Анри Мишо (Намюр, Белгия, 1899–Париж, 1984) е френски поет, белетрист и художник, който обикновено се причислява към сюрреализма, без обаче да е участвал официално в това движение.
Автор на редица произведения, най-известните от които са „Еквадор“, „Един варварин в Азия“, „Другаде“, както и две издадени през 50-те години на ХХ век книги, плод на експериментите му с наркотика мескалин. „Някой си Плюм“ – предпочитаната творба на Мишо, публикувана през 1938 година – представя неправдоподобните, сюрреалистични приключения на един безволев и почти безплътен персонаж (името му буквално значи „перо“), който живее в неразбираем за него свят и се оставя да го носи потокът от независещи от него събития.
(К. К.)
НЯКОЙ СИ ПЛЮМ
I
Един спокоен човек
Когато протегна ръце извън очертанията на леглото, Плюм се учуди, че не напипва стената. „Я виж ти, сигурно мравките са я изяли…“ – помисли си той и отново заспа.
Не след дълго жена му го хвана и го разтърси: „Гледай бе, мързел! Докато си спал, са ни откраднали къщата“. И наистина – цялата небесна шир се простираше на всички страни. „Ха, хубава работа!“ – рече си той.
Малко по-късно се чу шум. Един влак препускаше с бясна скорост към тях. „Както се е разбързал, сигурно ще пристигне преди нас“ – помисли си Плюм и пак заспа.
После се събуди от студ. Беше плувнал в кръв. Няколко парчета от тялото на жена му лежаха до него. „Заедно с кръвта – помисли си той – се появяват и купища неприятности; ако този влак не беше минал оттук, сега щях да съм много щастлив. Но понеже вече мина…“ – и отново заспа.
– А сега да видим – каза съдията – как ще обясните, че жена Ви се е наранила сама, как така сама се е нарязала на осем парчета, без Вие, който сте лежали до нея, да й попречите и дори да я забележите. Ето това е загадката. Тук е същината на проблема.
– Вече не мога да й помогна – помисли си Плюм. И отново заспа.
II
Плюм в ресторанта
Плюм обядваше в ресторанта, когато салонният управител се приближи до масата му, изгледа го строго и каза загадъчно тихо: „Яденето в чинията Ви не фигурира в менюто.“
Плюм веднага започна да се извинява:
– Как да Ви кажа, в бързината изобщо не погледнах менюто. Поръчах просто една пържола с надеждата, че тук може би сервирате пържоли или че ще намерите някъде в квартала, но същевременно бях готов да поръчам нещо друго, ако нямате от тях. Келнерът не се учуди особено, прие поръчката и след малко ми донесе пържолата. Това е…
Разбира се, аз ще заплатя колкото струва. Не отричам, че беше добре приготвена. Ще я платя без колебание. Ако знаех, на драго сърце щях да поръчам някакво друго месно ястие или просто едно яйце, но във всеки случай сега вече не съм гладен. Веднага ще Ви платя.
Обаче салонният управител не се помръдва. Плюм се чувства ужасно неудобно. След миг вдига очи… хм, сега вече пред него стои управителят на заведението.
Плюм веднага започна да се извинява:
– Не знаех, че пържолите не фигурират в менюто. Дори не го погледнах, защото нещо недовиждам и не си нося очилата, затова трудно бих могъл да го прочета. Поръчах първото нещо, което ми мина през ума, не толкова защото ми харесва, колкото за да завържа разговор с келнера и той евентуално да ми предложи нещо друго. Навярно защото беше зает, нямаше време да се занимава с мен и ми донесе пържолата, а аз започнах да ям твърде разсеяно… Както и да е, ще платя на Вас, понеже така и така сте тук.
Управителят на заведението обаче не помръдва. Плюм още повече се притеснява. Подава му банкнота, но ето че пред очите му се появява униформа – дошъл е полицай.
Плюм веднага започва да се извинява:
– Влязох тук, за да си почина. Но ето че изведнъж ми викат: „Какво ще поръча господинът?“ „О, една бира“ – отвръщам аз. „Друго?“ – сопва се келнерът. Тогава, по-скоро за да се отърва от него, поръчах пържола. Почти бях забравил за нея, когато ми я донесоха в чиния; така че, нали разбирате, вече беше пред мен… Ако искате да уредим въпроса, ето и за Вас.
И също му подава банкнота от сто франка. Щом чу отдалечаващите се стъпки на полицая, помисли, че вече е свободен. Но сега пред него застана полицейският пристав.
Плюм веднага започна да се извинява:
– Трябваше да се срещна с един приятел. Но понеже не дойде според уговорката, реших да вляза тук, защото той обикновено минава по тази улица на връщане от работа. Седнах на масата до прозореца и тъй като не знаех колко време ще го чакам, пък и не исках да създавам впечатление, че съм стиснат, си поръчах пържола, за да не стоя като кон на празна ясла. Дори и за миг не съм мислил да консумирам нещо. Но щом ми поднесоха пържолата, започнах да ям машинално, без изобщо да си давам сметка какво правя. Трябва да Ви кажа, че за нищо на света не бих отишъл на ресторант. Храня се само вкъщи. Въпрос на принципи. В случая става дума за чисто развлечение, както може да се случи на всеки изнервен човек. Просто несъзнавана постъпка и нищо повече.
Но полицейският пристав се обади по телефона на шефа на Обществената безопасност: „Хайде – каза той на Плюм, като му подаде слушалката, – обяснете всичко. Това е единственият Ви шанс за спасение.“ Един полицай го заблъска брутално и му каза: „Сега май ще трябва да влезете в правия път!“ В този момент в ресторанта влязоха пожарникарите и управителят му каза: „Виждате ли каква щета нанесохте на заведението? Същинска катастрофа!“ И посочи опразнения салон.
Агентите от Тайната полиция го съветваха: „Лошо Ви се пише, тъй да знаете. По-добре всичко си кажете. Не Ви е за пръв път. Щом сте я докарали дотам, значи положението е сериозно.“
Едно грубо ченге му каза през рамо: „Слушайте, не мога да Ви помогна. Такава е заповедта. Ако не говорите в слушалката, ще Ви цапардосам. Ясно ли е? Признайте си! Предупредих Ви. Ако не говорите, започвам да бия!“
III
Плюм пътува
Плюм не се радва на особено добро отношение, когато е на път. Някои направо минават отгоре му, без да го предупреждават, други спокойно си избърсват ръцете в сакото му. Накрая се примири. Предпочита да пътува скромно. Докато може, така ще прави.
Когато му сервират дебел корен в чинията и злобно му казват: „Хайде, яжте, какво чакате?“, отговаря: „Да, разбира се, веднага, ето“, защото не иска да си навлича неприятности.
Понякога отказват да го настанят в хотела, за да преспи:
– Какво? Да не сте дошли толкова отдалече, за да спите? Хайде, вземайте си партакешите и се махайте – сега е най-благоприятната част от денонощието за разходка.
– Да, да, разбира се. Исках само да се позабавлявам. Просто… се шегувах.
И тръгва в мрачната нощ.
Или го изхвърлят от влака:
– Ама-ха! Да не мислите, че сме загрявали този локомотив три часа и сме композирали осем вагона, за да возим здрав и прав младеж на Вашата възраст, който може да бъде от полза тук, а не да ходи някъде си? И затова ли денонощно са копали тунели, взривявали тонове скална маса и полагали стотици километри релси? Да не говорим, че линията непрекъснато трябва да се наблюдава заради саботажи, и всичко това за да…
– Да, да. Прекрасно ви разбирам. Качих се само за да хвърля едно око! Това е. Просто от любопитство, нали разбирате. Много Ви благодаря. – И отново потътря куфарите си по пътя.
И ако в Рим поисква да види Колизея, му отвръщат:
– А, не! Слушайте, той не е в много добро състояние. Пък и може да поискате да го пипнете, да се облегнете или да седнете на него. Заради това навсякъде е пълно с развалини. За нас това беше урок, много сериозен урок, и в бъдеще няма повече да допускаме такива работи.
– Добре де, аз просто… Исках само да Ви помоля за пощенска картичка, снимка, може би… ако имате… – И напуска града, без нищо да е видял.
И ако на кораба капитанът изведнъж го посочи с пръст и каже:
– Какво прави тоя тука, бе? Вие май нещо много сте се разпасали! Я бързо да го сваляте в трюма. Вече удари вечерният час. – И тръгва, подсвирквайки си, а през това време Плюм…
Да, но Плюм нищо не казва, не се оплаква. Мисли си за нещастниците, които изобщо не могат да пътуват, докато той все пак пътува, пътува безспир.
IV
В покоите на кралицата
Когато Плюм пристигна в двореца с акредитивните си писма, Кралицата му каза:
– Сега Кралят е много зает. Ще го видите по-късно. Ако искате, ще го потърсим заедно към пет часа. Негово Величество много обича датчаните и ще ви приеме на драго сърце; а докато чакате, може би ще предпочетете да се поразходите с мен.
Нали дворецът е много голям, та винаги ме е било страх да не се озова изведнъж пред кухнята; това, нали разбирате, би било толкова смешно за една Кралица. Ще минем оттук. Зная пътя. А ето я и моята спалня.
И двамата влизат в спалнята.
– Понеже разполагаме с цели два часа, може би ще приемете да ми почетете малко, но нямам кой знае какви интересни неща за четене. Може би играете на карти. Но ще Ви призная, че винаги губя още в началото.
Ама защо стоите прав – толкова е изморително. А и в даден момент на човек му дотяга да седи; я по-добре да се излегнем на дивана.
Но тя веднага се изправя.
– В тази стая винаги цари непоносима горещина. Ако ми помогнете да се съблека, ще ми доставите удоволствие. После ще си поговорим както трябва. Толкова бих искала да получа някаква информация за Дания. Впрочем тази рокля се сваля твърде лесно и се питам как по цял ден стои на мен и не пада от само себе си. Смъква се, без да се усетя. Ето вижте, вдигам ръце – само да я дръпне едно дете и тя ще остане в ръцете му. Аз, разбира се, не бих му позволила. Много обичам децата, но толкова ме дразнят с врявата си из двореца, пък и всичко обръщат с краката нагоре.
И Плюм я разсъблича.
– Ама не стойте така! Навлечен в спалнята – каква предвзетост! Освен това не мога да Ви виждам, струва ми се, че ще излезете и ще ме оставите сама в този толкова просторен палат.
И Плюм се съблича. После си ляга по риза.
– Все още е петнайсет и четвърт – казва тя. – Наистина ли знаете толкова много работи за Дания, че да ми разправяте в продължение на час и четиридесет и пет минути? Няма да бъда толкова взискателна. Разбирам, че ще бъде много трудно. Давам Ви още малко време, за да си помислите. И понеже така и така сте тук, докато Ви чакам, ще Ви покажа нещо, което много ме интригува. Любопитно ми е какво ли мисли за това един датчанин.
Вижте, тук, под дясната ми гърда, има три знака. Не, не три, а два малки и един голям. Вижте големия – почти прилича на… Много странно, нали? А вижте лявата гърда – нищо; чисто бяла!
Хайде де, кажете ми нещо, но първо разгледайте добре, на спокойствие…
И Плюм разглежда. Докосва, пипа с несигурни пръсти, изследването на реалностите го кара да потръпва. Пръстите му следват всички неравности.
И Плюм се замисля.
– Виждам, че нещо се чудите – казва Кралицата след миг. – (Сега вече е ясно, че сте разбрали как да се справите.) Искате да знаете дали нямам друг знак? Не – продължава тя и от смущение цялата се изчервява.
А сега ми поговорете за Дания, но стойте плътно до мен, за да Ви слушам по-внимателно.
Плюм се премества напред; ляга си до нея и сега вече нищо няма да успее да скрие.
И наистина:
– Слушайте – казва тя – мислех, че сте способен на повече уважение към Кралицата, но понеже вече стигнахте дотук, не бих искала това да ни попречи да си поговорим за Дания.
И Кралицата го придърпва към себе си.
– Галете предимно краката ми – казваше му тя, – иначе рискувате да ме разсеете; освен това вече не знам защо си легнах…
Точно в този миг влезе Кралят!
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
О, ужасни премеждия с невероятно начало и развой, о, печални приключения, направлявани от един неумолим враг!
V
Нощта на българите
– И тъй, бяхме решили да се връщаме. Но сбъркахме влака. Попаднахме в компанията на едни българи. Тогава, понеже все нещо си шушукаха и шаваха, решихме да си разчистим сметките с тях, без много да му мислим. Извадихме револверите си и стреляхме. Стреляхме набързо, защото им нямахме особено доверие. За предпочитане беше да ги отстраним от боя. Те май се изненадаха, но човек трябва да си има едно наум с българите.
– На следващата гара ще се качат сума ти пътници – каза началник-влака. – Разберете се с тези тука (и посочи мъртвите), така че да се сместите в едно купе. Вече няма никакво основание вие и те да заемате различни купета.
И ни изгледа строго.
– Да, да, ще се оправим! Как! Разбира се! Веднага!
Бързо сядаме до мъртвите и започваме да ги подпираме.
Не е толкова лесно. Седем мъртви и трима живи. Намърдваме се между изстиналите тела, а „спящите“ глави на тези трима младежи непрекъснато се люлеят на вратовете им. Направо стояха като урни върху раменете им. Като грапави урни бяха и твърдите им бради, които изведнъж бяха започнали да растат двойно по-бързо.
Само да мине нощта. На сутринта ще се изметем рано-рано. Може би началник-влака ще е забравил. Сега е нужно най-вече спокойствие. Да внимаваме да не събудим подозренията му. Да си седим притиснати, както ни каза. Да проявяваме добра воля. На сутринта ще се изнижем по терлици. Малко преди границата влакът обикновено намалява скорост. Това ще улесни бягството ни, а гората ще прекосим с водач.
И така, отдаваме се на търпеливо чакане.
Във влака мъртвите се подрусват много повече от живите. Проблемът им е скоростта. Те дори за миг не могат да стоят мирно и все повече се навеждат напред, сякаш искат да ви говорят на корема.
Трябва да ги държите изкъсо и да не ги изпускате дори за миг, да ги прилепвате към облегалките – един отляво, друг отдясно, плътно до вас; но тогава пък главите им се удрят във вашата.
Най-важното е да ги държите здраво.
– Я някой от тези господа да отстъпи място на старата дама!
Няма как да откажеш. Плюм взема на коленете си един мъртвец (от дясната му страна има още един) и дамата сяда отляво. Тя веднага заспива, но сега и нейната глава увисва и започва да се удря в главата на мъртвеца. Но само живата глава се събужда и казва, че другата е много студена и я плаши.
Но всички са единодушни, че в купето цари голям студ.
Тя иска да пипне. И към нея се протягат леденостудени ръце. Може би трябва да отиде в някое по-топло купе. Излиза. След малко се връща с кондуктора. Той иска да провери дали парното работи нормално. Дамата му казва: „Я пипнете тези ръце“. Но всички се развикват: „Не, не, тези ръце са студени, защото не се движат, няма нищо страшно. На нас тук ни е горещо. Даже се потим, пипнете това чело. От една част на тялото се лее пот, а друга е скована от студ. Така е поради обездвижването.“
– На който му е студено – казва Плюм, – да си увие главата във вестник. Ще се стопли.
Другите разбират и веднага увиват мъртъвците в бели шумящи вестници. По-удобно е – веднага ги разпознаваш въпреки тъмнината. Пък и дамата вече не рискува да се допре до студена глава.
Междувременно се качва една девойка. Подреждат багажа й в коридора. Тя не си търси място. Сдържана е, скромността и умората натежават върху клепачите й. Но за нищо не моли. А ние непременно искаме да й направим място. Тогава се сещаме да изхвърлим мъртъвците лека-полека. По-добре да ги изнесем един по един, защото така може би ще успеем да скрием работата от старицата; но в коридора има странични лица и поради това няма да ни е лесно.
Внимателно отваряме прозореца на купето и започваме операцията. Изкарваме ги до кръста и хоп! – прекатурваме ги през прозореца. Но за да не им се закачат краката, трябва да им прегъваме коленете – защото докато висят, главите им глухо се удрят в стъклото, като че ли искат да се върнат обратно.
Хайде! Повече смелост! Съвсем скоро отново ще можем да дишаме спокойно. Още един мъртвец и всичко ще свърши. Но влезлият през прозореца студен въздух събужда старата дама.
Докато тя се размърдва, кондукторът отново идва да провери за успокоение на съвестта и с престорена вежливост, дали при нас няма свободно място за правото момиче в коридора (макар и да е убеден точно в обратното).
– Ама разбира се! Разбира се! – отговарят всички.
– Странно – казва кондукторът, – бих се заклел…
– Наистина – сякаш казва и погледът на старата дама, но сънят отлага въпросите за по-късно.
Сега вече момичето може да спи колкото си иска! Вярно – човек би си обяснил наличието на един мъртвец по-лесно, отколкото на петима. Но по-добре е да избегнеш всякакви въпроси. Защото когато те питат, много лесно се оплиташ. Противоречието и злодеянията си проличават, каквото и да правиш. Винаги е за предпочитане да не пътуваш с мъртвец. И най-вече когато е станал жертва на пистолетен куршум, защото изтеклата кръв му придава зловещ вид.
Но понеже момичето от предпазливост не иска да заспи преди нас, нощта се очертава дълга и следващата спирка е чак в четири и половина; така че не се безпокоим кой знае колко – поддаваме се на умората и заспиваме.
Ненадейно Плюм забелязва, че часът е четири и петнайсет, и събужда Пон, защото остава още един за изхвърляне. И като преценяват, че наближава следващата спирка и че безмилостната светлина всичко ще издаде, избутват мнимия мъртвец през прозореца. И докато си бършат челата, усещат истинския в краката си. Значи не него са изхвърлили! Как е възможно? Нали главата му беше увита във вестник! Но сега вече и да се питат, и да не се питат… Сграбчват мъртвеца и го хвърлят в нощта. Уф!
Колко красив е животът за живите! Колко весело е това купе! Събуждат спътника си. Я, това било гара Д… Събуждат и двете жени.
– Събудете се, наближаваме. След малко пристигаме. Всичко наред ли е? Отличен влак, нали? Поне добре ли си поспахте?
Помагаме на дамата да слезе, после и на девойката. Тя ни гледа, без да обели дума. Оставаме вътре. Вече не знаем какво да правим. Всичко като че ли е приключило.
Началник влака изниква от някъде и ни казва:
– Хайде, по-бързо. Слизайте със свидетелите си!
– Нямаме свидетели – отвръщаме му ние.
– Е добре, щом искате свидетел, разчитайте на мен. Почакайте ме от другата страна на гарата, срещу гишетата. Веднага се връщам, да знаете. Ето ви пропуск. Само секунда и идвам. Чакайте ме.
Отиваме отсреща и веднага търтим да бягаме.
…
Ах! Сега вече може да се живее! Най-сетне може да се живее!
VI
Видението на Плюм
Едно бавно жълто сирене с конски стъпки, едно бавно жълто сирене с конски стъпки сновеше из него като крак на света. Това беше по-скоро огромна бозка, стара купчина плът, клечаща в необятна страна, която навярно бе много влажна.
Отляво слизаше кавалерията. Струва си да се види как конете набиват спирачки със задните си крака. Значи тези кавалеристи никога няма да се изкачат обратно? Да, никога.
И командирът им ръкомахаше в знак на протест, но гласът му толкова беше отслабнал, че се питахме кой би приел да обърне внимание на неговите думи – все едно да слушаш разприказвало се оризово зрънце.
Накрая те като че ли нагазиха в кал и повече не ги видяхме. После изведнъж нещо сякаш прищрака в огромната мека маса и след малко отхвръкналите на всички страни отломки образуваха една толкова дълга, но солидна пътека, че цялата кавалерия можеше да мине по нея в галоп. Но тези елементи изчезнаха. Различаваше се само силуетът на шефа. Дори бихме се изкушили да различим жеста му на негодувание, ако гордата му глава не беше клюмнала. Тогава той се изопна като талпа, сякаш главата му беше последното нещо, което все още го крепеше. По пътеката весело се изтърколи един толкова лек, като че ли съвършено кух цилиндър.
А Плюм, мълчаливо замислен, седеше в долния край на леглото си и гледаше това зрелище…
VII
Плюм го болеше пръстът
Плюм го наболяваше пръстът.
– Може би трябва да отидеш на лекар – каза жена му. – Понякога е достатъчно просто да се намаже с помада…
И Плюм отиде.
– О, ама пръстът ви е готов за ампутация – каза хирургът, – чудесно. С упойката ще стане за не повече от шест минути. Понеже сте богат, не ви трябват чак толкова пръсти. С удоволствие ще ви направя тази лека операцийка. После ще ви покажа няколко модела изкуствени пръсти. Някои са невероятно грациозни. Е да, малко са скъпи. Но не обръщайте внимание на разходите. За вас ще направим най-доброто.
Плюм меланхолично огледа пръста си и се извини:
– Докторе, но показалецът е един много необходим пръст. Как сега ще напиша писмо на майка си – без показалеца е немислимо. Майка ми ще се притесни заради дългото ми мълчание. Затова ще дойда отново след няколко дни. Тя е много чувствителна жена и се вълнува за няма-нищо.
– Дума да не става – отвърна хирургът. – Ето хартия, чисто бял лист, без антетка, разбира се. Няколко прочувствени думи от ваша страна ще й върнат радостта. Аз през това време ще се обадя в клиниката, за да приготвят всичко и като отидем, само да извадят дезинфекцираните инструменти. Ей сега се връщам…
Докато се усетиш – и се върна.
– Всичко е тип-топ, очакват ни.
– Извинете, докторе – каза Плюм, – нали виждате – ръката ми трепери, не мога да се овладея… и…
– Добре де – отвърна му хирургът, – прав сте, по-добре не пишете. Жените са страшно деликатни и най-вече майките. Щом стане дума за синовете им, навсякъде им се привиждат недомлъвки и от мухата правят слон. За тях вечно си оставаме малки деца. Ето бастуна и шапката ви. Колата ни чака.
И пристигат в операционната.
– Докторе, слушайте, аз наистина…
– О, не се притеснявайте! Какви са тези скрупули? Ще напишем това писмо заедно. Ще си помисля какво да напишем, докато ви оперирам.
Докторът доближи маската до лицето на Плюм и го приспа.
– Можеше поне да ми поискаш мнението – каза жената на Плюм, щом той се прибра. – Не си мисли, че е толкова лесно да си възвърнеш изгубения пръст. Какви са тези работи – мъж с ампутация? Ако ти поокастрят ръката още, не разчитай повече на мен. Сакат ли си, ставаш лош, направо садист. А аз не съм възпитавана да живея със садист. Ти май си мислиш, че ще ти помагам доброволно в тези работи? Да, ама не! Да беше мислил по-рано…
– Слушай – каза Плюм, – не се безпокой за бъдещето. Имам още девет пръста, пък и характерът ти може да се промени.
VIII
Късане на глави
Те искаха само да го дръпнат за косата. Не им се щеше да го заболи. Откъснаха му главата от раз. Може би не е била здраво закрепена. Иначе нямаше да е толкова лесно. Значи й е липсвало нещо.
Когато вече не е на раменете, тя притеснява палача. Той трябва да я предаде. Но преди това – да я измие, защото ще изцапа ръката на човека, комуто ще я предаде. Трябва да я измие, защото ако ръцете на получателя се окървавят, той ще се усъмни и ще започне да гледа като човек, очакващ разяснения.
– Ами… намерихме я, както си копаехме градината… Имаше и други… Избрахме тази, защото изглеждаше най-прясна. Ако предпочитате друга… можем да проверим. Но дръжте тази, докато дойдем…
И тръгват, а оня ги следва с поглед, който не казва нито да, нито не – просто един вторачен поглед.
Я да видим сега какво става към вира. В един вир можете да откриете куп неща. Може би някой удавник ще свърши работа.
Хората си въобразяват, че във вира ще намерят каквото им трябва. Но се връщат с празни ръце.
Къде да открием глави, които услужливо да ни влязат в работа? Къде, но така, че да няма усложнения?
– Сещам се за моя първи братовчед. Направо сме като две капки вода. Никой няма да ми повярва, че съм го открил случайно.
– Аз пък имам един приятел – Пиер. Но той е толкова силен, че няма да се остави да го обезглавя току-така.
Както си вървят в плен на идеята си, неусетно стигат до Пиерови. Нарочно изтърват на пода носна кърпичка. Пиер се навежда. Уж за да го изправят, го издърпват назад за косите, смеейки се. И ето че главата е откъсната.
Влиза жената на Пиер, побесняла… „Пияница, пак си разлял виното. Дори вече не можеш да си улучиш устата. Сега вече и по пода го разливаш. И дори не можеш да се изправиш на крака…“
И тръгва да търси нещо, за да почисти. Но те я сграбчват за косите. Тялото й пада напред, а главата й остава в ръцете им. Бясна дългокоса глава, която се мята насам-натам.
Отнякъде се втурва куче със силен лай. Ритват го веднъж и главата му пада.
Сега вече главите стават три. Три е хубаво число. Освен това има избор – главите не са еднакви: мъжка, женска и кучешка.
И отиват при оня, комуто вече бяха дали една глава. Той ги очаква.
Поставят букета от глави върху коленете му. Човекът поставя мъжката отляво, до първата, а женската и кучешката – от другата страна. Очевидно очаква нещо.
Зяпа ги вторачено с поглед, който не казва нито да, нито не.
– Тези ги намерихме у един приятел. Бяха в къщата му… Всеки би могъл да ги вземе. Други нямаше. Взехме само наличните. Някой друг път можем да имаме повече късмет. За щастие не липсват глави. По-скоро ни пречи тъмнината. Трябва да ги измием, особено ако са окаляни. В крайна сметка можем да опитаме… Но сме само двама – не ни е по силите да ви донесем кой знае колко. Дадено… Тръгваме… Може би в наше отсъствие са паднали нови глави. Ще видим…
И тръгват, а оня ги проследява с поглед, който не казва нито да, нито не – просто един вторачен поглед.
– Аз, как да ти кажа… Сетих се! Вземи моята глава. Занеси му я, той няма да се сети. Дори няма да я погледне. Ще му кажеш: „Вижте, като излязох оттук, се спънах в това. Струва ми се, че е глава. Нося ви я. За днес е достатъчно, нали?..“
– Но, приятелю, само ти си ми на този свят.
– Хайде, хайде, не се разнежвай. Вземи я. Дръпни я силно, по-силно, де!
– Не. Виждаш, че не става. Това е нашето наказание. Сега опитай да откъснеш моята. Дърпай, дърпай!
Но главите си стоят на мястото. Яки глави на убийци.
Сега вече не знаят какво да правят. Въртят се насам-натам, връщат се, тръгват, а оня вторачен поглед ги следва с надежда.
Накрая се изгубват в нощта. Това им носи огромно облекчение – за тях, за съвестта им. Утре ще тръгнат накъдето им видят очите, докато могат да вървят. Ще се опитат да уредят живота си. Трудно е. Ще се опитат. Ще се опитат да не мислят за това и да заживеят както преди, като нормални хора…
IХ
Майка на девет деца!
Плюм тъкмо бе пристигнал в Берлин и се канеше да вземе метрото от последната спирка, когато една жена го спря и му предложи да прекара нощта с него.
– Не възразявайте, умолявам ви. Майка съм на девет деца.
И започна да вика приятелките си на помощ, вдигна квартала по тревога, наобиколиха я, дойде и полицай. След като изслуша каква е работата, той каза на Плюм:
– Не бъдете толкова коравосърдечен, тя все пак е майка на девет деца!
Тогава жените го заблъскаха и го вкараха в един смрадлив хотел, от години нападнат от дървеници. Щом има гювеч за една, значи има и за две. А бяха пет. Те веднага опразниха джобовете му и си разделиха плячката.
„Хм, виж ти – помисли си Плюм – това се нарича обир – за пръв път ми се случва. Ето докъде можеш да стигнеш, ако изпълняваш заповедите на полицаите.“
Взе си сакото и се приготви да излиза. Но ония яростно се развикаха:
– Какво! Ние да не сме крадли! Най-напред си взехме заплащането поради предпазливост, но ще ти се отблагодарим според парите, малкия.
И се съблякоха. Майката на деветте деца, както и другите две жени, бяха пъпчиви.
Плюм си мислеше: „Тези жени не са точно мой тип. Но как да им намекна, без да ги засегна?“ И отново потъна в размисъл.
Тогава майката на деветте деца каза: „Момичета, ако щете ми вярвайте, но бас държа, че този сладур е от онези фръцльовци, дето се страхуват да не пипнат сифилис. А сифилисът е въпрос на шанс!“
После една след друга го обладаха със сила.
Той се опита да стане, но майката на деветте деца му каза:
– Не бързай толкова, де! Докато няма кръв, няма и удовлетворение.
И пак започнаха.
Когато взеха да се обличат, той вече беше съсипан от умора.
– Хайде, мърдай – казаха му те, – вече е дванайсет и петнайсет, а стаята е наета само до полунощ.
– Добре де – каза той, мислейки си за тристата марки, които му бяха конфискували, – но тези пари, които ми взехте, ще стигнат до сутринта.
– Я го гледай ти него! Ние ще се забавляваме, не ти!
И като го издърпаха от леглото, го засилиха надолу по стълбите.
Хм – помисли си Плюм, – от това пътуване ще ми остане страхотен спомен.
Х
Плюм в Казабланка
Щом пристигна в Казабланка, Плюм си спомни, че трябва да напазарува сума ти неща. Ето защо остави куфара си в автобуса – щеше да се върне да го вземе, щом уреди най-спешните си ангажименти. И отиде в хотел „Атлантик“.
Но вместо да наеме стая, защото трябваше първо да направи някои покупки, той предпочете да попита за адреса на „Сосиете Женерал“.
Отиде в „Сосиете Женерал“, помоли да предадат визитната му картичка на заместник-директора, но когато го въведоха при него, вместо да представи пълномощното си, намери за уместно да го попита кои са забележителностите на арабския град Бусбир и къде се намират прословутите мавърски кафенета, защото човек не може да напусне Казабланка, без да е видял как се играе кючек, макар че танцьорките са еврейки, а не мюсюлманки. И тъй той се осведоми за местонахождението, взе такси и пристигна в мавърското кафене. Седналата срещу него танцьорка вече поръчваше бутилка порто, когато той си даде сметка, че всичко това са глупости. Когато човек пътува, се уморява и затова най-напред трябва да се подкрепи с нещо. Затова Плюм стана и се отправи към ресторанта „Кралят на бирата“ в новата част на града. Тъкмо щеше да сяда на масата, но размисли, че когато си на път, най-важното не е да се наядеш и напиеш, а да се погрижиш за уреждането на някои неща, така че на утрешния ден да не се притесняваш за нищо. И вместо да гуляе като бей в ресторанта, предпочете да види къде е акостирал корабът, на който трябваше да се качи на другия ден.
Ето това се казва добре уплътнено време. Но изведнъж се сети, че май ще е по-добре да се отбие в митницата. Понякога митничарите не искат да пуснат дори кибрит с десет клечки, и ако в дрехите или в багажа на някого открият такава кутийка кибрит, му правят сума ти проблеми. Когато пътува, все си мисли, че здравеопазването е поверено на толкова невежи лекари, които могат да попречат дори на съвършено здрав човек да се качи на борда. Тогава реши, че ще бъде по-хитро да се появи по къс ръкав, пращящ от здраве въпреки нощния хлад. Така направи и този път; и когато разтревожената полиция го разпита и чу отговора му, повече никога не го пусна да си върви.
ХI
Почетният гост на „Брен клуб“
Почетният гост ядеше бавно и методично, без да коментира.
Пуйката беше пълнена с паркетол, салатата – полята с машинно масло, а картофите – дъвкани, дъвкани, та изплюти. Грейпфрутът сигурно беше расъл върху нафталинена почва, гъбите докарваха на стомана, а пастетът миришеше на подмишници. Виното си беше направо калиев перманганат.
Плюм ядеше кротко, без да вдига очи от чинията. Една змия, изпаднала от грозд банани, запълзя към него. Той я изяде от учтивост, после отново заби поглед в чинията.
За да привлече вниманието му, съдържателката на заведението заголи едната си гърда. След това се изсмя неловко, отклонявайки погледа си от него.
Плюм продължаваше да яде, без да вдига очи от чинията.
„Знаете ли как се кърми дете?“ – изведнъж го попита развълнувано тя и го подуши. От учтивост той също я подуши нежно. След малко съседката му отдясно зарида, защото бе имала глупостта да се опита да глътне цял овнешки език. Веднага я обгърнаха с грижи. Един й беше запушил ноздрите просто така, а другите, уж за да й помогнат, притискаха глътката й. Но тя въобще не успя да изплюе езика, от който толкова искаше да се отърве.
Така животът, който често обича да се измъква по терлици, я напусна тихомълком.
– Не го вземайте много навътре – каза съдържателката на Плюм с грейнали очи, – някои хора не успяват да преглътнат езиците. Това можеше да се случи и на вас. Или на мен. Да се поздравим. Да се позабавляваме. Как искам да ни видят деца в този момент! Те толкова обичат щастливите хора!
И тя го биеше и целуваше едновременно.
ХII
Плюм ходи по тавана
Веднъж Плюм нещо се залиса и неочаквано започна да ходи по тавана, вместо по пода.
Уви – усети се твърде късно.
Вече се беше парализирал, защото кръвта му се беше оттекла в главата, и сега тя започна несъразмерно да натежава като желязната част на чук. Беше загубен. С ужас гледаше далечния под, доскоро толкова приветливия фотьойл и цялата стая, превърнала се в необикновена пропаст.
Той би предпочел хиляди пъти да попадне в наводнено мазе, във вълчи капан, в заключен сандък, в баня от разтопен метал, а не да стои тук сам на този смешно пуст таван. И липсата на възможност да слезе беше равна на самоубийство.
Ужас! А толкова хора, които със сигурност струват далеч по-малко от него, продължаваха да си вървят спокойно по земята.
Ако можеше поне да пробие тавана с крак и да приключи тъжния си живот на спокойствие… Но таваните са твърди и могат само да ви „отпратят“ – това е точната дума.
Нямаш избор в нещастието – дават ти онова, което е останало. Докато той се беше превърнал в таванска къртица и не можеше да слезе, една делегация от „Брен клуб“ го откри, щом вдигна очи към тавана.
Свалиха го със специална стълба, без да обелят дума.
Бяха притеснени. Молеха го за извинение. Обвиняваха някакъв отсъстващ организатор. Ласкаеха честолюбието на Плюм, че не изгубил кураж, докато редица други обезверени хора биха скочили от тавана и биха си счупили ръцете и краката, защото в този край таваните са високи и датират почти от времето на великите географски открития.
Плюм смутено си четкаше ръкавите, без да отговаря.
ХIII
Плюм и безкраките хора
… Плюм гледаше човека срещу себе си, но щом извърнеше поглед, лицето на оня се разпадаше и разлагаше в гримаси, а долната му челюст безсилно се отпускаше.
Ха-ха! – мислеше си Плюм – Ха-ха! Какво нещо е сътворението! Каква отговорност за всеки от нас! Трябва да отида в страна, където лицата са закрепени стабилно и където човек може да гледа някого и да отклонява погледа си от него, без риск това да доведе до катастрофа.
Аз дори се питам как тукашните хора изобщо могат да живеят. Нищо чудно скоро да ме хване някоя сърдечна болест. И се свлече в една инвалидна количка. Озова се на събрание на безкраки хора, което се провеждаше на едно дърво. Непрекъснато трябваше да се помага на нови безкраки участници да се качват на клоните, които вече бяха почернели от хора. За тях това беше такова удоволствие! Съзерцават небето през клоните, вече не усещат земното притегляне. Това е велико преживяване.
Но Плюм вътрешно негодуваше, защото все трябваше да качва безкраките на дървото. Не, той не е от най-работните. За него трудът не е необходимост.
– Купете си кученце за гроба на баща си! – злокобно настояват те.
…
Уморени сме! Писна ни! Няма ли най-сетне да ни оставят да си починем?
Превод от френски Красимир Кавалджиев
списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018
