Палми Ранчев – Сънища и други реалности

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Recollection 5, 110×175

 

      

Болеше го корема, ама не много, само колкото да помисли, че винаги има причина да се почувстваш отвратително. Понаведе се, така болката утихваше, и продължи с охкане. Накрая Мълчаливеца се довлече до кухнята. Така наричаше помещението, в което спеше. Някога, преди да изоставят триетажната къща, тук вероятно се е готвело. Имаше следи от комин на едната стена и място, на което вероятно се е намирала мивката. Вътре беше студено, но в сравнение с времето навън, се търпеше. Още първата вечер беше си стъкмил огнище от голяма сгъната на две тенекия. Палеше го късно вечер. И постепенно беше се почувствал на сравнително сигурно и спокойно място. Сега подбра няколко тънки подпалки, подреди ги като колиба около смачкания на топка вестник и драсна клечка кибрит. Пламъчето трепна само за кратко и угасна. Изчака да отмине лошият му късмет и отново започна да драска. Изхаби последователно три клечки и се отказа. Отиде до чешмата и пусна да изтече ръждивата мътилка. Отстъпи настрани от образувалата се бързо локва, наведе се и дълго пи. После тръгна покрай стената, като се подпираше с едната ръка, докато стигна леглото. Зави се с одеялата, пет или шест на брой. Върху одеялата придърпа с охкане и червения юрган. Обърна се на едната страна, сви се на две под завивките и почти докосна с брадичка коленете си. Позатопли се, а и вероятно заради изпитата вода, болката постепенно изчезна. Тогава се замисли за двамата съседи. Те също живели в къщата през последните два месеца. Но ги срещна за първи път преди седмица. Не се интересуваше какво има в останалите стаи. Който и да се е настанил, каквото и да става в тях, не проявяваше интерес. Такова беше нормалното му поведение. 

     Дебелия и Любовника, както разбра, че им казват, се прибираха късно нощем и излизаха рано сутринта. Преди да минат колите на „чистотата“ и другите като тях, които преживяват около боклукчийските контейнери на околните жилищни блокове. Вероятно още дълго щяха да съжителстват без да знаят един за друг. Срещнаха се, защото по изключение двамата се прибраха по-рано. Случваше се, ей така, единствено заради по-особеното настроение. Нямаха, както и той, задължения свързани с часове и други подобни ограничения. Още беше сравнително светло, когато се засякоха. Мълчаливеца беше тръгнал към зейналата входна врата. Беше от ясно по-ясно. Нямаше смисъл да имитира, че минава покрай къщата и от любопитство поглежда как е вътре. Имаше желание да изиграе подобен етюд, но в движение се отказа. Накрая от едната страна беше той, от другата – те дамата. С едва забележими знаци с глава и с пръстите на едната си ръка им показа накъде е тръгнал. Искаше да влезе. Изчака да разбере как ще реагират. И въобще какви бяха намеренията им. Любовника отстъпи малко демонстративно и му направи място. Зачиташе правото му на първи тръгнал към разбитата отдавна врата. Мълчаливеца наведе глава, намръщи се, беше равносилно на отказ да продължи. Искаше той първи да мине по двете дъски, свързващи тротоара и изровените стълби на входа. Знаеше си дефекта: беше прекалено мнителен. Представи си как го блъскат, стигне ли по средата. Любовникът се усмихна, докосна клюнестия си нос, после и обърнатата от  голям белег горна устна, накрая тръгна. Веднага го последва, още преди положението да се изясни напълно, да покаже, че проявява известно доверие. След тях се повлече и Дебелия. За известно време тримата се оказаха на една линия, при това доста несигурна, не само защото още не се познаваха, а и заради двете не особено устойчиви на теглото им дъски. Искаше да запази разстоянието между тях и крачеше доста внимателно. Нито по-близо до единия, нито до другия.

         Те също не бяха особено припрени. Спряха пред стълбата за към втория етаж. Стъпалата нагоре бяха почти заравнени, а и нямаше перила. Уточниха кой кога е дошъл, и има ли съответните претенции. Накрая бяха доволни, че всичко щеше да остане както до сега. Всеки продължаваше да живее на своето място.  

     Наоколо, както обикновено по това време, тишината беше почти абсолютна. Дълго време, колкото и да се ослушваше, не чуваше звук. Само от време на време тихо бучене, но то идваше отвътре, от собствената му глава. Беше свикнал с него, и беше лесно да не му обръща внимание. Затова съвсем определено чу, че Любовника се прибра сам. Чуваха се само неговите крачки. Представи си как се движи, и как минава покрай входа на кухнята, без да му се обади. Нито извика, нито по друг начин провери дали поне е наоколо. От известно време бяха станали по-близки, подържаха известни взаимоотношения. Поздравяваха се, задаваха си по някой въпрос, обикновено за здравето, или съобщаваха дневните и понякога нощните си маршрути. Най-често му подвикваха, когато минаваха покрай неговото място, да проверят дали се е прибрал преди тях. Сега, кой знае защо, Любовника го подмина. Може да има причина, може и да няма. Негова работа. Ослушва се още известно време докато следеше крачките му по стълбите нагори. Накрая всичко пак утихна. После беше заспал.

         Когато отново отвори очи го видя изправен над себе си, с увиснали рамена и ръце, издаваше хлипащи звуци. Помисли, че сънува. Той ли беше наистина, и защо до него, а не на горния етаж. Сравнително бързо се ориентира. Опита да си извади ръката върху юргана. Не успя както беше затрупан и омотан в завивките.

– Какво се е случило, Любовник? – попита го.

– Посякох го.

– Кой си посякъл?

– Него, кой друг. Моят човек.

– С мачетето ли? Или с друго.

– Няма с какво друго. Двамата разполагаме само с мачете.

– Ама как така. Нали сте приятели. Живеете от доста време заедно. Любовника без задържане се стовари на колене. Хвана се с две ръце за главата и избухна в неудържим рев.

– Сънувах, че ми изневерява – отново чу гласа му. – Каза, нали знаеш, че все някога ще ти изневеря. Няма вечна вярност, каквито и чувства да изпитваш. Даже страст да е. И дори повече от страст. Приятелство и така нататък. Чувствата се променят и пренасочват. Уж всичко беше насън, а през цялото време го виждах. Пред мене беше, съвсем истински. Можех да го пипна, ама не исках, като чух, че ми е изневерил. Стана ми много гнусно. Не съм очаквал, че ще изпитам нещо подобно.

– Преди малко и аз не бях сигурен дали сънувам. Очаквах да си на горния етаж, а изведнъж те гледам над себе си.

– При мене всичко беше напълно реално, Мълчаливец. Виждах го, чувствах  тялото му. Беше топло и меко, каквото го знам. И като си представих, че е притискал някой друг и го е карал да му смуче гърдите, без да се замислям вдигнах мачетето. Признавам си, че го направих.

– Посякъл си Дебелия, защото ти е изневерил насън. Така ли?

– Казвам ти, че всичко изглеждаше съвсем реално. Виждах го, чувах каквото можеше да се чуе. Миризмите, както и топлината, а после и студа. Дори това, за което говореше с недомлъвки, отново се случи пред очите ми.

– Ама нали е било, казваш, насън.

– Сега го разбирам по този начин. Тогава всичко беше прекалено реално. Освен това от следобед се караме. Ей така, както обикновено, без причина. Все пак карането си е каране. Разваля ти настроението, прави те кисел и невъздържан. И не издържах. Замахнах и го ударих веднъж, ама много силно. После продължих да сека още не знам колко пъти. Направих го на парчета. Нали знаеш, че мачетето е остро като бръснач.

         Мълчаливеца най-накрая успя да извади ръката си над завивките. Позавъртя се, и се надигна, доколкото успя изпод тежките завивки. Забеляза мачетето до входната врата. Вероятно Любовника беше го захвърлил там преди да влезе. Опита се да извади и другата си ръка, когато чу стъпки. Само за секунда се напрегна, както обикновено при всеки шум. После отново скри ръце под завивките. Беше сигурен, че не бърка: беше Дебелия.

– Какво правите вие двамата тук? – извика той, подал само главата си. – Ти, приятелче любезно, нали каза, че се прибираш. Заряза ме насред улицата. Коремът те бил заболял.

– Вече не ме боли. Още като се разделихме се оправих.

– Какво правиш тогава тук. Хайде, казвай!

          Любовника беше започнал да се изправя още с появяването му. Стигна до някъде и отново се върна в предишното положение, на колене.  Свали ръце от лицето си и отново опита да се изправи навел глава към издаденото напред рамо. Вдигна ръце, закри мокрото си страни, и изхлипа:

– Ще ми простиш ли?

– Зависи за какво. Ако си ми изневерил, няма прошка. Разбрали сме се, нали?

– Посякох те, Дебел. На парчетата те направих. За това искам да ми простиш.

– Какво посичане, какви парчета. Изневерил ли си ми?

– Само те посякох с нашето мачете.

– Попитах те конкретно. Отговори точно на въпроса. Стига с твоите глупости!

– И после те нарязах на късове.

        Вдигна се до някъде, както предишния път; този път се задържа по-дълго; после отново се върна в предишното положение на колене. Наклони се на една страна и отново опита, без да иска някой да му помогне. Накрая се изправи и промърмори:

– Не мога да повярвам, че си жив.

– Защо да не съм. Много съм си жив даже. Нали ме виждаш. Дори съм донесъл цяла торба кебапчета за вечеря.

– Не искам да вечерям. Не ми е до ядене.

– Няма не искам. Ще ядеш! Я се виж на какво си заприличал. Като вейка си. Хайде, тръгвай пред мен! И ме слушай като ти говоря.

         Любовника се завъртя на пети и пристъпи със странични крачки покрай купчината завивки. Искаше да заобиколи Дебелия откъм гърба, но той се обърна, наведе се към него и раздвижи издадените си ноздри: подуши го. Изглежда остана доволен от миризмата. Завъртя глава, ухилен тръгна след него, наведе се и вдигне мачетето.

        Обърна се и попита:

– Мълчаливецо, ти ял ли си?

– Не съм. Ама не мога дори залък да хапна.

        Искаше му се да обясни, че него също до скоро го болеше корема. Вярно, беше му преминал и почти нищо не чувстваше. Но ако хапне, каквото и да е, болката със сигурност щеше да се появи отново. И заради предчувствието, а и заради всичко, на което беше свидетел, или го принуждаваха да бъде, се надяваше по-скоро да заспи. Искаше да избяга поне за известно време и от живота наоколо, и от собственият си живот. Придърпа последователно одеялата, накрая с два пръста изтегли отгоре юргана и скри ръце отдолу, само рошавата коса и част от лицето му се виждаха. Дебелия се върна, в движение пъхна под мишницата мачетето с острието назад и бръкна със същата ръка в торбата, овесена на врата му. Извади няколко кебапчета на разперената си мазна длан. Наведе се и ги отърколи в края на одеялото към главата му. Мълчаливеца изчака да излезе и с едно движение изчезна под завивките. Искаше да се скрие от миризмата на кебапчета. Откъде ли беше ги взел? Не го попита. А и нямаше значение. По-важно беше, че са го посекли само насън.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ангел Ангелов – Обич…

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Без звук, сн. Ваня Вълкова

 

 

„Обичаш ли Ме? – Гласа е тих, но настойчив.

 Мълчание.

„Обичаш ли Ме? – питащият Глас се усилва.

Мълчание.

„Обичаш ли Ме? – питащият Глас вече крещи.

Мълчание.

Гласа се изнервя, блъска се в стоманените стени на Клетката. В ледения метал болезнено се впиват и изпочупените нокти на Неволника. Зловещият Куб на затвора му е без прозорци – не може да види, че е захвърлен сред ледена пустош. Под дрипите му се съзират изнурени телеса,   през дупките на някогашните му одежди се провират  парчета от  татуировки,  мяркат се   озъбени  лица на бивши негови  съкилийници,  а върху  далечната стена на  леденеещия Куб тържествено и достолепно  се изтъпанва  цветен масивен лик на самодоволен екземпляр  с  бръсната глава, лъщящи бузи  на охранен тип  и  надменен поглед на недосегаем властелин. Съзира се в енергично шарещите  му очички  готовност  да убива,  застрашителна  непоколебимост  и  вроден  талант към сътворяване на  ефектни  лъжи.  Неволника  вторачва  страдните си очи в цветния образ и разбира, че ще бъде наблюдаван до сетния си дъх, ще бъде следена всяка негова дума, всяко негово движение, всеки негов опит за протест, за съпротива и  неподчинение. Нечистата превръзка обгърнала гръкляна му поаленява  от напрежението. Бушува то под нея, озаптено безнадеждно и мъчително…

Не успя да поживее в доведения рай на земята въпреки обещанията, а сменените  водачи са предишните, одеждите им са други, но под тях се стелят същите миризми, които са неунищожими, все така зловонни, все така гнусни, киселеещи, които парят при допир. Неизброими такива клетки-кубове  са  разпръснати  из околностите на всеобщото пространство и променят  направата на естеството.  Различни са те – някои са жестоко аскетични, други са обзаведени  със  собствена течаща вода и индивидуална тоалетна, а други, малко на брой, са приютили в утробите си лукс, удобства и дори сечива за глезене, предназначени за специални люде. Тяхната  специалност  живее защото  са нарочени  да бъдат специални. Самонарочват се и  извоюват  месторазположението си  с помощта на модерни оръжия – лъжи, неизпълними обещания,  внимателни и по-груби заплахи, различни видове изнуди, сеене и отглеждане на  разноцветни страхове, потупвания по рамото, както и цялата многообразна гама от користолюбиви поощрения.

Неволника е объркан, разсъдъкът му е  смутен от привидно неосезаемите  непрекъснати изтезания – дните му са боядисани в еднакви,  трудно различими цветове, а нощите му се посещават от  чудовища, които нежно  милват  изнурената му Душа с прибрани нокти, които всеки миг могат да се покажат. И само Образа Му  е  цветното петно, което неотклонно и последователно, вечно като невидимия изгрев,  се  появява върху премръзналата стоманена стена на слепия Куб. Понякога Той излъчва и Глас  и тогава отново се чува:

„Обичаш ли Ме?“

Повтаря се въпросът многократно, монотонно, с  постепенно усилване, което се долавя сред вибрациите му,  пронизващо блясват угрози, замаскирани  под прикрито лицемерие. Дори се чува:

„А бяхме заедно, помниш ли? Изостави ме…“

Неволника, изнурен, омерзен, погнусен и сломен не иска да си спомня за подвизите им – пребивания, чупене на човешки удове, заплахи отправени и изпълнени, всякакви видове екзекуции, принуди и гаври, мръсни форми на забогатяване, както и разнообразни жестокости сътворени за развлечения. През многократно контузваното му съзнание се влачат вяли спомени, които парят…

„Той вършеше престъпленията, той донасяше за себе си. Понеже тъй или иначе щяха да научат, нека го знаят от него. Аритметиката му: че е престъпник е лошо, че се занимава със самодоносничество, е добре – и ще му простят.“/*

В мразовития Куб  няма Време,  забранено е от Образа Му. Опитва се Той да стори същото и във всички останали разпръснати сред Естеството неволнически обиталища, но все още не успява напълно – малкото останали Волнодумци му пречат. Излъчват те неосезаеми повици, опитват се да запълнят Пространството с нетърпимост, с материя, която унищожава при допир ариманическите послания, които струят  изречени от Образа Му. Могъщ  е, цели се  в  бъдното, ехиден е, безпощаден е, плаши се само от анихилация, но тя избухва рядко – материята и антиматерията обикновено взаимно се избягват… Неволника живее без надежда, опитите му да забие нокти  в премръзналите стоманени стени, най-вероятно, са останали от предишно Време и от предишен живот.

„За да живееш в действителността и да  я понасяш, трябва постоянно да си представяш нещо измислено и недействително.“/** ,

чува все по-често и се чуди как се промъкват думите през забраните на Образа. Как тайнствените следи от кемтрейлс/*** ясно се виждат през стоманения таван, как сред замръзите  на всеобщата ледена пустош промръдват  зачатия сътворени  като от изпуснат живот. Всички Кубове-неволнически обиталища са снабдени с по един такъв Образ. Бди Той за правилната линия на поведение следвана от Неволниците, следи Той да няма отклонения, нито криввания в престъпна  посока, същински цербер е този аватар, неподкупен като политик и чист като гювендия. Търси  обич Той, преследва я,  непоколебим е, във въплъщение/****  се  превръща, същински Буда, Вишну  зове на помощ, целеустремен е като препускаща хрътка и бърз като затичан ягуар. Масивното Му туловище  понякога излиза от екрана, запълва със зловонието си мъчното пространство на  угнетения Куб, притиска Неволника до някоя от скрежосаните стени и още по-натрапливо пита:

„Обичаш ли Ме?“

Сред вековечното мълчание на Неволника се дочува  крехкото стенание на победения човек, който мълчи:

„прегърнати треперещи от страх

преструващи се на заспали да не би

да ни познае слънцето

с всевиждащото си око

и златното махало да не ни погуби“/***** 

После, отвратен от ината на  пленника Той се покачва отново върху екрана, суетливо пооправя плешивата си прическа, вглежда се в бъдещите си победи, праща в присвоеното си Пространство поредната  безсмислена заповед и събира сили за нови престъпления и злодеяния. Не се смущава, че всички го смятат за пунгаш и злодеец, че клетви и неприязън засипват битието му, че заплащането винаги настъпва, независимо колко дълго е отлагането. Сега Той търси обич – фалшива макар, изтръгната с  изнуда, с безчинство и безчестие, но обич, показна и парадна, предназначена да гали и да маже с обезболяващи мехлеми каверните  по уродливата Му душа…

През стоманените стени на зловещия Куб ясно се вижда как Природата се сгрява, безбрежните измръзнали полета постепенно  захлъзгавяват, вкочанената им доскоро повърхност залигавява обдухана от непонятен енергиен полъх.  По самите кубови стени просълзяват капки, чийто произход най-вероятно е свързан с топящи се замръзи,  сътворени от издишан влажен дъх и от студа обитаващ вътрешността на Клетката. Това плахо затопляне  води след себе си  появата и разполагането в Пространството на неочаквана вода, която незабележимо започва да повишава незначителното си равнище. По време на първите стоплени мигове  Неволника не усеща  промяната, не разбира и новопоявилото се ехидство  вселило се в Образа Му. Едва когато изранените му неволнически  стъпала  усещат  ледена влага да  ги залива, когато забелязва, че тя вече доближава прангите  му  закопчани над глезените, тогава едва се вглежда той в злъчния израз на лицето Му. Съзира там познатата му готовност да убива, непоколебимото му запътване към харесаната цел, както и липсата на милост към нарочената  жертва.

Нивото бавно, без да бърза, се надига, стига до черяслата му, залива ги, ледено ги попарва, подминава ги, покачва се към гърдите му, дрипавите му дрехи подгизват, водната напаст неумолимо се насочва към устния му отвор, към органите му за дишане. Образа Му също е полазен от мокротата, но Той не мръдва – най-вероятно екранът е водоустойчив. Непоколебимостта Му да убива запазва силата си, не трепва решимостта му непременно  да се сдобие с  обич. Гледа с нарастващо любопитство  покачването, водата го обнадеждава, а външната Природа става все по-влажна и нейното водно равнище също се покачва. 

Когато  течността задминава гръкляна му Неволника се опитва да се издигне, така че да поема от малкото останал пресован въздух. Прангите го дърпат към пода, той се стреми към кубовия таван, Образа Му наблюдава с интерес  този  трагичен воден плясък, тази нечовешка битка с предопределен модус  и  вече е  почти готов за  ликуване.

Когато темето на Неволника опира в стоманения потон на клетката Образа Му се оживява. Предвкусва Той недалечното си възтържествуване, своето окичване с поредния скъпоценен медальон, в чиято вътрешност ще бъде изписано с позлатени  букви Обичам Те. Кръвта по буквите ще е незабележима – неговите адепти винаги виждат това, което Той иска да бъде видяно.

Настава мигът, убийствената мокрота пълни устния отвор на Неволника и изпод водата се чува:

„Обичаш ли Ме?“

В теснотията между течността и таванската твърдина проехтява:

„Нее…“

Гласа на Образа Му е почти стъписан.

„Обичаш ли Ме?“, вече се чува крясък.

„Нее, неее, неееее“, с бълбукащ глас отговаря Неволника.

И решава да е умрял.

По-лесно е…

 

*/из бележниците (1931 – 1933) на Андрей Платонов (бел. авт.)            

**/из бележниците (1931 – 1933) на Андрей Платонов (бел. авт.)  

***/според някои изследователи това са химични следи, които са част от геоинженерството на климата (kreport.eu)

****/в индуизма Буда е един от десетте аватара на Вишну и се разглежда като негово въплъщение, което изкушава неукрепналите във вярата да се отклонят от правилния култ и така ги обрича на гибел (бел. авт.)

*****/от поетичната книга „Ексхумация на слънцето“ от Юрий Лучев (Издателство „Жанет 45“, 2018 )

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Вторият живот на книгите-клошари

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Без звук, сн. Ваня Вълкова

 

 

Кмета подпря количката на бараката и приседна на каменното стъпало пред вратата. Притвори очи и се предаде на прегръдката на пролетното слънце. Пролетта неудържимо напираше след дългата зима.

Птичите трели му връщаха отдавна погребани спомени и на душата му стана топло и светло.

Присегна към количката и извади голяма платнена торба. В нея събираше най-скъпите си  находки от контейнерите – изхвърлените книги. Днес беше особен ден – попадна на „Улица консервна. За хората и мишките“. Любима книга от оня живот. Почти любовно изтри с ръкав прашясалата корица и запрелиства страниците. Не беше пострадала много от престоя в контейнера. Вече знаеше къде ще я сложи – на малкото останало място под прозорчето на юг.

Бараката откри след дълго обикаляне из покрайнините на града. Когато я съзря сред занемарената ябълкова градина, веднага разбра, че тук ще протече следващият  етап от живота му.

Преди седем години имаше всичко или поне всичко – дом, семейство, работа. Даже беше един мандат кмет на тяхното село.  Една необмислена постъпка повлече след себе си лавина от грешки и изгуби всичко. Остана му само прякора Кмета и улицата, която му стана дом.

Аверите от парка се отнасяха   с уважение към неговата начетеност и богат опит. За тях той стана Бащицата, Кмета на тяхното бездомно общество. А той беше щастлив, че има пак за кого да се грижи.

Думата му беше закон за тях , макар понякога в изпосталелите им от глада и алкохола мозъци да се прокрадваше бунт  срещу някоя негова заповед.

Макар и килната на една страна, ламаринената барака беше със  здрав покрив, а това беше най-важното. Почистиха я, затвориха с полиетилен прозорчетата, от сметището довлякоха едно кюмбе за през зимата и домът беше готов да приюти малкото им дрипаво общество.

Клошарството си имаше и своите добри страни – сега Кмета установи, че разполага с много свободно време. След сутрешната обиколка по контейнерите , той можеше после с часове да се отдаде на любимото си занимание – четенето на книги. А книги, колкото искаш, изхвърлени сред отпадъците. Понякога той се питаше какъв човек трябва да си, за да изхвърлиш на боклука Яворов, Достоевски или Фокнър.

Когато книгите станаха много, Кмета започна да ги реди покрай стените на бараката и  тя придоби почти приказен вид. Освен това книжната тапицерия предпазваше през зимата  от студа, а през лятото – от жегата. И винаги му бяха под ръка.

Веднъж Кривундела посегна да хвърли книга в кюмбето – дървата бяха свършили, но един солиден шамар зад врата завинаги го отказа от такова светотатство.

Кмета запълни с днешните книги и последното празно местенце покрай стените. А какво ще стане с книгите, които всеки ден пълнят контейнерите. Тази мисъл  не му даваше покой!

И откри решението. Събра клошарите, раздаде им бели листа, по един червен фулмастер и лепило.

На сутринта   всички контейнери от техния район грейнаха с надписи: „Не захвърляйте книгите и клошарите на боклука! И те имат душа!“

Градът се събуди за новия ден удивен и усмихнат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Емил Андреев – Сърнето

by New Social PoetryNo Comments

Камен Старчев, Wastewater Treatment Plants, Lapse of memory, 35×110

 

Разказ по действителна случка

 

Видях го отдалече. Първо помислих, че е голям камък, но като го доближих, разпознах, че е животно. Бе сърне, легнало до горския път на трийсетина метра от къщата. Изглежда спеше. Забавих ход, извадих телефона си и включих камерата. Щях да го издебна възможно от най-близо, да го снимам, преди то да е побягнало, и да го изпратя в България на близките ми, за да видят, че съвсем не бях сам в Алпите.

Щракнах няколко пъти и продължих – бавно и тихо, затаил дъх като същински ловец, какъвто не бях.

Стигнах вече на два метра от животинчето, пак снимах, но то не помръдна. Гледах го през екрана на мобилния как си лежи блажено, огряно от обедното априлско слънце. Каква находка! Зарадвах се. Включих видеото и след няколко крачки се озовах до сърнето. Чак сега забелязах, че то нямаше глава. Вероятно я бе скрило под тялото си. Изумих се, но не се изплаших. Сърцето ми обаче се разтуптя. Прибрах телефона и се вгледах в сърнето. То не помръдваше. Побутнах го леко с крак – никаква реакция. Повторих, вече по-силно – сърнето остана да лежи неподвижно на лявата си страна. Нямаше никакво съмнение, че бе мъртво.

Клекнах до трупа и го заразглеждах, още по-развълнуван и озадачен. Да, главата наистина я нямаше, вратът – също. Вместо тях се виждаше малка черна дупка и нямаше никаква кръв. Който я бе отрязал, го бе сторил с вещина и най-вероятно след смъртта на животното. Явно бе опитен ловец или лесничей. Но защо не бе взел тялото?

Не пожелах да докосне сърнето. Беше ми гадно, дори някак гнусно и веднага си помислих, дали това не бе нелеп и лош знак. По видимата страна на козината нямаше никакви следи от наранявания, от сачми или куршум. Освен това вчера тук нямаше никого, а и щях да го види или поне да чуя изстрела. През цялото време си бях в къщата, четох Мопасан на терасата, която се намираше на не повече от петдесет крачки и гледаше точно към лобното място. После стоях до късно през нощта и не чух никакъв шум; дори и с лък да го бяха простреляли и то във врата, пак, мисля си, щях да усетя свистенето. А дали? Не, изключено бе някой да го е убил особено в размножителния сезон и то в страна като Австрия, където грижите за животните бяха не по-малки от тези за хората. И все пак, как ли бе загинало, горкото? Може пък да е умряло от естествена смърт, от някакъв сърнешки инфаркт или инсулт, или просто от страх, или от хищник? Глупости! Хищникът, вълк или рис, да речем, щеше да остави следи и нямаше така фино да отреже главата. Човешко дело бе това, само човек е толкова прецизен, само той слага глави на убитите от него животни по стените. Нарича ги трофеи и дори се гордее с тях. Спрях да разсъждавам – никога нямаше да разбера как е приключило земния си път това малко и невинно създание. Повдигаше ми се, но не можех да откъсне очи от зеещата дупка. Колко грозно и необяснимо! Така ли би изглеждал обезглавен човек? Не бях виждал на живо обезглавен човек освен по филмите, но едва ли неговият труп щеше да е по-малко зловещ. Изправих се и тръгнах към къщата.

Там бързо си налях чаша вино и излязох на терасата, за да пуша и да се чудя, що за злодеяние бе това, истина ли бе или от безсънните нощи, от самотата и преумората вече имах видения. Погледнах към лобното място. Част от трупа на сърнето, задницата, се виждаше зад избуяващата трева. Нямаше лъжа, нямаше измама! Сетих се, че бях снимал сърнето. Проверих и в телефона за всеки случай – не сънувах: горкото трупче си лежеше бездиханно, огряно от обедното априлско слънце. Вторачих се отново в него и започнах да мисля какво да предприема.

Намирах се в югоизточната част на австрийските Алпи, само-захвърлен и отдалечен на десетина километра от Шванберг – последното що-годе голямо селище с църква и аптека. Най-близките ми съседи бяха на около хиляда крачки от голямата къщата, която обитавах сам-самичък; бях измерил разстоянието още в началото, при проучването на района, а после започнах всеки ден по обед да се разхождам през гората до там. Вечер виждах единствено светлините от прозорците им, които прозираха сред високите иглолистни дървета. Денем по ливадата над тях пасяха кравите им – вимести и неподвижни, щръкнали като замръзнали скулптори, сякаш за да подсилят клишето на алпийския пейзаж. Бях дошъл да започна нова книга, но вместо да пиша, предпочитах да препрочитам любими автори, които си бях качил в електронния четец; няма по-изтънчено оправдание от четенето, когато трябва да пишеш. Минали бяха вече девет дни, а аз не бях написал и девет страници. Приспособявах се към чуждата земя, към гордите ѝ планини, чиито побелели, каменисти върхове и хребети в далечината подсилваха усещането ми за незначителност.

И докато се чудех как да постъпя с трупа на сърнето, тъмни облаци подло скриха слънцето. След малко същите тия страховити върхари изчезнаха в непрогледна мъгла, която минути по-късно забули всичко наоколо ведно с мъртвото сърне. Накрая, за да ме унижи и прогони, мъглата нахлу и на терасата и започна да се впива в тялото ми. Природо, майко, възкликнах, не ми ли стига обезглавеното животинче! Милата тя, чу ме и изведнъж рукна пороен дъжд. Скрих се на часа вътре, без да ѝ се сърдя, по-скоро облекчен, че при създалите се обстоятелства не ще мога да предприема нищо с разлагащото се в тревата тяло.

В стаята бе топло и уютно. Вещите ръце на хазяите ми, Денис и Густав, бяха оставили своя отпечатък във всеки един предмет и мебел, подредени с любов и вкус в просторното помещение от четиридесет квадратни метра. В него и на обширната тераса пребивавах и ден, и нощ; слизах на долния етаж, само за да се храня. Голямата чугунена печка бумтеше, огънят зад стъклото ѝ обладаваше няколкото цепеници, които предвидливо сложих, преди да изляза на терасата. Седнах на отсрещния диван и се загледах в пламъците.

Бедното сърне не ми излизаше от ума. Не мислех вече кой и как го е убил, а защо? За жалост, не успях да го възпра и този въпрос излезе от частния случай, за да лумне заедно с огъня в изгарящото и вечно питане: защо хората изобщо убиват? Свикнал съм с най-лесния отговор: защото такава е хищническата, животинска им природа да се бият до смърт за храна и територия. Пренесени в обществените отношения, мислех си, тези инстинкти ги тласкат към борба за земя, богатства и власт, за които те проливат кръв, без оглед на средствата. Така е в безмилостната природа, така е и с човеците – жалки и жестоки създания, измислили богове, закони и пари, за да прикриват лакомията на нагоните си и да оправдават тлеещия в тресавището на душите им атавистичен канибализъм. Тяхната история е зловеща хроника на войни и позорни убийства, а аз съм седнал да се стъписвам и жаля за смъртта на едно сърне! Никой днес не си задава подобни въпроси. Може би беше заради нарастващата самота, или заради Алпите… Знаех, че бе наивно и глупаво, но за миг, все пак, си представих, че това може да е последното сърне на света и ми стана тъжно, чак безпомощно; не можеш да вървиш срещу природата, колкото и да я облагородяваш. Свирепата душа на убиеца е постоянна величина, която не се съобразява с божии заповеди.

Дали от топлината, дали от безсилието, но май леко съм се унесъл или по-скоро съм се събудил в унеса на своя сън, защото в един миг осъзнах, с очите си видях, че вече не бях сам. В разпокъсаните си разсъждения бях стигнал до видовете убийства и възможните оправдания за тях – при самозащита, при убиване на убийци и насилници, с което спасяваш невинни жертви, при чиста и нелепа случайност, при опазване на реда, при вероломни и непредизвикани нападения на отечеството (войната е с двояк характер – оня, който се брани и убива е оправдан от историята за разлика от агресора) и прочие случаи на непредумишленост. Не, казвах си, колкото и да е оправдан от закона, неволният убиец ще носи белега на Каин, дори и да е морално оневинен, особено ако е премахнал убиец на дете. Но може ли, не спирах аз, да се оправдае този изверг, обезглавил едно невинно животинче, за чийто труп сега плачат алпийските небеса?

„В случая не може!“, чух напевен, леко носов и благ глас, който потвърди съждението си с едно провлечено и замислено „Дааа“, сякаш сам себе си убеждаваше в своята правота. „И може!“, додаде друг, някак глух, но безцеремонен глас, идващ по-скоро като изнемога или отегчение от говоренето. „Кои сте вие?“, попитах аз и чак после ги разгледах. Благогласният, седнал до вратата на терасата, каза, че е роден в българско село, кръстено на детето-цар Калиман I Асен, което село днес лежало на дъното на голям язовир. Духовете на някогашните му жители излизали нощем и пеели като водни бикове около кубето на селската църква, оцеляла единствено и напук на водата, за да стърчи над повърхността ѝ със своя умърлушен кръст отгоре. Когато нивото спаднело, църквата се показвала в целия си вид, изпита от водата, и макар вече да не била достолепна, духовете се събирали в нея, за да си разговарят. Този мъж се казваше Йордан и имаше спечено като керемида лице, с голям нос и топли очи, които всеки миг щяха да се разплачат по нещо негово си и неосъществено или по скоро по неосъществената човешка орисия, която той мъдро бе наблюдавал през целия си живот.

„Аз съм Томас“, додаде другия, без да ме погледне. Приглади сресаната си назад коса зад огромния си оголен лоб, като не сваляше шарените си проницателни очи от засилващия се огън. Стори ми се, че хич не му се нрави да е с нас, дори изпитваше леко презрително отношение към случващото се. Бил австриец, с година и половина по-малък от Йордан; и той като него бил юноша през Втората световна, а сега заедно служели в небесната казарма. Господ, когото той скришом ненавиждал, ги събрал в ротата на словесните бесогонци, на „химеричните човеци от бездната“, така се изрази, дето цял живот проправяли път през студ и лед към отчаянието. Тук старият войник Йордан се подсмихна и вметна по нашенски: „Араламбене му е майката, Томас!“, на което строгият австрийски бесогонец почти изсъска: „Не ме въвличай в разговор! Знаеш, че мразя разговорите, особено, когато са безсмислени, а те винаги са такива!“ Послушал го бил да ми се явят, защото съм бил объркан и самотен в съдбовните му Алпи (иначе бил роден извънбрачно в Хеерлен, Холандия), където всеки камък, всеки мирис дори, бил прикован за някакво престъпление или гнусна случка като тази със сърнето. А самотата, подчерта той, била най-сладката горчилка, която сме засмукали още в утробата преди първата капка майчина кърма. Дори името му, Томас, прочетено отзад напред, означавало на български „самот“-а, макар той (както Йордан отлично вече знаел) да не признавал преводите.

„Дааа!“, съгласи се благовато Калиманеца. „Всеки носи самотата си навсякъде, както щъркелът носи насраното си дупе, където и да отлети.“ Веднъж, когато бил на Витоша, той съгледал една самота, която се катерела към Черни връх. Отивала на среща с други самоти, които се събирали на високото, за да пипнат с пръст небето. Така щели да се превърнат в щъркели и да поемат към топлите страни. „Не зная какво беше дупето на тая самота, но душата ѝ беше чиста и непорочна; и най-важното – не хленчеше!“

Малко е да се каже, че бях стъписан. Станах, за да прогоня виденията и отидох до прозореца. Мъглата се бе вдигнала, но дъждът плющеше поройно, съзнаващ сякаш надмощието си над живите твари, които сега се таяха в убежищата си, подплашени от смътния спомен за потопа. Трупът на сърнето едва се виждаше зад проливните струи. Дали водата нямаше да го отнесе надолу, към другата поляна, а после още по-надолу, към дерето… „Няма!“, подсказа ми Йордан. „Тялото е полегнало на равно, а и е достатъчно тежко, за да преодолее земното притегляне поради някакъв си дъжд.“ Земята тук била свикнала да поема много влага, добави Томас. Само преди месец снегът бил осем метра. Тя била научена да търпи двояката същина и на природата, от която била само нейна повърхностна част, и на непристойното двуличие на човеците, които я използвали по всевъзможни начини, за да оцеляват. Йордан отлично знаел как те майсторски се прикриват зад привиден ред и хармония, за да сеят иначе смърт и разврат в рохката ѝ пръст. Така от нея избуявали нови чудовища, още по-ненаситни за плът и кръв. „Ами, любовта? Къде оставяш любовта!“, не се сдържах. Тук Томас сви рамене, после по лицето му се изписа погнуса от глупашкия ми въпрос, а Йордан се подсмихна снизходително над наивността ми да разчитам на измамната илюзия на сетивата, на която придаваме такова значение. Трупът на сърнето не помръдваше, но тях двамата това не ги вълнуваше, както не ги вълнуваше и сподавения ми поплак по любовта. Те бяха нахлули неканени в самотното ми бълнуване и като същински привидения изпитваха към мен по-скоро безразличие отколкото съчувствие. Подтикваха ме към изповед, за да ми се надсмиват после от висотата на безсмъртната бездна, която обитаваха.

А аз бях жив и, признавам, бях влюбен, затова съвсем умишлено бях избрал уединението в австрийските Алпи, за да се отърва от една невъзможна връзка, от болезненото и неравностойно пилеене на чувства по жена, чиято себичност и богаташка разглезеност ме травмираха вече повече от година. Трябваше най-сетне да сложа край, колкото и да ми бе трудно. Разчитах на самотата и на наркотичното лечение със слово, което, надявах се, щеше да ме пречисти от подобна, обречена, любов. Терапията ми започна успешно, възвишеността на планината ме изпълваше с възхищение и небесна радост, мисълта ми вече преборваше измамите на битието, оттласкваше се към красивото пред и отвъд сетивата ми. Докато днес не срещнах обезглавеното сърне! Явно съдбата нямаше да ме остави на мира и щеше да ме тегли към грозното, към дяволското, каквото бе убийството на едно невинно животинче. А тъкмо бях намерил верния път! Сега пък се появиха и тия…

Започна да се здрачава, след малко съвсем щеше да се стъмни, дъждът продължаваше да вали, а те дремеха още в моя унес. Нищо не казваха, само подсилваха терзанията ми с величавото си, но и някак нахално, присъствие, което ме натоварваше още повече. Идваше ми да им кресна, че са безплътни и че нищо не разбират от любов. Вместо тях да бяха ми се явили двамата Анри (Стендал и Мопасан) – те имаха богат опит в любенето и обожествяваха жените, вероятно щяха да ме посъветват как да постъпя, но не би! Провидението ми прати Йордан и Томас, които и приживе си бяха не по-малко безплътни, чисти и непорочни. За тях жената си остана благочестива метафора.

„Не бъркай любовта със секса!“, сепна ме изведнъж Томас, сякаш бе прочел мислите ми. Според него аз съм бил най-обикновен женогонец, който възприемал телесната наслада за любов. Тя била утвърдена и съществувала по-скоро чрез словото, въздигнало биохимичния процес на жлезите до измамни митологични и естетични висоти. И тя винаги се сгромолясвала, така както и ние накрая свършваме в гроба. Убиецът на сърнето, наред с удоволствието от причиняването на смъртта, ще преживява пак и пак този акт при вида на трофейната главица, окачена на стената му. Утре той щял да търси нов дивеч за ново удоволствие. Аз би трябвало да се отърва от подобно разстройство и да се стремя към кристалното съвършенство, плод на вездесъщото въображение – този необясним хаос на душата. Жаждата за още и още плът убивала фантазията. Всички водели само полов живот, а той не бил живот. „Превърни болката от невъзможната любов в изящен сън, който да те спохожда до края на дните ти. Съхрани я като велик спомен – най-истинското удоволствие, което единствено ни оттласква от смъртта.“

„Не стряскай земляка, Томас!“, намеси се Йордан. „Не му отнемай правото да си вярва в любовта, пък била тя и невъзможна.“ Не бивало да бъде толкова прям и така да я разкоствал. Любовта не била приумица, а дар от съдбата, един вид жребий подобно на насечените (щом ще разкостваме!) купчинки месо от диво прасе или сръндак, които се падали на ловците след излет и според нарочните номера, които те слагали в шапка и всеки сам си теглел накрая. „Може твоя дял да не ти хареса, но такъв ти се е паднал и човек не бива да страда, защото дори и по-хубав да му е отредила съдбата, то той пак може да остане недоволен, защото човек вечно е недоволен от своя жребий. Иначе ще изглежда самодоволен, а това чак е неприлично.“

„Хората не са отговор и не биха могли да бъдат – нито мъртвите, нито живите“, отсече глухо Томас.

„Даааа, вероятно си прав и няма причина да не си. Ние с теб, мисля си, по-скоро сме питанки, даже и в това нелепо, привидно измерение, в което сме се явили сега пред моя съотечественик, за да разнообразим самотата му и да го утешим, може би, с някоя друга питанка за изостряне на фантазията, както правилно се изрази.“ После добави колко възхитително било да се радваш на любим човек и на добрите му постъпки и как той също се радва на теб и твоите добри постъпки, все едно сте някакво радостно цяло, което си подсвирква безгрижно през живота напук на смръщената бабичка, която един ден ще ви хване за ухото и ще ви доведе при нас. „А половият живот, струва ми се, си е живот, щом хората го водят.“ На едни било отредено да го водят повече, на други – по-малко; отново жребий. Томас се намуси, а аз не се стърпях: (Като не можех да ги прогоня от бълнуванията си, реших и аз да се превърна в една питанка, щом не биваше да съм отговор.)

„А жребий ли е да убиваш?“

Настана тишина. Навън вече бе тъмно, трупът на сърнето не се виждаше, а това донякъде ме успокояваше, сякаш престъплението не се бе случило. Дъждът не спираше. Притиснат от него в своето будно съновидение, аз чаках да чуя мненията на двете ми неволни привидения, дали съдбата отрежда кой да бъде убиец и кой – не.

Пръв проговори Йордан. Убийството било смъртен грях, заложено у човека от Адамово време. Първият убиец Каин погубил брат си, защото Господ погледнал Авел по-благосклонно; сиреч от ревност. То не било избор или решение някакво на съдбата или провидението, а заложба, белег на нашата нещастна природа. „Може и да е генетична грешка, аз не знам, но ние ще носим този белег, докато свят светува.“ Убиецът дремел у всеки от нас, въпрос било на отделните обстоятелства кога и у кого той щял да се събуди. У едни той изобщо не спял, у други се събуждал бавно, а у трети – никога не отварял очи. „Вероятно Авел би убил Каин, ако Бог бе сторил обратното, отдавайки по-голямата си обич на Каин.“ В случая със сърнето ставало въпрос за патология. Самият Йордан бил ловец, но не можел да приеме подобна постъпка с такава една невинна твар. После разказа история за един свой по-стар приятел, също писател, който от радост спал с новата си пушка (шедьовър на оръжейното изкуство), закупена в Париж, сякаш бил малко дете, което се радвало на играчката си. „Мисля си, че тоя мой приятел нищо повече не отстреля след това с тая пушка.“

„Ловът е узаконено убийство на невинността!“, намеси се Томас. Въпросът ми обаче бил наивен, да не кажел глупав. Да се пита човек защо хората убиват, било все едно да се питаме защо слънцето свети. „То е звезда, а човек е говорещ звяр.“ „И пишещ!“, добави Йордан. „Все едно!“ За човешката глупост нямало лек, убиването е най-зловещата ѝ част, без която тя не би съществувала. Хората са невежи, хранят се със смърт, затова и получават смърт. Подобните на него и Йордан не са станали убийци, защото са избрали да бъдат „фокусници на съвършенството, които дишат с мозъците си, а не със стомасите си“ (точно така се изрази). И те като музикантите, които изпитвали наслада от нотите, предпочели да изпитват наслада от думите, пристрастили са се към тях, писали са, за да дишат и за да се спасят от задължението да проливат кръв – косвено, че и пряко. „Повече нищо няма да ти кажа, защото се изморих от безсмисления ти сън!“

„Същински верблюд е , нали?“, посочи го Йордан. Томас не го видя. Бе легнал по корем на дивана и бе скрил лицето си. Ако можех да го видя, сигурно щях да забележа, че е тъжно и отегчено. Йордан продължи: „Един такъв човекомразещ, но добър верблюд, който рядко се среща по нашия Северозапад, макар той да е пълен с чешити.“ Казвал му той, че всичко било пръст и плява, и кърпеж, но Томас не искал и да чуе.

В този момент небето се освети от мълния, мигове след това се разнесе грохот, а дъждът рукна още по-силно и забуча като водопад. Беше страшно да го слушаш как кърти земята и я подритва като дете топка с мокрите си крака. Горкото трупче, помислих си, макар на него да му бе все едно дали щеше да остане на лобното си място или пороят щеше да го отнесе някъде из алпийските дерета. Стаята се изпълни със страх и зловещина, а аз се сгуших в леглото, потръпващ от ужас, дали поредната светкавица няма да порази къщата; слава на Господ – предвидливите австрийци бяха сложили гръмоотвод. Двете привидения станаха още по-безплътни, дори някак мрачни и грозни като небесата, от които бяха слезли. Не бяха уплашени, а вяли и безразлични пред природната стихия; Томас дори не трепна, а Йордан гледаше празно в пламтящата печка.

Дали подплашена от тътена, дали подмамена от моето бълнуване, но в стаята прелетя птица. Бе катранено черна, ала не бе гарван. Стрелна се за частица от секундата под тавана, а после се спусна в коридора на стълбището, откъдето бе дошла. „Какво беше това?“, чух се да питам на глас, на което Йордан отвърна: „Прилеп! Chiropetra. Не е птица, а бозайник и ражда малките си, не снася яйца.“ Не бивало да се плаша излишно, тъй това било добра поличба. Прилеп в къщата предпазвал от нещастие и беди, а неговата мощна магия носела късмет в любовта. „Която мома си пожелаеш, ще прилепне за теб като прилеп. Дааа!“ Нали съм страдал от невъзможна любов; да съм си го пожелаел и тя щяла да стане възможна. После Йордан се обърна към Томас, който още лежеше по очи на дивана, побутна го леко и рече: „Хайде, време е да тръгваме!“

Томас не се възпротиви, а веднага се изправи на крака като млад войник, какъвто бе за своя небесен съказарменик. Двамата тръгнаха по стълбите към долния етаж и аз ги последвах, без да мисля, увлечен от безплътието им. В просторното антре Йордан ме спря с ръка и каза: „Ти си до тук!“ Подчиних се. За моя изненада прилепът лежеше на пода с разперени криле, щръкнали уши и тлъсто черно тяло. Стоях вцепенен и не знаех що да сторя. Бях далеч по-безпомощен, отколкото днес пред трупа на мъртвото сърне. И тогава се случи нещо изумително – прилепът започна да расте и расна, расна, докато не стигна размера на мотоциклет; можах вече да видя всяка негова подробност: от едрите му, изпъкнали и саркастични очи – до фината кожа по краката му, с които се закачваше да виси, където свърне.

Йордан пръв го възседна като по-старши, Томас се настани зад него и го обхвана около кръста, сякаш бе дама-спътница на своя рокер. „Какво чакаш! Отвори вратата!“, чух го да ми подвиква и аз, забравил и ума и дума, го сторих. Прилепът мина през отвора и понесе двамата бесогонци към тяхното обиталище. Стори ми се, че за миг ги зърнах в непрогледния дъжд как ми махат с ръце за довиждане. Върнах се обратно в своя сън по-изтощен от всякога. Преди да заспя съвсем дълбоко, видях осиротялата глава на сърнето да виси като икона на стената пред мен. От очите му се стичаха сълзи. Заплаках и аз.

Събудих се рано сутринта и веднага се запътих към трупа на сърнето. Дъждът бе спрял, земята си отдъхваше от пороя и бълваше своите хладни изпарения на възбог. Стигнах мястото и що да видя – мъртвото тяло го нямаше. Тук-там се виждаха късчета козина, което доказваше, че всичко все пак бе истина. Разходих се наоколо, но не го открих. Кой знае в кое дере го бе отнесла стихията! И тогава чух някой да ме вика по име. Господи, казах си, няма ли отърваване от тоя кошмар! Беше хазяинът Густав. Отдъхнах си. Бе дошъл да си вземе електрическото колело, за да не ходи пеш по улиците на Виена. Попита ме какво търся, а аз му разказах случката със сърнето; спестих му призраците на Йордан и Томас. Густав се позасмя и каза, че недалеч, в гората, живеел някакъв странен човек на име Херман. Бил затворен, почти психопат, с никой не общувал, та може и той да бе извършил пъкленото дело, макар на Густав да не му се вярваше. „За всеки случай не ходи в тоя район!“, предупреди ме. Чувал бил Густав, че Херман бил суровоядец, та едва ли ще да му е притрябвало месото на едно сърне. Отвърнах, че светът е пълен с какви ли не, той се съгласи, после отидохме да пием бира в недалечния ресторант на негов приятел; аз пих превъзходен сок от алпийски бъз.

Още същия ден заминах за Загреб; градът се слави с красиво гробище, музей на разтрогнатите връзки и глаголически надпис в католическа катедрала.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Николай Фенерски – Манчо

by New Social PoetryNo Comments

Александър Вълчев, Изложба „How to Deal“

 

 

Не ви ли се е случвало да видите по пътя си някоя стара междуселска или крайградска спирка, на която отдавна никой никого и нищо не е чакал? И не ви ли се е случвало да поискате да застанете на нея и да чакате? Да поседите един час, независимо дали е зима, лято, пролет, есен. Да постоите, да пристъпвате от крак на крак и да се взирате с надежда в едната посока, откъдето чакате да дойде вашият автобус? Три часа. Четири часа. Времето е ценно. Скъпоценно. Трябва да се разхищава внимателно.

            Автобус, разбира се, няма да дойде, но и това не е целта. В никакъв случай.

            Много обичам да поседя, да постоя, да почакам, да поразмишлявам и после да си тръгна успокоен, че и на тази тъжна спирка съм чакал някога в краткия си живот. Защото е тъжно да има такива спирки, на които вече никой не чака. Стърчат си празни в средата на нищото, кухи, глухи и пусти на вятъра и дъжда, дъските им изгниват, ламарините им ръждясват, проскърцват и никой вече не лепи некролози по тях. Нито скръбна вест. Нито тъжен помен.

            Опитайте, застанете на някоя такава спирка за малко, няма да се разочаровате. Това поне е лесно, не е като да съжалявате после за нещо по-голямо, че не сте научили грузински език, не сте изиграли Хамлет никога и не сте имали свой кон, който да яздите всяка седмица по горите. И да го потупвате по шията приятелски. А той да изпръхтява в отговор и да ви гледа с големи очи.

 

А аз преди месец минавах с колата за кой ли път покрай Мъглиж. И си викам на тъпата глава никога не съм ходил в този град, не съм виждал хората и улиците му, не съм се разхождал в центъра му, нито през циганската махала съм крачел, винаги само транзит съм пътувал покрай него. И що не взема сега да дам десен мигач, да завия и да отида право там насред махалата, където циганите слушат музика и пият бира. Ще спра наблизо край тях и ще ги попитам за Манчо, че не съм го виждал отдавна ще им кажа. Кой е Манчо нямам никаква идея. Но все е някой, нали.

            Карам едно старо японско комби, което не направи впечатление на никого. Натиснах спирачки край първата маса пред магазина, който им служеше и като кръчма. Тримата цигани спряха да си говорят и ме погледнаха с леко любопитство, съвсем леко. Иначе им бях безразличен.

           

            – Добър ден. Манчо търся.

            – Кой Манчо, бате?   

            – Оня, дето бачкаше в София. Оттам се познаваме. Отдавна не сме се виждали с него.

            – Глей ся, има тука един Манчо, ама той в Костинброд беше. Не в София

            – Същият е.

            – Карай направо още две пресечки. После наляво и ще видиш от лявата страна една жълта къща на един етаж. Там живее, не знам сега дали си е в тях.

            – В тях трябва да си е – рече вторият циганин.

            – Благодаря. – Натиснах копчето на автоматичния прозорец и включих на първа скорост. Циганите спряха да ме зяпат и си продължиха обсъждането на нещо циганско.

           

            Стигнах до жълтата къща, слязох от колата и натиснах външния звънец на портичката. Никой. Натиснах втори път по-дълго. Отвътре се чу раздвижване и на стълбите се показа рошав дебел циганин на около петдесет. Но те циганите могат да изглеждат на колкото си поискат, нищо чудно Манчо да беше на трийсет и пет или на шейсет. Точно такъв си го бях представял и се зарадвах на предвидимостта на този свят.

           

            – Манчо, ти ли си?

            – Аз съм бе. Какво искаш? – стоеше си все така горе на стълбището и не слизаше, деляха ни пет метра.

            – Ела да се видим бе, човек. Отдавна не сме се виждали. Не ме ли помниш?

            – Не бе. Кой си ти?

            – Иван бе. Иван. Заедно работихме с тебе в София преди години. Сещаш ли се?

            – Кой Иван бе… Не те познавам. На строежа край Костинброд ли? Много народ имаше там, не ги помня всички.

            – Да бе, на строежа. И Пешо беше с нас. Пешо от Дулово, него трябва да го помниш. Ей, голям образ беше. Хубави години бяха.

            – Пешо беше от Силистра, ако говорим за същия.

            – Да бе, Силистра. И аз съм забравил. Мина време.         

            – Е? Какво искаш? – Манчо не омекна, напротив. Само слезе две крачки надолу и ме загледа втренчено.

            – Манчо, ти тогава ми поиска веднъж триста лева назаем. Дадох ти. Каза, че много ти трябват. Ама после тръгнахме на различни страни и така и не ми ги върна.

            – Ах, гадино ти, това ли било! Сега ще ти върна аз на тебе не триста. Хиляда и триста! Чакай да вляза да ги взема. Сега се връщам.

           

            Манчо се завъртя бързо и щеше да си влезе вкъщи, а след това да излезе с ловна пушка или нож в черните си космати ръце. Обаче му извиках с отчаяние в гласа:

 

            – Недей бе, Манчо, не се сърди! Ако нямаш, нямаш, тръгвам си. Обаче тогава ми ги поиска, щото някой в семейството ти се беше разболял и ти трябваха спешно, а шефовете ни бавеха заплатите. Манчо!

 

            Манчо се спря. Завъртя се бавно към мен. И ме загледа изпитателно. Сигурно вече искаше да ме убие. Но не съжалих и за миг, че бях дошъл дотук. Какво като умреш в Мъглиж? Нали все някъде трябва да умреш.

 

            – Иване, нали Иван беше, аз пари назаем никога не взимам.

            – Що да те лъжа бе, Манчо? Сега аз съм на зор, нямам за бензин да се прибера до Вълчедръм. Ама като нямаш – нямаш. Какво да се прави.

            – Чакай. Триста лева нямам. Ама читав човек ми се виждаш. Не те помня. Ама знам ли вече, остарях. Ето ти тук двайсет лева да имаш за пътя, да се прибереш. Айде, жив и здрав!

Манчо ми подаде банкнотата и потъна обратно в жълтата си къща. Аз палнах нисана и потеглих. Излязох от Мъглиж успокоен. Вече и тук бях идвал. И с Манчо си бях говорил. Че и двайсет кинта ми даде отгоре на всичко. Не съм на загуба, искам да кажа. Нито един ден не съм бил на загуба.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Теси Байла – Два часа и нещо

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева, Железните цветя

 

 

Той се размърда и се обърна малко настрани, за да се намести по-добре на мястото си, докато не стигнат следващата спирка. След толкова часове пътуване се беше схванал. От доста време му се пикаеше – през последните години го мъчеше простатата.
– Още малко и ще ми се пръсне мехурът – помисли си той и събра крака. Добре, че автобусът не беше пълен и можеше да се разполага и на съседната седалка.
Когато пътуваше с автобус, гледаше да седне до прозореца. Харесваше как се изменя местността, докато автобусът преминаваше бавно през села и безкрайни ливади.
– Най-после ще изпълня това пътуване – помисли си той. От години планираше да отиде за малко в чужбина. Още когато беше жива жена му. Беше ѝ го обещал една късна вечер на връщане от работа.
Затвори очи, опитвайки се да забрави парещата нужда да се изпикае. Онзи паметен ден се беше върнал късно от работа. Намеря я легнала на дивана в хола – гледаше разсеяно по телевизията някакво предаване за пътешествия. Журналистката беше пътувала до България и показваше разни забележителности.
– Защо не отидем и ние? – попита го тя и стана да му сложи вечерята.
– Ще отидем – отвърна и седна на масата.
И оттогава всеки септември тя го питаше дали не могат да си позволят едно малко пътуване до България за Коледа, но така и не успяха. Бяха зле с парите, а бакалията им не вървеше добре. После дойде кризата. Той беше от първите, които затвориха магазините си.
– Няма нищо – каза му жена му. – Време ти е да си пенсионираш, над седемдесет си, какво чакаш още?
Но тя много скоро си отиде – само три месеца след пенсионирането му. Неочаквано намериха тумор в корема ѝ, който светкавично се разрасна.
И докато се усети какво става, остана сам-самичък. Нямаше си никого, но самотата не му пречеше. Бързо свикна с нея. Така и така нямаше кой да му помогне и той просто я прие. Но орязването на пенсиите и все новите данъци от година на година вгорчаваха живота му. Ако беше жива и жена му, щяха да гладуват. А след толкова години не се виждаше краят на кризата – обещанията на политиците го докарваха до отчаяние.
Една септемврийска утрин реши да направи това последно пътуване – преди толкова години го беше обещал на жена си. Взе решението, докато се бръснеше. Както беше с пяната по лицето, изплакна самобръсначката на чешмата и се погледна в огледалото. Почти не позна лицето си: то го гледаше остаряло, сбръчкано и строго.
– Да вървят по дяволите парите! Тази Коледа ще отида до България. Ще намеря пари и ще отида. И защо не? Нямам ли и аз право на едно последно пътуване след толкова години? Годините се изтъркаляха – помисли си той и изми пяната от лицето си.
През следващите месеци само пестеше. Никакви излишни разходи. Вечеряше едно кисело мляко с филия препечен хляб. Вече не ходеше в кафенето, където на обед се събираха на по едно узо старите му приятели. Отказа и цигарите. Ако се наложеше, щеше да изтегли и последните си пари от банката. И един следобед през ноември влезе в туристическата агенция, за да плати мечтаното пътуване.
– За още двайсет евро можем да ви осигурим и куверт за Бъдни вечер в ресторанта на хотела – каза му усмихнатото момиче зад гишето. – Заслужава си, повярвайте ми!
– Добре, ще доплатя.
– Много добре. Хайде сега да преговорим програмата. Първи ден… Заминаване точно в 6.10 от площад „Синдагма“. Минаваме границата на Промахонас, където ще ви погледнат личните документи. Оттам имате два-три часа до София. Вечерята ще ви очаква в петзвездния хотел. Ще седнете пред камината.
– Майко мила, ще се разполагам в петзвезден хотел – помисли си той и пак се заслуша в момичето.
– На другия ден след закуската заминавате за Рилския манастир. От десети век е и е много красив – ще ви хареса. Вземете си топли обувки и подходящи дрехи. Там е високо в планината и сигурно ще има сняг. Да не настинете! – усмихна се тя закачливо, сякаш говореше на малко дете. – После заминавате за Банско – там има чудни кръчми с местни деликатеси. Но преди това ще се качите високо в планината и ще видите Седемте Рилски езера. На следващия ден ще заминете за Пловдив. Да знаете, че закуската в хотела е много богата. О после ще разгледате града – има тракийски, византийски, османски, арменски и еврейски паметници. А после – Велинград! Обещавам ви, че там ще останете смаян. Има басейни с топла минерална вода – за отпускане. Предполагам, че не сте ходили там.
– О не, не съм!
– Още по-хубаво. Сигурно ще ви хареса. На другата сутрин трябва да станете много рано. Автобусът заминава за Гърция в…
– Госпожице, оставете връщането – прекъсна я той.
– Добре, цената я знаете. И колко места ще искате? Предполагам, ще вземете и госпожата…
– Едно място, госпожице…
– О, извинете ме… Мислех, че няма да пътувате сам – господин като вас… Жалко… Ако искате, ще ви намерим придружителка – подметна хитро младата служителка, за да го накара да се поотпусне.
– Не желая. Моля ви, нека да приключим. Давам ви аванса за резервацията и след двайсет дена ще доплатя цялата сума. Става ли?
– Разбира се – отговори момичето и побърза да му издаде квитанцията. Беше усетила, че го подразни с нещо. – Добър път и приятно пътуване – каза му на раздяла и го изпрати до вратата, като преди това напъха в един плик рекламни брошури и му го подаде.
Прекара следващите дни в разучаване на брошурите. Научи всички подробности наизуст, какво трябваше непременно да види, в кои музеи да влезе. България е хубава страна и той се радваше като дете, че най-после щеше да я види с очите си. Всяка вечер, щом си легнеше, опрян на възглавниците, разглеждаше снимките с очилата за далекогледство на запаления абажур на шкафа. В главата му все се въртеше часът – 6.10…

«Заспал съм…». На предната седалка една госпожа беше наклонила глава на рамото на мъжа си и се мъчеше да заспи. Всички в автобуса бяха вече уморени, но шофьорът се беше заинатил и беше пуснал високо музиката. На задната седалка току проплакваше дете, а на една госпожа ѝ се виеше свят и все искаше да спират.
Той извади очилата и книгата си от сака и се зачете. Ставаше все по-тъмно и му беше трудно да различава буквите. Бутна книгата настрани и се извърна към прозореца. Затвори очи и си представи, че жена му пътува с него.

– След малко стигаме границата. Моля, пригответе личните си карти или паспортите, за да ги проверя – обяви екскурзоводката и го разбуди.
Той взе сака си и взе да търси за малкото портмоне, в което държеше паспорта си. Пъхна ръка в тъмното и заопипва да го намери. Не успя… Беше се стъмнило и той запали лампата над седалката, за да вижда по-добре. Напразно. Заля го вълна от паника, на челото му избиха капки пот. Екскурзоводката стигна до него, а той още не бе намерил портмонето си.
Къде ли беше, по дяволите! Сигурен беше, че го сложи тук, в първия джоб на сака, за да му е по-лесно да го извади.
Момичето застана до него и му се усмихна:
– Е, намерихте ли го?
– Сигурен съм, че си сложих портмонето си тук… къде ли съм го пъхнал. Там са ми и парите… мамка му!
– Не се паникьосвайте – каза тя. Ще го намерите, докато пристигнем.
– Никъде го няма – ядоса се той и с рязко движение преобърна целия сак върху съседната седалка. Калъфката на очилата му падна под стола и момичето се наведе, за да я вземе.
– Не го намирам. Трябва да е изпаднал, или някой ми го е откраднал на някоя от спирките… – тогава си спомни младото момче в тоалетната на заведението, където бяха спрели за последно. Да, сега си спомни. Нямаше и двайсет и пет години. Беше с окъсани дрехи и изглеждаше като просяк. Много слаб, смърдеше отдалече, а ноктите на пръстите му бяха пожълтели. Топлеше ръцете си под горещия въздух на сушилнята и все натискаше големия червен бутон, за да не спира въздухът.
В тоалетната си беше помислил, че е наркоманче. А после го видя да обикаля сред клиентите на заведението, докато те купуваха разни дреболии за подаръци или нещо за ядене.
– Сигурно този ми е взел портмонето – помисли си той. – Кога ли е успял? Може би когато си поръчах кафе о плащах на касата. Май тогава той мина плътно до мен. Копеленце… сигурно е наркоманчето. И как не съм се усетил? Ех, да ми падне в ръцете тоя боклук… само да го срещна някъде… Тая моя простата ми изяде главата…
– Много съжалявам, но в такъв случай не можете да продължите – прекъсна мислите му момичето. – Трябва да слезете на последната спирка преди границата, иначе ще си имаме проблеми. – И все така усмихната, тя отиде до съпрузите на предната седалка и поиска да види документите им.

Той изгледа как автобусът бавно се отдалечава към границата и се изгубва в мъгливия хоризонт сред сухи, заснежени дървета. България се отдалечаваше.
– За няколко часа ще стигнете от границата до София и там вечерята ще ви очаква в петзвездния хотел – спомни си той думите на момичето от туристическата агенция. Пъхна ръце в джобовете. Студът го пронизваше и трябваше да поседне за малко някъде. Да подреди мислите си и да види как ще се върне, като беше останал без пари. Може би трябваше да отиде до автогарата, да обясни на началника какво го е сполетяло и да го помоли да се качи безплатно на някой автобус в обратна посока. Щеше да му обещае, че щом се прибере у дома, ще вземе пари и ще плати цената на билета. Трябваше да намери и телефон. Да се обади да анулират кредитната му карта, да поговори с някого, който да го посъветва какво да направи.
– Отвори вратата и влезе в чакалнята на автогарата. Много хора чакаха да се качат на автобуса за Атина. Войници, помъкнали раниците си, стоически чакаха да мине времето, за да започне истинският им отпуск. Една бременна се чудеше къде да помести багажа си, а едни деца се смееха и се надвикваха, закачаха се, докато родителите им чакаха на опашката пред гишето, за да купят билети за Атина.
Застана в един ъгъл и се загледа в таблото с разписанието на автобусите. Следващият автобус за Атина трябваше да тръгне след два часа и нещо. Той отиде към стаята на началника, почука на вратата и отвори, без да чака отговор.
– Какво желаете? – попита го мъж на средна възраст.
Той му обясни какво му се е случило. Помоли го да му помогне да се прибере в Атина.
– Добре де – каза началникът. – И как казахте, че е името ви? Ще видя какво мога да направя за вас. Знаете ли колко хора идват при мен и ми разправя някакви сълзливи истории, само и само да не платят билета? Разбирате, че трябва много да внимавам.
– Разбирам. Уверявам ви, че не лъжа… Можете да се обадите в туристическата агенция и оттам ще потвърдят, че съм пътувал с техния автобус.
– Добре, вървете сега. Ще ви извикам, когато автобусът е готов да замине и ако има свободно място, ще видим какво може да се направи.
Отвори вратата и излезе навън. Поне началникът му беше обещал да му помогне. Беше му студено и беше гладен. Цял ден не беше ял. Седна в един ъгъл и се заоглежда, докато чакаше да минат проклетите два часа. По-точно, два часа и нещо.
– Ей, приятел! – чу той колеблив глас. Повдигна очи и видя някакъв мъж. Беше онзи. Държеше портмонето му в ръце. Подаде му го. – Взимай го бе, приятел!
Поколеба се. За миг му се догади – не искаше да вземе портмонето от мръсните, пожълтели ръце на младия мъж. Все пак протегна ръка и си го прибра. Отвори го несъзнателно и погледна съдържанието му. Увери се, че всичко си беше там – паспортът, парите, кредитната карта. Наистина всичко си беше на мястото.
– Няма нужда да го гледаш – каза младежът. Липсват седем евро. Само си купих един сандвич, сок и шоколад… Проверявай, щом искаш. Качих се на следващия автобус, за да те намеря. И като видях паспорта, разбрах, че ще те спрат на границата. Съжалих те. Рекох си: какво ми е виновно старчето? И така… сега те намерих и всичко е наред, нали? Ама и ти как не внимаваш! Знаеш ли колко лесно ти гепих портмонето? Изобщо не се усети.
Преди малко той си мислеше, че ако хване крадеца на портмонето си, ще побеснее и ще го смаже от бой. И странно – сега, когато младежът стоеше пред него, не чувстваше нищо. Може би понеже този наркоман не беше съсипал пътуването на един непознат старец, а бе довършил живота му.
Спомни си за жена си. Ако беше тук, щеше да прегърне този непознат нещастник и да му прости. Само щеше да го попита дали е гладен.
– Никой човек не е поел по лошия път от много любов, а от това, че никой не го е обичал – казваше тя, когато прегръщаше сина им, когато се прибираше у дома. Никога не го питаше къде се е скитал през последните пет или десет дена, докато тя го издирваше по болниците, из съмнителните места в града, по улиците на собственото си отчаяние, по пейките на страха и на сълзите си. Понякога имаше късмет: намираше го вкочанен в някой ъгъл, или безчувствен в болничното легло.
– Диша ли още? – питаше тя сестрата, останала без дъх.
– Диша, но… – отговаряше сестрата и излизаше забързана от стаята. Не я интересуваше, че хората се сърдеха, нито я трогваше мъката в очите им. – Вашият не става вече за никъде, зарежете го – казваше ѝ сестрата. Но жена му беше обръгнала и не се притесняваше от чуждото презрение и упреците на околните. Не ѝ пукаше.
Жена му не трепна дори когато една сутрин го докараха трима полицаи заедно с една прокурорка. Бяха дошли да претърсят дома им. Тя остана неподвижна, втренчена в белезниците на сина си. Сърцето ѝ кървеше. А синът ѝ само поиска да пийне вода. Тя едва успя да задържи чашата до пресъхналите му устни, докато той преглъщаше с усилие. В душата ѝ се беше насъбрало кълбо от гняв, безсилна болка и любов.
– Винаги е виновно семейството – беше се произнесла прокурорката. – Някъде сте сгрешили с него. Къде е съпругът ви? Кога се разведохте с него?
Тя не слушаше, нито отговаряше. Нямаше значение какво ѝ говореха. И на кого хвърляха вината. Можеха да си мислят, каквото си щат. Тя бе свикнала да живее със страха. Гледаше само окованите мръсни ръце, увиснали до окървавените шорти на сина ѝ. И подутите му устни.
– Сигурно са го били – мислеше си тя и почувства болката в собственото си тяло.
След няколко дена пак го видя, този път в съдебната зала. Той мина пред нея и тя разпозна детето си в подивелите му очи. И докато слушаше стоически обвиненията за притежание на наркотици в очакване на присъдата, Христина побягна с него в общите им спомени. Хвана го за ръка и те се затичаха към люлките на плажа, които той толкова обичаше като дете. Виждаше го пред себе си да върви с несигурни стъпки, облечен в дебело яке, а тя го прегръщаше и го подхвърляше високо във въздуха, търкаше ръчичките му, за да ги стопли, лягаше до него върху пясъка и му пееше. Притискаше го в прегръдките си… Само така можеше да издържи в онази зала, без да припадне. И когато излизаха от съда, мъжът ѝ стискаше ледената ѝ ръка, гневен на сина си за болката, която им бе донесъл през всичките тези години. Тогава бе решил да не го погледне никога повече в очите.

А чуждото момче го гледаше с недоумение.
– Защо си ме зяпнал така, бе приятел? Казвам ти, нищо не съм взел от портмонето ти, нали виждаш, че съм дошъл да ти го върна. Погледни сам – и му обърна гръб, за да си ходи.
– Как се казваш? – попита го.
– Мариос – отвърна младежът.
– Още ли си гладен?
– Винаги съм гладен – отговори Мариос с безразличие и пъхна мръсните си ръце в джобовете на панталоните.
– Има още два часа, докато замина. Два часа и нещо. И аз съм гладен. И имаме пари да хапнем – каза му той и показа портмонето си. – Ще дойдеш ли?

Превод от от гръцки Иван Б. Генов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Леа Коен – По Графа

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева, Железните цветя

 

 

Шекспира

Едната му ръка висеше като изсъхнал клон, парализата беше изкривила и крака, който като че ли търсеше да застане вертикално, но все не успяваше. Минаваше с мъка между масите с протегната ръка като издаваше неразбираемо мучене вместо говор. Притеснена, започнах да ровя в чантата си, докато сакатият търпеливо чакаше.
Подадох му десет лева, а приятелят ми до мен се усмихна снизходително. Приготвих се да му произнеса кратка тирада за необходимата взаимопомощ, но той само ме побутна и посочи с глава. С бодра крачка и без смущение сакатият се отправи към маса в кафенето, където го чакаха вече други двама.
– Браво, Шекспире, много си добър – каза единият от тях.
Ядосах се от тази наглост, станах, приближих се до тримата и рекох:
– За десет лева можех да гледам „Ричард Трети“.
Сакатият ме изгледа внимателно и отговори :
– Точно него играх последно в Пернишкия театър, преди да ме съкратят.
После поръча три бири.

 

За една спирка

Момичето в трамвая стана от мястото си, оправи полата си и внимателно остави продупчения си билет на седалката.
Възрастният мъж срещу нея грабна билета, смачка го на топче, запокити го на пода и поясни високо жеста си:
– Няма да оставим паразитите да се возят гратис. И без това живеят на гърба ни.
Направи изразително движение с глава към мургав младеж, който се беше надигнал от мястото си.
От кабината на ватманката излезе симпатична дебелана, сложи на врата си контрольорска карта и прикани пътниците за проверка на билети и карти.
Възрастният бръкна в джоба си и замръзна на място: беше забравил вкъщи портофейла си.
– Аз съм отдавна пенсионер – изскимтя той на контрольорката – Забравил съм си картата.
– Значи пътувате гратис – установи положението тя.
– Какво говорите? – уплашено възкликна той.
– Имам билет – внезапно се сети възрастният и затърси с очи смачканият преди малко от него самия билет.
– Този ли е? – попита мургавото момче и му подаде чисто нов билет.
– Да – излъга старецът и взе билета.
Стигнаха спирката, той припряно се завтече към изхода, контрольорката също понечи да слезе.
– Чакай, госпожа, намерих нещо на пода – спря я младежът. – Старият си е изтървал портофейла.
Симпатичната дебелана го изгледа изпитателно, дръпна портофейла от ръката му и каза полусърдито, полувесело:
– Ама и вие сте едни. Няма оправия с вас!
В отговор младежът се засмя с всичките си бели зъби, каза “Чао” и слезе пъргаво. Извади нещо от джоба си и го ритна с крак. Беше малко хартиено топче, което много приличаше на смачкан трамваен билет.

 

Легло за двама

– Къде ми е картонът? – каза единият просяк на другия.
Деляха един и същи тротоар.
– Казах ти сто пъти. Имаме правила: всеки си знае торбата и картона – настоя отново той.
Другият продължаваше да мълчи.
Обърнаха се като един към момченцето, което притича до тях.
– Чичко, мама се съгласи. Ше вземем две кученца, а другите три ще раздадем.
– Добре, малкият, но донеси обратно картона, че приятелят ми няма къде да спи.
– Добре де, защо не му даде своя картон за кученцата, а даде моя? – попита първият.
– Моят е по-голям – ухили се другият. – Щеше да стигне за двама ни.

 

22 карата

Жената влезе в златарския магазин и се огледа. Беше на прилична възраст и носеше елегантна, макар и излязла от мода шапка.
Вътре бяха двама. Единият стоеше прав зад тезгяха, а другият, седнал зад ниска преграда, разглеждаше нещо със златарска лупа. Млади, нахакани, видимо не си поплюваха. Обичаха много златото, ако се съдеше по онова, което носеха върху себе си: вериги, ланци, кръстове, пръстени, цяла витрина.
Жената се приближи до мъжа на тезгяха, но той само й хвърли бегъл поглед и продължи да чопли с малък инструмент нещо, което блестеше в ръката му и от което на тезгяха се сипеше ситен бял прашец.
– Едно време правеха мостовете за зъби от истинско злато и много здрави – каза жената, за да привлече вниманието му. – Бяха трайни, както се казва, до гроб.
Мъжът остави инструмента и я изгледа начумерено. Какво намекваше?
– Злато с висок карат, мисля 22 – продължи невъзмутимо тя.
– Какво обичате, госпожа? – попита недружелюбно мъжът и прибра и парчето злато, и инструмента в чекмеджето пред себе си.
– Може ли да разгледам? – попита жената и се отправи към витрина, в която бяха сложени стар златен джобен часовник, който не работеше, филигранна гривна без особена стойност, няколко халки, пръстенче с две бисерчета и малко диамантче между тях. Набиваше се в очи обаче едър мъжки пръстен с огромен прозрачен камък.
– Да нямате нещо за продан? – полюбопитства мъжът .
– Имам разни стари неща, но не знам дали имат стойност – въздъхна тя.
– Е ние тук сме за това – додаде и вторият, който напусна мястото зад паравана и се приближи.
– Приличат на тия боклуци, дето сте изложили тук – продължи жената.
– Как боклуци, госпожа? Я вижте колко струват. Били са все на възрастни жени като вас, на които вече не им трябват, а парите ще им свършат работа. Занимаваме се само с истинска бижутерия – идва от Париж, от Виена.
– И от Цариград – добави тихо жената.
– Ето този големият диамант например – мъжът посочи пръстена – струва много пари.
– Не се съмнявам, щом го продавате за осем хиляди.
– Е, и ние имаме разходи, данъци, как си мислите тия работи. Ако имате нещо за носене, вие или ваши приятелки, не се колебайте, давайте.
Жената излезе навън, извади мобилния си телефон, звънна от него и каза:
– Може да стане работата, кажи на момичетата да приготвят, каквото имат.
Тази вечер в старческия дом „Тиха обител“ жените отвориха две бутилки вино и си пуснаха песни от Шарл Азнавур.

Минаха шест месеца. Жена на прилична възраст с елегантна, но излязла вече от мода шапка седна на масичка в кафенето и си поръча капучино.
– Миличка – обърна се тя към сервитьорката. – Какво стана със златарите отсреща? Гледам магазинът е затворен и изоставен.
– А! Бяха едни мутри, които искаха да забогатеят бързо. Започнали да купуват от възрастни хора стари бижута, като всички се оказали с фалшиви камъни. Фалираха и ги изгониха от магазина.
– Жалко! Бях си харесала един мъжки пръстен с голям диамант, исках да го купя, защото изглеждаше съвсем като истински.
Сервитьорката я погледна учудена, но жената допи кафето си и стана, като не забрави да остави голям бакшиш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Александър Йосифов – За тигрите и хората

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Тигърът лежеше сред покритите с бурени руини на древния град и дремеше. Главата му, голяма и четвъртита, покрита с мека червеникава козина на черни ивици, почиваше, подпряна на огромните му, ноктести лапи. Гърбът му блестеше като чисто злато от лъчите на залязващото зад дърветата слънце.
Той обаче не спеше, не – тигърът само се преструваше на задрямал и инертен и през полупритворените си, хищни очи дебнеше поредната си жертва.
Откъде ли щеше да се появи този път? Към останките от античния град водеха стотици пътеки, една от друга по-диви, по-стръмни и каменисти. И въпреки това, въпреки черните тръни, които се забиваха в изранените от сипеите крака на пътника, въпреки непосилните многодневни преходи и почти отвесните скали, които трябваше да изскачат, заблудени хорица от близо и далеч редовно посещаваха това диво място. Те може би се опитваха да разгадаят миналото му. Навярно се чудеха какви хора са живели там, където днес вилнееха на воля бурните ветрове на безнадеждността и омерзението. Тези загубили своята посока изследователи на човешката природа съставляваха над 90% от менюто на местните месоядни твари. Над скалите кръжаха стотици лешояди и се хранеха с труповете на жертвите на многобройните разбойници, които се скитаха наоколо.
Какви разбойници, ще попитате вие. Ала тяхното присъствие не ви изненадва, нали? Е, това бяха люде безмилостни и отчаяни. Те бяха загубили всичко, което някога са обичали на този свят, независимо дали дом, семейство, любима, скъп приятел, идеал или други подобни. Те бяха преживели дни на тежки изпитания. Те бяха изпитали на гърба си всичкото лицемерие на обществото.
Защото, както всички добре знаем, всеки един в нашето прехвалено време по някаква странна прищявка на съдбата е длъжен да носи маска и да играе някаква роля в театъра, наречен човешки взаимоотношения – била тя ролята на изпечен мошеник, простодушен човечец или просто кръгъл глупак. Всеки е длъжен да спазва задръжките и условностите на епохата, в която живее, и да почита нейните посребрени и даже позлатени кумири и моди . Колкото и безсмислени или зомбиращи да са те. Така сред нас властват измамата, нагаждачеството и фалшът или, с две думи – добрата актьорска игра.
Ала в моменти на скръб и отчаяние всичко това по най-бързия възможен начин те изоставя. Всички мостове зад гърба ти са изгорели. В сърцето ти е останала само една натрапчива празнота, един всепоглъщащ мрак, една, не, хиляди, бездънни пропасти, издълбани като лунни кратери в душата ти. И тогава за мнозина идва Видовден.
Особено за ония, които нямат страст, на която да се посветят – била тя събиране на марки, гледане на котки или каквото ви хрумне още. В нея навярно бих могли да потърсят отговори на натрапчивия въпрос : „Защо, по дяволите (стана така)? С какво съм го заслужил?“. Но отговори няма и затова ти остава само злото да те крепи на този свят.
Тогава човек е способен да извърши нечувани мерзости, да причинява отново и отново ужасна болка и страдания (и чисто физически, и по-гадните – душевни) на хората около себе си – и всичко това само защото и той страда, само защото и него го боли. „Тия копелета трябва да си го получат.“ – както обичаше да се изразява героят на настоящия разказ. Той говореше така в онези отдавна отминали дни, когато в гърдите му още туптеше човешко сърце…
И въпреки всичко това заблудени от близо и далеч идваха да видят буренясалите, заличени от времето руини и да се опитат да разгадаят историята им. Глупаците се опитваха да разберат какви хора са живели там и какво ги бе накарало да изоставят цветущите си домове и плодородните си земи на разрухата и тлението, да загърбят всичко, което някога са обичали и да заживеят безрадостния живот на скитници – без род и родина, без минало, без надежда, без бъдеще.
Може би дори някои от местните хора бяха потомци на тези бегълци и може би те още носеха болката им в душите си – сподавена мъка и ярост от униженията, предавани с кръвта от поколение на поколение, от майка на дъщеря, от баба на внуче, от баща на син и от век на век. И може би тяхната злоба те пазеха в сърцата си . Може би по тази причина те посрещаха всеки случаен пътник в техните земи с кучета, сопи и заредени пушки. И може би всъщност това беше онази неспокойна сила, която нощем превръщаше хората във вълци, тигри и пантери – верни стражи и зорки пазители на мъртвия град. А денем те отново си връщаха човешкия облик, па макар и да бяха озверели, оскотели и смазани от скапания си, кучешки живот.
Във всеки случай за тигъра това нямаше никакво значение. Той отдавна беше захвърлил човешката си обвивка като стара и ненужна дрипа, която даже не му беше по мярка (тясна бе тя за несносната му мъка). Да, и той някога беше бил личност и бе имал своите простички радости в живота – малка, течаща от всички ъгли гарсониерка, семейство, което той бе обожавал и за което би дал живота си – жена, а също даже май и деца . Ала това бе много отдавна, „преди сто лета“ ( както се казваше в една стара песничка). А може би изобщо никога не бе имал такива неща – защо просто да не ги бе сънувал в някой от многобройните дневни кошмари, които твърде често взеха да го спохождат напоследък. Но все едно…
После огънят, подпален от платена злодейска ръка, му отне всичко и го остави сам и празен – и отвътре, и отвън. Болката бе горяла в черните му като нощта очи, ала така и не бе изтляла. Поне да беше отмъстил на виновниците, на поръчителите на позорното дело – ала той нито ги знаеше кои са, нито пък имаше волята да се бори с тях. „Бог високо, цар далеко, па и двамата замесени – остави се! Какво мога да направя аз, обикновения човек?“ – обичаше да си повтаря със сардонична гримаса той. Започна да граби и убива, да пали вилите на народните изедници и мъчители, ала и обикновените хора не щадеше. Целият свят трябваше да си плати – беше си го заслужил с хиляди вини.
И когато последните остатъци от човека в него си отидоха безвъзвратно, нещастникът се отказа от лицето си и се превърна в обикновен хищник, в звяр, не знаещ що е милост, пощада и прошка. Те не го заслужаваха. Той дебнеше жертвите си по кръстопътищата или в останките, нападаше ги от засада и ги убиваше хладнокръвно и с известно садистично удоволствие. После разкъсваше топлата им плът с някаква тържествуваща, от столетия сподавяна ярост в пламтящите си очи и диво се опиваше от изтичащата им кръв.

 

****

И днес той чакаше поредния заблуден да влезе в капана му – все пак беше време да се нахрани като хората най-сетне.
„Къде се е дянал оня малоумник, да пукне дано?! – изръмжа тихо тигърът – Проследих го чак от Черните скали и оня със сигурност идваше насам. Ама къде се бави, хайлазинът му с хайлазин?! Да не се е загубил в гората? Само туй оставаше!“
При тази мисъл той вдигна неспокойно глава и подуши въздуха. Внимателно се огледа и ослуша, но нищо не долавяше.

„Само туй оставаше – повтори яростно той – да вземе да стане нечия друга плячка! Тая няма да я бъде! От три дена го дебна и няма да позволя на някакви си там готованци да ми вземат залъка от устата!“ – и, сипейки най-сочни попръжни (доколкото един тигър може да проклина, а този си го биваше в тая работа, повярвайте ми), хищникът сърдито се изправи на крака и с бърза, грациозна стъпка пое по просеката вдясно от него.
Той стъпваше безшумно. Меките му, широки лапи едва докосваха земята и внимателно избягваха шумата и сухите клонки, чието изпукване би могло да издаде присъствието му. Още една крачка и щеше да излезе на пътеката за Скалите…
Изведнъж от храсталака зад гърба му прозвуча изстрел и ушите на наивния тигър, смътно доловиха някакво изжужаване във въздуха, като че пчела кръжеше над главата му. В същия миг остра болка го прониза между плешките и той залитна, неспособен да се държи на краката си. Строполи се по корем на земята и целият свят се разми пред очите му.
„Какво става, по дяволите?!“ – питаше се той.
В помръкналото му съзнание, обикновено огласяно от натрапчивите мелодийки на полузабравени популярни песнички (например „Я елате, пиленца, при батко…“), сега с непозната яснота прозвуча един самотен вик – някаква странна смесица от ужас, негодувание и унищожителна ирония : „Ловеец!“
„Аха, ясно…. Поредният идиот… Като мене…Мътните ни взели нас двамата и всички ония, дето ни докараха дотук… Ох, опустошение, до гуша ми дойде от всичко това …“ – мислеше си тигърът, а животът бавно и болезнено го напускаше.
След четвърт час на страшна агония най-накрая, както казва поетът, „смъртта му забули очите“.

 

****

Ловецът смаяно се наведе над трупа.
„Но това е… човек?! Ама как… “
По навик провери пулса му и безсмислено констатира :
– Отишъл си е.
После, обхванат от някакво странно, жестоко любопитство, някак си промъкнало се из дебрите на учуденото му и изплашено до смърт съзнание, той обърна тялото, за да види лицето на жертвата си.
То беше на човек на средна възраст, с побелели от грижи коси и празни, черни като маслини очи. Погледът на умрелия беше безизразен, само една лека, подигравателна усмивка беше застинала на устните му.
– Човек?! – повтори изуменият убиец на глас.
А мъртвият сякаш отвръщаше на думите му с безгласната си, примирена усмивка. На живия му се стори, че тя говореше.. С мълчанието си човекът-тигър изказа онази натрапчива мисъл, която отдавна като някакъв особено упорит дървояд дълбаеше своите потайни ходове из умовете на хиляди хора по света :
– Ами човек я! Ти какво очакваше – звяр ли?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Славея Горанова – Иван

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

След като цял предиобед беше се гмуркал и изплувал с миди, Иван се прибра на стоп до последното кръстовище със светофари, отстоящо на дванадесет пресечки с никога непоставени пътни знаци от къщата, в която не беше роден и в която се надяваше да не умре, но в която подремваше всеки ден след обикновено не особено богатия си сутрешен улов. После, както винаги, се опита да отмие възможно най-много от солта, залепнала по цялото му тяло. Понякога, дълго след като беше облякъл ризата с логото на „Пиратският кораб” и прилепналия униформен панталон, започваше да усеща сърбеж по най-невероятни места. Солта, скрила се между пръстите на краката му или във вдлъбнатината на пъпа му, обичаше да докладва за съществуването си в изключително неподходящи моменти. Иван се затърка още по-старателно при спомена за последния такъв случай: тъкмо доказваше на по клиширано русата и наивна американка, че никога, ама никога, не носи бельо. . .

След като излезе от банята, Иван среса косата си така, че да пада на уж непринудени вълни и да подчертава с тъмнината си белотата на зъбите му. Той се гордееше със заслепяващата си като от реклама на избелваща паста усмивка. Никоя туристка не устояваше на извечното изкушение на юг от границата: мургав мексикански пират с едри бели зъби. Колкото по-руси бяха американките, които се качваха на ресторант-кораба, толкова по-бързо предлагаха на Иван да се разходят по плажа след вечеря. А колкото по-бързо му го предлагаха, толкова по-големи бакшиши получаваше. Въпреки че имаше и изключения. . .

Иван прогони мисълта за хазяина си (логическата неделимост на триадата бакшиш-платежоспособност-наем играеше основоположна роля в светоусещането на младия сервитьор-пират) и за последен път се усмихна в огледалото пред себе си. Не си сложи парфюм не толкова понеже не можеше да си позволи такъв, а защото от опит беше установил, че мирисът на сол и миди, който, колкото и да се опитваше, никога не успяваше да отмие докрай от себе си, беше като магнит за американките. Особено за онези от Айова. Миналата пролет беше дошъл цял курс от бъдещи началник-фермерки и след като една от тях вдиша въздуха около Иван, веднага покани сервитьора да се разходи заедно с нея и най-добрата ѝ приятелка по плажа. . .

Хазяинът, все едно привлечен от недостатъчно бързо прогонената мисъл за него, потропа по прозореца. Иван вече излизаше и бързо хлопна вратата зад себе си, преди още възрастният мъж да успее да отдръпне лицето си от стъклото.

– Аз – такова. Да видя дали има някой. . .

– Вие как сте, г-н Мартинес? Дал Бог добро!

– И на теб, мойто момче, и на теб.

– До скоро, г-н Мартинес, защото закъснявам за работа.

– Аз – такова. За наема да те попитам. Че то месецът започна. . .

– Но още не е свършил, г-н Мартинес. А сега ще трябва да Ви напусна, иначе корабът ще отплува без мен. Ако ме уволнят, как да Ви платя наема?

– Върви тогава, мойто момче, пък аз пак ще намина. Бог с теб!

Иван се отдалечи с бърза крачка и скоро стигна до спирката, през която минаваше служебният микробус. Не чака дълго. Оставиха го на пристанището, откъдето всеки следобед „Пиратският кораб” потегляше към най-романтичния остров по цялото тихоокеанско крайбрежие. Туристите вечеряха рано, наслаждавайки се на соления въздух и необятния хоризонт. Вече на острова, изпращаха слънцето и дълго се разхождаха по специално осветения с факли плаж, пиейки шампанско и текила и разговаряйки с обслужващия персонал. Сервитьорите винаги бяха точно толкова мургави, колкото и танцьорките, поканени да забавляват гостите на ресторант-кораба, и след десерта американките задължително започваха да питат смуглите пирати как се казва „руса” на испански, а американците – да настояват да научат как да вдигат наздравица като местните. . .

Иван не знаеше и никога нямаше да научи, че точно преди 20 години главен барман на „Пиратският кораб” беше друг Иван, Иван Мартинес. В онази нощ изпитата текила би стигнала да залее цялата палуба, а негата във въздуха – да изпепели мачтата. Иван Мартинес за втори сезон се срещаше с млада земевладелка от Небраска. Бяха се засичали на кораба многократно – достатъчно, за да може Мери да се научи да поздравява и псува на испански. Имаше нещо особено в онази нощ – звездите докосваха мачтата и мамеха с обещания за сбъдването и на най-дръзките мечти.

Иван подаде ръка на Мери, за да слезе по въженото мостче до пясъка – островът ги очакваше с двойно дестилирана текила и с нищо ненарушавано очарование на Пасифика. Мери залитна, Иван реагира подобаващо; Мери загърби осветения плаж, Иван я последва.

Беше толкова нереално, че Иван си въобрази, че е истинско. Каза ѝ го.    

Тя го напсува на родния му език. Постави го на мястото му. Обслужващ персонал! На всякакви нужди. Обслужващ, не – обичащ!

Повече не я видя, но и никога не поиска да я види. Иван Мартинес научи урока си.

Две десетилетия по-късно младият гмуркач за миди знаеше урока си по рождение. Иван познаваше всички видове участници в спектакъла и беше пределно наясно към кои спадаше. Знаеше и точно какво се очаква от него, както и че щеше да изпълнява пиратската си роля, докато остарееше или надебелееше. Ако имаше късмет, щеше да се пенсионира като хазяин на нови, по-свежи ловци на миди и сервитьори. Само се надяваше, че следващото поколение пирати щяха да си плащат наема по-съвестно от сегашното.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Къртичето и житената питка

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

Къртичето лакомо поглъщаше аромата на пресните закуски, подредени на тезгяха. Всички бяха толкова примамливи, но очите му все се спираха на питката в края на редичката. Напомняше му за питките, които някога баба му печеше на старата печка в кухнята.

Бяха такива прекрасни спомени!… Преглътна с мъка и очите му се скриха в предателска влага. Не познаваше баща си, а майка му преди 3 години се изгуби някъде из магистралите на Германия. Остана сам с баба си. За него тя беше всичко – баща, майка, приятел… С малката й пенсия все някак преживяваха, но имаше и истински празници, когато баба му омесваше малка дъхава питка. Вече изпечена, тя я завиваше в дебел памучен месал и прошепваше загадъчно: „да я оставим да си обиколи нивката“. Тогава го обгръщаше нежно и му разказваше приказката за житената питка. Тези мигове завинаги се запечатаха в крехката му душица. Това най-много му липсва сега, защото от година баба му се пресели на небето и сега сигурно пече житени питки на Дядо Господ, а той остана на улицата…

Къртичето предпазливо се огледа, издебна удобния момент, когато продавачът увиваше една голяма покупка, грабна мечтаната питка и я пъхна под ризката си. Побягна с колкото сили бяха му останали, но все се ослушваше дали продавачът не го следва. Малките му крачета, обути в две разноцветни гуменки, топуркаха бързо-бързо към подлеза на ж. п. гарата. Едва когато се спусна под земята, Къртичето си отдъхна и забави крачката. Не искаше момчетиите от уличната банда да разберат, че има нещо за ядене под ризката си. Страхуваше се от тях, подигравките им му причиняваха болка. Те му измислиха и прякора „Къртичето“- заради смуглото остро личице, рошавата, несресана коса и това, че живееше под земята, в подлеза.

Някога си имаше име, Боян, но вече почти го беше забравил.

Най-после се добра до своята ниша. Поне с нея имаше късмет – явно наблизо минаваше паропроводът и в нея беше топло. Отпусна се на шареното одеалце, единствен спомен от бабината къща и се усмихна, усещайки топлината на питката до гърдите си. И все пак нещо липсваше. Нямаше кой да му разкаже приказката. Тъгата отново погали смуглото му личице.

И изведнъж се сети. Старецът, старецът от нишата в другия ръкав на подлеза. Беше го виждал да чете книги, изровени от контейнерите. Той сигурно знае и приказки. Момчетата от бандата казваха, бе някога е бил учител.

Къртичето се запровира между пътниците, слезли от поредния влак. Скоро откри дядото. Беше разгърнал някаква книга и се мъчеше да чете на мъждивата светлина в подлеза.

– Здравей, дядо! Заменям половин топла питка срещу приказка, приказката за житната питка. Знаеш ли я?
– Зная я, как да не я зная. И без половин питка мога да ти я разкажа. Сядай!
– Не, мъжка дума, имаш половин питка от мен!

Къртичето се настани до стареца и извади питката.

Разполови я и двамата мълчаливо се насладиха на мечтаната вкусотия. После старецът прегърна момченцето, загърна го с вехтия си балтон и скоро приказката озари тъмнината на подлеза: „Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта — няма я…“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X