Проклетото обстоятелство на водата от всички страни
ме принуждава да приседна на масичката на кафенето.
Само да не мислех за водата, която ме обгражда като ракова рана,
бих могъл да поспя като заклан.
Докато момчетата сваляха дрехите си, за да плуват,
дванайсет души умираха, нагъчкани в една стая.
Когато сутрин просякинята се подхлъзва във водата
точно в мига, в който си мие едно от зърната,
привиквам със смрадта на пристанището,
привиквам с все една и съща жена, която неизменно мастурбира,
нощ след нощ войника на караул насред съня на рибите.
Чаша кафе не е в състояние да отдалечи фикс-идеята ми,
имаше време, когато живеех адамично.
Как се стигна до превращението?
Вечната нищета на мига на спомена.
Ако можеше отново да създадеш онези съчетания,
връщайки ми страната без водата околовръст,
бих я изпил без остатък, за да се изхрача в небето.
Виждал съм обаче музиката, застинала в бедрата,
виждал съм негърките, танцуващи с чаши ром на главите.
Трябва да скочиш от леглото с твърдата убеденост,
че зъбите ти са порасли,
че сърцето ти ще изскочи през гърлото.
Още плува край подводните скали униформата на удавения моряк.
Трябва да скочиш от леглото и да напипаш голямата вена на морето, за да му пуснеш кръв.
Заемам се френетично да ловя сюнгери,
тези чудни същества, способни да измъкнат и последната капка вода
и да живеят сухо.
Тази нощ плаках, запознал се със старица,
живяла сто и осем години, обградена от вода от всички страни.
Трябва да се хапе, да се крещи, да се драще.
Дадох последните инструкции.
Ароматът на ананаса може да спре полета на птица.
Единайсетте мулати се караха за плода,
единайсетте фалически мулати умряха на брега на морето.
Дадох последните инструкции.
Всички сме се разсъблекли.
Пристигнах, когато даваха чаша ракия на страхотната девственица,
когато поливаха пода с ром и краката приличаха на копия,
точно когато тяло върху леглото можеше да изглежда безсрамно,
точно в момента, в който никой не вярва в Бог.
Първите акорди и древността на този свят:
свещенодействайки една негърка и една бяла – и извиращата течност.
За да се натъжа, мириша се под мишниците.
В тази страна сме, в която няма диви животни.
Мисля за конете на конкистадорите, покриващи кобилите,
мисля за непознатото звучене на песента на аборигените,
изчезнала за вечни времена,
със сигурност трябва да положа усилия с цел изясняване
на първия плътски контакт в тази страна и първия покойник.
Всички стават сериозни, когато тимпанът открива танца.
Само европеецът четеше картезианските медитации.
Танцът и островът, обкръжен от всички страни от водите:
пера на фламинго, кости от каракуда, връзки босилек, семки от агвиат.
Новата тържественост на този остров.
Родино моя, тъй млада, ти не можеш да дефинираш!
Кой може да се смее върху тази мрачна скала за клане на петли?
Нежните негри отмерено замахват с камите си.
Като плод на гуанабано сърцето бива пронизано без престъпление.
Ала прекрасният бриз напуска короните на палмите.
Една ръка върху китарата извиква злокобния цвят на звездната ябълка
по-гланцова от огледало в хлада преди зазоряване –
ала прекрасният бриз напуска короните на палмите.
Ако потопиш пръсти в пулпа й, ще повярваш в музиката.
Майка ми я ужили скорпион като беше бременна.
Кой може да се смее върху тази скала за клане на петли?
Кой принадлежи на себе си, когато клавесът почуква?
Кой презира да се удави в неопределимия пламък на фламбояна?
Юношеската кръв пием в изящните чаши за горещ шоколад.
Сега не минава тигър, а неговото описание.
Белите зъби, перфориращи нощта,
и също изгладнелите зъби на китайците, очакващи сутрешната закуска
след християнското вероучение.
Все още тези хора може да се спасят от небето,
понеже в ритъма на химните девиците поклащат ловко
фалосите на мъжете.
Поривиста вълна нахлува в обширния салон на коленопреклоненията.
Никой не мисли да умолява, да благодари, да бъде благодарен, да свидетелства.
Светостта изпуска въздуха с гръмък смях.
Нека хаотичните символи на любовта бъдат първите предмети, които опипам,
за щастие не познаваме сладострастието и френската ласка,
не познаваме съвършения епикуреец и жената октопод,
не познаваме стратегическите огледала,
не умеем да носим сифилиса с умиротворената елегантност на лебеда,
не знаем, че много скоро ще пристъпим към смъртоносните елегантности.
Телата в тайнствения тропически дъждец,
в дневния дъждец, в нощния дъждец, винаги в дъждеца,
телата, отварящи милионите си очи,
телата, над които властва светлината, се свиват
пред убийството на кожата,
телата, поглъщащи лакомо приливи светлина, избухват като огнени слънчогледи
над недвижните води,
телата във водите като угаснали въглени в дрейф към морето.
Смутът е, ужасът е, обилието е,
девствеността е, която почва да се губи.
Гниещото манго в речното корито помрачава разсъдъка ми
и се покатервам на най-високото дърво, за да падна като плод.
Нищо не може да спре това тяло, предназначено за копитата на конете,
приклещено в смут между поезията и слънцето.
Храбро ескортирам пронизаното сърце,
забивам най-острия стилет във врата на спящите.
Тропикът избликва и струята му нахлува в главата ми,
притисната твърдо срещу коричката на нощта.
Първичното милосърдие на златоносните пясъци
звучно удавя испанските кобили,
вихрушката размята най-полегналите гриви.
Не мога да гледам с тези разширени зеници.
Никой не знае да гледа, да съзерцава, да разсъблича тяло.
Това е ужасяващото безредие на ръка в зеленото,
удушвачите, пътуващи в ивицата на ириса.
Не знам как да населя с погледи самотния ход на любовта.
Спирам се на определени традиционни изрази:
тропическия порой, сиестата, плантацията за захарна тръстика, тютюна –
с един жест, да не кажем звукоподражателно,
титанично преминавам над тяхната музика
и казвам: водата, пладнето, захарта, дима.
Аз съчетавам:
тропическият порой плющи по гърба на конете,
сиестата, вързана за конска опашка,
плантацията за захарна тръстика, поглъщаща конете,
конете, изгубващи се потайно
в тъмните изпарения на тютюна,
сетният жест на сибонеите[1], докато дима минава през чатала,
подпиращ мускета, като талигата на смъртта,
сетният жест на сибонеите –
и рия тази земя, за да намеря идолите и да си сътворя история.
Народите и техните истории в устата на целия народ.
Изведнъж галеонът, натоварен със злато, се завира в устата
на един от разказвачите,
и Кадъм, с окапали зъби, почва да барабани на бонгоса.
Старата тъга на Кадъм и изгубеният му авторитет:
на един тропически остров последните кръвни телца на един дракон
оцветяват с имперско достойнство мантията на упадъка.
Вечните истории срещу историята изведнъж на слънцето,
вечните истории на тез земи, раждащи шутове и папагалчета,
вечните истории на негрите, които бяха,
и на белите, които не бяха,
или обратното, или както ви харесва,
вечните бели, черни, жълти, червени, сини истории –
цялата хроматична гама, избухваща над главата ми в пламъци –
вечната история на циничната усмивка на европееца,
дошъл да стиска циците на майка ми.
Ужасяващата кръгова разходка,
мрачната игра на краката върху кръговите пясъци,
отровеното движение на петата, избягваща ветрилото на таралежа,
зловещите крайбрежия, заливани от прилива, като раков пояс
опасват острова,
крайбрежията, заливани от прилива, и зловонните пясъци
стягат бъбреците на обитателите на острова.
Самотно се издига абсолютно едно фламинго.
Никой не може да излезе, никой не може да излезе!
Живот във фуния и отгоре каймакът на яростта.
Никой не може да излезе:
и най-мъничката акула би отказала да транспортира непокътнато тяло.
Никой не може да излезе:
зърно грозде пада върху челото на креолката,
размахваща вяло ветрило на люлеещ се стол –
и „никой не може да излезе“ завършва ужасяващо с удара на клавес.
Всеки човек, ядейки парчета от острова,
всеки човек, разкъсвайки лакомо плодовете, камъните и подхранващите екскременти,
всеки човек, хапейки мястото, изоставено от сянката му,
всеки човек, чаткайки със зъби по посока на празното, където слънцето е обичайно,
всеки човек, раззявайки устата си като цистерна, заблатява водата
на морето, но като коня на барон Мюнхаузен
изхвърля я патетично от задната си стая,
всеки човек, погълнат от злобния труд да изрязва
краищата на най-красивия остров на света,
всеки човек, опитващ се да подкара звяра, покрит от светулки.
Но звярът е ленив като красив самец
и твърдоглав като архаична самка.
Този звяр наистина минава всеки ден през четирите хаотични момента,
четирите момента, в които може да бъде съзерцаван
– с главата, завряна между краката – изпитателно оглеждащ хоризонта с ужасяващо око,
четирите момента, в които ракът се отваря:
разсъмване, пладне, здрачаване и нощ.
Първите капки на твърд дъжд тупват по гърба му
докато кожата придобие отекването на две умело разтърсвани маракаси.
В този миг като чаршаф или шатра за отпочиване би могло
да се разгърне приятно тайнство,
ала лавина сладострастна зеленина удавя подгизналите звуци
и монотонността нахлува в обгръщащия тунел на листака.
Блестящата диря на съновидение, зле видяло бял свят,
карнавал, започващ щом пропее петелът,
мъглица, покриваща с леден маскарад скандала на чаршафа,
всяка палма, изливаща се нагло в зелена игра на води,
продупчват с нажежен триъгълник гърдите на първите водоносачи
и водният стълб запраща парата си в лицето на слънцето, съшито от петел.
Това е ужасният час.
Разкъсващото, поглъщащото мъглата се изпарява
към най-ниската част на блатата
и кайман проследява го с услада в окото.
Това е ужасният час.
Последното възсияване на светлината от Яра[2]
блъсва конете в калта.
Това е ужасният час.
Като метеор ужасяващата кокошка пада
и всичко живо си пие кафето.
Но какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Дневните задачи се увиват около врата на хората,
докато млякото безнадеждно се излива.
Какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Със смъртоносен лукс секачите откриват с мачете големи просеки в гората,
тъжна до смърт игуана бароково скача в тръба от кръв,
секачите, зареждайки пълнители светлина, постепенно помрачняват,
докато придобият боята на египетско подземие.
Кой може да очаква милост в този час?
Объркано един народ избягва от собствената си кожа,
унасяйки се с виделината –
мълниеносна дрога, способна да предизвика смъртен сън
в красивите очи на мъже и жени,
в огромните и сумрачни очи на тези хора
кожата пристъпва към незнайни странни ритуали.
В този час тя се простира като шосе
и хапе собственото си ограничение,
кожата почва да крещи като някоя луда, като угоена свиня,
кожата се опитва да покрие бледостта си с палмови листа,
с паяжинеста кожица на палма, носена разсеяно от вятъра,
кожата яростно се покрива с папагалчета и питахая,
абсурдно се покрива с мрачни листа тютюн
и остатъци на сумрачни легенди,
и щом от кожата остане само тъмна топка,
ужасяващата кокошка снася ослепителнобяло яйце.
Трябва да се покрива кожата! Трябва да се покрива!
Ала напредващата светлина нахлува
перверзно, косо, перпендикулярно,
светлината е огромна вендуза, изсмукваща сянката,
и ръцете бавно се надигат към очите.
Най-неизповедимите тайни се изричат:
светлината движи езиците,
светлината движи ръцете,
светлината се сгромолясва върху фруктиера с гуаяви,
светлината се сгромолясва върху черни и бели,
светлината шиба самата себе си,
движи се насам-натам конвулсивно,
започва да се взривява, пръсва, раздира,
светлината се заема с най-ужасяващото осветяване,
светлината започва да ражда светлина.
Дванайсет по пладне е.
Цял един народ може да умре от светлина както се умира от чума.
По пладне гората се населява с невидими хамаци
и проснати мъжете приличат на окапали листа, отнасяни от металически води.
В този час никой не успява да произнесе най-любимото име,
нито да вдигне ръка да погали гърда;
в този час на рака един чужденец, пристигнал от далечни брегове,
би попитал всуе какви планове имаме
или колко хора умират от тропически болести на този остров.
Никой не би му обърнал внимание: дланите обърнати нагоре,
ушите, запушени от тапите на леността,
порите, задръстени от калта на елегантно отегчение
и смъртоносното храносмилане на минали слави.
Къде на това небе без облаци да откриеш гръмотевица,
чийто трясък да разпори от горе до долу тъпанчето на спящите?
Коя палеолитна мида ще пръсне с хрипливия си рог тъпанчето на спящите?
Човеците-миди, човеците-раци отшелници, човеците-тунели.
Народе мой, тъй млад, ти не умееш да създаваш ред!
Народе мой, божествено реторичен, ти не умееш да повествуваш!
Като светлината или детството, ти още нямаш лице.
Изведнъж пладнето потегля,
потегля вътре в самото себе си,
недвижното пладне помръдва, олюлява се,
пладнето започва да се надига от газове,
шевовете му заплашват да се пръснат,
пладнето без култура, без център на тежест, без трагедия,
пладнето, пикаещо нагоре,
пикаещо в обратна посока на великото изпикаване
на Гаргантюа върху кулите на Нотр Дам,
и всички тези истории, прочетени от островитянин, незнаещ що е изпълнен с решимост космос.
Ала пладнето се разрешава в залез и светът добива профил.
В светлината на здрача листото цекропия приглажда кадифето си,
сребристото му опако е първото огледало.
Звярът го гледа с ужасяващото си око.
В този сетен час зеницата се разширява, простира се като свят, добива очертания,
докато обхване листото.
Тогава звярът обхожда с окото си формите, посети на гърба му,
и мъжете, проснати върху гръдта му.
Това е часът за съглеждане на реалността по тези земи.
Не мъж и жена лице в лице,
а очертанието на мъж и жена лице в лице
навлизат безтегловни в любовта,
Нютон, засрамен, се спасява с бяг.
Токачката изврещява, за да се подхване angelus-ът[3]:
abrus precatorius, anona myristica, anona palustris.
Растителна литания без отвъд се надига
под цъфналите арки на любовта:
Карамфилово дърво, eugenia fragrans, eugenia plicatula.
Раят и адът се взривяват и остава само земята:
Свещен фикус, блестящ фикус, ficus suffocans.
Земята, пораждаща во веки веков:
Panicum colonum, panicum sanguinale, panicum maximum.
Споменът за една естествена, некодифицирана поезия спохожда устните ми:
Дърво на поета, дърво на любовта, дърво на разума.
Поезия единствено и само на устата като слюнката:
Моминска вратига, восъчно цвете, цвете на юката.
Микроскопична поезия:
Сълзи на Йов, сълзи на руселия, сълзи на купидон.
Ала пада нощта над поезията и формите омекват.
На този остров първото нещо, което нощта прави, е да пробуди обонянието:
Всички ноздри на всички носове бичуват въздуха,
търсейки невидимо цвете;
нощта подема да меле хиляди венчелистчета,
нощта се покрива с паралели и меридиани на миризми,
телата се откриват едно друго в миризмата,
познават се в единствената по рода си миризма, която нашата нощ знае как да предизвика;
миризмата е диригентската палка на ставащото през нощта,
миризмата встъпва на дансинга, притиска се в гуирото,
миризмата излиза от устите на музикалните инструменти,
каца на краката на танцуващите,
кръгът на присъстващите разкъсва, поглъща бол миризми,
отваря вратите и двойките се присъединяват към нощта.
Нощта е манго, ананас, жасмин,
нощта е дърво, вплело се в друго, без да помръдва клоните си,
нощта е уханен шамар по бузата на звяра;
стерилизирана нощ, нощ без души във вечни мъки,
без памет, без история, антилска нощ;
нощ, прекъсната от европееца,
неизбежния минаващ персонаж, оставил прочутото си лайно,
най-много това, петстотин години, въздишка в ротирането на антилската нощ,
израстък, буца, надвита от миризмата на антилската нощ.
Няма значение дали е процесия, конга,
маскарад, парад.
Нощта нахлува с миризмата си и всички искат да се съвъкупяват.
Миризмата умее да съдира маските на цивилизацията,
знае, че мъжът и жената ще се срещнат без грешка под палмите.
Райска музо, бди над любовниците!
Няма нужда да спечелваш небето, за да му се насладиш,
две тела под палмите струват колкото първата двойка,
омразната двойка, белязала разделението.
Райска музо, бди над любовниците!
Не желаем небесни чинове, искаме земни присъствия,
да бди над нас земята, да ни осенява желанието,
за щастие не носим небето в потока на кръвта си,
само усещаме физическата му реалност
посредством богоявлението на дъжда, барабанящ по главите ни.
Под дъжда, под миризмите, под всичко, което е реалност,
един народ се съзижда и разгражда, оставяйки свидетелства:
бдение над покойник, джумбуш, ръка, углавно престъпление,
омесени, объркани, вплавени в перманентен бой,
махайки мимолетно за поздрав, озъбвайки се, удряйки бъбреците си,
един народ низхожда с решимост на огромни фъшкии,
усещайки как водата го обгражда отвсякъде,
все по-надолу, все по-надолу, а морето щипе гърба му.
Един народ остава до звяра си в часа на сбогуването,
виейки в морето, разкъсвайки със зъби плодове, колейки животни,
все по-надолу, докато познае тежестта на острова си,
тежестта на един остров в любовта на един народ.
Превод от испански Владимир Сабоурин
[1] Предколумбово местно население на Куба (б. пр.).
[2] Атмосферно явление при залез, получило името си от град в източната част на Куба, където е изгорен на кладата на 2 февруари 1512 г. вожда на таиносите Атуей (б. пр.).
[3] Католическа молитва (б. пр.).
Dana Kandinska, SANTORINI, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018
