Пламен Пенев – In memoriam. 1972–2016, Ивайло Иванов

by New Social PoetryNo Comments

 

…

Останаха ни толкова недоизречени неща, невъзможни в този беден, временен свят, в който ни срещна провидението. И сигурно винаги е така с извънвременните, извънредни приятелства, оставащи неизменно недовършени в орбитата си между животите и световете. Така е наредено и промислено!… Мащабните духове, прехождайки през живота, го разширяват, сгъстяват и душевно осмислят, а когато си тръгват, отварят големи прозорци между световете… Можеше ли да е иначе и пропуснем идващите мигове, да не отпиваме от тези чаши? Не знаем, не ни е дадено да видим и знаем! Поместени в дните ни, стоим (сякаш неизменни) и неусетно, постепенно се преместваме, изместват ни сферите на сънуваните дела, обстоятелства; – и тъй навярно състояващи се ние в себе си и в отредените бродещи/изброждани от нас пространства. И сякаш само допрели смисъла със стоплящите, непроменени, сгъстени мигове от светлина – на образи, души на места, с книги и приятелства – неусетно и властно, постепенно сме станали светлина и светли бродни сенки, когато прехождаме повече в мислеща/спомняща си памет. Нишките на дните се изплитат, слънцето ги доизрича и пронизва с невидимия си смисъл, а ние сме още тук и си спомняме, дишайки, само си спомняме вече за надничането в най-живото младенческо минало, (което е истинския ни живот). И предполагаме с бледнеещи надежди за онова, което ще бъде, спуснало невидим, прозрачен мост във все по-ясното наше живеене, изяснило се вече в откровено инобитие, а преди, тогава, примамило ни хитроумно в себе си, било само чисто, бистро вдъхновение – като приятелство, писане, говорене, вяра – в храмове, небеса, корени!…

Колко дълго в унесните си безкрайни разговори (из битийните и литературни 90-те) сме извървявали и привършвали в диалози старите и нови улици из Търново, бродейки в думите и през онази чиста вдаденост, присъща само на чистите и едновременно млади души и хора. И после, спрели се, останали на някой ъгъл, из тези стари и нови улици, сме чували през гласовете ни, в упование, нескончаемите, флуидни движения на идващите свръхреални времепространства от поетичното, подемащи и носещи ни; и неусещащи зимния студ, нечуващи нищо тогава от ветровете, освен тези вътрешни движения и значения на гласове и течения, подели, понасящи, отнесли ни из дебрите на някакво, вече само тяхно (и наше), съкровено служене на словото и мелодиите в мислещите ни сърца. Останали сме там, вградени, подобно ветрове, рецитиращи стихове, талази, течения от стихове; чувам гласът му как подема, подобно лироепически слог на антична омирова поема, с орфическо звучене, тези нескончаеми лирически редове, (в половин час, един час) неспирни редици; изпридащи тогава, тук, сега и после, завинаги, тъканите на нашите невидими стълбици от лирическото, субективно и жестоко надвременно, обективизиращо, архивиращо ни, още тогава (но скрито), а вече, днес, явно – жестоко и изящно красиво!…

После вървим из годините и мълчахме, изричахме, приятелите, ние, той и аз – из улиците на крайречния град или по слушащите ни калдъръмени улици на Търновград и през космичните наши места – говорещи, плетящи същата тъкан, онази първоначалната и изначална, облечени с усета за онова мъжко, никога недоизречимо приятелство, което мълчейки говори, смирило се в усета за постоянна и непосилна недоизреченост, несподеленост. Навярно това е мултиплицирано, видоизменено, израснало и все същото, онова, младенчески чисто, вярно, неизменно-несломимо приятелство… След това се нижат есенните цветове и бистрота на въздуха, мислите, всеобемащите чувства и пак мълвящи, свръхмерни приятелски несподелености на нашите единни стъпки, успоредни рамене и стаени, улегнали, пресичащи се подобно топли лъчи, приятелски думи на говорещите ни мълчания и наши гласове, които казват всичко; останали и необратими, там, из улиците на Арбанаси, в онази мека, топла утринна есен; с ръцете му, серафимовски (по Йовков) естествено придържащи хляба и кафето с утринния ни (оня многолетен наш) разговор… После, хората, бяхме под стаения, притискащ, предсрутващ се свод. Видях… видях го… през светлината и слънцето, които тогава не значеха нищо, с премрежените невиждащи очи на деня първи (юни), когато успокоен спеше, засънувал вечно отсамното, преминал в сетнешната си друга вечност през невидимата граница на тукашното житейско свое, мощно, безусловно искрящо творческо живеене. И после, подобно скала – натежалото слънчево небе, като пред откъртване, в нямата равнина, накрай градските очертания, сред шептящите треви и под тях пръстта – в онази няма равнина, поставила се между тежко зелени, масивно-големи планински възвишения… У него беше религиозно съдбовно, съзнателно носено, компресираното усещане за забързано вътрешно време, ореалностено в усета му за потребно ускорено живеене и съдбовно осезаеми идващи граници (синдромът Висоцки). Което също и като определящ маркер за голямо изкуство и лично вричане, дори трагична обреченост, от това поместване неизменно в лимитираното време, висящо, просвистяващо в годините покрай сетивата и интуициите на човека, че трябва да бърза, едновременно ситуиран оперативно-екзистенциално в някакъв свой автономен хронотоп, през който с тъгата на отдадения обречено наблюдава, пропускайки потоците на живия живот; за да провиди и съгради другия, извънвременен, който му нашепват Провидението и Отеца! И време за друга орбита в тази тясна божествено очертана пътека пред извисената душа няма. Останало й е само да е вярна и с пестеливите жестове, движения на провиждащия да я следва, без остатък! Жестоко и възвишено красиво, друга пътека тук няма! И поради това изкуството и словото тук са сюблимни и единствено възможни като храм, животът като сакрализирано свещенодействие и трансцендиране на реалността в метафизиращата я идея за нещото, едновременно физически отелесено и надвременно!…

От строгите закони на поколенческото не можем да излезем, от обединилите ни по произход и творчески приятелски живот участи!… Можеше ли да е иначе, можехме ли да избегнем лошото, тогава, преди, сега? Не знаем, никой от нас, все още отсамните, не знае!… А и такива изначално-свръхмерни, „несвоевременни” творчески/творящи души не са нито сводими към логичните и конвенционални битиета, нито принадлежат (изобщо някога) на техните профанни траектории, привидна смисленост и буквална автоимунност, тръгнала и стигаща само до „трезвомислието” с преходната му нарцистична природа, вплетена от нанизите на отмиращи съображения, която да диктува у тях каквото и да е повседневно, обличащо приличния външен вид на имитативна човешко-творческа екзистенция. А всичко тук е, без остатък, по произход и рождение сгъстено, прегърнато одобрително предрожденно от имунизираната сакрализираща свръхмерна сянка на духовното и словото в едно. Той не принадлежеше на нищо друго, освен на родната земя и на този лирически глас, вграден в началата на традицията, и те неделимо, одобрително, свише обединени от божествената длъжност и човешко-духовно вричане на нея. Което за приятеля ни беше всичко – начало и край, слово, житие и смисъл, снети и видени в реалното, облечени в изтънчената, смирено-аристократична деликатност на слятата още приживе душа с Божия промисъл и инобитие. А смъртта в този миг е натрошаване, сюблимна и грозно-смразяващо страховита, в обкръжаващия я привидно жив живот, съставен от дребен комформизъм, хитреене в премерения цинизъм на осъзнатия среден или беден талант на отразената негова светлина. Като този грозно-сюблимен път, без остатък, безхитростен, безсребърен, е навярно единственият възможен преход към надвременното, която е в същността си съдбата на поета Ивайло Иванов, на големите поети, оставащи над времената, в другото (тяхно) време.

…И впоследствие разпознаваме реминисценции на Далчев, които той и мъдростта на духа му ползва като иманентно свои и вписал/вписали го вторично в/към непреходните орбити на традицията. Което е допълнителна/допълваща негова сакрализация; с негата на осъзната рефлективност от изтичащото, отиващо си време и непреходно у предходника (гледащо само през завесите на модернистката интелектуална тъга носената от бленуването непосилна непостижимост на виталистичното, автентично битие от неизречимия свят на птици, въздух, цветове, мириси, ухания)! Тук са категорично и дебеляновските тоналности с почти нечовешката им непосилна безприютност, с тяхната трагична обреченост/вричане, осезание за драматична, аристократично-стаена обжареност в нежно-изящното си, наметнато с красива трагична тъга – „да приласкаем всички скръбни и нещастни” – обвили, очуднили позлатено талантливо неговата поетичност. Ивайло е и там, и в онази унесно-носеща лирическия глас мощно-изящна виталистична поетичност, с която е обозрима традицията у В. Петров (знаково и с кръстопътната „В меката есен”). Също той е поне малко в повече обозрим, разбираем и се помества между катастрофично-мистичните творчески силуети на Вийон и Есенин. Когато мисля за неговата поетичност, виждам как тя тръгва от етично-духовното, подчертано като смислопораждащи начала, и впоследствие достига до естетическото, което е слово и религиозно вътрешно движение в едно. Иначе казано, в раздробения ни безверен свят, той знаеше, че има неизменен смисъл в думите и през тях само съществуваше; думите като сакрализирана и окрупнена форма на най-истинен постигнат живот, на вяра, на одухотворено слово-битие и единствен намиран/следван смисъл, останал спасителен екзистенциален пристан в тези наши „последни времена”… И покрай общите ни спомени от онези 90-те на нашето творческо самопораждане, съпътствани от убежденията на критическата рецептивност, съзираме как поетичността му, пораждайки се в самата себе си, преминава и е проследима буквално в самия рисунък на знакови далчеви откъси, на фундаментални естетически образи-символи, определящи за цялата ни лирическа модерност: „Над тези стръмни стрехи от железо // и тези булеварди от асфалт // поне един път няма ли да слезе // снегът от небесата като бял и лъчезарен ангел?… // Бял сняг ще има само във градините, където са играели деца.” („Сняг”); „…Денят бе дълъг и светът – огромен, // и аз минах край хиляди неща. // Какво видях? Днес вече си не спомням. // Отслабва и тъмнее паметта.” („Равнина”); „…И ето грее слънце: ден е. // Синее стихналата вис. // Светът блести, цъфти пред мене // като старинна стъклопис…” („Ангелът на Шартър”). И изричайки в този поетичен ред фрагменти от предходника, доизговаряме самата екзистенциална съкровеност на творческото у приятеля ни. Ивайло е в тях, тръгва от самите те, езиково и идейно-философски е разбираем през самите тях. И също, поради този свой „орфически тип” автентичен лиризъм, той не е от пенчо-славейковата идейно-философско-концептуалистка творческа традиция, като допълващо завършвайки своето, е продуктивно-опосредствано диалогизиращ с нея, в дълбочина, бидейки по своему концептуален, авторефлективен, дългопаметно-модерен и едновременно дългопаметно-митологичен, пресрещащ, събрал и помирил у себе си обширната модернистка многопластова унаследеност на предходни културни пластове, векове и предписмовното, всеобемащо, неконвенционално свръхпаметно съзнание на народния певец и аеда. Неговият език е извънреден с естетическите си формообразуващи начала и върху тази извънредност е стъпила, като значещ контрапункт, битийната му невъзможност, взривяваща времепространствено-космогонично лица, субекти, а от там и прерастването й в невъзможна за триизмерния свят сюблимна метафизичност. Което е екзистенциално-творческа траектория, реално-иреална, цялостна, всеобхватна, преходно-неръкотворна – орбита и битие на това човешко-творческо вдъхновение. Временно, само в един свой миг от цялата си времева разгърнатост, пресичащо се с триизмерното, за да продължи между световете по неизменните течения на провидението…

Още в младостта ни, с дебютната книга „Хензел и Гретел”, той беше най-зрелият, първи изяснен от нашето поколение. Това са именно скрепяващите начала на онова споменато „орфическо начало”, снело го през/от трансцендентното и породило го. След което този завършен поетически език и глас – посветен, смирено вписан и блестящо ярко огласяващ/представящ в пълна мяра световните нива на „автентичния лирически канон”, с подчинената си субективност, без езиково излизане извън него, тотално подвластен, мощно му служещ, съотнесен формално-изказно и вречен лично на иреалните негови обективни отнасящи течения – подобно настроена и съвършена камбана, сакрално осветена и обвита в звъна си – оставаше само да извърви предопределеното свише триизмерно-свещено свое съществувание – в мотиви, теми, тоналности, заглавия, метафори, образи, книги. Свръхтялото на неговото творческо състояване е проследимо с мощното институционализиращо критико-есеистично говорене, съответно на ореалностения в този лирически канон институционализиращ властен поетически език. И всичко обединено, вградено органично и всевластно, от надтриизмерните енергии и благословеност на родения, предрожденно завършен, голям поет. Останалото е плавните смирени стъпки от битие в най-истинното и живо друго битие, наричано някога литературна история, иначе и повече справедливо, извисено описвано като духовни преходи из пътищата на душите – през дебрите на космичното, в пасажните стълбици /нива/ от сънуваната/сънуваща привидност на видимото, в бледнеещия здрач, събличащ ума и телата в най-зримото на невидимото. При светлеещото, искрящо окончание, „в моя край е моето начало”, достигайки до онези бленувани родни преддверия на Отеца, на който Ивайло с всеки дъх всецяло, мощно реалистично и трансцендентно, тотално служеше, докато с жестовете на скромното си служене и величаво съзнание за свещенодействие изписваше най-силните, високи и светли нива на словесните ни страници от новата ни литературна летопис!…

(1 – 3 VІ, 2016)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Стоил Рошкев – Капитализъм, брат

by New Social PoetryNo Comments

 

Парадоксално Ръселовата
Лента на Мьобиус

Млечния път, баница със сирене,
увита около конфликтността
на битието, плюшен уроборос,
омекотяващ живота на богаташите
от Божия град в главата на продавачката
на боза от чаршията в Стария град
на бутилката ми на Клайн,
от която и до днес не успявам
да отпия. Както аз си знам, да утоля
томителната си утопия
до пълномащабна притома.

 

Старият рокер

Оредялата му
дълга коса
църцори от темето
като чехловидни уши на кокершпаньол.
Гледа мило.
Някогашната му двайсетгодишна
кръвожадност е отпътувала
във вечните ловни полета
заедно с филма „Волният ездач“.
Макар резкият му фендер да е по-виртуозен,
отколкото навремето, далеч не вливат
толкова бунт в публиката
концертите му. Прилича
на Ангела Меркел,
която си прави селфи с обезоръжаващия
млад мъж от Изток Джихади Джон.
Прилича на Стария континент от есента на 2015-та
…to be continued

 

Поема за хотел
„Арпезос“ в Кърджали

Говоря за Тракия, за Перперек,
за може би 20-етажния хотел „Арпезос“.
Мухълът му ме върна повече от 15 години назад,
когато работех в Слънчев бряг и бях хванал нощния влак
за Велико Търново да отида при голямата ми
любов.
Сутринта се видяхме в зъболекарския кабинет на майка й
с изглед към река Янтра.
Янтра и нейните меандри
с извивки като усмивки.
После пътувах обратно за нощна смяна в морската дискотека.
Не бях спал повече от 50 часа, но някак издържах.
Бях на 22.
И сега като 39-годишен репортер от телевизионните новини
отразявах народен събор в Джебел… След всички скари и маанета
вечерта акустирахме с микробуса със сателитна чиния
в красивия град Кърджали. Та да се върна на близо 20-етажния
„Арпезос“.
Даже няма да проверявам в гугъл какво значи „Арпезос“.
Сигурно нещо помпозно. Но излинелия му интериор,
мокета, вратите като в общежитие в Студентски град,
безумната нужда от ремонт, миризмата на мухъл и страст,
страст, страст, ме върнаха повече от 15 години назад
към оная, отдавна имаща 2 деца.
Но не от мен.

 

Филм

Много интересно – миризмата на жега
и естествено дърво
е миризмата на старо кино.
Снобите ше кажат: осемдесетарско кино.
Правилно. Истина е.

 

Манагуа

Никарагуа, батерийо!
Приветствам те
като един Лотреамон.
Две от границите ти са грандиозните океани.
И ти си между тях – синьо електричество. В теб е роден
великият Рубен Дарио. Благодарение на него
потърсих в гугъл „Никарагуа“, а после и „Манагуа“.
Ето
колко
върховна е
силата на поетите!

Кога иначе щях да се заинтересувам от Никарагуа,
ако не ме беше насочил към теб енергичният ти
„Син“ син Рубен Дарио?
Вярно е, подслаждал съм живота си
с твоите жълти банани
с лепенката „Никарагуа“.

Но един търговец никога не може да отвори очите ти така,
да те накара да се влюбиш, както някой от поетите.
Огромна, огромна сила вилнее в поетите. Мощен ток.
Той ги люшка. И люшка хората около тях.
Затова и Платон ги изгони,
а високоволтовият Артюр
Рембо стана търговец
на банани (фигуративно казано).

 

Миризма на звезда

Прокуди ме от кичурите си,
красавице, прокуди ме.
Далече съм от звездната ти миризма,
от сладките ти нервни изблици,
размазващи
ненеобходимия ти грим,
от пиърсингите
на бесовските ти зърна.
От обицата върху фината ти геенна
[Еномовата долина] и другите
над трийсет пиърсинга;
къде ли не – пробито детство,
пробитите от вятъра найлони
в апартамента ви у „Овча купел“ 2,
наложени върху прозорците, разбити
от паветата на пощръклелите ти
ухажори, изхвърлили яда си
вместо семе в теб. А ние с теб
разтягахме синтагмата на любовта ни
по кринолина, проснат върху
кръглата ти спалня кукленска.
Снимах, няма да забравя, от горен ракурс.
Спуснатите щори бяха притъмнили ситуацията,
така че в спомените ми от ония горещини е полумрак.
После го бях гледал десетки и десетки пъти клипчето.
Бях видео дояч. Видео дояч!
Майка ти го беше видяла също,
щом разсеян веднъж й бях дал да разглежда
влюбените ни фотографии, но се направи
на ни лук яла, ни лук мирисала.
След време бяхме в Триградското ждрело.
Скарахме се. Защото първоначално
не го намерихме, бяхме объркали табелките.
Но кметът на Триград дойде…
Бяхме звъннали на телефона,
сложен на единствения билборд
в меандрите на околността: Хотел „Панорама“.
Оказа се собственост на кмета, вдигнат по европрограма.
Дойде с уазката си. Естествено и той се влюби в теб.
Щеше да ме утрепа на два пъти.
Веднъж с лоша ракия, втори път,
докато ни возеше над пропастите към връх Орлово око.
Но аз съм корав. Оцелях. Все оцелявах
покрай теб в пространството. Дори и в „Овча купел“ 2.
Но не и в колоритите на Вави-лондон. Попаднахме
там с теб с машината на времето. И ме прокуди.
Уби ме дори. Сега съм безплътен призрак.

 

Капитализъм, брат

Той кара такси.
Тя продава вечер в денонощния.
И се гушкат за по 15 минути.
Видях ги в един през нощта.
Той, белокос, бе яхнал
някакъв хладилник в магазина й,
тя гушнала се в него,
таксито му паркирано отпред.
И двамата в очакване на клиентела.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Палми Ранчев – В небето не се вижда българска пътеводна звезда

by New Social PoetryNo Comments

 

1. На 10 ноември 2016 беше първото четене на Нова социална поезия. Имаше ли събитие (ретроспективно и проспективно погледнато)?

Не помня дати дори когато са много важни за някои. Има „ нова социална поезия” защото има „стара социална поезия”, или само „социална поезия”. Коментарите в тази посока могат да стана досадни, независимо дали превъзнасят или хулят. Най-важен е талантът на авторите. Талантът приближава написаното до някаква истина. А литературата има смисъл само когато копае и в нейния рудник.

2. 10 ноември 1989 е поредният осуетен бунт в българската история. Твоята лична история на осуетяването?

И тази, както и повечето публично повтаряни и умишлено натоварени с всевъзможни значения дати, дори и представяни за особено важни, се опитвам да ги прескачам в мислите си. Осуетиха, овладяха, използваха… У нас винаги тарикатите, далавераджиите, водачите на лумпен-пролетариата, са били главни и успешно действащи лица при прехвърлянето на всякакъв вид, включително и исторически, дувари.

3. Какво може(ше) да се случи иначе? Има(ше) ли алтернатива Мирният преход?

Не мисля, че е било възможно кой знае какво да се промени. Машината на службите, които охраняваха интересите на управляващото партийното малцинство, нямаше как да бъде овладяна от стихийният ентусиазъм на хора без умения – и за управление, и за актуалната в случая социална мимикрия – и за каквото друго се сетите. По своя си начин, чрез примитивно и настъпателно насилие, беше погубен ентусиазма и надеждата за по-справедлива организация на живота ни. Друго и не можеше да се очаква от участващите в политическата масовка хора с досиета в охраняващите партийната власт служби. Техните основни умения бяха свързани със способността им да приемат нов политически цвят, да крещят най-високо и винаги да са под чучура, от който очакват да потече държавната дажба мед и масло.

4. Материалите с ниско качество, използвани в архитектурата на Мирния преход, стават все по-видими както в интериора, така и в екстериора. На какво можем да се надяваме при земетресение?

Понякога идеите изглеждат по-важни от хората, и в такива моменти времето се завихря и сякаш променя естественото си движение. Разбира се, това е илюзорно усещане. Обикновено за да се забравят по-лесно невинните жертви. А иначе, можем да се надяваме на каквото поискаме. У нас, особено надеждите, най-често са за всекидневно ползване. Искам да кажа, че в небето не се вижда българска пътеводна звезда.

5. Кое е първото нещо, което би направил (по друг начин, отколкото на 10.11.1989) при новината за земетресение?

Ако можех да върна времето, бих избягал. Това се оказва най-правилното. Катаклизмите /земетресенията/ по нашите земи имат разрушително лицемерна сила. В доста обществени сфери ирационалното се е превърнало в догма.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Мартин Костов – Метнато в пясъчника

by New Social PoetryNo Comments

 

в ръцете ти мога да падам
в тях тишината е сладка
не е студено
нито прекалено топло
за да стигаме до там
да искам да ме пускаш
недей
не ме е страх да те обичам
страхът е в думите
които като малки деца
непослушно се въртят
около езикът ми
целувките ти –
бавни
кратки сънища
разстоянието любовник
които не обичам
без теб
времето горчи
в сърцето ми
крещи
боли
и иска
още от
теб

 

кожата ти е
потна
дреха
която обожавам
да заглаждам с
устни –

по мен
чисто
няма

оставяш
следи
и там
където вече
има

 

мога
да бъда
всяка кучка
мога да
бъда теб
или някой друг
мога
когато си
най-близо
до мен
да бъда
гол
твой
и потен

мога да искам
да ме събличаш
обичаш
искаш
и облизваш
бавно и все
по-надолу

можеш
да свършиш
в устата ми
като глътка
от която
имам нужда
всеки ден

 

сърцето ми –
то е
мръсна перла –
не
не е чисто
малко е
и метнато в
пясъчника
а дали ще бъде
намерено
и дали ще може
всичката тази
гнус
да се измие
и дали
няма да бъде
счупено или
пропукано
и дали въобще
сърце е

вече
не

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Petra – Евридика

by New Social PoetryNo Comments

 

Историята на една любов
(в четири секунди и четири чаши вино)

I. Кариатида

Вървя бавно по Улицата на изкушенията. Усещам, че нощта съществува единствено, за да може блясъка на Улицата да контрастира на фона на мрака, погълнал света. Аз съм нощна пеперуда отказала се от избора си, пожертвала волята си в името на изкушенията. На блясъка.

Тук времето не съществува.
Това е страната на сънищата.
На вечността.
Тук съм жив. Притежавам светлината.

Съвършеният, студен кристал порозовява, оживява, докоснат от слънчевото сърце на виното.
Гледам през тези розови очила. Те обещават… Връщат цвета на избелелите устни. Карат кръвта да потече през мраморната кожа. Изящно падащата рокля се събужда от каменното си вцепенение…

Вятърът ми донесе букет рози и аз, с разтуптяно сърце й го поднесох. Тя се усмихна, вдъхвайки аромата и седна до мен…

II. Дегустация

Сомелиерът умело отвори бутилката.
Чашата, от тънък, почти невидим кристал, се оцвети в розово от първите капки вино. След секунда на дъното се образува малко езерце – червено като любовна магия. Светлината го целуна и от тази целувка се родиха фойерверки рубинени искри.

Погледа ми ги последва и спря в черните вълни на косите й. Повдигнах
чашата. Погледнах през прозрачността й как отражението ми се наслагва върху нейния образ. Двамата се сляхме в едно лице – нефокусирано, раздвоено тук-там, но с поразително съвпадащи очи. Зениците ни бяха като дупки, изрязани в стъклото, та ми се струваше, че виното ще потече от там.

Линията на профила й проряза лицето ми. Гледах я как се изправя и през отражението ми преминаваха меки извивки, а тя се раждаше от виното, подобно на някаква странна
Афродита-Вкханка.
Отразените лампи приличаха на звезди на фона на тъмночервено небе. Аромат на билки ме изпълни и освежаваща прохлада докосна устните ми.

Кимнах. Виното бе отлично.
Усетих лек полъх и едва доловим дъх на цветя.

Очите ми отново се спряха на съседната маса…

III. Светулки

Виното в чашата е тъмно като нощта. Слива се с нея в опияняващ коктейл.
Само луната разделя небето и виното, оставяйки перления отпечатък на дъха си върху чашата, правейки я видима и все пак нереална.

Отпиваме глътки прохладно небе. Сърцето ни, огромно, растящо, погълна земята и се разпръсна навсякъде.

Туптящи огнени късчета се носеха наоколо. Пулсираха в тревата и се заплитаха в косите ни.

IV. Кръстопът

Кърваво-червена, Лета, граничната река, изсмуква цвета от душите на преминаващите я.

Седя пред бутилката божествен еликсир.
Лета, искам да те изпия.
Не, не за да забравя, а за да се слея с душите на тези, които те прекосяват. Подобно на кит, отворил уста, филтриращ хиляди литри вода заради шепа планктон, аз ще те изпия,
защото ти отнесе частица от плътта ми. От мене, непрекосилия те.

Водите ти са копринени като косите й. Червеното, взе от устните й. Дори тялото ти, Лета, повтаря нейните извивки.
Пия от тебе. Ограбвам те, както ти грабиш. Търся…

Стоя край пътя в разредения градски мрак и гледам стоповете на колите, превърнали улицата в червена река.

След цяла вечност, светофарът отвори зеленото си око.

 

Орфей

Погледа си приковал
във светлото петно на изхода,
с душа назад към
сенките на мрака устремена,
следваше веригата от
стъпки на разкъсани надежди.
Душата си разтягаше,
превърнал я във
нишката на Ариадна.

Погледа си приковал
във светлото петно на изхода…
Очите го предадоха –
слели се със пустотата
след топяща се
прозрачно-черна сянка.

Душата му през тях избяга…

Слънцето с лъчите си го окова,
повлече го след себе си,
с душа назад към
сенките на мрака устремена…

 

Евридика

Забравен спомен за простор
затворен във утробата на мрака
следваше Сребърния Силует…
Животворни капки светлина
се стичаха в косите й.

Безпаметна сянка
следваше Сребърния Силует…
Нишките светлина
рисуващи невидимите форми
се отронваха от пръстите й,
и се отцеждаха в стъпките му.
Очите й пиеха жадно.
Животът попиваше в кожата й,
Мракът се оттичаше бавно.

Внезапен взрив
от светлина потече през очите й.
Изгори я.
До дъно.

Тъмнината нежно я прегърна.
Погълна я…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Владимир Сабоурин – Сън. Изброяване на корабите

by New Social PoetryNo Comments

 

Сънувах танкера да гние в неподвижните води
На неделния следобед навлязъл дълбоко в реката
Някъде тук големия ръждив кораб запречил с нос
Пътния възел с туловището си жп гарата кърмата му
Опираше в панелните блокове на започващия оттатък
Коловозите някогашен работнически квартал

Круизни колоси надвиснали
Над барокови пристанищни черупки
Терминални потънали в призрачна светлина
Контейнерни терминали снемане на празни танкери
От безлюдни кейови места

Сънувах да тласкат водите
На морето гордия и луд океан империята
На съдбата lux perpetua коничната сянка робски
Кораби свободно движение на стоки услуги капитали
Хора движими вещи живо карго всичко
Което щеше да стане

Гибелен сън син на нощта
Осветена като стадион

Века на просвещението апогея
На търговията с роби богатството
Води началото си от морето texim
Union économique d’état имекстраком
Етаблисман

Следва процеса на мирния преход
От абсолютистки меркантилизъм към предприемачески
Капитализъм от държавно контролираната търговия
Към свободна епохата на корпорациите борещи се
За човешки права и свободи

Първия бог хранител
На америките царевицата от сащ
С генномодифицирани бицепси от стенопис
На другаря диего върху мития бетон на силозите
В трюмовете на сухогрузите преливащи от зърно
Пълнотата на рога на изобилието осигуряваща стабилен
Център на тежестта чиста неръждаема утроба излизвана
Преди и след това с индустриални водоструйки огромен жълт
Надпис на керемиденочервено лоно no smoking товара
Изсмукван в пристанището фадрома избутва
Остатъците към хобота от ъглите
Дообиране на ръка

Но търговията с роби
Носи по-големи печалби
От тази със зърно някой се бои
Да възлезе до извора, но богатството
Води началото си от трансатлантическата триъгълна
Търговия обмен на стоки между три части на света златния
Триъгълник едно от логистичните чудеса на всички времена
Промишлени стоки основно текстил и ракия купуват
Евтина робска работна ръка продадена тя купува
Продуктите на робския труд захар кафе
Тютюн памук какао индиго

По-доходоносно дори от глобализираното соево брашно
Соевото мляко соевото сирене тофу маргарина соевия сос
Соевото кафе соевия шоколад соевия дизел соевото месо
Соевия хляб фураж за масовото отглеждане на животни
Хранителната верига се затваря

Сноп пшеница
И нож дамгата на кораба
Търговците на роби от различните велики нации
Отделните робски кораби предпочитат различни части на тялото
Този кораб слага дамгата си сноп пшеница и нож
На лявото рамо

Свободата е бунт в открито море
Неотлъчно следващи кораба акули
Скок на вярата

Зърновоз преоборудван на робски кораб
Договор за възлагане на дейности на подизпълнител
Трюм пригоден за превоз на зърно поема живото карго
Свещта гасне поради недостиг на кислород истина
Истина ви казвам ако житното зърно не умре
Остава си само ако ли умре принася
Много плод богатството водещо
Началото си от морето

Оковани по двойки
Скок на вярата път за дома
През борда решително
В гмежта от акули заедно
Колебанието на всеки един
Робство за двамата

Свободата е бунт в открито море
Търговията с роби и робството
Икономическия фундамент
На революцията

Сънувах стоката доставяна
От английски кораби в ямайка барбадос
Вирджиния южна и северна каролина рио
Де ла плата от холандски в холандска гвиана
Нидерландските антили от португалски
В бразилия от френски в гваделупа
Сен доминик мартиника

Двата първи кораба собственост
На имекстраком етаблисман бени саф
И атлас закупени със средствата от комисионните
Мабед шареф отговарящ за доставките на оръжие
За алжирското революционно движение уличен
В комисионерство в разрез с идеалите се установява
В южна франция където се занимава с отглеждане
И обучение на коне същия кръстник
На двата първи кораба

Сънувах акостирането във варненското пристанище
Закупуване на по-стари кораби експлоатирани максимално
Чрез кредит срещу ипотека на вече съществуващите предмет
На дейност корабоплаване и търговия руда портокали маслини
Шилета изключително доходоносна позволява заобикалянето
На множество правила при деклариране на товари
Подходяща както за легална така и за нелегална
Търговия едновременно

В рамките на плановата и на капиталистическата икономика
Плаващите заводи в основата на комбинацията
На мирния преход

Сънувах ро-ро терминалите и ро-ро корабите
По линията пасау видин и планираната линия
Виена видин

Сънувах офшор фишинг нигерия

Болкан енд блек сий шипинг лондон
И клоновете му в хамбург пирея ротердам
Сингапур и антверпен

Сънувах зърновоз преименуван
Преоборудван на робски кораб отнема
И дарява памет морето

Сякаш майка не ме беше стоварила от танкера във варна
А някъде тук големия ръждив кораб бе навлязъл дълбоко в реката
И го видях да гние в неподвижните води на неделния следобед
Тъкмо спуснаха бариерите и дълго стояхме на прелеза
Влакът все не идваше

Архитектура от шлюзове
Хъбове подключващи водите
На хоризонтално разположени
Горни и долни светове

Сънувах зърновоз
Преоборудван на робски кораб

Антарес ив.вазов алтаир бени саф
Арктурус алферец з.стоянов алдеборан
Андромеда аргус петко славейков атлас
Алфард и други плаващи заводи
На имекстраком етаблисман

Сънувах корабите на мирния преход
От социализъм към капитализъм

Гибелен сън син на нощта
Осветена като ацтекско игрище
При късен мач.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Ружа Велчева – Невероятният Тони

by New Social PoetryNo Comments

 

Очаквах срещата с Тони с нетърпение и известна доза любопитство.

Преди пет години, при поредната среща на випуска ни от университета, си разменихме телефоните и си обещахме, че при моя командировка в София непременно ще му звънна…

Тони беше един от най-умните, най-красивите и най-желаните от състудентите ми. Не бяхме от една компания, всеки от нас плуваше в различни води, затова бях направо поласкана, че след толкова години, се доближихме толкова близо,  даже си уговорихме една среща в бъдеще време.

Приключих бързо ангажиментите си в Министерството и звъннах на Тони. Срещата ни беше след час. До отпътуването ми за Търново имах много време и се радвах, че ще може да си поговорим на воля, без да бързаме.

Намерих свободна маса в малко кафене на Женския пазар и пиех на бавни глътки поредното си кафе за деня.

Тони живееше като студент в Трявна. Произхождаше от богат търговски род, интерниран след Девети там. Бяха им взели почти всички имоти в столицата, но това, над което нямаха власт, бе наследствената гордост и финес, който издаваше потеклото. След дипломирането ни Тони и семейството му се завърнаха в София. След Десети ноември бяха задухали нови ветрове и реституцията ги издигна отново на гребена на вълната. Тони се ожени за богата красавица от стар еврейски род, но това не беше брак по сметка, а брак, продиктуван от една невероятна любов, докато смъртта ги раздели. Имаха прекрасна дъщеря и бъдеще, което чертаеше безоблачна идилия.

Но животът предполага, а само Бог разполага със съдбите ни. Това разбрах по-късно, след срещата.

Когато след около час към масата ми се приближи клошар, помислих, че има някаква грешка. Дълга сплъстена коса, брада почти до гърдите, намачкан черен шлифер, който не помни отдавна сапун и вода. Само в очите, сред бездните от тъга и болка, се долавяха искриците от духа на някогашния Тони.

Ръкувахме се и той приседна внимателно на стола срещу мен.

Внимателко преглътнах изумлението си. Нещо болезнено беше покосило невероятния някога Тони. Чаках сам да сподели това, което беше го покосило, което беше белязало бъдещите му дни.

„Беше любов от пръв поглед и за цял живот, докато смъртта ни раздели! Всичко беше като в красивите приказки с неочакван край.

Тя работеше в престижна лаборатория. От родителите си получи разкошен апартамент в стара еврейска кооперация тук, на Женския пазар. Скоро ни се роди и прекрасна дъщеричка. Аз също имах престижна работа. Какво повече от това можеше да искаме от съдбата.“

Красива приказка за невероятна любов и съдба.

„Преди три години, при редовните профилактични прегледи, откриха, че има рак, от тези диагнози, които са без никаква надежда… Гаснеше не с дни, с часове. От красивата жена остана само бледа  сянка, разядена от болка и безнадежност. Последните месеци не можеше да се надигне дори от леглото. Напуснах работа и останах с нея до края. Умирах заедно с нея, ден след ден. Бях ядосан на хората около нас, на близките, на Бог… Болестта й за мен стана висша несправедливост и това ме скара с целия заобикалящ ни свят, който не искаше да скърби с мен, очаквайки края. Волята ми, душата ми умря заедно с нея.“

Докоснах предпазливо треперещата му ръка. И неговата болка преля в мен.

След смъртта на любимата жена Тони потърсил утеха първо в Бог, но не за дълго. И той носел  вина за загубата му. Посегнал на такава любов, каквато рядко се среща. Има я само веднъж и загубата й изгаря всички доводи за живот.

Тогава открил утехата в пиенето. Пиене до безпаметност. До пълно отричане на приличие и морал.

Загубил работа, останал без пари. Родителите на жена му прибрали дъщеричката им и прекъснали всякаква връзка с него. Може би от срам, а и с някакво необосновано обвинение, че има вина за смъртта й.

Така останал сам, с болката и мъката си, с неизменната чаша в ръка.

Платих кафетата и той ме поведе сред сергиите на пазара, за да купим шише  ракия-менте. „По-евтино е, а ефектът е задоволителен.“- каза трезво. След това купи от един магазин изрезки от  свинско месо и бавно тръгнахме към кооперацията, в която майка му имаше реституиран апартамент. „Обявил съм го за продан, дано получа добра цена – засега няма купувачи. Живея в мазето, в приземния етаж, заедно с Люси.“

Помислих, че нещо не се вързва. Женското име ме обърка, но не попитах нищо. Денят беше пълен с изненади.

Денят бавно догаряше, а до автобуса ми имаше още няколко часа.

Кооперацията беше от онези стари, красиви  софийски сгради, почти на гърба на Централната дирекция на полицията до Лъвов мост.

Внимателно вървях в сумрака на подземието, докато Тони светна с фенерче, за да открие ключа за вратата. „Понякога не мога да платя тока и с него си светя вечер.“ – каза вместо оправдание.

Зад вратата се чу радостен кучи лай и тогава разбрах коя е Люси. Една бяла, пъргава болонка, която направо се втурна към Тони и ласкаво му заговори на своя си неразбираем език. „Само тя ми остана от оня живот, свидетел е на нашата любов и раздяла.“

Мъждивата крушка от тавана освети света на Тони. Дюшек направо на пода, маса и разкрачен стол, газово туристическо котлонче и етажерка с няколко чинии и чаши.

Върху стар брой на „Демокрация“ Тони наряза изрезките, запали котлончето на пода и от  метална чиния със съмнителна чистота скоро се понесе миризма на пържено. Люси завъртя радостно опашка и почти навря муцунката си в месото. Явно, познат и любим за нея ритуал.

Седнахме на дюшека, столът беше само един, и на стария вестник се появиха две водни чаши пред чинията с половината от пръжките. Люси вече облизваше паничката си с другата половина.

Отпихме от ментето. Подтиснах всякаква погнуса и хапнах от месото. Какво пък – Люси си е едно толкова любвеобилно кученце.

Пиех бавно, Тони – по-бързо. Скоро думите му заглъхнаха, очите му бяха притворени, лицето  беше приело светлината на потушената мъка. И ментето върши работа.

Тони се наклони леко и вече спеше върху дюшека. Люси се сви в краката му  и тя притворила очи. Те бяха там, назад, в онези щастливи дни, когато тя беше жива – обичаща и обичана. Обичана така, както може да се обича само веднъж в живота. Обичана до смъртта.

Завих ги с протритото одеало и тихо излязох навън. Скоро бях на автогарата.

По-късно, вече в автобуса, дълго мислих за съдбата на невероятния Тони. Сега бедняк и клошар, той беше най-богатият човек, когото съм срещала, защото  е могъл да  плати най- високата цена да бъде така обичан и обичащ, чак до смъртта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Пламен Пенев – Пепелните дни

by New Social PoetryNo Comments

 

„…Прости ми вините, и истинските, и онези, въображаемите.
Дай ми знак, че съм се трудил за Твоя прослава…
Още тогава се вглеждах във водовъртежа на Провидението…
Скоро ще дойда при вас, в долината на смъртната сянка…
Погледи и призиви от вътрешността на нощта.
В космичната битка бляскат мечовете на ангелите.
Принцът на мрака настъпва, отдръпват се пажовете на светлината…
Пред отворената врата на градината
се занимавам с непомнене…”
Чеслав Милош,
„Това” (2001)

 

/Когато/
Мисли на бездомник от студения чужд град под златист
самотен дъжд на някакъв праг
с каменен зид пред очите и знание
Присъстваме и чакаме това сами в дните не идвали
Неволен свидетел изгнаник
само виждаш когато неясни събития
в окъпан отсамния бряг прозрачни тихо изтичат
с посипан мирния прах неразбран ясен и мъдър
без нищо никакво значение
когато всичко –
И си отива бавно утринта
до залезни ята златисти вечери
под вятър когато ти нашепва
с поля издигнати окъпани и чисти
До залеза от който няма никога
да тръгнеш и забравиш
когато невидими места събития
сънувани живеят отминават –
Помниш само далечни имена
все по-леки са тегобите
безразлична гаснещата скръб
бледи видими сърца и вещи
непонятни градовете
оловните лъжи и разкази
до свещи с идващата нощ гасени
Толкоз много зими и лета
дали сме в това провидение
или из пусти безкрайни предели
самотно в свое бездомие някъде скита
Залива тъгата мараня неземна
през цялото идва пресича
хоризонти преходни вечни
сякаш никога не си живял
навярно някога ще бъдеш
когато

 

***

На Ивайло Иванов

 

/След година Посвещение/
Прозрачен въздух събития неща и хора
в унеса на всичкото безкрайно детски гласове играят
притихнала река небето море и космос неземният нестихващ ромон
през листите зелени в сърца на улици прозорци когато в планината гледат
на друго време и места пребъдваме дорде живеем
с очите и душата морски бриз вода приливният вятър
неземният нестихващ разговор
загледани словата ни в зелените изящни сънувани отсрещни възвишения
и тази свята вярност която няма да забравим все повтарят
В привършени години преминаваме
отвъд големите екрани
невинни другите цветни озарени
неща които знаем те живеят
невидими стъкла заключени пресичаме
сред толкова рояци разсейвали светлика
ранилите зари безкрайни –
Тъй отдавна с унеса останали
плеяди думи птичи духове незрими трепетни изгнания
и бавно неусетно ние с тях понесени отдадени
в сън невидим дух изящен спомен отражение предание –
Слънчев лъч нашепва от купола през фрески фронтони и тъги
верни сме и вречени стоим все тъй стоим с царствени наметала
на младостта и цялото несметно вдъхновение
в скромна църквица нашето обичане най-първо и последно –
И слънцето с пронизаните птици
и тоя бряг до пътя в сънуващите утрини
безмилостно красив епичен погледът едно небе
следва твоето обичане най-първо и последно
блестящи в позлата божества до Бог всичките му ангели
нашите крепители и богове
преди и след кървящите ни участи поля спокойни и безвременни –
Без дом сиротната родина заключеник родът
скитник е певецът неволник горд сюблимен
при своя бряг река и хълм или неръкотворен връх
Приятели лъжливи и пророци в овчи кожи
не давай златоносни истини на псета
на тежки къси залъци неми сирените на Ботев
и нашето небе с оловна кръв облечено
и ние с теб мълчим
неспирно своето изричаме –
Винаги все там със теб през чисти дни години вечери
до храмове прозрачни цветни
непожелали нищо
само приятелските гласове изричащи
стихове без цветове и време
онези тихи нишки без тела очи с души
в себе си света и смисъла приели
Вървим мълчим изписваме
безхитросните редове от нашето обичане
и разговаряме мълвим
изцяло в оня разговор останали
с мелодии слова облечен
незримата ръка дарена на сърцата ни
божието богу земното в забрава
с всичките изгубени предателства
прах и сън кошмарен
И слушаме тревата вятъра неспирно слушаме
/до колене целите души потънали/
изписваме невидимият разговор
в пантеон с прозрачни каменни стени
аз все още някъде ти натам отминал в родните земи
/божието богу земното в забрава/
завинаги все там оставаме стоим
в стих едничък стих превърнати
с пепелните дни и светове без смисъл
до мъртвите очи предателства и пепелища
загледани неспирно в издигнатите птици
с едничък полет тяхната душа невидима
криле и траектории други светове земи
открити от очите на поета
тънки стълбици натам поели
с наште ясни предрождения
бледнеещият свят и всички спомени
и само в леки мисли времето изплело
бели птици ангели и богове
най-първи и последни
които ни нашепва вятърът
без гробове и смърт
в далечна златна несломена вечност

/30 май – 2 юни 2017/

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Диляна Първанова – Само ако не знаех

by New Social PoetryNo Comments

 

Иисус ходил по водата

Възнесъл се на небесата при другите човешки мечти

Леонардо конструирал човешки крила

Други – също, с не човешка тяга, по-бързи, свръхзвукови

Човек ходил по Луната

Накарал и най-добрият си приятел да полети

Можем да наблюдаваме Земята-ни от високо. От много високо.

Колко нищожно за безкрайната Вселена,

която гордо измерваме във светлинни години.

 

Сега и аз съм по следите на изгубеното си време

С гръб към прозореца заслушана в книгата в ръцете си

Стъпки по перваза, пърхане, свирещи крила

При излитане усилените махове на крилата завихрят въздуха

Не знаех, че гълъбите свирят с крила

И свиренето им е гълъбово, като гугукане

А гургуленето им – гъгнещо и пенливо.

Отлитат, долитат, кацат

Стотици пъти дневно завихрят въздуха с огромна енергия

за да преодолеят гравитацията

Усилието си струва – да се рееш на въздушните вълни е въодушевяващата свобода

която влива неизчерпаемата енергия нужна за отлитане

Сигурно най-голямото щастие е да не знаеш

че цял живот си губиш времето да летиш

Летенето работа ли е

или игра

или изкуство?

Безспорното физическо усилие прави въпроса спорен.

От друга страна, дори на най-тромаво ходещите птици, полета е красив

майсторски, грациозен

виртуозен

Полет на глас

Глас на въображение

Въображение на мисъл

Смисъл

Прекарвайки по-голямата част от живота си летейки, ги прави просто по-щастливи.

Без смисъл.

 

Малко топло меко скокливо сърце

тупти наоколо край мен из стаята

Чертае идеални кръгове с топка на своята арена

Отива да позвънти ближейки капки роса

дълго и търпеливо докато и се насити

Довършва сутрешният си тоалет

със съкровено розово перце

Точно то не е мечтало цял живот да е младенец

защото друг такъв не е имало.

 

Развиделяване

Едва едва свирукат птици сънни

Силуетът на планината е ясно очертан

На фон на Моне

Неизменно обрамчен от прозореца апартаментен

Стативът ми, далеч по-висок връх, предизвикателно стърчи

Отдалечаващите се гласове на кварталните чайки

ме взимат с тях на задморско пътешествие

Аз съм с Флобер

На посърналата луна и се спи

Красотата е земно понятие

Да изживееш още ден с нея – също.

 

Тези дни не разговарям,
не излизам,
не се срещам с никого.

Живея в собствената си тишина и мисъл.
Съществувам само в собственото си съзнание.
Другите дори не подозират, че ме има.
Не ме помнят.
Не мислят за мен.
Не говорят за мен.
Не си ме представят.
Изследвам моят вакуум.
Чувам движението на ставите си.
Чувам как изтласквам въздуха, когато преминавам стаята.
Чувам затварянето на клепачите си, всяко мигване.
Чувам тиктакането си и как танцувам в ритъма.
Никой друг не ме чува.
Не ме вижда.
Аз знам за останалия свят, но не и той за мен.

Чета.
И слушам новините.
Нов атентат в Лондон.
Започва фестивал на световното кино.

Излиза книгата на финландска писателка, носител на Европейската награда за литература.
Бих искала да посетя Световното биенале във Венеция.
Гледам възхитителен балет на Дамата с камелиите.
„Мисля, следователно съществувам“
Вещественото е несъществено.
Само осъзнатото е действителност – мимолетна.
Мен ме няма.
Бих искала да ме има.

 

Препълнен е съсъдът ни с Вяра.
Вяра в божественото.
Християнска вяра – и вяра в науката.
Вяра в природната всесилност, във вечния кръговрат.
Вяра в естественото – и в свръхестественото.
Вяра в духа отвъд материята – и в медицината ни.
Вяра в бъдещето – и в неизбежната ни смъртност.
Вяра в смисъла на действието – и в безграничността на ума.
Вяра в невъзможността да съществуваме без вяра.
Вяра в изконното право на живот – и в убийството в името на живота.
Вяра в правото на убийство в името на вярата.
Само хората оцеляват сред толкова много вяра.
Животът просто съществува
без да вярва в смисъла си.

 

Само ако не знаех че щом прекрача перваза ще падна!

Бих продължила.

Да летя по пътя си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Дилян Ценов – Стъклената кукла

by New Social PoetryNo Comments

 

‒ Лека нощ, Лили – тихо продума Майстора. Очите му се напълниха със сълзи и той разбра, че е време да си ляга. Иначе щеше да я събуди, а тя не трябваше да го гледа как плаче – това я разстройваше още повече. Той устоя на изкушението да отвори витрината и тихо се оттегли. Отиде в малката си стаичка на горния етаж и заспа.

В това време една ниска фигура,  загърната в дрипи, крачеше по улицата, без чадър в проливния дъжд. Човекът се спря под навеса точно срещу ателието на Майстора, за да не подгизне съвсем. Трябваше час по-скоро да се прибере, защото щеше да измръзне. А пък и го чакаха да предаде взетото.

Поредната мълния проблясна и нещо отсреща привлече погледа му. Нещо тънко, синьо и блестящо. Последва оглушителен тътен и след него втора мълния. Пак тънко, синьо, светещо и много примамливо. Беше зад стъклото. Трябваше да го разгледа. Пороят се усилваше, но какво толкова, и без това нямаше как да се намокри повече. Изправи се бавно и тръгна към магазинчето отсреща. Очертанията на фигурата се оформяха в ритъма на стъпките му. Намираше се над нивото на очите му, долу беше тънка, горе също, а по средата обемиста. Лъщеше. Беше изложена на витрината на малко ателие за изработка на кукли. В нея имаше десетки различни по форма, размер и цвят кукли, всяка от които гледаше право в минувача. Всяка като че ли искаше да му каже нещо. Той ги обходи бързо с поглед и след като нито една (въпреки естетическите си качества) не му хвана окото, погледна нагоре. Там стоеше тя, на пиедестал. Не е била видение. Толкова истинска и толкова близо, че не е за вярване, мислеше си той. Единствена по рода си, тя се открояваше на фона на всички парцалени, гумени и дървени кукли, струпани на пода на витрината. Как не я беше видял по-рано? Живееше в града от месеци, кръстосваше улиците денонощно, забелязаваше всичи красиви и ценни неща, но това точно му бе убягнало. Свали качулката си, изправи се на пръсти и допря малките си ръце и нос в студеното, мокро стъкло. Кафявите му очи бяха хипнотизирани от нея.

Поредната мълния го извади от унеса и той побягна. Много закъсняваше.

‒ Какво беше това? – провикна се куклата Силви, висока и стройна красавица с  лунички по лицето.

‒ Нещо грозно – отговори й Филип, нейният ухажор, първенец по красота сред куклите.

‒ Вие сте отвратителни – скара се Лулу. ‒ Това беше най-обикновено дете.

Настана същински кошер във витрината.

‒ Дете?! – с насмешка казаха някои и се спогледаха.

‒ Децата не са такива – каза с пискливия си глас Фани.

‒ Има ги всякакви ‒ красиви, чисти, спретнати, но има и грозни, слаби, клющави, с гърбави носове, като това.

‒ Не съм ги забелязала – отвърна Фани и започна да оправя косите си от прежда, гледайки се в стъклото.

‒ Няма и да ги забележиш – изкрещя с гърлен глас Оли, дендито на групата, облечен в черен смокинг, с червена роза на ревера си. – Ти виждаш само децата, които се интересуват от теб.

‒ Ти сякаш не си същия – нахвърли се към него русият и синеок Ив.

Това стигаше, за да избухне скандалът. Не че куклите имаха за какво да спорят. Главно за това кое дете коя кукла е загледало и коя щеше да си тръгне най-скоро. Така че след малко всичко утихна и започна забавата.

Вечерта беше времето на куклите. През деня те слушаха и наблюдаваха всичко кротко без да мърдат. Но когато нощта се спуснеше и Майстора отиваше да спи всички се събуждаха и започваха да се веселят. Лоти пееше, тримата музиканти, които вървяха в комплект, свиреха, а останалите танцуваха до откат. Някои дори се късаха и се налагаше на сутринта да бъдат зашити.

Вини нямаше желание да се весели. На него не му прилягаше да танцува ‒ не биваше да се смесва с простолюдието, от което не съзнаваше, че е част. Целият беше жълт, с черна и къдрава коса, а сините му очи блестяха. В ръката си държеше слънчеви очила, които обичаше да размахва щом се разсърди, а това ставаше средно на всеки пет минути. Всички го харесваха, но той тях не. Докато другите се веселяха, той се излягаше на възглавницата си и ги наблюдаваше.

Песента спря и всички решиха да си починат. Вини погледна нагоре.

Тя ги наблюдаваше. Пак. С онова изражение, което не разбираха и не харесваха. Идеалният момент, помисли си красавецът.

‒ Ей, познайте какво. Искате ли да ви кажа на кого му излезе късметът днес?

„Да ти излезе късметът“ – така се казваше, когато някое дете прояви интерес към теб. Това означаваше, че някой вече те обича и иска да заспива в прегръдките ти.

‒ Да, на Лулу – провикна се някой и погледна червенокосата хубавелка, на чийто врат висеше надпис, който казваше, че вече не се продава.

‒ Не, глупако – отвърна Вини и посочи с пръст нагоре. Всички впериха поглед в Лили. Тя ги гледаше с интерес. Дали не беше време да помоли някой да й подаде ръка, за да отиде при тях? Никой не разбираше. По лицата на някои дори се изписа страх. – Какво сте зяпнали?! Не видяхте оня дрипльо как се лепна за стъклото?

Последвалият смях, писклив и висок, едва не спука стъклото на витрината. Куклите попадаха по земята и се хванаха за коремите, някои дори започнаха да скандират името на жълтия шегаджия, който носеше хумора в душата си.

Лили ги гледаше без да продума. Сапфирите на лицето й се молеха на десетките лица долу, но нито едно от тях не чуваше. Когато разбра, че смехът няма да стихне, тя обърна глава назад, доколкото тялото й позволяваше, и затвори очи.

‒ О, не, край! – едва успя да каже Силви – Ей сега я обидихме!

Нов всеобщ и ритмичен пристъп последва. Сякаш шегите даваха енергия на всички.

‒ Лили, недей да се сърдиш. Я виж какъв обожател си имаш. Толкова си красива, само най-красивите момчета те заглеждат.

‒ Вие сте отвратителни създанния. Пълни глупаци. Как не разбирате? Вижте я колко е специална. Та тя е от стъкло!

‒ „Стъклената Лили“, можем така да я наричаме. Куклата на куклите.

‒ Стъклената?! По-скоро дървената! Статуетката на статуетките!

‒ Спрете! – опита се да ги надвика Лулу. – Ще се сбръчкам от смях! Моето момиче няма да ме иска, ако ме завари такава на сутринта.

‒ Стига де! – прегърна я през рамо Боби. – Това ти е последна вечер, трябва да се веселиш. Ей, Лили! Лили….

Тя се опитваше да не ги слуша. Стоеше с наведена глава и затворени очи и си мислеше за своя създател, който спеше непробудно на горния етаж.

‒ Лили, искам да ти кажа нещо.

Може би трябваше все пак да ги погледне? Поне от възпитание. Сигурно този път щяха да й кажат нешо хубаво.

‒ Да? – каза с нежния си глас.

‒ Я ни кажи, по-скоро молим те да ни покажеш понеже си балерина, какви движения знаеш?

Тук вече куклите започнаха да пищят, да се удрят в стените на витрината, да се прескачат, а накрая застанаха в балетни пози и започнаха да имитират малкото движения, които Лили можеше да прави. Материалът й не позволяваше повече.

‒ Не така. По-кратки и бавни са движенията. Като на някоя грохнала старица! – поправяше ги Вини.

Това беше повече отколкото Лили можеше да понесе. Всички го разбраха, когато тя  зае своята поза – арабеска. Краката й образуваха прав ъгъл, единият изпънат  назад,  а другият служеше  за опора. Едната ръка сочеше назад,  а другата беше протегната нагоре, и всеки  момент щеше да улови нещо невидимо. Само това можеше да направи. Да заеме позата си и да чака да се уморят, за да направи онова, което правеше всяка вечер след приключване на веселбата. Не можеше да я виждат как плаче. Лили не плачеше пред другите. Тя беше много горда кукла. Трябваше да се владее, докато заспят.

Глъчката продължи няколко часа. Накрая от цялото танцуване всички толкова се умориха, че едвам застанаха както бяха подредени. Някои за пореден път се скъсаха. Всички озвучаваха витрината с диханията си ‒ бавни, отмерени, в общ и нестихващ ритъм. Тогава Лили отвори очи и се огледа наоколо. Никой не мърдаше. Тя бавно, много внимателно свали десния си крак и събра ръцете си. Една сълза се търкулна по бузата й и падна на широката рокля.

На сутринта Майстора отвори витрината и огледа своите деца.

‒ Добро утро, малка Лили – каза той и се наведе. – Немирници такива – промъмори и задели скъсаните кукли настрана, за да ги зашие.

 

***

Една ръка хвана момчето за рамото и така го разтресе, че той извика.

‒ Къде беше снощи? – изкрещя мъжът и го зашлеви. Главата на малкия се удари в дървения под и той побягна към ъгъла на стаята. Но мъжът беше бърз и силен и го сграбчи за ризата. – Отговаряй, глупако! Къде беше снощи! Кога се прибра?

‒ Валеше дъжд… – запелтечи детето. Носовете им почти се докосваха. Погледът на мъжа ясно казваше как ще завърши сцената. – Трябваше да се скрия докато утихне. Но никой не ме видя, честен съм. Никой не ме видя.

‒ Млъквай! Какво се обясняваш! Никой не те видял. Никой не те е видял този път! Мишка! – последва нов удар.

Виеше му се свят и от носа му течеше кръв. Но трябваше да се изправи, за да няма трети удар. Направи го. Извади кесия от джоба си и я изсипа в ръцете на мъжа. От там изпаднаха няколко златни монети, часовник, гривна, гердан и брошка. Очите на мъжа светнаха.

‒ Браво – прошепна той и за момент забрави за гнева. – Чудесно.

После го сграбчи за предницата на ризата и го разтресе.

‒ Изчезвай сега! Отивай да си вършиш работата. И довечера само да си се върнал след уговорения час.

Малкият се страхуваше от това освирепяло и грозно изражение, но не смееше да каже нищо. Стисна юмруци и се опита да намери баланса между гнева и страха.

‒ Разбрах – каза накрая и мъжът го блъсна. Той се олюля, излезе от изоставената къща и пое към града. Денят беше студен и облачен, но работата не чакаше. Довечера трябваше да се върне с повече плячка, ако искаше боят да му се размине. За щастие мъжът не видя нещата в другия джоб. Зстраховката, в случай че уловът се окажеше слаб.

Оскар беше крадец. Малък, но опитен. От онези дяволити деца, които носеха повече плам в очите си и от най-изпипаните мошеници. Животът го научи да се справя сам. Оцеляваше във всякакви условия и можеше да се измъкне и от най-нажежените ситуации. Улицата беше негов дом и учител. Там всичко можеше да се види. Жилаво дете беше той ‒ продукт на самия себе си. Родители нямаше и разчиташе на своя тартор да му осигурява покрив над главата и дневната дажба храна. Покривът сменяше мястото си на всеки няколко месеца, защото все ги хващаха. Нямаше как да е другояче. Когато на жените започнат да им изчезват бижута всеки ден някой се усъмнява и почва да души. Накря все се стигаше до изсоставените постройки и те трябваше да отидат в следващото градче. Мъжът не си цапаше ръцете. Оскар вършеше работата. Това му бе задължение. Крадеше навсякъде. На площада, в магазините, или направо влизаше по домовете на хората. Любими му бяха предметите в синьо. Винаги избираше сините неща пред златните. Не знаеше защо, любим цвят просто. Добре, че беше малък и пъргав и можеше да се промъква навсякъде.

Оскар обичаше дните. Тогава мислеше само за едно – как да открадне поредния предмет. Крадеше бързо, за да на няма време за друго. Защото другото беше само едно – гневът. Когато не крадеше, се гневеше. На себе си, на света, на онзи, който всеки ден го пребиваше. Но не и през деня, тогава имаше цел. Нали знаете, като имаш да вършиш нещо важно, не си мислиш откъде изгрява слънцето. Освен това през деня имаше много хора навън, всичките различни. Харесваше му да ги гледа. Обикновено по обяд си открадваше някой плод от сергията и го ядеше на площада. Никой не го забелязваше. Всички бяха толкова улисани в задачите си, че кой би обърнал внимание на детето, което седи на фонтана. Имаше десетки други деца, така че още едно не правеше никаква разлика. Оскар обичаше да наблюдава и тях. Всеки ден се събираха на голяма тайфа, гонеха се, смееха се, скачаха във фонтана, пееха и крещяха. Той нямаше време за тези неща. Той винаги имаше работа за вършене. Понякога му се искаше да е като тях ‒ свободен и весел. Но знаеше, че не може. Съзнаваше, че на различните деца са дадени различни неща. На него беше дадено да краде, не да яде. Затова рядко се натъжаваше при вида на другите момчета, които вечер заспиваха в прегръдките на майките си.

Оскар вече не вярваше в красотата. Преди, когато беше по-малък, намираше утеха във всичко красиво, но с времето загуби усета си за тези неща. Те ставаха все по-голяма рядкост и накрая изчезнаха съвсем. Той се отказа да ги търси. Но снощи нещо в него се пречупи. Куклата го върна към онези първи спомени, когато всичко беше хубаво и цветно. Трябваше да я види отново и имаше план как да го направи. Все пак имаше завиден резерв, значи можеше да си даде почивка заради нея поне днес.

Тя отново беше там. Държеше се само на единия си дълъг и тънък крак, другият беше във въздуха, с изпънат врат, прибрана на кок коса, разперени ръце и дълга къса рокля. Не виждаше хубаво чертите не лицето й, но знаеше, че очите й са сини. Можеше за всичко да се заблуди, но е и за синьото. Седна на тротоара, впери поглед в Лили и светът отново стана хубав. С балерината всичко придобиваше нови нюанси.

И му се прийска да ги хванат. За да остане винаги близо до нея.

 

***

‒ Добър ден, мадам – поздрави с усмивка Майстора. Жената беше от знатните, с червена тясна рокля и голяма шапка, под която се подаваха златисти къдрици. – С какво мога да ви помогна? А… Ясно – засмя се той, когато подир нея влезе малкото момиче.

‒ Искам да купя кукла за малката ми принцеса. Наближава осмият й рожден ден.

Момиченцето започна да се разхожда в малкото пространство, а Майстора я наблюдаваше. Тя се движеше със завидна за възрастта си елегантност и само погалваше куклите, които й допаднеха. Минаха няколко минути и мъжът се усмихна:

‒ Искате ли да ви помогна, млада госпожице? – отговор не последва. – Виждам, че се колебаете.

‒ Няма нищо трудно ‒ намеси се майката – просто си харесай някоя кукла и ще я купим.

‒ Не е така – отвърна Майстора и се обърна към момичето. – Имам точно каквото търсите. Почакайте.

Той отиде до витрината и свали Лили от пиедестала. Постави я на тезгяха и каза:

‒ Това е Лили. Мисля, че тя е твоята кукла.

Майката погледна стъклената фигура и се озадачи. Изборът на собственика не й допадна. Момиченцето се приближи и докосна Лили с малката си ръка. Майстора се наведе и й каза:

‒ Всяка кукла има своя единствен притежател, който я открива и става неин най-добър приятел.

Детето го погледна с празен поглед, огледа Лили, а после се завтече към витрината. Грабна куклата Ив и я бутна в ръцете на майка си.

‒ Искам я!

‒ Чудесно.

‒ Но, госпожо – започна Майстора обезпокоен – Сигурни ли сте? Тази кукла е точно за дъщеря ви.

‒ Не! – викна малкото момиче и притисна Ив до себе си. – Това е моята кукла. Каква е тази статуя?

‒ Но, моля ви, това не е статуя, а съвсем истинска кукла. Казвам ви, тя има специални сили. Не е като другите кукли.

‒ Какво й е специалното? – възкликна момичето. – Дори не прилича на кукла. Това е статуя. Как да си играя с нея? Вижте тази тук. – и тя размаха Ив във въздуха, после започна да си играе с нея. – Вижте колко е гъвкава. Може да прави всичко. Може да скача, да пада, да танцува ‒ всичко.

Пленена от чара на парцалената кукла, момичето започна да се разхожда с нея из ателието. Вече влизаше в своя въображаем свят, в който Ив диктуваше правилата. Майсторър се втренчи в двете.

‒ Извинете… Извинете. Колко струва? – майката го върна в реалността. – Всичко наред ли е?

‒ Да, да, моля за извинение – каза мъжът и побърза да върне ресто.

‒ Добра изработка – жената посочи Лили.

‒ Недостатъчно добра за малката…

‒ Дариа.

‒ За Дариа – усмихна се той. Все пак и Ив беше негова дъщеря.

‒ Искам да й купя кукла, не статуетка – отговори жената и не след дълго двете излязоха с широки усмивки от ателието.

Майстора въздъхна и се наведе над любимото си творение.

‒ Прости ми, Лили.

А вечерта, след като заключи, отнесе куклата в задната стаичка. За нея трябваше да се полагат грижи. Тя го заслужаваше. Взе кърпата и започна да я прокарва внимателно по извивките й. Плачеше всеки път.

Майстора нямаше семейство и куклите бяха негови деца. Единствените му приятели. Техният създател знаеше една малка тайна, за която клиентите не подозираха – куклите можеха да говорят. Не само неговите, а всички кукли по света имаха свои собствени животи, души, тела, болки и радости. Хората никога не разбираха това и просто ги купуваха, за да си играят децата им докато са малки, а след това ги захвърляха в прашните сандъци.

‒ Съжалявам за днес – пророни той.

Лили избухна в плач и го погледна с влажните си очи. Очите, които нищо не разбираха и бяха винаги чисти.

‒ Защо го направи, Майсторе? Знаеш какви са децата. Не се ли умори да ме предлагаш? Аз няма да бъда купена никога. Не разбираш ли, с мен няма какво да се прави. Аз не съм кукла. Това ми казват всички.

‒ Не говори така, любима моя. Ти просто си различна. Знаеш своята сила, нали? Казвал съм ти милион пъти.

Не можеше да я обвинява, че не вярва. Все пак стоеше на витрината от толкова години.

‒ И какво от това? Каква полза от силата ми, когато никой не я вижда.

‒ Моля те, повярвай ми, твоят купувач е някъде и те търси. Ще дойде. Постой още малко отпред. Не ме карай да те прибирам.

‒ Децата са жестоки. Те имат очи само за парцалените кукли. Разбирам ги. Аз толкова лесно се чупя. Балерина съм, но стъклото не ми позволява да се движа. Аз съм пари хвърлени на вятъра. Ще спечелиш повече, ако освободиш пиедестала.

Майстора я хвана за подложката и я завъртя.

‒ Какво ти се е случило? – попита той, когато забеляза пукнатината на гърба й.

Тя замълча.

‒ Те танцуват всяка вечер… Толкова много исках да приличам на тях поне за миг. Не можах.

Майстора за пръв път в живота си се предаде. Нямаше какво повече да направи. Искаше да я накара да повярва, че всяка кула е създадена, защото някъде някой има нужда от нея. Куклите бяха най-добрите приятели на децата. За всяко едно си имаше предназначена кукла. Това беше тяхната магия. Понякога двете души бързо се намираха, но понякога трябваше да мине повече време. При Лили нещо се беше  объркало. Вече години наред никой е проявяваше интерес към нея. Децата мислеха, че е просто украшение. Оценяваха красотата й, но никое не я искаше сред играчките си.

И за двамата ситуацията беше непоносима. Не след дълго Майстора приключи с полирането и я върна на пиедестала.

‒ Бях млад и глупав. Много глупав. Исках просто да създам най-красивата кукла…

Погледна навън и разпозна детето, което в последните дни прекарваше часове на отсрещния тротоар без да прави нищо. Понякога Майстора го гледаше и правеше хипотези за живота му. Не разбираше коя майка ще пусне детето си да стои навън в този късен час.

 

***

‒ Ив си тръгна – каза Вини на Силви. – Излезе й късметът. Сега тук е някак празно. Нищо, скоро ще дойде следваща. Той вече я шие.

Двамата бяха единствените будни след веселбата тази вечер. Всички кукли лежаха една през друга и хъркаха.

‒ Какво правиш? – попита той. Силви оправяше пеперудата, залепена на рамото, й и не отговори веднага.

‒ Мисля си за нея – и тя посочи пиедестала.

‒ Какво за нея?

‒ Защо не я харесваме?

И двамата си задаваха въпроси, чиито отговори знаеха. Минаха минути преди някой от тях да проговори.

‒ Всички я харесваме ‒ рече спокойно Силви. – Но не можем да я разберем. Ние сме като хората – когато не разбираме нещо се обръщаме против него и го обиждаме. Така имаме усещането, че сме по-силни.

‒ Недоумявам, защо никой не я иска – призна си Вини. – Не мога да повярвам, че го казвам, но тя е най-красивата от всички нас.

‒ В това е проблемът – отговори Силви. – Те нямат очи за красотата. Виждал ли си Майстора да полира някого от нас? Не, ние нямаме нужда от това, но тя има. Хората не искат да полагат специални грижи. Ние сме много по-лесни за поддръжка и доставяме повече удоволствие. А те живеят за удоволствието без значение колко е краткотрайно. Един ден всички ние ще се скъсаме. Но не и тя. Ако я пазят, винаги ще е красива.

‒ Никое дете не е пожелало да я гледа достатъчно дълго, за да види магията й.

 

***

Оскар стоеше на средата на стаята и не знаеше как да постъпи. Наоколо цареше пълен хаос. Малкото останали изтърбушени мебели бяха преобърнати, нявсякъде имаше разпиляни лъскави предмети в различни цветове, счупени стъкла, а през счупения прозорец нахлуваше зимният вятър. Нямаше и следа от мъжа. Но безпорядъкът подсказваше ясно – беше си тръгнал. Сам. Станало е бързо. Явно са го открили. Отишъл си е без да мисли за своя слуга, който беше събирал всичко, което сега проблясваше на лунните лъчи. Нормално – когато животът ти е застрашен, не му мислиш много – гледаш да си спасяваш кожата. Това и беше направил.

А сега накъде? През зимата. Нямаше нищо по-лошо от зимата. Нито един бой не можеше да се сравни със студа, който беше навсякъде – в монетите до бедрото му, между дрехите, в паветата на улицата, в пръстите и в главата му. Като те удрарят, поне ти става топло там, където са те ударили. Толкова искаше сега някой да го удари, за да не усеща ужасния студ, от който не можеше да се скрие дори в порутената къща.

И в хаоса Оскар разбра къде ще отиде. Вече можеше да направи всичко. Дори ако всичко се окажеше едно единствено нещо, и дори то да беше последното. Сега беше свободен. Имаше само едно желание ‒ да отиде при Лили. Стъклената кукла, която му върна вярата в света и надеждата, че той няма да прекара живота си в крадене. Щом на света имаше творения като Лили, значи и той можеше да бъде като другите деца. При куклата всичко винаги ще е наред, при нея нямаше студ.

Тази нощ улицата беше различна. Промяната се усещаше във въздуха. Всичко тънеше в мрак, само силуетът й сияеше на фона на тази картина. Изведнъж хлопването на врата наруши покоя наоколо. Това хлопване казваше повече и от най-силния глас на света. Оскар знаеше откъде идва, затова без да мисли се устреми натам. Забрави за студа, и че някой може да го види, и застана по средата на улицата. Вратата наистина беше отворена. А прозорецът на втория етаж светеше. Старецът още не си беше легнал. Можеше всеки момент да слезе. Сега или никога.

Отблизо беше още по-красива. Краката й бяха толкова тънки, че не можеше да повярва, че се държи само на единия от тях. Това беше неговата кукла. Последната му плячка. Без повече кражби, ако ще и да умре от глад. Но вече и глад няма да има, нали тя ще е с него. Нищо лошо нямаше да му се случи от мига, в който я получи. Някаква енегия, която излъчваха сапфирите на лицето й му даваха надежда, че всичко ще се оправи. Те обещаваха да дадат цялата любов на света. Тези сапфири молеха да бъдат откраднати.

Само след минути всичко наоколо беше както обикновено.

‒ Довиждане, моя малка Лили.

 

***

В къщата вече нямаше студ и безпорядък, нямаше счупени прозорци и разпилени вещи. Там бяха само Оскар и Лили. Двамата лежаха прегърнати и се наслаждаваха на топлата нощ. За първи път от месеци лицето на Оскар придоби цвят и устните му порозовяха. За първа нощ нито един от двамата не плачеше. От утре животът щеше да е приказка. Всяка кукла имаше един единствен притежател. Лили намери своя и вече нищо не можеше да я нарани. Всички пукнатини и парцалени кукли загубиха смисъл. Важна беше само любовта на едно дете, което крадеше просто защото нямаше майка с червена рокля. Детето, което искаше да има красиви неща около себе си. Това беше, вече всичко ще е наред и всички ще са в безопасност. И от утре плодовете ще бъдат по-сладки и няма да имат значение нито куклите в ателието, нито децата, които се гонят по площада.

Само ако палтото на Оскар нямаше толкова много дупки. Само ако Лили нямаше пукнатина на гърба. Само ако нощта не беше толкова студена…

 

КРАЙ

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017