсница, провокирала го сексуално. Не вярвах, че го чувам. Тя беше дете на тринадесет години, четеридесет кила с мокри дрехи, а той мъж на тридесет и осем. И той е сексуално провокиран. Идваше ми да размажа и адвоката.

– Аз бих го размазала.

– Не се сдържах. Мацнах го в тъпата мутра, защото ми се хилеше, убеден в успеха си. А клиентът му с досие два метра – за кражби, за блудство, за не знам какво си още и все с висящи дела. Такива адвокати като него са го измъквали и преди. Не бях се срещал със съдебната система и не подозирах, че е възможно потърпевшият да се превърне в обвиняем, а насилникът да заеме ролята на жертва. Убеден в правотата си известно време бях спокоен, докато в един момент не се оказа, че спокойно могат да ме осъдят по бързата процедура. И както изглеждаше щеше да се случи. По него време имаше закон, според който ние миротворците сме защитени от Министерство на отбраната. Нямах много варианти. Поисках малко време и звъня аз в министерството. Когато си казах номера и позивната, ме свързаха с когото трябва. Обясних набързо за какво става дума и  господинът ми казва: „Останете на телефона да видя къде най-близо до вашия град имаме кола.“. За каква кола говори, не знам. Стоя аз и чакам, нямам избор. Не след дълго чух в слушалката: „Имаме кола в съседен град. До час и половна ще бъдат при Вас.“. Идея нямах за какво говори човека, но продължавам чакам. Какво да правя? Ако не чакам тях, чакам да ме вкарат в затвора. Аз и адвокат нямах. Сам, самичък съм в съда и не знам какво ме очаква, заради това че съм помогнал на едно дете да живее. Стоях пред сградата, когато на главната улица, която е забранена за автомобили, се появи военен джип и спря точно пред входа на съда. Слизат четири човека. Едни такива големи и снажни. С малко смешни за мястото зелени шапки, килнати на дясно с емблеми на Българската армия. Запознахме се и влизаме, за да се срещнат с потърпевшия и адвоката. Аз съм обвиняемия, а мангала потърпевш. Единият от мъжете беше полковник и военен прокурор. Адвокатина на потърпевшия насилник видимо се притесни. Прокурорът поиска свободна стая, за да поговорят двамата насаме. Не знам какво са си говорили, но след двадесет минути делото беше отменено. Ищците се отказали по някаква неизвестна причина. Майка й на Кармен така и не заведе дело. Искаше да забравят и заличат този ден от живота си. Но държавата го тикна в затвора. Там нещо му се случило. Не можа да си доизлежи присъдата. Отивали на закуска и паднал по стъпалата. Счупил си врата. А малката ми стана като сянка. Обичах я като родна сестра.

Сълзи се стичаха по грубото лице на Пламен, когато гробарите влязоха, за да изнесат ковчега. Стискаше юмруци, а слушателката му го докосна нежно по рамото и тихо прошепна:

– Кармен е добре. Сигурна съм. Тя е ангел, изпълнил нещата, за които е дошъл. Може би ще я срещнем отново.

– Защо ли не мога да мисля и аз така?

Пламен стана и тръгна бавно след ковчега. Неположената бяла роза се поклащаше в такт с походката му, а юмрукът му стискаше все по-силно дръжката.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.