Хуго Бал – Майка ми смъртта

by New Social PoetryNo Comments

 

Бамбиното Исус по стълбите катери се
а анархисти бойни униформи шият.
Те пълни са с писания и адски механизми.
Залпът на разстрела за стената лепва ги.

 

Богът на утрото

Птиците и теменугите седят по корнизите и покривите на небето
Унесени в златни сънища.

Утрото се пробужда и закрачва през зеленикави порти, съградени от пяна.
В гръдта му се вкопчва подранила двойка чайки
С пляскащи криле.

Той крачи по пътя си, богът. Одеянието му плътно прилягаща плетеница
От чашки на рози, облени от роса. На морето ревът низпада от главата му
Във водовъртежа, във водопада на къдрите.

Дрънкулки от корали и черупки от охлюви са звънтящите украшения на главата му.
Смеещи се рифове са на зъбите му бялопроблясващите редици.
На обой от тополово дърво подмамва слънцето възбог.

Той протяга ръце към новородените безкрайности.
Запокитва с трясък жезъла си в планинските вериги
И розови пожари мятат надалеч кипващи лумвания.

Прозорците и фасадите на сградите на облаците са целите в пламъци.
Страните и градовете на хората спят още като забравени играчки.
Обувката на бога докосва равнината върху търкалящ се перлен камънак.

Облаци и вълни, пасища и ветрове го следват, подхващайки песента му.
Зюмбюлите в градините кихайки се пробуждат и учудено го поглеждат в очите.
Тревите надигат зелените мечове и се впускат в мократа суматоха на боя.

Нетърпеливо танцува богът. Не му стига, че земното кълбо
Към деня го отнася като фрегата.
На палубата на кораба, носещ се с опънати платна, пак напред се устремява богът

Със смях и ликуване, викайки и пробуждайки, надувайки сирингата
Със светло ектение.

 

Слънцето

Между клепачите ми прекосява детска количка.
Между клепачите ми минава мъж с пудел.
Група дървета става на сноп змии и съска към небето.
Камък произнася реч. Дървета в зелен пожар. Побягнали острови.
Люшкане и звънтене на миди и рибя глава като на дъното на морето.

Краката ми се изпружват до хоризонта. Придворна карета изтрополява
През тях. Патъците ми стърчат на хоризонта като кулите на
Потъващ град. Аз съм великанът Голиат. Храносмилам козе сирене.
Аз съм мамутче сукалче. Тревни таралежи ме душат отвред.
Тревата надига зелени саби, мостове, небесни дъги над тумбака ми.

Ушите ми са розови гигантски миди, широко отворени. Тялото ми набъбва от шумове, уловили се в него. Чувам козето врещене
На великия Пан. Аз чувам цинобърночервената музика на слънцето. То стои
Вляво горе. Цинобърночервено изригват парцаливи езици в нощта на света.
Когато тръгне надолу, то мачка града и църковните кули
И всички градинки, пълни с минзухари и зюмбюли и отеква
Като тенекия на детски тромпети.

Ала във въздуха се усеща как веят един срещу друг пурпур и жълтък
И бутилковозелено: люлки, държани на дълги нишки от оранжев юмрук
И пеене на птичи гърла, подскачащи над клоните.
Тънички дръжки на детски флагчета.

Сутрин слънцето ще бъде натоварено на каруца с големи колела
И откарано в галерията Каспари. Говедоглав негър
С дебел врат, сплескан нос и широка крачка ще държи петдесет бяло-
Крастави магарета, впрегнати в каруцата при изграждането на пирамидите.

Кървавопъстро множество ще се стълпи: родилки и акушерки,
Болни в инвалидна количка, кокилесто крачещ жерав, две танцьорки на Свети Вит,
Господин с рипсена папионка и червеноухаещ полицай.

Не мога да се сдържа – изпълнен съм с блаженство. Кръстатите дограми
Експлодират. Бавачка провисва от пъпа надолу от прозорец.
Аз не мога иначе: катедралите се взривяват с фуги на орган. Аз искам
Да сътворя ново слънце. Аз искам да ударя две слънца едно в друго
Като чинели и да подам ръка на дамата си. Ние ще се възнесем
Във виолетов паланкин над покривите на вашия
Светложълт град като абажури от копринена хартия, подети от порив на вятър.

 

Оплакване на мъртвите

омбула
таке
бити
солункола
табла токта токта такабла
така так
табубу м’балам
так тру – ю
во-ум
биба бимбел
о кла о аув
кла о аува
кла- аума
о кла о ю
кла о аума
клинга- о -е-аува
оме о-аува
клинга инга М ао- Аува
омба дий омуфф помо- аува
тру-ю
тро-у-ю о-а-о-ю
мо-аува
гомум гума цангага гаго благага
сцагаглуги м ба-о-аума
сцага сцаго
сцага ла м’блама
бшиги бшиго
бшиги бшиги
бшигго бшигго
гогго гогго
огогго
а-о-аума

 

Изкушението на св. Антоний

Моите нерви щръкват в тялото като поля бодлива тел,
Цъфнали поля репеи и чепати храсталаци.
Гръбначният ми мозък пее червена литургия с момчешки фалцети.
В тръбата на моя гръбначен мозък се сриват планински свлачища и подскачащи камъни.
Главата ми клюмва пълна с кръв.
Рядка косица щръква на лоба ми, зеленикави червеи.

Стените накриво, сгради накриво.
Рояци конски мухи бучат и проблясват през стаята.
Стените имат едра шарка и се ронят.
Лекари с високи капи обикалят и облепят болестта с пластири.
Висок осем лакти стои на вратата призракът на чумата с кречетало.
Замахвам да го прасна. Помощ! Не отстъпва. Жълт облак.
Крясък за помощ. Лудост. Лудост!

Летящи скарлатиненочервени градове. Зелени оазиси. Светещи нишки. Черно боботещи слънца.
Подът се олюлява. Зелен таван се срутва.
„Ето го!“ Затъкват ми устата, негърски мутри, с коляно върху козината на корема ми.
Човешки тела, левитиращи над пода, се спасяват и стрелкат
Голи и енергични с гърчещи се змиевидни движения по протежение на коридорите.
Съскане на сто хиляди сирени на параходи кряска из пристанищните градове.
Яки момчета с бамбукови колове един връз друг и в суматоха по площади и кули.
Бягащи, стъпкани. Въздухът загноява. Светлината се пръсва. Неподвижни звезди, залутани в казармите.

И все тази тупурдия изотдолу, като от адски парен котел.
И все това цинобърнозелено, виолетовожълто бушуване на зигзаг на похотливо пристрастени линии.
Размирните ми ръце се вкопчват в колона на храма.
Някой злорадо крещи: непристойност! Други скачат от редицата прозорци.
Грохот разкъсва цял град. Будистки свещеници, възседнали поза лотос
Вляво горе, дебелошкембести и издути, прадядовци на тъпоумието,
Пускат усмивчици, веят и помахват насам-натам шкембета с похватни ръчици
И се пръсват от разкъсващо всякакви гънки и дипли злорадство.

 

Облаци

еломен еломен осталоменаи
обламинускаио
баумбала бунга
ацюкам стъклостала файрофим флинси
еломинускула плуплубаш
раллалалаио

ендрамин саксаса флумен флоболлала
файлобаш фалляда фоллиди
флумбаш

церобададрада
глаглуда глиглода глодаш
глугламен глоглада глерода гландриди

еломен еломен осталоменаи
обламинускаио
блаумбала бунга
ацюкам стъклостала файрофим блисти
еломинускула плуплуш
раллабатаио

 

Насекомото

Нека основем богослужението на насекомото!
Да се поклоним на Бог, който има очи, жилещи като рубини!
Който има криле, изпъстрени с йератически тръпнеща възбуда на ранноготически прозорци.
И червено тяло.

Нозете му са дълги като нишките на лотовете, които се спускат от корабите
В мрачните морета. Тялото му е съчленено с непристойната гъвкавост
На танцьорите върху въже, акробатите и кабаретистките. При гърч на похотта
Той е в състояние да ближе своето собствено жило.

Съвсем мънички са ръцете на представителите на племето. Те обитават във влажните смърчове.
Обхваща ги полуда от прекалена чувствителност. Гърчат се от болка при всеки полъх
Очите им са живи скъпоценни камъни. Ала има и секти и жречески касти
Които апатично само втренчено гледат пред себе си.

Те се впускат в многобройни донкихотовски походи срещу небето. Бръмчат като летателни машини.
Те спадат към рода на откривателите и познават трагикомедиите на дързостта.
Денем те се укриват в горите, покрити от палатковите лагери на паяците
И чудни бели балдахини.

Някои изсред милионните редици на народа се впускат към ореолите на слънцето:
Мънички фатаморгани, лъчисти портици на въздушни замъци пред лицето на върховното светило.
Там те се отдават на химнозлатно битие с танци и буйство, и се строполяват
Главоломно върху градинските масички и яростно се чифтосват.

Други се насочват покрай камбанарии, комини на фабрики и падащия здрач
Над адски градове, сводове на мостове и айфелови кули
Над заплашителни пристанищни кранове, небостъргачи на нюйорк
Упътени към неразгадаемите крайни цели на скръбта.

Помежду си те образуват народи, богове и митове.
Стародавни най-свети обичаи
И философии. Те са огнепоклонници. Те култивират самоубийството.
Избягват земята и нейната тромавост. Няма кой да ги удържи
От тяхната погибел.

Приближават се на големи процесии до улични лампи, до публични представления
И чакални на гари. Дето в забутан кабинет на учен в планинско селце
Гори лампа, видима надалече – там те заседават в големи събрания,
В пълен екстаз и безмерно втренчени в светлината.

Три пъти, четири пъти, десет пъти с яростта на вманиачените и обречените на смърт
Високопарно и алчно се хвърлят в магията на това море от огън.
Докато най-сетне застигнати от някоя искра те изпращяват, избарабанват, претърпяват корабокрушение
Като платноходи с лумнал такелаж.

 

Черна Богородица

Черна Богородице, ти си тъй красива
Така те видях изправена на цокъла.
Тъй си красива, мекота и сладост цялата.
Носи детето ти златна корона.

Тъй красива си, че пред теб са нищожни
Всички цветя, изкуства и образи земни.
Тъй красива си… Ти всичко изпълни.
Цялата болка обърна на обич.

Всеки мрак ти сне от плещите ни.
Моря от сълзи изтляха пред тебе.
Ти износи в сърцето си всички мечове
Ти видя как никой живот не достига…

Тъй си красива… Ти сбъдването си
На неизказани болки уталожващата утеха.
Ти всичко направи леко и го въздигна
Всеки страх ти втъка в сиянието божествено.

Тъй си красива, усмивката ти не угасна
Ти възсия над всяко плодородие
Ти ощастливи детето си отново
Когато се сведе над гроба му.

Тъй си красива, о, болезнена майко.
Тъй тъмна си, белязана от любовта!
Как ти се възхищават в мечтите плахи
Дето тъй светло, тъй нежно цялата те обрамчват!…

 

Запечатай езика ми, вържи ме
отнеми ми последния дар.
Разлей виното ми, разпръсни ме
че в тебе аз пострадах.

О, загърни ме в нощта, Милостиви
обкръжи ме с Твоите свети пожари.
Накарай ме да падна жертва завинаги
ала единствено от Твоите свещенически длани.

 

Склони лика си. Видение

Склони лика си близо до моето лице.
Остави се да те обхвана с двете ръце
На твоите слепоочия сводовете.
Проникни ме с очите си
Опръскай ме с искри
Лице на светлината, очертание на нощта
Летящ, носещ се, алчен Ти
В мига на сега.

Ти ме обгръщаш, ти ме съвземаш.
Ти си чуден и бляскав
Обичащ и страдащ.
Ти ми даваш сила и ме храниш.
Ти ме възбуждаш и разпалваш.
Седя на леглото си и те зова:
Оглеждам се наоколо, припада тишина.
Скръствам ръце на гърдите си.
Открит съм към теб в тъмнината.

 

Подобно на гъсеницата, впила се в листото
На черница, за да поглъща сока
Набожно при Помилуй сключвам аз ръцете
Подхранван от мечта вечнозелена.

От копринената пяна на устата ми
Изплитам мрежа, вътре аз да се преобразя.
Застинал в сън, до който хоровете на живота
Не достигат вече, в пространството държа се.

Рисуват се в тъмите ми сгъстени
Пъстрите очи на всичките сезони
Докле на какавидата пропука се предрешването.

Тогава от обвивката и теснотата се възнасям…
Опъват се под слънце тъй изцяло ново
Красивите криле на смъртното блаженство…

 

Майка ми смъртта, баща ми светлината.
Хлябът храната ми, гробът ми стихът.

8.9.1921

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

По изданието Hugo Ball, Gedichte, Hrsg. v. Eckhart Faul, Sämtliche Werke und Briefe, Bd. 1, 2007.

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Архилох в превод на Владимир Сабоурин

by New Social PoetryNo Comments

 

156 W
…
… ние ще …

 

149 W
…
… не
…
…

 

147 W
…
…
… с челюстите …да
…

 

139 W
… щит…
… същия …
… след като той … делото …
… ала нивга цел не е …
… вътре във … врагове …
… свистенето на копия …
…
… думи повече не …
… защото на онези, дето нищо не знаят …
…

 

108 W
Чуй молбите ми, о господарю Хефест, и в битката ме милостиво
придружавай, дари ме с онова, с което можеш само ти да одаряваш.

 

19 W
Не ме е грижа за несметните богатства на Гигес
и до днес не съм изпитвал завист, дори не се възхищавам
на делата на боговете и не ламтя за господство.
Всичко това е далече от погледа ми.

 

18 W
… сина на оцапания с кръв бог на войната.

 

10 W
…
…
…
… защото изневиделица
…
… на жените
…
… на Арес
…

 

5 W
На щита ми се радва сега някой тракиец. Захвърлих го в храста
непокътнат си беше и не се разделих с удоволствие с него.
Спасих себе си. За щита какво ме е грижа? Станалото
станало. По-късно съвсем не по-лош друг ще намеря.

 

3 W
Многобройни не са опнатите лъкове и само някои
мятат стрели, щом Арес за битка ни сбира
в равнината. Ала мечовете ще свършат тъжното си дело.
Защото от тази битка разбират добре
господарите от Евбея, знаменитите с копията си.

 

247 W
мек рог

 

192 W
От петдесет мъже Посейдон, господарят на коня, остави живота само на Койранос.

 

178 W
… само да не срещнеш ти черна опашка.

 

154 W
…
…
…
… жена …
…
… много …

 

134 W
Защото не подобава да хулиш мъртви мъже.

 

120 W
… защото красивата песен на Вакх господаря да запея
умея аз, дитирамба, щом вино опие подобно на мълния сетивата ми.

 

119 W
… и с все сила върху тялото ѝ да се хвърля, корем към корема ѝ, бедра към бедрата ѝ да притисна.

 

118 W
Само да можех просто с ръка Необула да докосна!

 

116 W
Забравѝ за Парос, неговите смокини и живота в морето.

 

283 W

Линията, разделяща надве скротума … мястото, на което седим и което означаваме като областта между срамните части и ануса …

 

276 W
… само с един рог.

 

256 W
… с лавър окичени бикове …

 

254 W
Ние няма да можем това.

 

252 W
Сега отпадат жилите на члена.

 

249 W
подгизнала

 

246 W
ала жените са разюздани, ще рече, те жаждат за леглото

 

236 W
… тормозен от въшки.

 

233 W
… тия краченца да са твои? щото най-ценното са в теб …

 

231 W
… избягвайки тъмна подводна скала …

 

227 W
… господар над овцете отхранваща Азия.

 

233 W
… ти хвана за крило цикада, мой човек …

 

220 W
… да зейне тук пред мен земята …

 

217 W
… на раменете му косите му низпадащи на къдри избръснати до кожа са.

 

215 W
и нито ямби, нито пиршества не ми доставят радост.

 

214 W
морски охлюв

 

72a D
… шибан от вълни!
И край Салмидес нека го тракийци
с космалаците си щръкнали гол хванат, каквито мили са
там нека зло да види много
робския си хляб той да яде
вкочанен от студ, в соленогорчивата пяна
цял покрит с водорасли
нека му зъбите тракат
като куче лежейки безсилен
на самия край на прибоя…
Това нека видят очите ми
защото неправда с мен стори, стъпка клетвата с крак
а някога бе мой приятел.

 

126b W
щом веднъж се позовах на Пиндар
смятал, че от поетическа безпомощност
наслаждавам се на хули изпълнени
с омраза и злоба на син на робиня
на тебе причу ти се важно
съобщение до медиите

 

201 W
Много знае лисана, но таралежът едно-единствено голямо нещо.

 

196 W
Ала разслабващите членовете копнеж и жажда, приятелю, са по-силни от мен.

 

166 W
…
…
… милият Парос
…
…
…

 

126 W
Едно обаче умея наистина
Щом някой зло ми причини, отплата с върло зло да види.

 

125 W
… да се боря с тебе желая тъй както жаждащ да пие.

 

111 W
Вдъхвай кураж и на младите! Ала пълнотата на победата е в ръцете на боговете.

 

110 W
Ще направя това. Защото истински общ е за нас хората единствено Арес.

 

109 W
Вий, бедни, изоставени граждани, чуйте най-сетне моите
думи

 

107 W
Надявам се Кучешката звезда да изсуши труповете на много от тях
с жилещите си лъчи …

 

101 W
Седем мъртви лежат в прахта, дето влачихме за краката.
Хиляда убийци сме ние.

 

80 W
… враг
…
…

 

41 W
… земеродно рибарче
дето кацна на издадена скала.

 

40 W
влажни срамни части

 

36 W
… облегнали се на стена в дебела сянка

 

34 W
… защото без никаква отплата не ще те прекараме на другия бряг.

 

32 W
… заради миртовото клонче

 

31 W
… косите покриваха с мрак раменете и шията.

 

21 W
Този остров лежи като сплъстения гръб на магаре
гъсто покрит от диворастящи трънаци.

 

12 W
Ние крием мъчителните дарове на господаря Посейдон.

 

11 W
Понеже ако плача, не лекувам нищо, но и не влошавам
щом наслада изпитвам и радост от живота.

 

10 W
…
…
…
… защото изведнъж
…
… на жените
…
… на Арес
…

 

8 W
Все по широкото хубавокъдро сиво море
да молим за сладко завръщане …

 

325 W
Високовъздигнатите колони на Мегатимос, Аристофон и Наксос
здраво държиш ти, мощна земя, дълбоко в недрата си.

 

322 W (Spuria)
… празненството на свещена Деметра и на Кора
празнувайки

 

313 W
бяла трътка

 

307 W
Зарад спящия лови рибарският кош.

 

299 W
…
…
…
след като това бе казано …

 

298 W
… и той самият държи края в ръката си.

 

297 W
… като у дома си се чувстваше отвратителното дрънкало.

 

296 W
… аз протягам ръка и моля за дар …

 

283b W (195 Bgk.)
вмръзнали в дебелия лед кучешки лайна

 

234 W
… понеже нямаш гняв в черния си дроб.

 

218 W
Аз идвам при теб, за да получа знак.

 

213 W
… душите ни в ръката на вълните …

 

212 W
Дръж (кораба) на острието на вълни и ветрове

 

208 W
работно животно

 

200 W
Гаврите на оня няма да останат ненаказани.

 

193 W
От жажда и копнеж нещастен аз лежа
безжизнен от болки зли изпратени от бог
до мозъка на костите пронизан

 

191 W
Да, жажда такава любовна се вчепка потайно в сърцето ми
голяма тъма над очите изля
всяка отчетлива мисъл от гръдта ми плячкоса.

 

189 W
Много слепи змиорки пое ти.

 

187 W
Ти, със загорелия избръснат гладко задник!
Ти, маймуно, с подобна брада…

 

184 W
В една ръка тя носеше вода,
измамната, в другата обаче огън.

 

172 W
Татко Ликамбе, ти какво науми си?
Кой ли обърка така твоите помисли
с които доскоро тъй се гордееше? Ето сега
Как ти пред съгражданите яко ставаш за смях.

 

169 W
… възнамерявайки към Деметра да протегна ръце…

 

158 W
безмилостно

 

115 W
… голям …
… робски …
…
…
…

 

154 W
…
…
…
… жена …
…
… много …

 

143 W
…
… ще бъда …
… мисли …
… все някога
… да понася

 

133 W
Никой не е от съграждани тачен, не се радва на почит, щом веднъж си отиде.
Много по-скъпо за нас е, по се стараем за благоволението на живия,
докле самите сме живи. А най-зле се отнасяме винаги с мъртвия.

 

130 W
На боговете всичко (остави). Възправят често от злощастие човеците
отново, когато те лежат на черната земя.
Често ги повалят, карат устояващите твърдо на краката си
по гръб да паднат. Сполитат ги тогава многобройните злини
лишен от сила на живота човек залутва се с блуждаещ дух.

 

129 W
защото тъкмо от приятели оставяш се да бъдеш удушен.

 

97a W
…
…
…
… страх те е, макар че досега тъй храбър бе …
… страх те е …
… поставен …

 

82 W
… на кура
… аз (съм) прав
…
… ти отклони
… ще защитят
… ти получи
…
…
… града
… та нали мислиш
…
…

 

50 W
…
… красиво
…
…
…

 

43 W
… Набъбна му оная работа …,
като на добре охранен катър от Приена.

 

42 W
Както тракиец или жител на Фригия бирата смучат със сламка
правеше така и тя наведена напред.

 

1 W
Аз съм, да, аз съм на Ениалий слуга, господаря на бойния крясък
и на Музите дарът пленява ме, поназнайвам нещо от туй.

 

15 W
Съюзникът, Главке, приятел е само докле той се бори за нас.

 

9 W
Ако главата му и членовете му красиви
Хефест бе увил в тъй чист саван …

 

2 W
С копието си изкарвам хляба, с копието – виното
исмарско и пия на копието облегнат.

 

122 W
Нищо ненадейно не е вече неоспоримо нищо
достойно нищо за дивене откакто Зевс на Олимпийците бащата
от пладнето направи нощ като сиянието на светлината
на слънцето съкри и блед захлас налегна хората
от този час възможно всичко стана достойно за доверие
сред човеците в почуда не изпада вече никой
щом види сухоземни твари с делфини да разменят паша
в морето и ревящите вълни са по-желани за родените
на суша за обитателите морски обраслите с дървета планини
… Архенактид …
… син на …
… за сватбата …
…
…
…
… на човеците
…

 

AP. STOB. 4.46.10
занимават ме слънчевите затъмнения
……………… засвидетелстващи
началото ………………..
…………………………..
……………………….
в перихелия

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

По изданието Archilochos Gedichte, Hrsg. u. übers. v. Rainer Nickel. Sammlung Tusculum, Patmos Verlag, 2003

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Архилох в превод на Александѫр Николов

by New Social PoetryNo Comments

 

Зная как да повеждам
В буйния танц
На бог Дионисий
– Дитирамбът –
Като стой, та гледай, мълниеносно;
С вино.

 

* * *

Нервите по тоягата ми се скъсаха.

 

* * *

Курът му – надървен до пръсване,
Като на Приенски осел,
Угоен с ечемик.

 

* * *

Копието ми – ечемичен хляб,
Копието ми – пивко вино.
Пия,
Облегнат на копието си.

 

* * *

Врящ чатал.

 

* * *

Тук лежа в траур и желание.
Линеещ; уязвен, заради наказанието на боговете
С, врязала се до костите, любов.

 

* * *

Тумор между бедрата.

 

* * *

Огромно беше богатството, което той натрупа
От дългите години работа,
Но всичко
Замина в сребролюбивите ръце
На една курва.

 

* * *

Както смокинята, растяща между камъни,
Храни доста врани,
Така и безгрижната Пасифили
Приема много пътници.

 

* * *

Сбогувай се с остров Парос,
Сбогувай се със смокините и моряшкия живот.

 

* * *

Този хубав щит, който захвърлих
В храсталаците, носи
Гордост на някой тракиец.
………………………………..Да вървят по дяволите
И двамата.
………………………………..Аз нали съм тук –
Ще си набавя друг, който пò ми приляга.

 

Превод от английски Александѫр Николов

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Каролина Алмишева – Утринно сърце

by New Social PoetryNo Comments

 

Нищо и никакво

Забравата на минал сантимент.
Стихнал ужас, тънещ в очни ями.
Споменът кипи в пъклото на Аз-а.
Остава само паячето под брадичката.

 

Съзерцание

Клоните на ореха поздравяват лишни спомени.
Стръвно се възземам по капилярите на слънчеви листа.
Изразявам свойта същност в опознаване на коренния щрих.
Аз съм лишей на дървото, съзерцан от вечна светлина.

 

Сънят на пеперудата

Растеж, развала и поврат.
Утробата реди „На добър час!“.
Сенки в пещерата те увличат.
Слънцето следи пороя
под краката ти.

 

Сантиментални опити

Проплакан мой копнеж,
заслужено самотен взор.
Пристанът без време ме поглъща.
Мелодия, жива в тишината,
изпълва гръд – гранит пред напора на сълзите.
Хапчето поглъща,
умело прекроява,
морално извисява,
хладно унижава
крехкия стремеж към себепознание.

 

Тлен

Жужене, далечно като осъмнало ехо.
Сетне гръм — залп от осъзнаван сън.
Свистене във коси, водорасли за пчела.
Внушава тя мисли блуждаещи, играещи,
като фалшив акорд засягащи.
Липса на излишък в полета
кротва моята затворница
и понася тя телце по вятъра
в белия пух на старостта.

 

Утринно сърце

Аз във грешка,
буба в универса.
Викни през чужд смях,
да усетя, че ме няма!

Горест пребледня
в кроткия ръмеж —
скреж във пламъци.
Битие, прииждай!

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Стефан Марковски – Обещана земя

by New Social PoetryNo Comments

 

На отпътувалите

 

Като компаси за недостъпен рай
отдавнашни мечти ще ги напътстват към земите на подсъзнанието,
към онези разкопани вече и лесно-видими в нас земи,
които ветрове напористи ги бранят
и седем свети дни не ще ги отминат без сянка;
не ще търсим и ние тишината, която разболява и оздравява в болниците,
където подухват (и отчаяни, и радостни) гласове;
щастлива наука не ще убива в главите ни нашите богове.

Копринени вселени на детството ще трепкат (обаче) с лъчите на залеза,
който трябва да е прегърнат от сенките на изнурени тела,
разпнати от времето… на възвръщани бъднини…

Все още незамъглени пространства
неконтролирано ще излязат от светилищата и ще горят над тях
с цветовете на друга явност, която бавно ще заменя младостта
и пред която ще бяга локомотивът, влачещ годините,
освобождаващи от свобода и осветляващи светлини;
възрастни сме вече
и е празна люлката на загубените ветрове;
не съществуват нито чеда на истината,
нито съвършени илюзии;
буквата „о“ се превръща във въздух, издишван от гърдите
на паднал революционер –
зрелост постигнал в поля, увенчавани с кръв
и ограничавани нощем.

Все пак опит е
и е жива надежда нашият златоуст поход след вечността;
всичко, което се вслушва в болката на предците,
е в прегръдка с тая земя
и всичко, което е отражение на този паметен час,
ще е наша истина пак.

Да не бяхме знаели
каква е и коя е
силата на прокълнатите
и идилията на пренебрегнатите,
щяхме да ги виждаме като южен юнски цвят
сред полето на паднала свята родина,
а също и в бялата снага на прогонените
в пророкувани земи на изгубени ноти
и на гласове със сенки на завист.

Да не бяхме осъждали
от първо откровение
треперенето на слабите,
божем чужд щеше да е само страхът приличащ на вина,
метафизика и мисъл,
с която пробиват процепи
в крепостни зидове и насипи от месо – обещана земя;
земя, която разкрива поглед, заринат в самия себе си;
поглед, който е ехо на глас, говорещ, че обещаната земя
крие стъпките на живите
и умирачката на елените –
както и прегръдката на всички полуслънца в клисури,
които ограничават бистрите далнини
на ранното утринно време.

Обещана земьо,
чия ли е зората,
в която облаци раснат по златните орници на недовиждането ни
и дъждове проливни в пустошта извикват на живот разпалени главни
във времето
на отпътувалите!…

Земьо, обещана…

Превод от македонски Владимир Луков

 

 

Ветена земја

На заминатите

Како компаси за недостижен рај
дамнешни мечти ќе ги покажат кон откопаните лесни земји на потсвеста
големите ветрови што ги вардат
седум свети дена не ќе одминат без сенка
в одаи не ќе ја бараме тишината што разболува и оздравува
во болниците каде дуваат гласови
среќна наука не ќе ги убива повеќе боговите во нашите глави.

Свилени вселени на детството ќе треперат со зајдисонцето
што треба прегрнато да е од сенки на тела
распнати под време разврнато иднини.
Уште незамугрени
сините празнини ќе горат од светилишта излезени од контрола

младоста полека ќе ја заменат боите на едно јаве
кое бега пред локомотивата што ги влече годините
кои ослободуваат од слобода што осветлува светлини
возрасни сме и празна е лулката на загубените ветрови
не постојат ниту чеда на вистината
ниту совршени илузии
буквата „о“ станува воздух издишан од гради на паднат револуционер
созреан со полиња овенчани крв, омеѓени ноќ.
Сепак, обид и надеж е нашиот златоуст поход по вечноста
сѐ што го слуша болот на предците во прегратка со овие земји
сѐ од одразот на овој час
вистина пак ќе е.
Да ни е да не знаеме
каква е и која е
силата на проколнатите,
идилата на пребегнатите
да ја видиме ко јунски јужен цвет
среде поле на падната татковина
белата снага на прогнатите
во земји ветени на изгубените ноти
и гласови со сенки од завист.
Да ни е да го осудиме
од прво откровение
треперот на слабите
божем туѓ е само стравот кој личи на вина
метафизика и мисла
градат процепи
во бедеми од месо
ветена земја
ветена земја го наоѓа погледот закопан во себе
поглед ехо на глас кој вели дека ветена земја
крие чекорот на живите
уморот на елените
и прегратката на секое полусонце со клисурите
што омеѓуваат бистрини на раното време.
Ветена земјо
чија ли е зората
во која облаци растат по златните ораници на недогледот
а дождови повикуваат на живот во пустошта
– гламји во времето на заминатите.
Земјо ветена…

Препев на бугарски: Владимир Луков

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Владимир Раденков – Поетични опити

by New Social PoetryNo Comments

 

Времето,
когато и аз съм споделял този свят,
обзет от шемета на баналното,
си отиде в профанна еднократност
с изчезването от лавиците
на залежалите артикули от епохата,
с превръщането на нейните места
в неводещи никъде виртуални препратки,
с внезапно неестествените цветове
и изненадващото ретро на фотографиите.
Тривиалностите, били жертвен олтар,
пред който полагам с негодувание
своята трансцендентна същност,
сега са светини на една носталгия,
която не е сигурна в копнежа си.

 

Сетивно-платонично

Тялото, в което се завръщаш,
има обитател, забравил за теб,
загубил изначалния смисъл
на красивите си движения и думи,
разположил се комфортно
в образцовия дом на линиите си.
Той никога не ще те пусне вътре.
Но ти вече си излязъл навън
и си се завъртял в шемета
на абсолютната ти скроеност
за точно тази височина на рамото,
за точно това надигане на пръсти,
за точно това изричане на името ти.

 

Битието е
праволинеен еснаф,
скучен морализатор,
комсомолец на най-авангардните онтологии.
Битието
не нарушава своите клишета,
винаги отказва да се случи за онзи,
който иска то да сбъдне очакванията му.
Битието
иронизира всички родства и еквивалентности,
разкривайки като същностна за другия
единствената ти нелюбима книга в списъка.
Предвидимост на непредвидимото,
конформизъм на откритостта –
това е истината за битието.

 

Клаустрофобия на пустотата

Едно по едно
изпращам с думите
невижданите от никого
съкровища на усещането ми.
Но свидните ми армагани
не довеждат присъствието,
чийто лъч очаква
пещерният свят
на неповторимата ми индивидуалност.
Той се събра целият
в няколко естрадни метафори
и бе изнесен на улицата
като овехтяла покъщина.
Вече няма нищо мое,
свил съм се – бездомник,
притиснат от пустотата
на неочакващи погледи.

 

Вече е ясно –
ще вървя
само с ходовете на шахматна фигура,
ще летя,
единствено вкопчен
в твърдата почва на съня,
ще отмивам от кожата си
всеки непредвиден допир и лъх,
и няма, откривайки кой съм,
да стана копняно тайнство
за идващите след мен.
Царството на свободните ми движения,
което отсрочвах отново и отново,
е изричано с пиянско бръщолевене
есхатологично обещание.
Гледам тъжно от руините му назад,
аз, нечаканият неосъществител.

 

Естрадно-метафизическо

Никой път, който излиза от мен,
не води към теб.
В нито един от хоризонтите ми
ти не идваш насреща.
В постмодерните висини на случайността
я няма твоята кула.
Колкото и да го търся в сънищата ми,
не ще сетя присъствието ти.
Невъзможна е негативна теология на любовта,
която да ти посветя.
Липсва ми всякакво основание
да говоря за теб,
моя нещесесбъднала.

 

Краят на лятото

Идва краят на лятото
и от тъмната пещ
на все по-ранната вечер
излизат неговите изваяния.
Мога да ги лицезра –
тела с греховното съвършенство
на анимирани фигури –
само на светлината на въглените
от десетилетните ми надежди,
болезнено настоящи
в своята отминалост.
Още утре те ще се пръснат
из една безмилостно необозрима
урбанистична композиция,
ще бъдат разпределени
според неведоми заслуги.
А ако случайността изтика
някое от тях наблизо –
аплицирано и нащърбено
от трезвото слънце на делника –
ще бъдем разделени
от негативния платонизъм
на взаимното ни несъответствие.

 

Юношество

Внезапно в миловидните ти черти,
обещавали да си красив протагонист на бъдещето,
избиват атавистичните характерности,
с които някой от тълпата анонимни предшественици
е хвърлил жребия на твоето участие в света.

Някога свещената за родителите ти плът
е изродила чистата геометрия на потенциалността
и е захвърлена да дири своето окаяно осъществяване
в епидемичните и бастардизиращи сношения,
чиито йероглифи си мяркал на детската площадка.

Сега трябва да обосновеш с много думи,
изтезаван от неорганичните субстанции на общото
и брулен от вятъра на безприютни ландшафти,
една съгласувана с мазното химическо битие на тялото ти
естетика на възвишеното.

 

Улиците,
по които спокойно вървеше сам,
защото те водеха от очакването към сбъдването,
и чиито фасади оставяше да отместват погледа ти,
защото нямаше опасност
да видиш под ъгъл задаващото се събитие,
сега са добили постоянни контури,
обслужващи една клиширана смяна на сезоните.
По тротоарите им има разливи
от безразлична и безформена материя,
нахлула след тяхното разобличаване
като лишен от дълбочина декор на представата,
след тяхното включване в градската мрежа на онези,
които участват само в механични взаимодействия,
понеже вече са пропуснали всички срещи.
Всяка вечер насреща ти се задава клошарят,
пренасящ в чувала си неизчерпаемите отпадъци
от твоята руинирана свръхбюджетна мечта.

 

Накъдето и да погледна,
не проблясва я-то на вероятното,
разбягват се като плъхове
лъчите на случването.
Всичко е тук, обгръща ме,
но опаковано като инсталация,
в която преживявам факта,
че то не иска да ме засяга.
Да бях познал по-рано
затвора си в една сетивност,
отдръпваща скъпернически
своите предмети от мен,
щях да прокопая тунел
в дебелата стена на
уханието, гласа, гледката,
за да изляза от другата страна
като статуя, почитана
от недостъпните за мен.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт с кана червено вино, маслени бои, канва, 2005

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Вирхилио Пиньера – Тегнещият остров

by New Social PoetryNo Comments

 

Проклетото обстоятелство на водата от всички страни
ме принуждава да приседна на масичката на кафенето.
Само да не мислех за водата, която ме обгражда като ракова рана,
бих могъл да поспя като заклан.
Докато момчетата сваляха дрехите си, за да плуват,
дванайсет души умираха, нагъчкани в една стая.
Когато сутрин просякинята се подхлъзва във водата
точно в мига, в който си мие едно от зърната,
привиквам със смрадта на пристанището,
привиквам с все една и съща жена, която неизменно мастурбира,
нощ след нощ войника на караул насред съня на рибите.
Чаша кафе не е в състояние да отдалечи фикс-идеята ми,
имаше време, когато живеех адамично.
Как се стигна до превращението?

Вечната нищета на мига на спомена.
Ако можеше отново да създадеш онези съчетания,
връщайки ми страната без водата околовръст,
бих я изпил без остатък, за да се изхрача в небето.
Виждал съм обаче музиката, застинала в бедрата,
виждал съм негърките, танцуващи с чаши ром на главите.
Трябва да скочиш от леглото с твърдата убеденост,
че зъбите ти са порасли,
че сърцето ти ще изскочи през гърлото.
Още плува край подводните скали униформата на удавения моряк.
Трябва да скочиш от леглото и да напипаш голямата вена на морето, за да му пуснеш кръв.
Заемам се френетично да ловя сюнгери,
тези чудни същества, способни да измъкнат и последната капка вода
и да живеят сухо.
Тази нощ плаках, запознал се със старица,
живяла сто и осем години, обградена от вода от всички страни.
Трябва да се хапе, да се крещи, да се драще.
Дадох последните инструкции.
Ароматът на ананаса може да спре полета на птица.
Единайсетте мулати се караха за плода,
единайсетте фалически мулати умряха на брега на морето.
Дадох последните инструкции.
Всички сме се разсъблекли.

Пристигнах, когато даваха чаша ракия на страхотната девственица,
когато поливаха пода с ром и краката приличаха на копия,
точно когато тяло върху леглото можеше да изглежда безсрамно,
точно в момента, в който никой не вярва в Бог.
Първите акорди и древността на този свят:
свещенодействайки една негърка и една бяла – и извиращата течност.
За да се натъжа, мириша се под мишниците.
В тази страна сме, в която няма диви животни.
Мисля за конете на конкистадорите, покриващи кобилите,
мисля за непознатото звучене на песента на аборигените,
изчезнала за вечни времена,
със сигурност трябва да положа усилия с цел изясняване
на първия плътски контакт в тази страна и първия покойник.
Всички стават сериозни, когато тимпанът открива танца.
Само европеецът четеше картезианските медитации.
Танцът и островът, обкръжен от всички страни от водите:
пера на фламинго, кости от каракуда, връзки босилек, семки от агвиат.
Новата тържественост на този остров.
Родино моя, тъй млада, ти не можеш да дефинираш!

Кой може да се смее върху тази мрачна скала за клане на петли?
Нежните негри отмерено замахват с камите си.
Като плод на гуанабано сърцето бива пронизано без престъпление.
Ала прекрасният бриз напуска короните на палмите.
Една ръка върху китарата извиква злокобния цвят на звездната ябълка
по-гланцова от огледало в хлада преди зазоряване –
ала прекрасният бриз напуска короните на палмите.
Ако потопиш пръсти в пулпа й, ще повярваш в музиката.
Майка ми я ужили скорпион като беше бременна.

Кой може да се смее върху тази скала за клане на петли?
Кой принадлежи на себе си, когато клавесът почуква?
Кой презира да се удави в неопределимия пламък на фламбояна?
Юношеската кръв пием в изящните чаши за горещ шоколад.
Сега не минава тигър, а неговото описание.

Белите зъби, перфориращи нощта,
и също изгладнелите зъби на китайците, очакващи сутрешната закуска
след християнското вероучение.
Все още тези хора може да се спасят от небето,
понеже в ритъма на химните девиците поклащат ловко
фалосите на мъжете.
Поривиста вълна нахлува в обширния салон на коленопреклоненията.
Никой не мисли да умолява, да благодари, да бъде благодарен, да свидетелства.
Светостта изпуска въздуха с гръмък смях.
Нека хаотичните символи на любовта бъдат първите предмети, които опипам,
за щастие не познаваме сладострастието и френската ласка,
не познаваме съвършения епикуреец и жената октопод,
не познаваме стратегическите огледала,
не умеем да носим сифилиса с умиротворената елегантност на лебеда,
не знаем, че много скоро ще пристъпим към смъртоносните елегантности.

Телата в тайнствения тропически дъждец,
в дневния дъждец, в нощния дъждец, винаги в дъждеца,
телата, отварящи милионите си очи,
телата, над които властва светлината, се свиват
пред убийството на кожата,
телата, поглъщащи лакомо приливи светлина, избухват като огнени слънчогледи
над недвижните води,
телата във водите като угаснали въглени в дрейф към морето.

Смутът е, ужасът е, обилието е,
девствеността е, която почва да се губи.
Гниещото манго в речното корито помрачава разсъдъка ми
и се покатервам на най-високото дърво, за да падна като плод.
Нищо не може да спре това тяло, предназначено за копитата на конете,
приклещено в смут между поезията и слънцето.

Храбро ескортирам пронизаното сърце,
забивам най-острия стилет във врата на спящите.
Тропикът избликва и струята му нахлува в главата ми,
притисната твърдо срещу коричката на нощта.
Първичното милосърдие на златоносните пясъци
звучно удавя испанските кобили,
вихрушката размята най-полегналите гриви.

Не мога да гледам с тези разширени зеници.
Никой не знае да гледа, да съзерцава, да разсъблича тяло.
Това е ужасяващото безредие на ръка в зеленото,
удушвачите, пътуващи в ивицата на ириса.
Не знам как да населя с погледи самотния ход на любовта.

Спирам се на определени традиционни изрази:
тропическия порой, сиестата, плантацията за захарна тръстика, тютюна –
с един жест, да не кажем звукоподражателно,
титанично преминавам над тяхната музика
и казвам: водата, пладнето, захарта, дима.

Аз съчетавам:
тропическият порой плющи по гърба на конете,
сиестата, вързана за конска опашка,
плантацията за захарна тръстика, поглъщаща конете,
конете, изгубващи се потайно
в тъмните изпарения на тютюна,
сетният жест на сибонеите[1], докато дима минава през чатала,
подпиращ мускета, като талигата на смъртта,
сетният жест на сибонеите –
и рия тази земя, за да намеря идолите и да си сътворя история.

Народите и техните истории в устата на целия народ.

Изведнъж галеонът, натоварен със злато, се завира в устата
на един от разказвачите,
и Кадъм, с окапали зъби, почва да барабани на бонгоса.
Старата тъга на Кадъм и изгубеният му авторитет:
на един тропически остров последните кръвни телца на един дракон
оцветяват с имперско достойнство мантията на упадъка.

Вечните истории срещу историята изведнъж на слънцето,
вечните истории на тез земи, раждащи шутове и папагалчета,
вечните истории на негрите, които бяха,
и на белите, които не бяха,
или обратното, или както ви харесва,
вечните бели, черни, жълти, червени, сини истории –
цялата хроматична гама, избухваща над главата ми в пламъци –
вечната история на циничната усмивка на европееца,
дошъл да стиска циците на майка ми.

Ужасяващата кръгова разходка,
мрачната игра на краката върху кръговите пясъци,
отровеното движение на петата, избягваща ветрилото на таралежа,
зловещите крайбрежия, заливани от прилива, като раков пояс
опасват острова,
крайбрежията, заливани от прилива, и зловонните пясъци
стягат бъбреците на обитателите на острова.

Самотно се издига абсолютно едно фламинго.

Никой не може да излезе, никой не може да излезе!
Живот във фуния и отгоре каймакът на яростта.
Никой не може да излезе:
и най-мъничката акула би отказала да транспортира непокътнато тяло.
Никой не може да излезе:
зърно грозде пада върху челото на креолката,
размахваща вяло ветрило на люлеещ се стол –
и „никой не може да излезе“ завършва ужасяващо с удара на клавес.

Всеки човек, ядейки парчета от острова,
всеки човек, разкъсвайки лакомо плодовете, камъните и подхранващите екскременти,
всеки човек, хапейки мястото, изоставено от сянката му,
всеки човек, чаткайки със зъби по посока на празното, където слънцето е обичайно,
всеки човек, раззявайки устата си като цистерна, заблатява водата
на морето, но като коня на барон Мюнхаузен
изхвърля я патетично от задната си стая,
всеки човек, погълнат от злобния труд да изрязва
краищата на най-красивия остров на света,
всеки човек, опитващ се да подкара звяра, покрит от светулки.

Но звярът е ленив като красив самец
и твърдоглав като архаична самка.
Този звяр наистина минава всеки ден през четирите хаотични момента,
четирите момента, в които може да бъде съзерцаван
– с главата, завряна между краката – изпитателно оглеждащ хоризонта с ужасяващо око,
четирите момента, в които ракът се отваря:
разсъмване, пладне, здрачаване и нощ.

Първите капки на твърд дъжд тупват по гърба му
докато кожата придобие отекването на две умело разтърсвани маракаси.
В този миг като чаршаф или шатра за отпочиване би могло
да се разгърне приятно тайнство,
ала лавина сладострастна зеленина удавя подгизналите звуци
и монотонността нахлува в обгръщащия тунел на листака.

Блестящата диря на съновидение, зле видяло бял свят,
карнавал, започващ щом пропее петелът,
мъглица, покриваща с леден маскарад скандала на чаршафа,
всяка палма, изливаща се нагло в зелена игра на води,
продупчват с нажежен триъгълник гърдите на първите водоносачи
и водният стълб запраща парата си в лицето на слънцето, съшито от петел.
Това е ужасният час.
Разкъсващото, поглъщащото мъглата се изпарява
към най-ниската част на блатата
и кайман проследява го с услада в окото.
Това е ужасният час.
Последното възсияване на светлината от Яра[2]
блъсва конете в калта.
Това е ужасният час.
Като метеор ужасяващата кокошка пада
и всичко живо си пие кафето.

Но какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Дневните задачи се увиват около врата на хората,
докато млякото безнадеждно се излива.
Какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Със смъртоносен лукс секачите откриват с мачете големи просеки в гората,
тъжна до смърт игуана бароково скача в тръба от кръв,
секачите, зареждайки пълнители светлина, постепенно помрачняват,
докато придобият боята на египетско подземие.
Кой може да очаква милост в този час?

Объркано един народ избягва от собствената си кожа,
унасяйки се с виделината –
мълниеносна дрога, способна да предизвика смъртен сън
в красивите очи на мъже и жени,
в огромните и сумрачни очи на тези хора
кожата пристъпва към незнайни странни ритуали.

В този час тя се простира като шосе
и хапе собственото си ограничение,
кожата почва да крещи като някоя луда, като угоена свиня,
кожата се опитва да покрие бледостта си с палмови листа,
с паяжинеста кожица на палма, носена разсеяно от вятъра,
кожата яростно се покрива с папагалчета и питахая,
абсурдно се покрива с мрачни листа тютюн
и остатъци на сумрачни легенди,
и щом от кожата остане само тъмна топка,
ужасяващата кокошка снася ослепителнобяло яйце.

Трябва да се покрива кожата! Трябва да се покрива!
Ала напредващата светлина нахлува
перверзно, косо, перпендикулярно,
светлината е огромна вендуза, изсмукваща сянката,
и ръцете бавно се надигат към очите.

Най-неизповедимите тайни се изричат:
светлината движи езиците,
светлината движи ръцете,
светлината се сгромолясва върху фруктиера с гуаяви,
светлината се сгромолясва върху черни и бели,
светлината шиба самата себе си,
движи се насам-натам конвулсивно,
започва да се взривява, пръсва, раздира,
светлината се заема с най-ужасяващото осветяване,
светлината започва да ражда светлина.
Дванайсет по пладне е.

Цял един народ може да умре от светлина както се умира от чума.
По пладне гората се населява с невидими хамаци
и проснати мъжете приличат на окапали листа, отнасяни от металически води.
В този час никой не успява да произнесе най-любимото име,
нито да вдигне ръка да погали гърда;
в този час на рака един чужденец, пристигнал от далечни брегове,
би попитал всуе какви планове имаме
или колко хора умират от тропически болести на този остров.
Никой не би му обърнал внимание: дланите обърнати нагоре,
ушите, запушени от тапите на леността,
порите, задръстени от калта на елегантно отегчение
и смъртоносното храносмилане на минали слави.

Къде на това небе без облаци да откриеш гръмотевица,
чийто трясък да разпори от горе до долу тъпанчето на спящите?
Коя палеолитна мида ще пръсне с хрипливия си рог тъпанчето на спящите?
Човеците-миди, човеците-раци отшелници, човеците-тунели.
Народе мой, тъй млад, ти не умееш да създаваш ред!
Народе мой, божествено реторичен, ти не умееш да повествуваш!
Като светлината или детството, ти още нямаш лице.

Изведнъж пладнето потегля,
потегля вътре в самото себе си,
недвижното пладне помръдва, олюлява се,
пладнето започва да се надига от газове,
шевовете му заплашват да се пръснат,
пладнето без култура, без център на тежест, без трагедия,
пладнето, пикаещо нагоре,
пикаещо в обратна посока на великото изпикаване
на Гаргантюа върху кулите на Нотр Дам,
и всички тези истории, прочетени от островитянин, незнаещ що е изпълнен с решимост космос.

Ала пладнето се разрешава в залез и светът добива профил.
В светлината на здрача листото цекропия приглажда кадифето си,
сребристото му опако е първото огледало.
Звярът го гледа с ужасяващото си око.
В този сетен час зеницата се разширява, простира се като свят, добива очертания,
докато обхване листото.
Тогава звярът обхожда с окото си формите, посети на гърба му,
и мъжете, проснати върху гръдта му.
Това е часът за съглеждане на реалността по тези земи.

Не мъж и жена лице в лице,
а очертанието на мъж и жена лице в лице
навлизат безтегловни в любовта,
Нютон, засрамен, се спасява с бяг.

Токачката изврещява, за да се подхване angelus-ът[3]:
abrus precatorius, anona myristica, anona palustris.

Растителна литания без отвъд се надига
под цъфналите арки на любовта:
Карамфилово дърво, eugenia fragrans, eugenia plicatula.
Раят и адът се взривяват и остава само земята:
Свещен фикус, блестящ фикус, ficus suffocans.

Земята, пораждаща во веки веков:
Panicum colonum, panicum sanguinale, panicum maximum.
Споменът за една естествена, некодифицирана поезия спохожда устните ми:
Дърво на поета, дърво на любовта, дърво на разума.

Поезия единствено и само на устата като слюнката:
Моминска вратига, восъчно цвете, цвете на юката.

Микроскопична поезия:
Сълзи на Йов, сълзи на руселия, сълзи на купидон.

Ала пада нощта над поезията и формите омекват.
На този остров първото нещо, което нощта прави, е да пробуди обонянието:
Всички ноздри на всички носове бичуват въздуха,
търсейки невидимо цвете;
нощта подема да меле хиляди венчелистчета,
нощта се покрива с паралели и меридиани на миризми,
телата се откриват едно друго в миризмата,
познават се в единствената по рода си миризма, която нашата нощ знае как да предизвика;
миризмата е диригентската палка на ставащото през нощта,
миризмата встъпва на дансинга, притиска се в гуирото,
миризмата излиза от устите на музикалните инструменти,
каца на краката на танцуващите,
кръгът на присъстващите разкъсва, поглъща бол миризми,
отваря вратите и двойките се присъединяват към нощта.

Нощта е манго, ананас, жасмин,
нощта е дърво, вплело се в друго, без да помръдва клоните си,
нощта е уханен шамар по бузата на звяра;
стерилизирана нощ, нощ без души във вечни мъки,
без памет, без история, антилска нощ;
нощ, прекъсната от европееца,
неизбежния минаващ персонаж, оставил прочутото си лайно,
най-много това, петстотин години, въздишка в ротирането на антилската нощ,
израстък, буца, надвита от миризмата на антилската нощ.

Няма значение дали е процесия, конга,
маскарад, парад.
Нощта нахлува с миризмата си и всички искат да се съвъкупяват.
Миризмата умее да съдира маските на цивилизацията,
знае, че мъжът и жената ще се срещнат без грешка под палмите.
Райска музо, бди над любовниците!

Няма нужда да спечелваш небето, за да му се насладиш,
две тела под палмите струват колкото първата двойка,
омразната двойка, белязала разделението.
Райска музо, бди над любовниците!

Не желаем небесни чинове, искаме земни присъствия,
да бди над нас земята, да ни осенява желанието,
за щастие не носим небето в потока на кръвта си,
само усещаме физическата му реалност
посредством богоявлението на дъжда, барабанящ по главите ни.

Под дъжда, под миризмите, под всичко, което е реалност,
един народ се съзижда и разгражда, оставяйки свидетелства:
бдение над покойник, джумбуш, ръка, углавно престъпление,
омесени, объркани, вплавени в перманентен бой,
махайки мимолетно за поздрав, озъбвайки се, удряйки бъбреците си,
един народ низхожда с решимост на огромни фъшкии,
усещайки как водата го обгражда отвсякъде,
все по-надолу, все по-надолу, а морето щипе гърба му.
Един народ остава до звяра си в часа на сбогуването,
виейки в морето, разкъсвайки със зъби плодове, колейки животни,
все по-надолу, докато познае тежестта на острова си,
тежестта на един остров в любовта на един народ.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

[1] Предколумбово местно население на Куба (б. пр.).

[2] Атмосферно явление при залез, получило името си от град в източната част на Куба, където е изгорен на кладата на 2 февруари 1512 г. вожда на таиносите Атуей (б. пр.).

[3] Католическа молитва (б. пр.).

 

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Елизабет Йоскова – Във старите прогнили дънери

by New Social PoetryNo Comments

 

Изгонете ме, не искам повече да дишам от асфалта
Изгонете ме, не искам повече в прахта.
Не искам повече панелки, бланки, кофи със боя
Не искам наеми, кафета, счупена мозайка
Не искам повече съседи, не искам пържено, не искам проснато пране
Деца не искам, бормашини, кучета и радиа.
Не искам повече…
Не искам…
Искам в борови иглички да заспя
Във влажна папрат да се будя
Да варя шишарки и да пия чай
Да се крия от дъжда във старите прогнили дънери
Във центъра на някоя гора, където рядко има слънце
Искам хладна тишина
Поглъщаща и цяла
Плътна
Все по-далече от града
Все повече човек
Все по-далеч от градските животни.

 

В Несебър магазините затвориха рано.
В десет и половина изстинаха всички лампи, блеснаха всички бели пердета.
Аз останах на брега с морето, с пясъка и с кожата си, която на цвят бе сивкава, но от лунните лъчи изглеждаше като синя.
Нямах пакет цигари, нямах патронче водка.
Нямах пари.
Нямах джобове, а и риза нямах.
Загубих си обувките още на автогарата, но пък ето го морето.
На около петдесет и седем сантиметра от палците ми.
Не ми се заспива. Ако заспя с морето ще се погълнем взаимно.
Нямам часовник.
Но пък след няколко часа ще стане розово, и ето ти го изгрева.
Не ми се заспива. Ако не заспя със слънцето ще се погълнем взаимно. Кожата ми ще се размрази най-сетне.
Десет и половина е.
Но ето го слънцето.
Някъде на другия край на света.
На 57 милиона километра от палците ми.

 

Обичаш момичета с хубави лица
С права коса, с тънки ръце
С кръстчета като фиданки
Аз съм криво дърво
С чворести клони и тръни
Вятър ме огъва откакто съм се родила, червеи ме ядат, пробиват дупки в кората ми, почерняла съм и отвътре.
Онзи ден мина покрай мен
Подмина ме без да погледнеш
Клоните ми закачиха ризата ти, откъснаха парче бял плат.
Отдалеч свети като ябълков цвят,
който ще падне преди да роди ябълка.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, На брега, маслени бои, канва, 1987

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Петър Пейчев Щурмана – Бог зелен, пустинен

by New Social PoetryNo Comments

Понякога пасатът замира при Кабо Бланко, безветрието гаси белите гребени на вълните, а слънцето се занитва като нажежена точка в небето. Тогава екипажът се измъква през тъмните гърловини от механичната зима на трюмовете, примижава срещу светлината и скрежът по брадите им се топи, Технологичната команда лениво пуши и плюе в тихата вода.

В такива дни дори тъмнозелената маса на дървото до фара изглежда повехнала. Млъкнали са дрезгавите повиквания, отговорите, победните викове, разочарованите псувни на великата риболовна страст, чието заклинание е: Fockstrot; India; Sierra; Hotel – FISH,  а някои колеги твърдят, че по-точното е: Fockstrot; Uniform; Charlie; Kilo –  FUCK.

В такива дни траулерите, дали стари ръждясали корита, или нови „Супер Атлантици“, весело блеснали с прясна боя, престават да душат дълбините със студените поскръцвания на хидролокаторите, разгръщат корпуси, натъпкани със замразена риба, гориво и хора, за да потърсят брега на морската река, с надеждата за по-добър улов. „Брега на морската река“ – добре го даваш, щурмане, нали там, на границата на Канарското течение се въди риба и ако не си куцузлия, тя ще начертае черни щтрихи върху ехограмата, ще те приветства с високо вдигнати палци на тайфата от трална палуба и въобще ще е голям кеф за всички, защото има ли риба, ще има и пари, както и обратното.

Но днес край Кап Блан е безветрие и сняг засипва пътищата бели, бял е и пясъкът, вдигнат от пустинния вятър край Порт Етиен, който скърца между зъбите ми, примесен с безцветна водка, а аз хълцам и разбърквам с хриле студения въздух, отчаян като риба, пристегната в корсета на мрежата.

Двете успоредни черти върху ехограмата показват относителното движение на трала спрямо грунта, а той изглежда измамно равен /“измамна е тази близост, пътниче“/, но аз пренебрегвам предупрежденията и рязко увеличавам дълбочината на потапянето. Долната линия се рзсипва в бледа ивица…

Пелагичният трал е създаден да се рее в глъбините, като огромен сак за пеперуди /пристанищни и нощни/, да лови елементарни стадни риби и бивши щурмани по спирките на автобус 309, но никога, запомни, НИКОГА не се използва са изстъргване на кораловото дъно пред Нуадибу. Дори когато си отчаян от безветрие, защото пелагичният трал е нежен, та се къса.

В такива дни на щурманите им поникват люспи или листа според духовното им предразположение. Засилвам се по крилото ма мостика, скачам и като риба отивам, отивам в студените черни глъбини, тичам в мрака на дълбоката вода, издигам се през кораловата гора, разтърсвам клони и се любувам на сянката Си. Под Мен старец в широка черна дреха пие зелен ментов чай. Гледам корабите и небесната им свита от морски птици, очакващи мъртва риба и се чудя дали тази солена вода може да утоли жаждата Ми и дали тези птици ще кацат по Мен.

Сега пред Порт Етиен са настъпили безветрия, тралът пелагичен разперва скъсани криле върху палубата, пичовете от трална команда изобретателно ме псуват, резервните бали вдигат пустинен прах, а тралмайсторът Илия крои мрежата като гигантска дреха.

В такива дни искам да ветрея листа и клони край фара, а пилотите от „Аеропостал“ да ме използват като ориентир. Сент Егзюпери е кацал често тук, но не Ме споменава – сигурно летището е било по-навътре в пустинята. Тук Сент Егз си купи роб и му дари свобода. Дали са заклали жертвено яре в подножието ми?

Безветрието край Кап Блан е по-опасно от щорм – то навява спомени за зелена трева, дъждове и спорове по най-различни теми от сексуални техники, през готварски рецептури до абсурдната дискусия – кога дъждът ще те намокри повече. Теза първа – ако тичаш, ще те намокри по-малко. Теза втора, ако тичаш, ще те намокри повече, защото струите се набиват с по-голяма сила в дрехите и пресичаш пътя на повече капки, отколкото ако стоиш на едно място… Единият от опонентите констатира, че другият го е хванало желязото. Намек от антагониста за родословието на протагониста, Подготовка за размяна на нАучни аргументи. Намеса на тралмайстора в качеството му на академичен арбитър. Илия заявява, че ще заблъска и двете страни поради безпросветната им тъпота. Колкото по-бързо се прибереш на сухо, толкова по-малко ще те намокри! Мълчалива дан към гениалната простота на заключението. От общата ни кабина със Стоян /любител на госпъла/ прозвучава Oh, operator, give me Jesus on the line“.

Дори през моя „Цайс-Йена“ не мога да различа нито фара, нито Себе си, въпреки осемкратното увеличение. Дали мътните извори на твоите фалшиви жреци не замъгляват очите Ми, о Бакхо? Кой първи Ме видя? Кабрал? Не, той пътуваше към Бразилия. Бартоломеу Диаш, разбира се! Той мина покрай Мене и Ме отбеляза на картата. Дали по негово време е съществувал heavy fuel, не, пиели са вино, но не ми пука, или откриваш Добра Надежда, или името на Бартоломеу Диаш – незаслужено забравен от Теб. Какво от това, че откритието ми струва месечния наем и разноските за телефон? Защо трябва да се укорявам, о бръшлянноувенчан Дионисе, ако за тази мизерна сума мога да си говоря с Мен? Моля Те, дай ми зеления Си пеленг, да определя мястото Си! Мога да го направя и по ръждивия вкус в устатаМи, по пясъчното стържене на питието в кораловите плетеници на стомахаМи, да го различа в леденото почуквне в артериитеМи, а в дъното на очите Си да виждам светлина, затъмнение, след три секунди отново светлина – това е затъмняващият  се /OCC/ фар на Кап Блан.

Пасатът ще се завърне при Кабо Бланко водата ще придобива все по-наситен  цвят, хоризонтът ще се изостри и разкъса от дошлите с вятъра траулери. Тогава ще разтворя жадната си мрежа и ще стана Бог, прибиращ в Себе Си красиви и мъртви риби-мечове, акули чук, удавени делфини и моряци – не им достига въздуха в Божествения трал, ще поглъщам капитан-наставници, корабни агенти, брокери от Сингапур, Пафоски възвишения, галанки, барети, СКС-и, калашници, барабани, за среща отдясно, за почест, ураураура… Закъде плуваш, о повяхнал цвят на българската младеж? Към Добра надежда или кум сържънт Пепър лонлей хардс? Изпий още една чаша – пиенето с/т/имулира паметта и се примири със заслуженото забвение, не пи достатъчно и не направи откритията си. Или си забравил, че край Кап Блан безветрието е свършило, океанът е повдигнал бавно клепачи, а тъмната му дреха се разгръща и Те покрива.  Разтърсвай клони и листа! Евое! Свърши и тая суша, не настъпи мор по Моите избраници, жажда не пресуши гърлата и чреслата им, ще продължават да Ми въздават урина, кръв и семенна течност с благочестиво запретнати поли.  Ако поискам, мога да им дам Моето солено опрощение, но мога и сам да изпия горчивата синя чаша на морето, защото АЗ СЪМ БОГ ЗЕЛЕН, ПУСТИНЕН!

92-ра – 25; 94-та – 45; 96-та – 200

Dana Kandinska, SANTORINI, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

Борислав Игнатов – Върни живота си в точка нула

by New Social PoetryNo Comments

 

Дигитални насекоми

Всеки един миг
умът ми е залепнал за екранa.
Като молец се блъскам
в невидима стена от информация.
Еднопосочна улица,
осеяна с безбройни знаци,
кръгово движение
с един единствен изход.

Живеем наизуст
и така умираме,
продаваме душите си
за мимолетен трепет.
Инжекция с катран
във кортекса на мозъка
тежко им на малцината
посмели да мечтаят.

 

Самосътворение

Нуждата ме докара до тук.
Тласъкът.
Дупката.
Mноголикият безформен червей,
живеещ между пластовете
мозъчна материя.

Нуждата от разсейване,
от притъпяване.
Нуждата от бягство
от себе си
и от цялата безлична реалност;
нуждата да легна аз,
а да се събудя някой друг.

Нуждата да няма нужди.

Преливам божествената медовина
на собственото си съновидение
от едната делва в другата.
Потя се на слънцето.
Топя се като восък.

На хоризонта облаците
смирено ръсят пясъци.
Фонтаните бездушно
спят в сакрална тишина.

Денят е към края си,
нощта ще е безкрайна.
Делвата е без дъно,
а канчето ми е пропукано.

Ала нямам друго
освен тази непосилна задача –
да преливам
краткото си съществуване;
Да го пречиствам;
Да го обогатявам.

Слънцето се свива
в огнения си пашкул.
Нощта пролазва с влажни меки пръсти.
Облаците се сгъстяват в очакване.

Първата капка
Вече е прелята.

 

ПриОтсъствие

Стоиш пред мен.
Усещам твоето присъствие
Превъплъщение
на физическа зависимост
Бяла като сняг
Нежна като хоризонта
Ти си точно онова
В което се таи безсмъртието.
Ето те.
Така близо
A така недостижима.
Стоиш пред мен
А така ми липсваш.

 

Огнено новоначало (примерно, не измислих по-адекватно)

Продай се за без пари.
Подпали дрехите си.
Счупи си компютъра.

Хвърли глупавия си умен телефон
от четиринайсетия етаж
и гледай как се разбива
долу на плочките.

Върни живота си в точка нула,
в онази странна реалност,
където придобива
размера на семенце.

И гледай как всичко
се случва наопаки.

Върни се назад.
Откажи се от себе си.
Откажи се от бирата.
Откажи се от млякото.
Закопай всички стихове
дълбоко под земята,
после ги гледай
дали ще поникнат.

Убий своите идоли.
и приятелите си.
Убий и себе си;
изтръгни своя ум,
и го принеси в жертва.

Хвърли целия свят
във врящ казан със лава,
остави го да се стопи,
и го изпий със жажда.

Отърви се от предпоставките
на съществуването.

Всичко което
остава после
е всичко онова
което си чакал.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018