‒ Лека нощ, Лили – тихо продума Майстора. Очите му се напълниха със сълзи и той разбра, че е време да си ляга. Иначе щеше да я събуди, а тя не трябваше да го гледа как плаче – това я разстройваше още повече. Той устоя на изкушението да отвори витрината и тихо се оттегли. Отиде в малката си стаичка на горния етаж и заспа.
В това време една ниска фигура, загърната в дрипи, крачеше по улицата, без чадър в проливния дъжд. Човекът се спря под навеса точно срещу ателието на Майстора, за да не подгизне съвсем. Трябваше час по-скоро да се прибере, защото щеше да измръзне. А пък и го чакаха да предаде взетото.
Поредната мълния проблясна и нещо отсреща привлече погледа му. Нещо тънко, синьо и блестящо. Последва оглушителен тътен и след него втора мълния. Пак тънко, синьо, светещо и много примамливо. Беше зад стъклото. Трябваше да го разгледа. Пороят се усилваше, но какво толкова, и без това нямаше как да се намокри повече. Изправи се бавно и тръгна към магазинчето отсреща. Очертанията на фигурата се оформяха в ритъма на стъпките му. Намираше се над нивото на очите му, долу беше тънка, горе също, а по средата обемиста. Лъщеше. Беше изложена на витрината на малко ателие за изработка на кукли. В нея имаше десетки различни по форма, размер и цвят кукли, всяка от които гледаше право в минувача. Всяка като че ли искаше да му каже нещо. Той ги обходи бързо с поглед и след като нито една (въпреки естетическите си качества) не му хвана окото, погледна нагоре. Там стоеше тя, на пиедестал. Не е била видение. Толкова истинска и толкова близо, че не е за вярване, мислеше си той. Единствена по рода си, тя се открояваше на фона на всички парцалени, гумени и дървени кукли, струпани на пода на витрината. Как не я беше видял по-рано? Живееше в града от месеци, кръстосваше улиците денонощно, забелязаваше всичи красиви и ценни неща, но това точно му бе убягнало. Свали качулката си, изправи се на пръсти и допря малките си ръце и нос в студеното, мокро стъкло. Кафявите му очи бяха хипнотизирани от нея.
Поредната мълния го извади от унеса и той побягна. Много закъсняваше.
‒ Какво беше това? – провикна се куклата Силви, висока и стройна красавица с лунички по лицето.
‒ Нещо грозно – отговори й Филип, нейният ухажор, първенец по красота сред куклите.
‒ Вие сте отвратителни – скара се Лулу. ‒ Това беше най-обикновено дете.
Настана същински кошер във витрината.
‒ Дете?! – с насмешка казаха някои и се спогледаха.
‒ Децата не са такива – каза с пискливия си глас Фани.
‒ Има ги всякакви ‒ красиви, чисти, спретнати, но има и грозни, слаби, клющави, с гърбави носове, като това.
‒ Не съм ги забелязала – отвърна Фани и започна да оправя косите си от прежда, гледайки се в стъклото.
‒ Няма и да ги забележиш – изкрещя с гърлен глас Оли, дендито на групата, облечен в черен смокинг, с червена роза на ревера си. – Ти виждаш само децата, които се интересуват от теб.
‒ Ти сякаш не си същия – нахвърли се към него русият и синеок Ив.
Това стигаше, за да избухне скандалът. Не че куклите имаха за какво да спорят. Главно за това кое дете коя кукла е загледало и коя щеше да си тръгне най-скоро. Така че след малко всичко утихна и започна забавата.
Вечерта беше времето на куклите. През деня те слушаха и наблюдаваха всичко кротко без да мърдат. Но когато нощта се спуснеше и Майстора отиваше да спи всички се събуждаха и започваха да се веселят. Лоти пееше, тримата музиканти, които вървяха в комплект, свиреха, а останалите танцуваха до откат. Някои дори се късаха и се налагаше на сутринта да бъдат зашити.
Вини нямаше желание да се весели. На него не му прилягаше да танцува ‒ не биваше да се смесва с простолюдието, от което не съзнаваше, че е част. Целият беше жълт, с черна и къдрава коса, а сините му очи блестяха. В ръката си държеше слънчеви очила, които обичаше да размахва щом се разсърди, а това ставаше средно на всеки пет минути. Всички го харесваха, но той тях не. Докато другите се веселяха, той се излягаше на възглавницата си и ги наблюдаваше.
Песента спря и всички решиха да си починат. Вини погледна нагоре.
Тя ги наблюдаваше. Пак. С онова изражение, което не разбираха и не харесваха. Идеалният момент, помисли си красавецът.
‒ Ей, познайте какво. Искате ли да ви кажа на кого му излезе късметът днес?
„Да ти излезе късметът“ – така се казваше, когато някое дете прояви интерес към теб. Това означаваше, че някой вече те обича и иска да заспива в прегръдките ти.
‒ Да, на Лулу – провикна се някой и погледна червенокосата хубавелка, на чийто врат висеше надпис, който казваше, че вече не се продава.
‒ Не, глупако – отвърна Вини и посочи с пръст нагоре. Всички впериха поглед в Лили. Тя ги гледаше с интерес. Дали не беше време да помоли някой да й подаде ръка, за да отиде при тях? Никой не разбираше. По лицата на някои дори се изписа страх. – Какво сте зяпнали?! Не видяхте оня дрипльо как се лепна за стъклото?
Последвалият смях, писклив и висок, едва не спука стъклото на витрината. Куклите попадаха по земята и се хванаха за коремите, някои дори започнаха да скандират името на жълтия шегаджия, който носеше хумора в душата си.
Лили ги гледаше без да продума. Сапфирите на лицето й се молеха на десетките лица долу, но нито едно от тях не чуваше. Когато разбра, че смехът няма да стихне, тя обърна глава назад, доколкото тялото й позволяваше, и затвори очи.
‒ О, не, край! – едва успя да каже Силви – Ей сега я обидихме!
Нов всеобщ и ритмичен пристъп последва. Сякаш шегите даваха енергия на всички.
‒ Лили, недей да се сърдиш. Я виж какъв обожател си имаш. Толкова си красива, само най-красивите момчета те заглеждат.
‒ Вие сте отвратителни създанния. Пълни глупаци. Как не разбирате? Вижте я колко е специална. Та тя е от стъкло!
‒ „Стъклената Лили“, можем така да я наричаме. Куклата на куклите.
‒ Стъклената?! По-скоро дървената! Статуетката на статуетките!
‒ Спрете! – опита се да ги надвика Лулу. – Ще се сбръчкам от смях! Моето момиче няма да ме иска, ако ме завари такава на сутринта.
‒ Стига де! – прегърна я през рамо Боби. – Това ти е последна вечер, трябва да се веселиш. Ей, Лили! Лили….
Тя се опитваше да не ги слуша. Стоеше с наведена глава и затворени очи и си мислеше за своя създател, който спеше непробудно на горния етаж.
‒ Лили, искам да ти кажа нещо.
Може би трябваше все пак да ги погледне? Поне от възпитание. Сигурно този път щяха да й кажат нешо хубаво.
‒ Да? – каза с нежния си глас.
‒ Я ни кажи, по-скоро молим те да ни покажеш понеже си балерина, какви движения знаеш?
Тук вече куклите започнаха да пищят, да се удрят в стените на витрината, да се прескачат, а накрая застанаха в балетни пози и започнаха да имитират малкото движения, които Лили можеше да прави. Материалът й не позволяваше повече.
‒ Не така. По-кратки и бавни са движенията. Като на някоя грохнала старица! – поправяше ги Вини.
Това беше повече отколкото Лили можеше да понесе. Всички го разбраха, когато тя зае своята поза – арабеска. Краката й образуваха прав ъгъл, единият изпънат назад, а другият служеше за опора. Едната ръка сочеше назад, а другата беше протегната нагоре, и всеки момент щеше да улови нещо невидимо. Само това можеше да направи. Да заеме позата си и да чака да се уморят, за да направи онова, което правеше всяка вечер след приключване на веселбата. Не можеше да я виждат как плаче. Лили не плачеше пред другите. Тя беше много горда кукла. Трябваше да се владее, докато заспят.
Глъчката продължи няколко часа. Накрая от цялото танцуване всички толкова се умориха, че едвам застанаха както бяха подредени. Някои за пореден път се скъсаха. Всички озвучаваха витрината с диханията си ‒ бавни, отмерени, в общ и нестихващ ритъм. Тогава Лили отвори очи и се огледа наоколо. Никой не мърдаше. Тя бавно, много внимателно свали десния си крак и събра ръцете си. Една сълза се търкулна по бузата й и падна на широката рокля.
На сутринта Майстора отвори витрината и огледа своите деца.
‒ Добро утро, малка Лили – каза той и се наведе. – Немирници такива – промъмори и задели скъсаните кукли настрана, за да ги зашие.
***
Една ръка хвана момчето за рамото и така го разтресе, че той извика.
‒ Къде беше снощи? – изкрещя мъжът и го зашлеви. Главата на малкия се удари в дървения под и той побягна към ъгъла на стаята. Но мъжът беше бърз и силен и го сграбчи за ризата. – Отговаряй, глупако! Къде беше снощи! Кога се прибра?
‒ Валеше дъжд… – запелтечи детето. Носовете им почти се докосваха. Погледът на мъжа ясно казваше как ще завърши сцената. – Трябваше да се скрия докато утихне. Но никой не ме видя, честен съм. Никой не ме видя.
‒ Млъквай! Какво се обясняваш! Никой не те видял. Никой не те е видял този път! Мишка! – последва нов удар.
Виеше му се свят и от носа му течеше кръв. Но трябваше да се изправи, за да няма трети удар. Направи го. Извади кесия от джоба си и я изсипа в ръцете на мъжа. От там изпаднаха няколко златни монети, часовник, гривна, гердан и брошка. Очите на мъжа светнаха.
‒ Браво – прошепна той и за момент забрави за гнева. – Чудесно.
После го сграбчи за предницата на ризата и го разтресе.
‒ Изчезвай сега! Отивай да си вършиш работата. И довечера само да си се върнал след уговорения час.
Малкият се страхуваше от това освирепяло и грозно изражение, но не смееше да каже нищо. Стисна юмруци и се опита да намери баланса между гнева и страха.
‒ Разбрах – каза накрая и мъжът го блъсна. Той се олюля, излезе от изоставената къща и пое към града. Денят беше студен и облачен, но работата не чакаше. Довечера трябваше да се върне с повече плячка, ако искаше боят да му се размине. За щастие мъжът не видя нещата в другия джоб. Зстраховката, в случай че уловът се окажеше слаб.
Оскар беше крадец. Малък, но опитен. От онези дяволити деца, които носеха повече плам в очите си и от най-изпипаните мошеници. Животът го научи да се справя сам. Оцеляваше във всякакви условия и можеше да се измъкне и от най-нажежените ситуации. Улицата беше негов дом и учител. Там всичко можеше да се види. Жилаво дете беше той ‒ продукт на самия себе си. Родители нямаше и разчиташе на своя тартор да му осигурява покрив над главата и дневната дажба храна. Покривът сменяше мястото си на всеки няколко месеца, защото все ги хващаха. Нямаше как да е другояче. Когато на жените започнат да им изчезват бижута всеки ден някой се усъмнява и почва да души. Накря все се стигаше до изсоставените постройки и те трябваше да отидат в следващото градче. Мъжът не си цапаше ръцете. Оскар вършеше работата. Това му бе задължение. Крадеше навсякъде. На площада, в магазините, или направо влизаше по домовете на хората. Любими му бяха предметите в синьо. Винаги избираше сините неща пред златните. Не знаеше защо, любим цвят просто. Добре, че беше малък и пъргав и можеше да се промъква навсякъде.
Оскар обичаше дните. Тогава мислеше само за едно – как да открадне поредния предмет. Крадеше бързо, за да на няма време за друго. Защото другото беше само едно – гневът. Когато не крадеше, се гневеше. На себе си, на света, на онзи, който всеки ден го пребиваше. Но не и през деня, тогава имаше цел. Нали знаете, като имаш да вършиш нещо важно, не си мислиш откъде изгрява слънцето. Освен това през деня имаше много хора навън, всичките различни. Харесваше му да ги гледа. Обикновено по обяд си открадваше някой плод от сергията и го ядеше на площада. Никой не го забелязваше. Всички бяха толкова улисани в задачите си, че кой би обърнал внимание на детето, което седи на фонтана. Имаше десетки други деца, така че още едно не правеше никаква разлика. Оскар обичаше да наблюдава и тях. Всеки ден се събираха на голяма тайфа, гонеха се, смееха се, скачаха във фонтана, пееха и крещяха. Той нямаше време за тези неща. Той винаги имаше работа за вършене. Понякога му се искаше да е като тях ‒ свободен и весел. Но знаеше, че не може. Съзнаваше, че на различните деца са дадени различни неща. На него беше дадено да краде, не да яде. Затова рядко се натъжаваше при вида на другите момчета, които вечер заспиваха в прегръдките на майките си.
Оскар вече не вярваше в красотата. Преди, когато беше по-малък, намираше утеха във всичко красиво, но с времето загуби усета си за тези неща. Те ставаха все по-голяма рядкост и накрая изчезнаха съвсем. Той се отказа да ги търси. Но снощи нещо в него се пречупи. Куклата го върна към онези първи спомени, когато всичко беше хубаво и цветно. Трябваше да я види отново и имаше план как да го направи. Все пак имаше завиден резерв, значи можеше да си даде почивка заради нея поне днес.
Тя отново беше там. Държеше се само на единия си дълъг и тънък крак, другият беше във въздуха, с изпънат врат, прибрана на кок коса, разперени ръце и дълга къса рокля. Не виждаше хубаво чертите не лицето й, но знаеше, че очите й са сини. Можеше за всичко да се заблуди, но е и за синьото. Седна на тротоара, впери поглед в Лили и светът отново стана хубав. С балерината всичко придобиваше нови нюанси.
И му се прийска да ги хванат. За да остане винаги близо до нея.
***
‒ Добър ден, мадам – поздрави с усмивка Майстора. Жената беше от знатните, с червена тясна рокля и голяма шапка, под която се подаваха златисти къдрици. – С какво мога да ви помогна? А… Ясно – засмя се той, когато подир нея влезе малкото момиче.
‒ Искам да купя кукла за малката ми принцеса. Наближава осмият й рожден ден.
Момиченцето започна да се разхожда в малкото пространство, а Майстора я наблюдаваше. Тя се движеше със завидна за възрастта си елегантност и само погалваше куклите, които й допаднеха. Минаха няколко минути и мъжът се усмихна:
‒ Искате ли да ви помогна, млада госпожице? – отговор не последва. – Виждам, че се колебаете.
‒ Няма нищо трудно ‒ намеси се майката – просто си харесай някоя кукла и ще я купим.
‒ Не е така – отвърна Майстора и се обърна към момичето. – Имам точно каквото търсите. Почакайте.
Той отиде до витрината и свали Лили от пиедестала. Постави я на тезгяха и каза:
‒ Това е Лили. Мисля, че тя е твоята кукла.
Майката погледна стъклената фигура и се озадачи. Изборът на собственика не й допадна. Момиченцето се приближи и докосна Лили с малката си ръка. Майстора се наведе и й каза:
‒ Всяка кукла има своя единствен притежател, който я открива и става неин най-добър приятел.
Детето го погледна с празен поглед, огледа Лили, а после се завтече към витрината. Грабна куклата Ив и я бутна в ръцете на майка си.
‒ Искам я!
‒ Чудесно.
‒ Но, госпожо – започна Майстора обезпокоен – Сигурни ли сте? Тази кукла е точно за дъщеря ви.
‒ Не! – викна малкото момиче и притисна Ив до себе си. – Това е моята кукла. Каква е тази статуя?
‒ Но, моля ви, това не е статуя, а съвсем истинска кукла. Казвам ви, тя има специални сили. Не е като другите кукли.
‒ Какво й е специалното? – възкликна момичето. – Дори не прилича на кукла. Това е статуя. Как да си играя с нея? Вижте тази тук. – и тя размаха Ив във въздуха, после започна да си играе с нея. – Вижте колко е гъвкава. Може да прави всичко. Може да скача, да пада, да танцува ‒ всичко.
Пленена от чара на парцалената кукла, момичето започна да се разхожда с нея из ателието. Вече влизаше в своя въображаем свят, в който Ив диктуваше правилата. Майсторър се втренчи в двете.
‒ Извинете… Извинете. Колко струва? – майката го върна в реалността. – Всичко наред ли е?
‒ Да, да, моля за извинение – каза мъжът и побърза да върне ресто.
‒ Добра изработка – жената посочи Лили.
‒ Недостатъчно добра за малката…
‒ Дариа.
‒ За Дариа – усмихна се той. Все пак и Ив беше негова дъщеря.
‒ Искам да й купя кукла, не статуетка – отговори жената и не след дълго двете излязоха с широки усмивки от ателието.
Майстора въздъхна и се наведе над любимото си творение.
‒ Прости ми, Лили.
А вечерта, след като заключи, отнесе куклата в задната стаичка. За нея трябваше да се полагат грижи. Тя го заслужаваше. Взе кърпата и започна да я прокарва внимателно по извивките й. Плачеше всеки път.
Майстора нямаше семейство и куклите бяха негови деца. Единствените му приятели. Техният създател знаеше една малка тайна, за която клиентите не подозираха – куклите можеха да говорят. Не само неговите, а всички кукли по света имаха свои собствени животи, души, тела, болки и радости. Хората никога не разбираха това и просто ги купуваха, за да си играят децата им докато са малки, а след това ги захвърляха в прашните сандъци.
‒ Съжалявам за днес – пророни той.
Лили избухна в плач и го погледна с влажните си очи. Очите, които нищо не разбираха и бяха винаги чисти.
‒ Защо го направи, Майсторе? Знаеш какви са децата. Не се ли умори да ме предлагаш? Аз няма да бъда купена никога. Не разбираш ли, с мен няма какво да се прави. Аз не съм кукла. Това ми казват всички.
‒ Не говори така, любима моя. Ти просто си различна. Знаеш своята сила, нали? Казвал съм ти милион пъти.
Не можеше да я обвинява, че не вярва. Все пак стоеше на витрината от толкова години.
‒ И какво от това? Каква полза от силата ми, когато никой не я вижда.
‒ Моля те, повярвай ми, твоят купувач е някъде и те търси. Ще дойде. Постой още малко отпред. Не ме карай да те прибирам.
‒ Децата са жестоки. Те имат очи само за парцалените кукли. Разбирам ги. Аз толкова лесно се чупя. Балерина съм, но стъклото не ми позволява да се движа. Аз съм пари хвърлени на вятъра. Ще спечелиш повече, ако освободиш пиедестала.
Майстора я хвана за подложката и я завъртя.
‒ Какво ти се е случило? – попита той, когато забеляза пукнатината на гърба й.
Тя замълча.
‒ Те танцуват всяка вечер… Толкова много исках да приличам на тях поне за миг. Не можах.
Майстора за пръв път в живота си се предаде. Нямаше какво повече да направи. Искаше да я накара да повярва, че всяка кула е създадена, защото някъде някой има нужда от нея. Куклите бяха най-добрите приятели на децата. За всяко едно си имаше предназначена кукла. Това беше тяхната магия. Понякога двете души бързо се намираха, но понякога трябваше да мине повече време. При Лили нещо се беше объркало. Вече години наред никой е проявяваше интерес към нея. Децата мислеха, че е просто украшение. Оценяваха красотата й, но никое не я искаше сред играчките си.
И за двамата ситуацията беше непоносима. Не след дълго Майстора приключи с полирането и я върна на пиедестала.
‒ Бях млад и глупав. Много глупав. Исках просто да създам най-красивата кукла…
Погледна навън и разпозна детето, което в последните дни прекарваше часове на отсрещния тротоар без да прави нищо. Понякога Майстора го гледаше и правеше хипотези за живота му. Не разбираше коя майка ще пусне детето си да стои навън в този късен час.
***
‒ Ив си тръгна – каза Вини на Силви. – Излезе й късметът. Сега тук е някак празно. Нищо, скоро ще дойде следваща. Той вече я шие.
Двамата бяха единствените будни след веселбата тази вечер. Всички кукли лежаха една през друга и хъркаха.
‒ Какво правиш? – попита той. Силви оправяше пеперудата, залепена на рамото, й и не отговори веднага.
‒ Мисля си за нея – и тя посочи пиедестала.
‒ Какво за нея?
‒ Защо не я харесваме?
И двамата си задаваха въпроси, чиито отговори знаеха. Минаха минути преди някой от тях да проговори.
‒ Всички я харесваме ‒ рече спокойно Силви. – Но не можем да я разберем. Ние сме като хората – когато не разбираме нещо се обръщаме против него и го обиждаме. Така имаме усещането, че сме по-силни.
‒ Недоумявам, защо никой не я иска – призна си Вини. – Не мога да повярвам, че го казвам, но тя е най-красивата от всички нас.
‒ В това е проблемът – отговори Силви. – Те нямат очи за красотата. Виждал ли си Майстора да полира някого от нас? Не, ние нямаме нужда от това, но тя има. Хората не искат да полагат специални грижи. Ние сме много по-лесни за поддръжка и доставяме повече удоволствие. А те живеят за удоволствието без значение колко е краткотрайно. Един ден всички ние ще се скъсаме. Но не и тя. Ако я пазят, винаги ще е красива.
‒ Никое дете не е пожелало да я гледа достатъчно дълго, за да види магията й.
***
Оскар стоеше на средата на стаята и не знаеше как да постъпи. Наоколо цареше пълен хаос. Малкото останали изтърбушени мебели бяха преобърнати, нявсякъде имаше разпиляни лъскави предмети в различни цветове, счупени стъкла, а през счупения прозорец нахлуваше зимният вятър. Нямаше и следа от мъжа. Но безпорядъкът подсказваше ясно – беше си тръгнал. Сам. Станало е бързо. Явно са го открили. Отишъл си е без да мисли за своя слуга, който беше събирал всичко, което сега проблясваше на лунните лъчи. Нормално – когато животът ти е застрашен, не му мислиш много – гледаш да си спасяваш кожата. Това и беше направил.
А сега накъде? През зимата. Нямаше нищо по-лошо от зимата. Нито един бой не можеше да се сравни със студа, който беше навсякъде – в монетите до бедрото му, между дрехите, в паветата на улицата, в пръстите и в главата му. Като те удрарят, поне ти става топло там, където са те ударили. Толкова искаше сега някой да го удари, за да не усеща ужасния студ, от който не можеше да се скрие дори в порутената къща.
И в хаоса Оскар разбра къде ще отиде. Вече можеше да направи всичко. Дори ако всичко се окажеше едно единствено нещо, и дори то да беше последното. Сега беше свободен. Имаше само едно желание ‒ да отиде при Лили. Стъклената кукла, която му върна вярата в света и надеждата, че той няма да прекара живота си в крадене. Щом на света имаше творения като Лили, значи и той можеше да бъде като другите деца. При куклата всичко винаги ще е наред, при нея нямаше студ.
Тази нощ улицата беше различна. Промяната се усещаше във въздуха. Всичко тънеше в мрак, само силуетът й сияеше на фона на тази картина. Изведнъж хлопването на врата наруши покоя наоколо. Това хлопване казваше повече и от най-силния глас на света. Оскар знаеше откъде идва, затова без да мисли се устреми натам. Забрави за студа, и че някой може да го види, и застана по средата на улицата. Вратата наистина беше отворена. А прозорецът на втория етаж светеше. Старецът още не си беше легнал. Можеше всеки момент да слезе. Сега или никога.
Отблизо беше още по-красива. Краката й бяха толкова тънки, че не можеше да повярва, че се държи само на единия от тях. Това беше неговата кукла. Последната му плячка. Без повече кражби, ако ще и да умре от глад. Но вече и глад няма да има, нали тя ще е с него. Нищо лошо нямаше да му се случи от мига, в който я получи. Някаква енегия, която излъчваха сапфирите на лицето й му даваха надежда, че всичко ще се оправи. Те обещаваха да дадат цялата любов на света. Тези сапфири молеха да бъдат откраднати.
Само след минути всичко наоколо беше както обикновено.
‒ Довиждане, моя малка Лили.
***
В къщата вече нямаше студ и безпорядък, нямаше счупени прозорци и разпилени вещи. Там бяха само Оскар и Лили. Двамата лежаха прегърнати и се наслаждаваха на топлата нощ. За първи път от месеци лицето на Оскар придоби цвят и устните му порозовяха. За първа нощ нито един от двамата не плачеше. От утре животът щеше да е приказка. Всяка кукла имаше един единствен притежател. Лили намери своя и вече нищо не можеше да я нарани. Всички пукнатини и парцалени кукли загубиха смисъл. Важна беше само любовта на едно дете, което крадеше просто защото нямаше майка с червена рокля. Детето, което искаше да има красиви неща около себе си. Това беше, вече всичко ще е наред и всички ще са в безопасност. И от утре плодовете ще бъдат по-сладки и няма да имат значение нито куклите в ателието, нито децата, които се гонят по площада.
Само ако палтото на Оскар нямаше толкова много дупки. Само ако Лили нямаше пукнатина на гърба. Само ако нощта не беше толкова студена…
КРАЙ
списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017