Ауспициум
Гълъб се блъсна в главата ми.
Бял гълъб.
Летеше от дясно наляво,
пред мен.
Удари ме с гърдите си.
Внимателно
подмина и погледна ме
да види как съм.
Добре бях.
Добро знамение!
Вярно, по-добре да бе
орел!
Орел, понесъл
в ноктите змия –
съвсем забележително!
Да, но добре, че
не беше врана!
Черна врана.
Да лети от ляво
надясно и
зад мен!…
На щастие е!
Дали да не ѝ кажа
вече?
Или да си помисля
да ѝ кажа?
Или пък
да помечтая как ѝ
казвам?
Дали да ѝ призная всичко?
Днес ли?
Не! Беше само гълъб.
Вярно, бял гълъб!
И от дясно наляво…
Но кога ли пък ще ме
удари орел?!
Ще ѝ кажа!
Поне ще си помисля
как ѝ казвам.
Как й казвам всичко!
Но не днес.
Не!
Беше само гълъб все пак.
Израстване на Ада
На ниско ниво на развитие,
едва начеващи по духовните пътища,
въртим се из животите
и чудим се какво да правим, заключени
в обемите на твърдата материя,
бавни и раними.
Това е Адът ни.
Не си струва да се надяваме на друг.
Ще трябва да израснем този,
да го изпълним, да го надживеем,
за да заслужим нещо повече.
Да му простим,
да си простим и да прощаваме,
за да запазим
в хармония нещата във Вселената.
И щом, израствайки полека
в инертната материя на Ада,
подмятани в полярности,
измъчвани от благи демони,
разкъсвани в желания,
все пак красивото душите ни изпълва –
какъв би бил, се питам,
възможният ни Рай?
Лодка
Оскъдна зимна утрин. Сред морските простори,
извила влажно тяло и легнала встрани,
ругае с тихи думи, и с волята ми спори
пробита стара лодка. Безсмислени вълни
ръцете ми извикват. И в опит за посока
греблата изкривени държат в самия край,
разпорвайки водите ту плитко, ту дълбоко –
несръчно харакири на странен самурай.
Проклятия насищат околната Вселена.
Копняла несъзнато невиждани страни,
но в своя бяг случаен с юздите укротена,
обидената лодка се дърпа и върти.
От дълго време носещ света на раменете,
все някак го удържам при всеки нов завой
с изтръпналите пръсти… Встрани от бреговете
по странен начин глезя душата си с покой.
Притихнали стихии надничат постепенно
в старанията резки на странната борба.
За кратък миг помръдват, но тихо и смутено –
родители, стаени над палави деца.
А лодката упорства пътеки да избира
и сякаш през водите я води Посейдон
в течения дълбоки. Аз всячески я спирам,
а всъщност тя ме води в мечтания си дом –
на дъното, сред меки, пикантни водорасли,
където философстват, излегнати встрани,
удавници щастливи, добри и безопасни.
Препили от вината на мътните води.
Индра и Анубис
Не беше куче.
Дете беше.
Помръдна под кашоните до кофата.
Кой си ти? – попитах.
Момче съм, каза, живея тук.
А беше малък.
Подадох му кайсия.
А майка ти къде е?
Днес ти си майка ми, отвърна.
Но аз съм мъж (упорствах,
уверено донякъде).
Щом храниш ме и ме обичаш –
майка си!
Аз имам много майки, каза,
а твоето сърце добро е,
макар и твърдо.
А тук ли спиш, запитах,
щастлив ли си?
Усмихна се.
Аз имам всичко, кимна,
и нищо за изгубване.
Щастлив съм повече от теб,
не зная страховете ти.
С това ли тук, посочих.
Кашон си имам. И кайсия.
И майка.
Какво да пожелая още, каза.
Не е голям, но мъдър е,
помислих.
Усмихнах се и аз. Подминах.
Навярно е самият Индра,
дошъл отново? Предположих.
Не го прибрах при себе си.
А беше малък.
Извиках кучето от пътя
да го нахраня в двора.
Приличаше ми на Анубис.
списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017