Дилян Ценов – Стъклената кукла

 

‒ Лека нощ, Лили – тихо продума Майстора. Очите му се напълниха със сълзи и той разбра, че е време да си ляга. Иначе щеше да я събуди, а тя не трябваше да го гледа как плаче – това я разстройваше още повече. Той устоя на изкушението да отвори витрината и тихо се оттегли. Отиде в малката си стаичка на горния етаж и заспа.

В това време една ниска фигура,  загърната в дрипи, крачеше по улицата, без чадър в проливния дъжд. Човекът се спря под навеса точно срещу ателието на Майстора, за да не подгизне съвсем. Трябваше час по-скоро да се прибере, защото щеше да измръзне. А пък и го чакаха да предаде взетото.

Поредната мълния проблясна и нещо отсреща привлече погледа му. Нещо тънко, синьо и блестящо. Последва оглушителен тътен и след него втора мълния. Пак тънко, синьо, светещо и много примамливо. Беше зад стъклото. Трябваше да го разгледа. Пороят се усилваше, но какво толкова, и без това нямаше как да се намокри повече. Изправи се бавно и тръгна към магазинчето отсреща. Очертанията на фигурата се оформяха в ритъма на стъпките му. Намираше се над нивото на очите му, долу беше тънка, горе също, а по средата обемиста. Лъщеше. Беше изложена на витрината на малко ателие за изработка на кукли. В нея имаше десетки различни по форма, размер и цвят кукли, всяка от които гледаше право в минувача. Всяка като че ли искаше да му каже нещо. Той ги обходи бързо с поглед и след като нито една (въпреки естетическите си качества) не му хвана окото, погледна нагоре. Там стоеше тя, на пиедестал. Не е била видение. Толкова истинска и толкова близо, че не е за вярване, мислеше си той. Единствена по рода си, тя се открояваше на фона на всички парцалени, гумени и дървени кукли, струпани на пода на витрината. Как не я беше видял по-рано? Живееше в града от месеци, кръстосваше улиците денонощно, забелязаваше всичи красиви и ценни неща, но това точно му бе убягнало. Свали качулката си, изправи се на пръсти и допря малките си ръце и нос в студеното, мокро стъкло. Кафявите му очи бяха хипнотизирани от нея.

Поредната мълния го извади от унеса и той побягна. Много закъсняваше.

‒ Какво беше това? – провикна се куклата Силви, висока и стройна красавица с  лунички по лицето.

‒ Нещо грозно – отговори й Филип, нейният ухажор, първенец по красота сред куклите.

‒ Вие сте отвратителни – скара се Лулу. ‒ Това беше най-обикновено дете.

Настана същински кошер във витрината.

‒ Дете?! – с насмешка казаха някои и се спогледаха.

‒ Децата не са такива – каза с пискливия си глас Фани.

‒ Има ги всякакви ‒ красиви, чисти, спретнати, но има и грозни, слаби, клющави, с гърбави носове, като това.

‒ Не съм ги забелязала – отвърна Фани и започна да оправя косите си от прежда, гледайки се в стъклото.

‒ Няма и да ги забележиш – изкрещя с гърлен глас Оли, дендито на групата, облечен в черен смокинг, с червена роза на ревера си. – Ти виждаш само децата, които се интересуват от теб.

‒ Ти сякаш не си същия – нахвърли се към него русият и синеок Ив.

Това стигаше, за да избухне скандалът. Не че куклите имаха за какво да спорят. Главно за това кое дете коя кукла е загледало и коя щеше да си тръгне най-скоро. Така че след малко всичко утихна и започна забавата.

Вечерта беше времето на куклите. През деня те слушаха и наблюдаваха всичко кротко без да мърдат. Но когато нощта се спуснеше и Майстора отиваше да спи всички се събуждаха и започваха да се веселят. Лоти пееше, тримата музиканти, които вървяха в комплект, свиреха, а останалите танцуваха до откат. Някои дори се късаха и се налагаше на сутринта да бъдат зашити.

Вини нямаше желание да се весели. На него не му прилягаше да танцува ‒ не биваше да се смесва с простолюдието, от което не съзнаваше, че е част. Целият беше жълт, с черна и къдрава коса, а сините му очи блестяха. В ръката си държеше слънчеви очила, които обичаше да размахва щом се разсърди, а това ставаше средно на всеки пет минути. Всички го харесваха, но той тях не. Докато другите се веселяха, той се излягаше на възглавницата си и ги наблюдаваше.

Песента спря и всички решиха да си починат. Вини погледна нагоре.

Тя ги наблюдаваше. Пак. С онова изражение, което не разбираха и не харесваха. Идеалният момент, помисли си красавецът.

‒ Ей, познайте какво. Искате ли да ви кажа на кого му излезе късметът днес?

„Да ти излезе късметът“ – така се казваше, когато някое дете прояви интерес към теб. Това означаваше, че някой вече те обича и иска да заспива в прегръдките ти.

‒ Да, на Лулу – провикна се някой и погледна червенокосата хубавелка, на чийто врат висеше надпис, който казваше, че вече не се продава.

‒ Не, глупако – отвърна Вини и посочи с пръст нагоре. Всички впериха поглед в Лили. Тя ги гледаше с интерес. Дали не беше време да помоли някой да й подаде ръка, за да отиде при тях? Никой не разбираше. По лицата на някои дори се изписа страх. – Какво сте зяпнали?! Не видяхте оня дрипльо как се лепна за стъклото?

Последвалият смях, писклив и висок, едва не спука стъклото на витрината. Куклите попадаха по земята и се хванаха за коремите, някои дори започнаха да скандират името на жълтия шегаджия, който носеше хумора в душата си.

Лили ги гледаше без да продума. Сапфирите на лицето й се молеха на десетките лица долу, но нито едно от тях не чуваше. Когато разбра, че смехът няма да стихне, тя обърна глава назад, доколкото тялото й позволяваше, и затвори очи.

‒ О, не, край! – едва успя да каже Силви – Ей сега я обидихме!

Нов всеобщ и ритмичен пристъп последва. Сякаш шегите даваха енергия на всички.

‒ Лили, недей да се сърдиш. Я виж какъв обожател си имаш. Толкова си красива, само най-красивите момчета те заглеждат.

‒ Вие сте отвратителни създанния. Пълни глупаци. Как не разбирате? Вижте я колко е специална. Та тя е от стъкло!

‒ „Стъклената Лили“, можем така да я наричаме. Куклата на куклите.

‒ Стъклената?! По-скоро дървената! Статуетката на статуетките!

‒ Спрете! – опита се да ги надвика Лулу. – Ще се сбръчкам от смях! Моето момиче няма да ме иска, ако ме завари такава на сутринта.

‒ Стига де! – прегърна я през рамо Боби. – Това ти е последна вечер, трябва да се веселиш. Ей, Лили! Лили….

Тя се опитваше да не ги слуша. Стоеше с наведена глава и затворени очи и си мислеше за своя създател, който спеше непробудно на горния етаж.

‒ Лили, искам да ти кажа нещо.

Може би трябваше все пак да ги погледне? Поне от възпитание. Сигурно този път щяха да й кажат нешо хубаво.

‒ Да? – каза с нежния си глас.

‒ Я ни кажи, по-скоро молим те да ни покажеш понеже си балерина, какви движения знаеш?

Тук вече куклите започнаха да пищят, да се удрят в стените на витрината, да се прескачат, а накрая застанаха в балетни пози и започнаха да имитират малкото движения, които Лили можеше да прави. Материалът й не позволяваше повече.

‒ Не така. По-кратки и бавни са движенията. Като на някоя грохнала старица! – поправяше ги Вини.

Това беше повече отколкото Лили можеше да понесе. Всички го разбраха, когато тя  зае своята поза – арабеска. Краката й образуваха прав ъгъл, единият изпънат  назад,  а другият служеше  за опора. Едната ръка сочеше назад,  а другата беше протегната нагоре, и всеки  момент щеше да улови нещо невидимо. Само това можеше да направи. Да заеме позата си и да чака да се уморят, за да направи онова, което правеше всяка вечер след приключване на веселбата. Не можеше да я виждат как плаче. Лили не плачеше пред другите. Тя беше много горда кукла. Трябваше да се владее, докато заспят.

Глъчката продължи няколко часа. Накрая от цялото танцуване всички толкова се умориха, че едвам застанаха както бяха подредени. Някои за пореден път се скъсаха. Всички озвучаваха витрината с диханията си ‒ бавни, отмерени, в общ и нестихващ ритъм. Тогава Лили отвори очи и се огледа наоколо. Никой не мърдаше. Тя бавно, много внимателно свали десния си крак и събра ръцете си. Една сълза се търкулна по бузата й и падна на широката рокля.

На сутринта Майстора отвори витрината и огледа своите деца.

‒ Добро утро, малка Лили – каза той и се наведе. – Немирници такива – промъмори и задели скъсаните кукли настрана, за да ги зашие.

 

***

Една ръка хвана момчето за рамото и така го разтресе, че той извика.

‒ Къде беше снощи? – изкрещя мъжът и го зашлеви. Главата на малкия се удари в дървения под и той побягна към ъгъла на стаята. Но мъжът беше бърз и силен и го сграбчи за ризата. – Отговаряй, глупако! Къде беше снощи! Кога се прибра?

‒ Валеше дъжд… – запелтечи детето. Носовете им почти се докосваха. Погледът на мъжа ясно казваше как ще завърши сцената. – Трябваше да се скрия докато утихне. Но никой не ме видя, честен съм. Никой не ме видя.

‒ Млъквай! Какво се обясняваш! Никой не те видял. Никой не те е видял този път! Мишка! – последва нов удар.

Виеше му се свят и от носа му течеше кръв. Но трябваше да се изправи, за да няма трети удар. Направи го. Извади кесия от джоба си и я изсипа в ръцете на мъжа. От там изпаднаха няколко златни монети, часовник, гривна, гердан и брошка. Очите на мъжа светнаха.

‒ Браво – прошепна той и за момент забрави за гнева. – Чудесно.

После го сграбчи за предницата на ризата и го разтресе.

‒ Изчезвай сега! Отивай да си вършиш работата. И довечера само да си се върнал след уговорения час.

Малкият се страхуваше от това освирепяло и грозно изражение, но не смееше да каже нищо. Стисна юмруци и се опита да намери баланса между гнева и страха.

‒ Разбрах – каза накрая и мъжът го блъсна. Той се олюля, излезе от изоставената къща и пое към града. Денят беше студен и облачен, но работата не чакаше. Довечера трябваше да се върне с повече плячка, ако искаше боят да му се размине. За щастие мъжът не видя нещата в другия джоб. Зстраховката, в случай че уловът се окажеше слаб.

Оскар беше крадец. Малък, но опитен. От онези дяволити деца, които носеха повече плам в очите си и от най-изпипаните мошеници. Животът го научи да се справя сам. Оцеляваше във всякакви условия и можеше да се измъкне и от най-нажежените ситуации. Улицата беше негов дом и учител. Там всичко можеше да се види. Жилаво дете беше той ‒ продукт на самия себе си. Родители нямаше и разчиташе на своя тартор да му осигурява покрив над главата и дневната дажба храна. Покривът сменяше мястото си на всеки няколко месеца, защото все ги хващаха. Нямаше как да е другояче. Когато на жените започнат да им изчезват бижута всеки ден някой се усъмнява и почва да души. Накря все се стигаше до изсоставените постройки и те трябваше да отидат в следващото градче. Мъжът не си цапаше ръцете. Оскар вършеше работата. Това му бе задължение. Крадеше навсякъде. На площада, в магазините, или направо влизаше по домовете на хората. Любими му бяха предметите в синьо. Винаги избираше сините неща пред златните. Не знаеше защо, любим цвят просто. Добре, че беше малък и пъргав и можеше да се промъква навсякъде.

Оскар обичаше дните. Тогава мислеше само за едно – как да открадне поредния предмет. Крадеше бързо, за да на няма време за друго. Защото другото беше само едно – гневът. Когато не крадеше, се гневеше. На себе си, на света, на онзи, който всеки ден го пребиваше. Но не и през деня, тогава имаше цел. Нали знаете, като имаш да вършиш нещо важно, не си мислиш откъде изгрява слънцето. Освен това през деня имаше много хора навън, всичките различни. Харесваше му да ги гледа. Обикновено по обяд си открадваше някой плод от сергията и го ядеше на площада. Никой не го забелязваше. Всички бяха толкова улисани в задачите си, че кой би обърнал внимание на детето, което седи на фонтана. Имаше десетки други деца, така че още едно не правеше никаква разлика. Оскар обичаше да наблюдава и тях. Всеки ден се събираха на голяма тайфа, гонеха се, смееха се, скачаха във фонтана, пееха и крещяха. Той нямаше време за тези неща. Той винаги имаше работа за вършене. Понякога му се искаше да е като тях ‒ свободен и весел. Но знаеше, че не може. Съзнаваше, че на различните деца са дадени различни неща. На него беше дадено да краде, не да яде. Затова рядко се натъжаваше при вида на другите момчета, които вечер заспиваха в прегръдките на майките си.

Оскар вече не вярваше в красотата. Преди, когато беше по-малък, намираше утеха във всичко красиво, но с времето загуби усета си за тези неща. Те ставаха все по-голяма рядкост и накрая изчезнаха съвсем. Той се отказа да ги търси. Но снощи нещо в него се пречупи. Куклата го върна към онези първи спомени, когато всичко беше хубаво и цветно. Трябваше да я види отново и имаше план как да го направи. Все пак имаше завиден резерв, значи можеше да си даде почивка заради нея поне днес.

Тя отново беше там. Държеше се само на единия си дълъг и тънък крак, другият беше във въздуха, с изпънат врат, прибрана на кок коса, разперени ръце и дълга къса рокля. Не виждаше хубаво чертите не лицето й, но знаеше, че очите й са сини. Можеше за всичко да се заблуди, но е и за синьото. Седна на тротоара, впери поглед в Лили и светът отново стана хубав. С балерината всичко придобиваше нови нюанси.

И му се прийска да ги хванат. За да остане винаги близо до нея.

 

***

‒ Добър ден, мадам – поздрави с усмивка Майстора. Жената беше от знатните, с червена тясна рокля и голяма шапка, под която се подаваха златисти къдрици. – С какво мога да ви помогна? А… Ясно – засмя се той, когато подир нея влезе малкото момиче.

‒ Искам да купя кукла за малката ми принцеса. Наближава осмият й рожден ден.

Момиченцето започна да се разхожда в малкото пространство, а Майстора я наблюдаваше. Тя се движеше със завидна за възрастта си елегантност и само погалваше куклите, които й допаднеха. Минаха няколко минути и мъжът се усмихна:

‒ Искате ли да ви помогна, млада госпожице? – отговор не последва. – Виждам, че се колебаете.

‒ Няма нищо трудно ‒ намеси се майката – просто си харесай някоя кукла и ще я купим.

‒ Не е така – отвърна Майстора и се обърна към момичето. – Имам точно каквото търсите. Почакайте.

Той отиде до витрината и свали Лили от пиедестала. Постави я на тезгяха и каза:

‒ Това е Лили. Мисля, че тя е твоята кукла.

Майката погледна стъклената фигура и се озадачи. Изборът на собственика не й допадна. Момиченцето се приближи и докосна Лили с малката си ръка. Майстора се наведе и й каза:

‒ Всяка кукла има своя единствен притежател, който я открива и става неин най-добър приятел.

Детето го погледна с празен поглед, огледа Лили, а после се завтече към витрината. Грабна куклата Ив и я бутна в ръцете на майка си.

‒ Искам я!

‒ Чудесно.

‒ Но, госпожо – започна Майстора обезпокоен – Сигурни ли сте? Тази кукла е точно за дъщеря ви.

‒ Не! – викна малкото момиче и притисна Ив до себе си. – Това е моята кукла. Каква е тази статуя?

‒ Но, моля ви, това не е статуя, а съвсем истинска кукла. Казвам ви, тя има специални сили. Не е като другите кукли.

‒ Какво й е специалното? – възкликна момичето. – Дори не прилича на кукла. Това е статуя. Как да си играя с нея? Вижте тази тук. – и тя размаха Ив във въздуха, после започна да си играе с нея. – Вижте колко е гъвкава. Може да прави всичко. Може да скача, да пада, да танцува ‒ всичко.

Пленена от чара на парцалената кукла, момичето започна да се разхожда с нея из ателието. Вече влизаше в своя въображаем свят, в който Ив диктуваше правилата. Майсторър се втренчи в двете.

‒ Извинете… Извинете. Колко струва? – майката го върна в реалността. – Всичко наред ли е?

‒ Да, да, моля за извинение – каза мъжът и побърза да върне ресто.

‒ Добра изработка – жената посочи Лили.

‒ Недостатъчно добра за малката…

‒ Дариа.

‒ За Дариа – усмихна се той. Все пак и Ив беше негова дъщеря.

‒ Искам да й купя кукла, не статуетка – отговори жената и не след дълго двете излязоха с широки усмивки от ателието.

Майстора въздъхна и се наведе над любимото си творение.

‒ Прости ми, Лили.

А вечерта, след като заключи, отнесе куклата в задната стаичка. За нея трябваше да се полагат грижи. Тя го заслужаваше. Взе кърпата и започна да я прокарва внимателно по извивките й. Плачеше всеки път.

Майстора нямаше семейство и куклите бяха негови деца. Единствените му приятели. Техният създател знаеше една малка тайна, за която клиентите не подозираха – куклите можеха да говорят. Не само неговите, а всички кукли по света имаха свои собствени животи, души, тела, болки и радости. Хората никога не разбираха това и просто ги купуваха, за да си играят децата им докато са малки, а след това ги захвърляха в прашните сандъци.

‒ Съжалявам за днес – пророни той.

Лили избухна в плач и го погледна с влажните си очи. Очите, които нищо не разбираха и бяха винаги чисти.

‒ Защо го направи, Майсторе? Знаеш какви са децата. Не се ли умори да ме предлагаш? Аз няма да бъда купена никога. Не разбираш ли, с мен няма какво да се прави. Аз не съм кукла. Това ми казват всички.

‒ Не говори така, любима моя. Ти просто си различна. Знаеш своята сила, нали? Казвал съм ти милион пъти.

Не можеше да я обвинява, че не вярва. Все пак стоеше на витрината от толкова години.

‒ И какво от това? Каква полза от силата ми, когато никой не я вижда.

‒ Моля те, повярвай ми, твоят купувач е някъде и те търси. Ще дойде. Постой още малко отпред. Не ме карай да те прибирам.

‒ Децата са жестоки. Те имат очи само за парцалените кукли. Разбирам ги. Аз толкова лесно се чупя. Балерина съм, но стъклото не ми позволява да се движа. Аз съм пари хвърлени на вятъра. Ще спечелиш повече, ако освободиш пиедестала.

Майстора я хвана за подложката и я завъртя.

‒ Какво ти се е случило? – попита той, когато забеляза пукнатината на гърба й.

Тя замълча.

‒ Те танцуват всяка вечер… Толкова много исках да приличам на тях поне за миг. Не можах.

Майстора за пръв път в живота си се предаде. Нямаше какво повече да направи. Искаше да я накара да повярва, че всяка кула е създадена, защото някъде някой има нужда от нея. Куклите бяха най-добрите приятели на децата. За всяко едно си имаше предназначена кукла. Това беше тяхната магия. Понякога двете души бързо се намираха, но понякога трябваше да мине повече време. При Лили нещо се беше  объркало. Вече години наред никой е проявяваше интерес към нея. Децата мислеха, че е просто украшение. Оценяваха красотата й, но никое не я искаше сред играчките си.

И за двамата ситуацията беше непоносима. Не след дълго Майстора приключи с полирането и я върна на пиедестала.

‒ Бях млад и глупав. Много глупав. Исках просто да създам най-красивата кукла…

Погледна навън и разпозна детето, което в последните дни прекарваше часове на отсрещния тротоар без да прави нищо. Понякога Майстора го гледаше и правеше хипотези за живота му. Не разбираше коя майка ще пусне детето си да стои навън в този късен час.

 

***

‒ Ив си тръгна – каза Вини на Силви. – Излезе й късметът. Сега тук е някак празно. Нищо, скоро ще дойде следваща. Той вече я шие.

Двамата бяха единствените будни след веселбата тази вечер. Всички кукли лежаха една през друга и хъркаха.

‒ Какво правиш? – попита той. Силви оправяше пеперудата, залепена на рамото, й и не отговори веднага.

‒ Мисля си за нея – и тя посочи пиедестала.

‒ Какво за нея?

‒ Защо не я харесваме?

И двамата си задаваха въпроси, чиито отговори знаеха. Минаха минути преди някой от тях да проговори.

‒ Всички я харесваме ‒ рече спокойно Силви. – Но не можем да я разберем. Ние сме като хората – когато не разбираме нещо се обръщаме против него и го обиждаме. Така имаме усещането, че сме по-силни.

‒ Недоумявам, защо никой не я иска – призна си Вини. – Не мога да повярвам, че го казвам, но тя е най-красивата от всички нас.

‒ В това е проблемът – отговори Силви. – Те нямат очи за красотата. Виждал ли си Майстора да полира някого от нас? Не, ние нямаме нужда от това, но тя има. Хората не искат да полагат специални грижи. Ние сме много по-лесни за поддръжка и доставяме повече удоволствие. А те живеят за удоволствието без значение колко е краткотрайно. Един ден всички ние ще се скъсаме. Но не и тя. Ако я пазят, винаги ще е красива.

‒ Никое дете не е пожелало да я гледа достатъчно дълго, за да види магията й.

 

***

Оскар стоеше на средата на стаята и не знаеше как да постъпи. Наоколо цареше пълен хаос. Малкото останали изтърбушени мебели бяха преобърнати, нявсякъде имаше разпиляни лъскави предмети в различни цветове, счупени стъкла, а през счупения прозорец нахлуваше зимният вятър. Нямаше и следа от мъжа. Но безпорядъкът подсказваше ясно – беше си тръгнал. Сам. Станало е бързо. Явно са го открили. Отишъл си е без да мисли за своя слуга, който беше събирал всичко, което сега проблясваше на лунните лъчи. Нормално – когато животът ти е застрашен, не му мислиш много – гледаш да си спасяваш кожата. Това и беше направил.

А сега накъде? През зимата. Нямаше нищо по-лошо от зимата. Нито един бой не можеше да се сравни със студа, който беше навсякъде – в монетите до бедрото му, между дрехите, в паветата на улицата, в пръстите и в главата му. Като те удрарят, поне ти става топло там, където са те ударили. Толкова искаше сега някой да го удари, за да не усеща ужасния студ, от който не можеше да се скрие дори в порутената къща.

И в хаоса Оскар разбра къде ще отиде. Вече можеше да направи всичко. Дори ако всичко се окажеше едно единствено нещо, и дори то да беше последното. Сега беше свободен. Имаше само едно желание ‒ да отиде при Лили. Стъклената кукла, която му върна вярата в света и надеждата, че той няма да прекара живота си в крадене. Щом на света имаше творения като Лили, значи и той можеше да бъде като другите деца. При куклата всичко винаги ще е наред, при нея нямаше студ.

Тази нощ улицата беше различна. Промяната се усещаше във въздуха. Всичко тънеше в мрак, само силуетът й сияеше на фона на тази картина. Изведнъж хлопването на врата наруши покоя наоколо. Това хлопване казваше повече и от най-силния глас на света. Оскар знаеше откъде идва, затова без да мисли се устреми натам. Забрави за студа, и че някой може да го види, и застана по средата на улицата. Вратата наистина беше отворена. А прозорецът на втория етаж светеше. Старецът още не си беше легнал. Можеше всеки момент да слезе. Сега или никога.

Отблизо беше още по-красива. Краката й бяха толкова тънки, че не можеше да повярва, че се държи само на единия от тях. Това беше неговата кукла. Последната му плячка. Без повече кражби, ако ще и да умре от глад. Но вече и глад няма да има, нали тя ще е с него. Нищо лошо нямаше да му се случи от мига, в който я получи. Някаква енегия, която излъчваха сапфирите на лицето й му даваха надежда, че всичко ще се оправи. Те обещаваха да дадат цялата любов на света. Тези сапфири молеха да бъдат откраднати.

Само след минути всичко наоколо беше както обикновено.

‒ Довиждане, моя малка Лили.

 

***

В къщата вече нямаше студ и безпорядък, нямаше счупени прозорци и разпилени вещи. Там бяха само Оскар и Лили. Двамата лежаха прегърнати и се наслаждаваха на топлата нощ. За първи път от месеци лицето на Оскар придоби цвят и устните му порозовяха. За първа нощ нито един от двамата не плачеше. От утре животът щеше да е приказка. Всяка кукла имаше един единствен притежател. Лили намери своя и вече нищо не можеше да я нарани. Всички пукнатини и парцалени кукли загубиха смисъл. Важна беше само любовта на едно дете, което крадеше просто защото нямаше майка с червена рокля. Детето, което искаше да има красиви неща около себе си. Това беше, вече всичко ще е наред и всички ще са в безопасност. И от утре плодовете ще бъдат по-сладки и няма да имат значение нито куклите в ателието, нито децата, които се гонят по площада.

Само ако палтото на Оскар нямаше толкова много дупки. Само ако Лили нямаше пукнатина на гърба. Само ако нощта не беше толкова студена…

 

КРАЙ

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Владимир Сабоурин – Everybody be cool, this is a robbery или За Мирния преход

 

1. Мирният преход е проект на елитите на стария режим по трансформирането на апаратно-номенклатурната, в крайна сметка ченгеджийска власт в „чисто” икономическа.

2. За осъществяването на най-мащабната – след национализацията връз щиковете на Червената армия – криминална смяна на собственост беше необходим криминално-мутренски мир, осигурен както от елита на физическата култура, така и от интелектуалния елит на елитите на стария режим.

3. Мирният преход е „исторически” компромис между ченгеджийско-силовото и неолиберално-интелектуалното крило на червената буржоазия. Колаборацията на неолибералите с ченгетата (или на ченгетата с неолибералите) е хоросанът и лубрикантът на Мирния преход.

4. Проектиран като също толкова вечен, колкото беше реално съществувалият социализъм на червената буржоазия, Мирният преход е толкова вечен, колкото неолибералната фикция за капитализма. Ченгетата гордо, неолибералите (довчерашни марксисти) леко гузно си стискат ръка на Кръглата маса, че капитализмът е вечен.

5. Всяка успешна фигура на Мирния преход е продукт на негласната колаборация на ченгета и неолиберали (или на неолиберали и ченгета).

6. „Историческият” компромис на Мирния преход се крепи на безалтернативността на капитализма като по-съвършена – най-съвършената – форма за присвояване на чужд труд. Както неолибералите, така и ченгетата възмутено обръщат гръб на по-неефективната, изчерпана до дъно от тях реалносоциалистическа форма на обир.

7. Всички да запазят спокойствие – това е обир. С хегелианско-марксистка вяра в историческата необходимост на прехода от социализъм към капитализъм ченгетата и неолибералите се уповават на вечността на капитализма.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Ивайло Радев – Израстване на Ада

 

Ауспициум

Гълъб се блъсна в главата ми.
Бял гълъб.
Летеше от дясно наляво,
пред мен.
Удари ме с гърдите си.
Внимателно
подмина и погледна ме
да види как съм.
Добре бях.
Добро знамение!
Вярно, по-добре да бе
орел!
Орел, понесъл
в ноктите змия –
съвсем забележително!
Да, но добре, че
не беше врана!
Черна врана.
Да лети от ляво
надясно и
зад мен!…
На щастие е!
Дали да не ѝ кажа
вече?
Или да си помисля
да ѝ кажа?
Или пък
да помечтая как ѝ
казвам?
Дали да ѝ призная всичко?
Днес ли?
Не! Беше само гълъб.
Вярно, бял гълъб!
И от дясно наляво…
Но кога ли пък ще ме
удари орел?!
Ще ѝ кажа!
Поне ще си помисля
как ѝ казвам.
Как й казвам всичко!
Но не днес.
Не!
Беше само гълъб все пак.

 

Израстване на Ада

На ниско ниво на развитие,
едва начеващи по духовните пътища,
въртим се из животите
и чудим се какво да правим, заключени
в обемите на твърдата материя,
бавни и раними.
Това е Адът ни.
Не си струва да се надяваме на друг.
Ще трябва да израснем този,
да го изпълним, да го надживеем,
за да заслужим нещо повече.
Да му простим,
да си простим и да прощаваме,
за да запазим
в хармония нещата във Вселената.
И щом, израствайки полека
в инертната материя на Ада,
подмятани в полярности,
измъчвани от благи демони,
разкъсвани в желания,
все пак красивото душите ни изпълва –
какъв би бил, се питам,
възможният ни Рай?

 

Лодка

Оскъдна зимна утрин. Сред морските простори,
извила влажно тяло и легнала встрани,
ругае с тихи думи, и с волята ми спори
пробита стара лодка. Безсмислени вълни
ръцете ми извикват. И в опит за посока
греблата изкривени държат в самия край,
разпорвайки водите ту плитко, ту дълбоко –
несръчно харакири на странен самурай.
Проклятия насищат околната Вселена.
Копняла несъзнато невиждани страни,
но в своя бяг случаен с юздите укротена,
обидената лодка се дърпа и върти.
От дълго време носещ света на раменете,
все някак го удържам при всеки нов завой
с изтръпналите пръсти… Встрани от бреговете
по странен начин глезя душата си с покой.
Притихнали стихии надничат постепенно
в старанията резки на странната борба.
За кратък миг помръдват, но тихо и смутено –
родители, стаени над палави деца.
А лодката упорства пътеки да избира
и сякаш през водите я води Посейдон
в течения дълбоки. Аз всячески я спирам,
а всъщност тя ме води в мечтания си дом –
на дъното, сред меки, пикантни водорасли,
където философстват, излегнати встрани,
удавници щастливи, добри и безопасни.
Препили от вината на мътните води.

 

Индра и Анубис

Не беше куче.
Дете беше.
Помръдна под кашоните до кофата.
Кой си ти? – попитах.
Момче съм, каза, живея тук.
А беше малък.
Подадох му кайсия.
А майка ти къде е?
Днес ти си майка ми, отвърна.
Но аз съм мъж (упорствах,
уверено донякъде).
Щом храниш ме и ме обичаш –
майка си!
Аз имам много майки, каза,
а твоето сърце добро е,
макар и твърдо.
А тук ли спиш, запитах,
щастлив ли си?
Усмихна се.
Аз имам всичко, кимна,
и нищо за изгубване.
Щастлив съм повече от теб,
не зная страховете ти.
С това ли тук, посочих.
Кашон си имам. И кайсия.
И майка.
Какво да пожелая още, каза.
Не е голям, но мъдър е,
помислих.
Усмихнах се и аз. Подминах.
Навярно е самият Индра,
дошъл отново? Предположих.
Не го прибрах при себе си.
А беше малък.
Извиках кучето от пътя
да го нахраня в двора.
Приличаше ми на Анубис.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Пламен Антов – В корените на тревата

 

Проглас към книгата Битие

Така както чрез мене живее езикът –
така чрез него и аз.
И както неотделими са в тези стихове
материя и глас.

Писането на поезия е да се изтеглиш
сам от блатото за косата си –
така Бог от думите „вода” и „пръст”
е направил самото блато.

Ти си, поете – само ти – мисълта на света,
от която той израства и се разклонява,
както паячето на своята нишка
се люлее в празнотата
безименна.

Затова си така отговорен пред всичко:
пред съществуващите неща – че съществуват,
и пред несъществуващите – за същото.

4 дек. 2014

 

Орфей, или самотата

п о е м а

На Малина Т. –
за силата на вкуса
като съпротивление.

За пръв път не с ръце в джобовете
и не с глава високо горе
в корените на тревата
пиша поезия. А на стол върху маса, макар прозорецът пред мен
да е широко разтворен, изпълнен
с оловно небе, натежало от влага
и ромон на дъжд по лозовите листа. За пръв път
пиша поезия, когато животът ми е сфера, лишена от център – след взрива
отделните парчета се разбягват в пространството
под непреставащия ромон на дъжда.

Когато за бъдеще не мога повече да говоря, а
настоящето се разпада – мога
миналото само да търся, тъмните
и светли сенки на дедите си (татко и майка са тук, чувам
как гласовете им се промъкват на пресекулки
между струите на дъжда) – да слизам

все по-назад, по-надолу и по-навътре,
все по-назад, по-надолу и по-навътре,
преследвайки сянката на любовта, която сам дори не мога
да нарека любов (“Любовта ли? Не тя е важна, а плътта
и кръвта” – така на Персефона ще отвърне
Певеца древен – единственият ми прадед.)

Когато паметта е тъмна
и не стига по-нататък
от тези гласове, промъкващи се между капките дъждовни,
идва онзи миг – свободен, нестеснен
от имена, биографии и истории.
Идва Историята, неизменна, нежелана и случайна
като Родина.

Историята с корени в Хадес.
Родината с корени в Хадес.

Исках да напиша епоса на своето време,
мрачно като денят в прозореца, но без
мокрите лозови листа и гласовете на птиците. После разбрах –
епосът на моето време може да бъде единствено
лишен от епическа цялост, единствено разпаднал се
на фрагменти.

Колкото по-гъста е сянката на смъртта,
толкова по-ведър е шумът,
който цивилизацията вдига около себе си,
пропилявайки лекомислено онова, което би могло да бъде
единственото й спасение:
достойнството на смъртта,
смирението.

Този век на хипертрофираща демокрация гримасничи, нахлузил
жизнерадостната маска на клоун, за да скрие
мъртвешката си бледност.
Умиращ старец, гримиран палаво като палячо, педераст, тийнейджър,
с лице надупчено от пиърсинг, окаяно пиян,
дрогиран с екстатичен оптимизъм – онзи същият,
когото Густав Ашенбах отдавна беше срещнал
при слизането си на венецианския бряг.
Каква дълга агония…

Докато във всички минали епохи поетът
е бил пияният сред всички трезви – днес
е въпрос на лична чест да бъде той
единственият трезв – като нерв –
във вихъра на карнавала. Без
клоунски грим
върху древното си лице, състарено
от блудствата на света. Защото
единствено чрез него – като в портрет на Дориан Грей –
светът е остарявал с естествената си
красива
смърт.

Певецо древен, единствен мой родителю
и сродник, свит в подсъзнанието
на една История, която не е моята –
твоята памет единствена помни това,
което тя – мизерната История – ще случи…

Паметта ти
е огледало, обърнато към бъдещето, в края на което
съм застанал аз, надвесен
в своята космическа самота –
едно око невидимо (в най-веселия час на карнавала).
Една отиваща си фигура, която мракът и дъждът
поглъщат бавно. И никой, никой
не забелязва нейното отсъствие
тъй както и присъствието й никой
не е забелязвал.
Увлечени от карнавала на телата.
Потънали във папагалската си ведрост.
Под дъжд от книжни серпентини и конфети.

Отивайки си анонимен, сам –
самата самота посред тълпата.
Самата немота посред шума.
Отивайки си с мрака – гузен
от нелюбов.

Певецо древен – родител и родина…
Праобраз мой на дъното на мрака – за своята
изгубена любов те облажавам. За своята
изгубена любов…
– Обичаш ли я? – попита Персефона, мрачната,
застанала на входа. – Сигурно
безкрайно я обичаш… – добави после
с някакъв копнеж в гласа си.
– Какво значение има любовта – отвърна той. –
Кръвта е важна. И плътта.
И хлътна в мрачния отвор; и бавно
заслиза, в тъмния си плащ загърнат.

Любовта – дали тя не е само образ, който отразен
се връща в отразеното (останалото
е поезия)?
Или един Глас, който се опитва да назове света?
– Евридика, Евридика! Братко мой
и майко моя…

Колко наивни – и щастливи като деца –
и колко остарели – трогателни джон-уейновци – са всички поети,
възпяващи Демокрацията срещу Терора.
Удобно е да възпяваш Демокрацията, поете
от края на ХХ век; завиден дял,
който поласканата Демокрация награждава щедро
с Нобелови корони
и многоцифрени чекове.
Цинизмът на Демокрацията е, че е всеядна като черна дупка
и нарцистично капсулирана в самата себе си – последната
религия.

Безразлични са ми всички Нобелови славословци,
демократични славеи.
Да бъдеш ням – това
е истинското ти призвание, поете. Твоето достойнство.
Единствено мълчанието ти може
да каже всичко, което си струва да бъде казано,
цялата ти мъка, отвратеност
и любов.
Във всички клетки на телата ни прониква мъката
и ги съставя – единствено в патоса на самата дума “мъка”
липсва тя. Тъй както
единствено от думата “любов”
отсъства любовта.

Демокрацията
не е невинна – дълбоко в себе си тя носи
ядката на собственото си отрицание. Образ, който
в упор гледа я в очите от огледалото, докато тя кокетно
се гримира сутрин. О, не –
не е невинна тази наивна лолитка; галантно
служиш ли й, кавалере – слугуваш
на лукавите й сутеньори, които
развяват прелестите й по трибуните
и по медиите за утеха на встадените суверени,
докато зад кадър осребряват
геополитически дивиденти. – Невинна
в спектакъла на Историята
е публиката само – нерефлектиращата жертва, братко мой
и майко моя…

Удобно е да се обича монументалния епически Народ –
него и Президентът го обича.
Трудно е да се обича онзи другият,
обитаващият малките градчета, а също и големите;
онзи, който си пие ракийката със салатка
и прилежно си дъвче ареференциалната дъвка на турските
и bulgarskite сериали.
Който вярва на “По света и у нас” и праща есемеси винаги когато
поискат от него – за телевизионни игри, предколедни
благотворителни акции за бездомни дечица, рейнджъри от Ирак
и футболисти. Този
го обичай, демократе – ако можеш.

Аз не мога. Затова
никога няма да получа Нобелова награда. (Нито пък съм изпращан
в Гулаг, дори жертва на Холокоста не съм, да не говорим, че
за съжаление, не съм дори и негър, гей
или жена.) – Аз обичам
теб, Евридика – братко мой
и майко моя…
Крехка светла сянка
в сянката на Хадес.

Несвободата
не е на площадите, пред стената.
Несвободата – това е чашата сутрешно кафе,
сутрешните новини по Internet, мимолетното съчувствие
към всички, останали без дом, без деца, без родители и без памет.
Несвободата – това е “Matth@uspassion”, който всяка вечер
слушам, докато се разхождам от единия край на стаята до другия,
докато вия от космическа самота.
Също – космическата празнота, останала в света
след ненаписания втори том на “Братя Карамазови”, но също
птицата в отсрещното дърво,
ромонът на дъжда в лозовите листа,
милите гласове на майка и татко някъде
долу – пак спорят за нещо толкова важно: къде е ножът, кой
последен го е пипал…
В далечните думи на дъщеря ми –
все по-далечни, все пљ…

И в красотата, в красотата… Красотата е могъщият диктатор, който
убива свободата ни и ни отнема
думите.

Евридика, братко мой
и майко моя… Само сянка
е твоето тяло и твоята мъка. Само сянка
на моята няма любов.

Евридика, любима и блуднице! Само аз – обичащият в немота –
съм твоята реалност, животът твой. Единствен аз
мога да те изведа под слънцето, където
пеят птици и тревата е зелена. Песента ми
е твоята единствена реалност – тя само
може да раздвижи отново членовете на далечното ти тяло. Затова –
следвай ме! Следвай ме, Евридика –
братко мой
и майко моя… Върви след мене – тяло,
тръгнало след мисълта си.

Съществуващото
е същност на несъществуващото (и затова
е отговорно пред него).
Но само в немотата – абсолютния Език –
се съдържа онзи Смисъл, който
думите не могат да постигнат: грухтенето нечленоразделно,
ръмженето навъсено и зло –
хтоничната утроба на Езика, във която
скрито е зародишчето на света, отгоре
избуяващ в гласовете на пророци и Водачи.

Немотата на Езика е важна – не
немотата на предметите, която той
артикулира.

Този страх от мисълта, от усилието
на мисленето… И все същото лесно удобство на Вярата.
Нима не знаеш: всяка Вяра е тоталитарна – ласкава
като памуково облаче върху ведрото небе,
като възглавница от гъши пух – омерзеният разум
да заспи и да засънува края на Историята
като всенароден празник.

Драги професоре по поробеност на разума,
ако искаш да проумееш същността на Злото,
надникни в самото сърце на добротата. Разстоянието между тях
е колкото между предмета
и образа в огледалото.

И понеже
нетраен е светът – не повече от нас самите – ненужни
са думите. Достатъчна е само музиката на света – такъв,
какъвто е.

Поете, възправил се срещу лъжата
в името на Истината – но защо
само удобната Истина крещиш?
Изкрещи и другата. Онази, за която
не разстрелват,
не канонизират,
нито дават Нобелови премии… И изобщо –
не вярвам в поетите-съвести, изобщо не вярвам
в чуруликанията на толкова демократични славеи
тъй както и на другите
не вярвам. Вярвам
на отиващите си поети само,
обгърнатите в плаща от мълчание. Онези с ампутирани гърла. Защото
по-искрена от съвестта е горестта
и неосребрима в думи.

Поетът е хтонично същество. Не му отива
да се къпе в светлината на прожекторите
като холивудска плазма.

Затова
предпочитам циничната откровеност на Злото
(природно в същността си, както знаем)
пред лукавите увъртания на Доброто, стаено (както знаем)
в тъмните подмоли на Езика.
Ясния противник пред приятеля гримиран
и убеглив.

Поете,
вярата винаги е на половината от пътя
към истината. Останалата половина
е омерзение. И е непочтено
да спираш по средата на пътя. Като артист,
който по средата на пиесата застава в средата на сцената,
наострил слух
към аплодисментите на публиката.
А още по-непочтено е
да се ослушваш за аплодисментите
на диригентите.

Не вярвам на пророците
от Нобеловите естради. Вярвам
на немите пророци – нечленоразделно
ръмжащи някъде отдолу, свити
в мрачните утроби на Езика – брадясали,
с глигански бивни
и рижа козина по раменете. Те –
да, само те – ръмжащите нечленоразделно – са обладателите
на непоробения разум. Когато

разумът е само себе си,
лишен от тялото на предиката.
Огледало, себе си оглеждащо.

Трезвият винаги е обречен на самота.
Също и прорицателят, защото
единствен знае истината. Най-самотен си, певецо древен,
докато крачиш ти пред своята любима
нагоре по пътеката на светлината.
Евридика, Евридика – братко мой
и майко моя – близо
е изходът. А горе
светлината свети, пеят птици, пеперуди
и пчели прелитат, греят гроздове и праскови като слънца
в листата, и петлите възклицават
и блеят агнета, окичени с венци… Още малко само,
още малко, любима, братко мой
и майко моя; сто четиридесет и четири крачки
още само, седемдесет и девет, осем, седем, шест…

Певецо древен, не се обръщай ти назад. Зад тебе
я няма Евридика (братко мой
и майко моя!…). Зад тебе
никой няма,
няма
никой.

Ти си сам. И това
е достатъчно.

27 май 2012
Гаганица

 

Епилог в деня за разстрел

Най-лукавото на постмодерната (им) демокрация
е всепозволеността
на всичките дискурси.
И всичките ни разкази, които пишем
навъсени, докато краднем от съня си,
излизат малки
и коректни

малък е изобщо
епосът на демокрацията (както и еросът
й)
Когато всичко е позволено, Иване,
когато всичко е позволено –
е аморфно и амебно. Героите
са предварително обезвредени – лишени
от големите разкази
на паметните си плочи. – Осъдени сме
да стоим пред чуждите паметни плочи, Иване,
и да рецитираме чужди предсмъртни стихове.
И тайно
си мислим дали довечера ще ни излъчат
в някой малък репортаж, сврян някъде в края
на правителството Орешарски, Дилян Пеевски,
Мая Манолова и Цецка Цачева, милите (по устните им
сладострастна лига)…

23 юли 2014
пред кино „Одеон“*

 

*Написано по повод четенето на Вапцарови стихове пред кино „Одеон” в деня на разстрела. Същия ден правителството Орешарски подаде оставка.

 

Бел. ред.: първа публикация в Пламен Антов, Поетът е хтонично същество, Издателство „Ерго“, С., 2015.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Чарлз Буковски – Адът е самотно място

 

Незабравима усмивка

Имахме златни рибки, те обикаляха в кръг
из аквариума на масата до тежките завеси,
които покриваха прозореца и
майка ми, винаги усмихната, очакваща всички
да бъдем щастливи, казваше: „бъди щастлив, Хенри!“
и беше права: добре е да бъдеш щастлив,
ако можеш
но баща ми продължаваше да бие нея и мен по няколко пъти на седмица,
вихрейки двуметровата си осанка, неспособен да
разбере какво го напада отвътре

майка ми, бедната рибка,
желаеше да бъде щастлива, бита два или три пъти в седмицата
и ми казваше да бъда щастлив: „Хенри, усмихни се!
защо никога не се усмихваш?“

и тогава тя се усмихваше, за да ми покаже как, и това беше
най-тъжната усмивка, която някога съм виждал

един ден златните рибки се споминаха, всичките пет
изплуваха на повърхността, на една страна, с
отворени очи
когато баща ми се прибра, ги хвърли на котката
там на кухненския под, ние гледахме, майка ми
се усмихваше

 

Почти завършена поема

Виждам те да пиеш на фонтан с мънички,
сини ръце, не, ръцете ти не са мънички
те са малки, и фонтанът е във Франция
откъдето ми писа онова последно писмо и
аз отговорих и не чух от теб нищо повече
ти пишеше побъркани поеми за
АНГЕЛИ И БОГ, всичко с главни букви и
познаваше известни артисти и повечето от тях
ти бяха любовници, а аз ти отговарях, че всичко е наред
давай, влез в техния живот, аз не ревнувам,
защото никога не съм те срещал. бяхме близо веднъж в
Ню Орлиънс, на половин пряка, но никога не се срещнахме, никога
не се докоснахме, ти тръгна с известните и писа
за известните и разбира се, това което откри, бе
че известните се интересуват
от славата си – не от красивото, младо момиче в леглото
до тях, което им я дава, будещо се
сутрин, за да пише поеми с главни букви за
АНГЕЛИ И БОГ. ние знаем, че Бог е мъртъв, така ни казваха,
но слушайки теб, не бях сигурен. може би
бяха главните букви. ти беше една от
най-добрите поетеси и аз казвах на издатели,
редактори „ нея, публикувайте нея, тя е луда, но
е вълшебна. няма лъжа в нейния огън.“ обичах те,
както човек може да обича жена, която никога не е докосвал, само
й е писал, запазил малки нейни снимки. бих
те обичал повече, ако си седях в малка стая, свивайки
цигара и слушах как пикаеш в банята,
но това никога не се случи. писмата ти ставаха все по-тъжни
любовниците ти те предадоха. хлапе, аз отговорих,
всички любовници те предадоха. не помогна. ти каза,
че имаш пейка за сълзи и пейката беше на мост и
мостът над река и ти сядаше на пейката
за сълзи всяка нощ и плачеше за любовниците, които
те нараниха и забравиха. отговорих ти, но никога не чух нищо
повече от теб. приятел ми писа за твоето самоубийство
3 или 4 месеца след като се случи. ако те бях срещнал
вероятно нямаше да съм ти верен, или ти
на мен. така бе най-добре

 

Бъди вежлив

от нас винаги се очаква
да разберем отсрещната
гледна точка
без значение колко
архаична
глупава или
противна е

някои държат
да приемеш
тяхната тотал щета
пропиления им живот
вежливо
особено, ако са
възрастни

но възрастта е върха на
нашето съществуване
те са остарели
зле
защото са живели
извън фокус
отказали са да
прогледнат

вината не е тяхна?

чия е?
моя?

От мен се очаква да скрия
моята гледна точка
от тях
от страх
от техния страх

възрастта не е престъпление

но позорът
от съзнателно
пропилян
живот

сред толкова много
съзнателно
пропилени
животи
е

 

И луната и звездите и светът

Дълги разходки в нощта –
това е добро за духа:
надничаш в прозорците
зяпаш изморени домакини
в опит да преборят
техните опиянени от бира съпрузи.

 

Адът е самотно място

той беше на 65, жена му на 66 имаше
Алцхаймер.

той имаше рак на
устата.
няколко
операции, терапия с
радиация,
която разложи чеслюстта му,
така че се наложи да бъде
закрепена.

всеки ден той слагаше на жена си
памперси
като на
бебе.

неспособен да шофира в неговото
състояние
трябваше да взема такси до
медицинския
център,
със затрудненията в говора,
трябваше
да напише
посоката.

на последното му посещение
го информираха,
че се налага друга
операция: малко по-
в ляво
буза и още малко
език.

когато се върна
той смени памперса на
жена си
пусна полуфабрикатите
за вечеря, изгледа
вечерните новини
тогава отиде в спалнята, взе
пистолета, насочи го в
слепоочието й, стреля.

тя падна
наляво, той седна на
дивана
напъха писатолета в
устата си, дръпна
спусъка.

изстрелите не събудиха
съседите.

по-късно
го направиха
горящите полуфарбикати.

някой дойде, блъсна
вратата, видя
го.

скоро
полицията пристигна и
следвайки рутинната
практика, откри
няколко неща:

закрита спестовна
сметка и
чекова книжка с
баланс от
1.14 долара
самоубийство, заключиха
те.

три седмици по-късно
имаше двама
нови наематели:
компютърен инженер
на име
Рос
и съпругата му
Анатана,
която учеше
балет.

те изглеждаха като поредната
просперираща
двойка.

 

Причина и следствие

най-добрите често умират от собствената си ръка
просто, за да избягат
и тези, които остават
никога не могат да разберат напълно
защо някой
би искал
да избяга
от
тях

 

Превод от английски Кристина Крумова

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Ваня Вълкова – Из „Наблюдения“ и „Сезони-думи“

 

Преминаване през смъртта и живота
(През коридорите на криптата в
недрата на катедралата Св. Стефан )

Тихо изтласкване
на телата-гости-на катакомбите,
носещи любопитство и задължителност
Да видят.
Дългосмазваща лепкавост
Отхвърлям реалността
на миризмите, водите, съдбите
Изпълняват бавно танцувални композиции,
без историческа давност
11,000 имена
Полепват застояли в коридорите
Безкрайна безнадеждност.
Лутане и смрад.
Стотици очни пространства без плът-капеща тишина.
Ходене и надежда.

Посреща ме свръхреалността на Бога.

На излизане пълнокръвни мъже
в червени барокови ливреи ме посрещат
концерта е други ден.

 

Част от време

Образозвучна флейта
На тъгата
Не искам да я чуя
Птицата отдавна
Отлетя.

10/14/2017 1:21

 

Калиграфски следобед

Естеството на туша
е
Разтичаща се самота
Остриета и меандри от тишина
Хартията прегръща
зелените листа на чая
Проникването
е
Необяснимо

 

Есен на село (картина 2)
(от цикъла ,,Сезони-думи”)

Червеното реже до болка
мътни сини очи – облачно небе, без дъжд

Червеното е заляло гората
тревата е почерняла – люти ми на очите

Червеното се удави в реката
тишината дойде – започвам да си тръгвам.

 

Социална среща – планирана на случаен принцип

Синхронизиране на цветовите различия, социални дистинкции

Фаза 1 – в салон за красота
Маникюристката, твърде млада-с очи за всичко-погледна
и отказа да си премести колата
От мястото на разминаване
Краката ми не-пре-стъпили в зоната на другите, отвъд
моята представа за социална нормалност
в разпределение на ресурсите, отново се разпрашиха.
Книжни
Бързи
Далечни
Разноцветни
Професионална деформация на визуален дизайнер.

Олимпия е леля-полицай
неправомерно ползваща се от разкрасителни услуги-безплатно
закопчаваща случайни колела на скъпите авто-мечти
По-непредпазлива от куртизанката на Мане, но и по-голяма.

Фаза 2 – Улични траектории
Бързо-преминаващите-улични-екрани
ме спират, само за едно обръщане на клепача
Очите на дизайнерите са винаги по-пресъхнали и
винаги гладни за образи
Но без равностойна на труда заплата.

Фаза 3 – Всеки се завръща от мястото на пресичане
Момичето завърши работният ден,
бързо
слезе по стълбите на салона и
отвори
дистанционно колата, прекъснато от новата
етно-хип-фолк-чалга
на телефона.
Звъни три пъти…

Лелята-полицай
очакваше нетърпеливо
номера на дерматоложката за мега-евтин ботокс-само 500 лв.
С другата ръка караше гневно, имаше второ обаждане
/задържани са седмина, заподозрени за извършване на кражби, образувани са четири бързи производства – за наркотици и едно за кражба/
Посока за почивка – ,,Слънчев бряг” тя ходи само по задължение
Предпочита
извивките и чистотата
на Валенция или пясъците на о. Закинтос, но може и Корфу, но
никога не пожела да отиде до храма на Зевс в Олимпия.
Телефонните обаждатия я правят многолика и заета
за красотата извън обсега на разбирането.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Здравка Шейретова – Oсмия ден от моята седмица

 

Утро

Слънцето – жълтък огромен
в небесния тиган се пръсна.
Господ закусва.

 

Грация и гравитация

Когато господин Хайнрих
фон Клайст
пише, че човекът е лош
танцьор
така че само Бог
танцува перфектно
с марионетка или без
ти оставаш извън същността
си
вплел мисли в оная
луна
която все повече се
закръгля
когато познанията ти
полудяват
и се отварят като черупка
на орех
с натискане на острието
или с голи ръце
се отварят и плъзват
за да предвещаят края
на твоя танц
и да изчезнат в тъмнината
от която и Бог се плаши.

 

Осмия ден от моята седмица
Всяка нощ сънувам
Един и същи сън
Как ти идваш
Влизаш
В моята стая
И събличаш всичките
Си седем Вълчи кожи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Александѫр Николов – Нека влезем между руините

 

Ъпгрейд

Отшелник в бялата стена:

Аз сеп ро дав ам
за чиния или две чинии,
само порцеланът е важен. Скъп
материал.

Азс ер аз дел ям
на части, режа от себе си,
заменям се с вещи, които ми дават
нов, по-лъскав вид.

Аз съм
Бартер.

(Под звуците на синтезатори, синтетичен
хор, синтетични цигулки,
българска ню уейв група, израснала
в основите на руините от соца.
Аз чертая в киберпръстта от нули и единици
своето име.)

Аз съм
Бартер.

Под звуците на синтезатори –
издрасквам диска
на своя жизнен път, издрасквам пътя
на жизнеността си. Спомням си
последните мигове човечност,
преди да се превърна в магазин
със собствен саундтрак.

Първите стъпки бяха боси крака
по каменното легло
на река, тръгнала си още миналата есен.

Отсякох ръката си, засадих в дупката
екран, който ми казва кой
се сеща за мен, кой ме обича.

После краката ми
станаха ескалатори,

устните ми – бял
мрамор (Аз сеп ро дав ам
за чиния или две чинии.
Само. Порцеланът. Е. Важен.)

Косата ми – диви кабели; улавям
радиосигнали, химни в ушите си,
обявяващи
края на човечеството, края
на историята, края на музиката, края
на работното време.

На излизане
душата ми прочита
по ръба на тоя свят и по ръба на оня:

Изгради
доверие с устройството си, изгради
доверие в устройството си, бъди до мен
бъди у мен, последен ъпгрейд,
стабилна връзка

Нека този интернет побере
колективното съзнание на всички магазини в мола
със собствен саундтрак.
Вярвай в този wi fi
Вярвай в този wi fi

 

Чернова

Сънувах, че съм буден и черния щраус ме гонеше,
а уличния музикант с разтреперани пръсти
изкарваше слънцето от кавала си,
което като прожектор осветяваше двамата,
покачени върху боклукчийския камион.
Няма място за големи машини по малките улици, тук в каросерията товарят
боклука, върху който после спят.

Виж, коварното растение, което приема
формата и цвета на онова, което най-много желаеш.
Поиска пари (той), вече държеше банкнота в ръце, пред него цялото небе, земя
и планини достойно разкрачени
между тези две плоскости.
Всичко в жълти етикети с цени налепено. Конфекция: изкуствено злато.

Той посегна напред (на рамото
растението)
на челото му знака:
луната, която го обича, той
би изтрил всеки сигнал от белия камък
от страх да не повреди
тук мнимата позлата там
не знае, че е вечно вечното при нея.

Сам се тунингова с цялото изкушение,
което миризмата му предлага, удоволствието, което
кадифеното докосване на тапицериите
му доставя.

(При цялата си заетост той
не е завъртял белия камък, не знае
глобуса, който се крие
зад сърповидната усмивка от Лорка
къс истинско сирене без палмово масло,
от пазара край пътя край Юндoла,
от забрадените жени, от старите баби).

По небе от олово и стружки, ярко не
светят градините от цветна магма,
топли езера в кратерите, дом
върху обратната страна на Луната;
(Синева е черновата)

 

Кърлежът

един кърлеж живее в моя пъп
и само веднъж
и само веднъж
и
само
веднъж
го видях да излиза нощем за храна
беше сумнамбул, изглежда
говореше разпалено
насън:

В условията на свръхчувствителната, политкоректна, постиндустриална, капиталистическа култура
дървото ще се обиди, ако му кажеш, че е зелено.
За фракция в момента, докато трае гибелния гняв,
ще престане да ражда плодовете на цензурата си –
ябълки без семе.

проследих гласа, изтичах
до кухнята,
открих кърлежа мъртъв, задушен
от гневен плод, от гневен
зарзават, изглежда беше разкрил
тайните им методи
за контрацепция, изглежда
беше прекъснал
климакса на техния
некултурен, необразователен
разврат.

 

Щурците

До казиното се виждат руини
от стар, игрален клуб. Сега
е друго: няма
дръжка на вратата, няма
панти на вратата, вратата
на вратата липсва, кухо зее
миризмата
на зеле и мастика.

А вътре като рицари
на кръгла маса, вечерта
работниците пият,
живеят във срещуположната, висока сграда,
частен дом от царско време,
който комунистите в кооперация превръщат,
раздавайки
парчета
къща
на преселниците от селата. Тесни
и високи стаи, мухъл
и мърморене на недоволните съпруги.

Но нека влезем между руините
(от стария, игрален клуб).
Рицари-работници с кореми
и оплешивяващи глави говорят.
На масата – галони от най-евтината
бира, с аромат на спирт и веро
на стената вляво – цици
от плакат във вестник, вдясно
карта на България от Санстефанско време.
Разговорите са за политика,
псувни, които уличните кучета държат далече.

Нямаше да ви описвам толкова
подробно
тази грозна сцена в понеделник,
ако не видях отгоре между тухлите
на събарящото се с години кино
(в чийто край се помещават пиещите
рицари)
децата им, които с пръчки, камъни и викове
играят, надявам се ще разберат,
че имат всичко нужно във ръцете си,
когато някъде сред пост
индустриалния бълвоч от вещи
видят корена разруха,
да му отвърнат с гласовете
на хиляди щурци преди тях
от косачките
загинали в ливадата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Шеста среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин

 

(първата среща е постната във FB на 22. 09. 2016 (среща с Владимир Сабоурин), втората на 08. 01. 2017 (среща с Владимир Сабоурин), третата на 21. 02. 2017 (среща с Владимир Сабоурин и Васил Прасков), четвъртата на 29. 05. 2017 (среща с Владимир Сабоурин, Васил Прасков и Ивайло Мерджанов), петата на 12.06. 2017 (среща с Владимир Сабоурин), шестата на 04.10.2017(среща с Владимир Сабоурин).

 

Кева Апостолова: Напоследък с постовете си във фб  засилваш вниманието към значението на определението „социална” в името/заглавието на Нова социална поезия. Но поетът е като човек, пострадал от пожар, който не ходи в пирогов, макар и да е здравно осигурен, а  сам си  одира изгорената кожа, често се чувства със статут на чужденец в собствения си хол, а поезията е лична анархия,  лична социопатия, интимни революции, обир на собствените духовни банки,  тъпчене  с думи вместо с пари… По митинги и протестни синдикални акции ли сега да тръгне? Тая пиеса той вече я игра в студ и с бронхопневмонии преди 20-30 години, дори сега отскача отвреме-навреме до сбирките на Орлов мост да изпуши някоя и друга цигара.

Владимир Сабоурин: Не само с постове, ходих и на организирания от Автономен работнически синдикат Национален протест срещу работодателския произвол на 5 септември пред Парламента. Нямаше много хора, лисичката Мая махаше с пухкава червена опашка между работничките от Пикадили, имаше много медии. Вече отново сме популисти, този път за неуспелите да станат популисти на наш гръб, надявам се все по-яки популисти. Към този момент, както казват политиците, виждам анархосиндикализмът като пресечната точка между интимното и Орлов мост, между поезия и общество.

К. А.: Дивият запад сега е в България, побърква ни  първоначалното натрупване на капитал, но искаме капитализъм, а не комунизъм. В тая ситуация има и нещо хубаво – НСП продължава да  пише поезия. Възможно ли е, водени от името/заглавието на НСП, някои читатели да очакват текстове-римейк от рода на иначе великото  „дий, воле, дий”  и още, и още образци на голямата ни литература?

В. С.: Хубавото на капитализма е, че има алтернатива, каквато реалносъществувалият соц нямаше. Реалносъществуващият капитализъм не е алтернатива на реалносъществувалия соц, а негово продължение с други средства. Всички криворазбирания на думата „социална” в Нова социална поезия са добре дошли. Нагледахме се на политически правилни разбирания на поезията, финансирани с правилните пари, и продължаващи да са политестетически коректни и правилни, докато продължават да се финансират с правилните пари.

К. А.: Доброто стихотворение винаги възприемам като  социален център, като социална позиция, като  споделена територия, която    може да се занимава с различни теми и да ползва инструментално различие. Грешим ли като, общо взето, свързваме социалното със субкултурата?

В. С.: Доброто стихотворение е делфийски пъп на земята, било е при Архилох и Сафо, е при Златанов и Илков, ще бъде при Кристина Крумова и Александър Николов (изборът на Сабоурин, а не на едноименния редактор на сп. „Нова социална поезия”). Наскоро видяхме отблизо, че ъндърграундът всъщност е общество на спектакъла, сънува мокри сънища за „Егоист”.

К. А.: БСФС търси новия Христо Стоичков, НСП търси ли  новия Христо Смирненски?

В. С.: Който играй, пичели. Играеме твърдо за новия Гео.

К. А.: Списание НСП е функционална уеб медия, която чувствително се опитва да записва некрозите и ражданията със секцио на живо в днешното живеене – визирам най-вече твоето писане. Появяват се нови имена, изкрещяват нещо разбираемо или не толкова, скриват се, пак се появяват със събрани мисли, съвсем изчезват, но щом в изданието може да се  прочете нещо от   Златомир Златанов, Кирил Василев,  Ани Илков,  Венцислав Арнаудов, Владимир Градев, Николай Бойков  това често пъти е достатъчно, за да изчетеш и да изгасиш компютъра удовлетворен от прочетеното. Харесва ми, че НСП е със самочувствие, не брои хората си,  не търси блъсканицата на  „елате хиляди младежи на родната страна надежда”, копае градинката си, гроба си, посяга всякак на небето… Развива ли се НСП? Какво още искате да постигнете с редакционния екип на списанието в специфичното fb пространство?

В. С.: Гордея се, че изброените от теб имена са сред авторите на Брой 8 и предстоящият да излезе на 10 ноември Брой 9. Развиваме се както от неорганичното се развива животът, през лятото трябваше да сме тор за отново винаги вече най-най-новото, нагло паразитиращо върху името ни. Но се оказа, че не сме тор за крещящия етикет „ново!”, а очистително. Редколегията, отговорна за Брой 8, все повече става екип, ще се движим в тази посока на засилване на екипната работа. Това вече може да се види в реално време във фб групата на Нова социална поезия, ще го видите скоро и кристализирано в Брой 9. Екипна работа: Александър Николов, Ваня Вълкова, Венцислав Арнаудов, Владимир Сабоурин, Иван Маринов, Христина Василева.

К. А.: Ако някога четенето и писането на поезия е било поклонничество, сега туризъм ли е?

В. С.: Да, нещо като мек, щадящ социума, селски туризъм, етно туризъм. Искаме поезията, четенето и писането на поезия, да се втвърди като вход в пустинята, да нанася рани на лицемерието на Мирния преход, да вярва в производителя, а не в консуматора.

К. А .: Всяко обединение е някаква система с координирани действия в рамките на свободата. В този смисъл кой е робът и кой господарят? Кой мести рамките?

В. С.: Ти правиш от десетилетия списание, знаеш кой е робът. Господарят е, разбира се, читателят. Мести рамките този, който създава читателя си. Не отива при създадените от идолите на пазара и липсата на реален пазар.

К. А.: Заплашителното „бунтът предстои” смяташ ли че още снабдява мозъка с кръв? Ритъмът на повторяемост често пъти изморява и дори отегчава.  „Бунтът”  звучи чинтуловско, а в „предстои”  няма следа.

В. С.: Не виждам нищо заплашително в идването на Месията, то винаги предстои и очакването му ни прави по-добри. Нека окъпем мозъка си в нещо различно от държавата, пазара, академията.

К. А.: Ти си професор по антична и западноевропейска литература във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, ерудит,  изследваш модерността, културата, автор си  на монографии, студии, литературна критика, проза, поезия, владееш езици, гост-лектор си на Университета на Федерална провинция Саар, Саарбрюкен и на Калифорнийския университет,  превеждаш, превеждат те, пътуваш за лекции, за изпити… Това, че създаде и продължаваш да се грижиш за НСП, че отделяш време за броевете на списанието, за презентирането им, че обръщаш ежедневно внимание на съвсем млади автори, насърчаваш ги, публикуваш ги, но и не забравяш имената-пилони в литературата  – това е наистина голяма чест!  Хората, които следят живота и перипетиите, през които минава НСП, ценят твоята твърдост, постоянство и отдаденост. Как ти, който наскоро ще имаш половинвековен житейски юбилей,  оценяваш извървения досега път и как виждаш НСП през 2018 година?

В. С.: Тази визитка е вярна единствено по непотвърдени от успеха данни. Усилено превеждам поезия на български, но преведените ми на чужд език стихотворения се броят на пръстите на едната ръка. Ако преди пет години някой ми беше казал, че ще правя нещо различно от забутано писане на поезия, щях да му се изсмея в лицето или да й се обидя, да протестирам, че има погрешна представа за мен. Но след случилото се през лятото на 2016-та не мога да си се представя без забутаното правене на Нова социална поезия. На 25-та година от писането на поезия мога официално да заявя, че винаги съм искал да напиша Работикът, който ме накара да се осмеля да правя нова социална поезия извън поезията. През 2018-та виждам още по-плътно дишане във врата на литературата и обществото на Мирния преход. Бунтът предстои.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Александѫр Николов – Патерсън – инициация и раждане на поета

 

В американското градче Патерсън живее шофьор на автобус със съпруга, вманиачена по кръговете и куче, което яде стихотворения. Любител на спокойния, цивилен живот, вероятно бивш военен, Патерсън има огромна колекция стихосбирки на американски класици в гаража си и когато не е на работа, опитва да претвори безславното си ежедневие в стихове, които пише в малък тефтер и няма намерението да издаде.

На пръв поглед поезията, която Патерсън създава, е повърхностна и необмислена – под носа на зрителя като в постмодерен пърформанс, върху екрана със стандартен почерк, се списва някакъв текст. Стихотворението е за кутия кибритени клечки, която героят забелязва, докато закусва една сутрин. Патерсън преоткрива метафората, правейки връзка между клечката кибрит, нейният пламък и любовта към съпругата си. Подобно на Сафо в „Любовна болка“ и той изгаря от любов, само че този път, векове след Архаиката, виждаме гледната точка на съпруга.

В стиховете си Патерсън минава еволюционния път на поезията изобщо, но да говорим, че е творец, поне в първата половина на филма, би било пресилено. Той разбира, че е автор на стихове едва тогава, когато се среща с други поети – първо с момичето, което му чете стиховете си, а след това и с японския турист, който му подарява празна тетрадка (след като кучето на Патерсън вече е разкъсало на парчета тефтера му, заличавайки всички написани там текстове). Инициацията на поета, породила генезиса на твореца, се осъществява чрез унищожаване на сега съществуващия Космос, на стария Патерсън, на начинът, по който той мисли, в условията на цикличното време, на спрялото време в малкия американски град.

Стартиране от точка нула. (Коледарите, завърнали се от изгнанието си извън селото, преминали инициацията си, са вече мъже.) Дали този „нов” Патерсън, прероден като поет, ще има самочувствието на автор, ще излезе от лъжата на постмодернизма и ще поеме отговорност за евентуалните си бъдещи текстове? Ще влезе в общение с други творци, ще послуша жена си и ще ги издаде в книга, ще си намери читатели? А може би змията ще захапе опашката си и цикълът ще се повтори, разкривайки пагубната истина за живота на Патерсън – на малкия, смазан от войната човек, който отново ще се затрупа с текстове, които никой няма да прочете, а самият той безславно ще изчезне, изяден от кучето си, раздробен на парчета, заедно с поредната тетрадка стихове?

А може би Патерсън вече е преживял инициация, още по времето, в което е бил войник и се е върнал като поет, оженил се е, създал е дом. Хвърлил е щита си, подобно Архилох или се е бил достойно и е оцелял? Може би цялата случка с кучето е била само суров житейски урок за това какво е основното качество на поета – не скромността, не общението с други творци или оповестяването на всеки написан текст, а вътрешното убеждение, че имаш какво да споделиш със света и го казваш така, както никой друг преди теб не би се престрашил да го каже.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017