Категория: Поезия

 

–-

В мрака……………
Пилето припява
непрестанно,
неизменно,
невъзможно,
неспирно,
неповторимо,
невидимо,
нетрайно,
но
неутринно – тригласно
Пробива земята.

Далеч
Никой
не приема
частиците тау неутрино.

Улиците оставят белег
Свистящи светофари.
Започвам да мълча.

Една отсечка-памет за Владимир Хлебников
05 07 2018

 

Улична херменевтика

Видях
Лица на хора,
изтъняващи по стените,
бели, закачени листа
с анкета за:
детство, значения, желания
авто-рефлексии-лекуване на тъгата
Неговорещи за изкуство,
с биография на визуални артисти.

Видях
Мъж във възрастта на счупено огледало,
в галерията
японката го превърна
в хиляди тела-фрактали
и изтичаше водата от очите си
Улицата преля
Черният чадър на мъжа се огъна
и се превърна в черен шлифер.

Видях
Младеж в поза на мислител
по-пронизващ очите
от ръцете на Роден
Седи в средата на времената-
множествена спирала-
улица от стълби
Изкачване и слизане
винаги и никога
До края на стената
с графит на бедно момче.

Видях
крака, ръце, търбуси
Елегантни извивки, уплашени очи,
почернели пръсти и пухкави дечица
Влизат и излизат от тунела
на границата
между църквата и артериите на града.

Видях
Жена
Красива цветоструйна градина
Изчаква мистериозния влак
с крака-дорийски колони,
но по-елегантни
от изяществото на сецесионова ваза.
С рамене покрити с пясък
от пресушеното Червено море
Прекъсна времената
с отваряне на телефона.

Вратата
на метро-влака-улична-река
се отвори.

6 юни, 2018

 

Няма как да се изгубиш

Няма как да се изгубиш, ако не знаеш къде отиваш – каза момичето.

Жената сряза устата си с ръка – прозявка се разля от чашата.
Момичето започна да мълчи,
а автобусът плуваше все по-фрагментирано и бавно.
Момичето погледна нагоре и заплува бътерфлай – говореше и съграждане себе си,
на всяко вдишване.

– Ще уча, ще завърша университета,
ще работя и ще уча,
ще обиколя целия свят,
мога да имам собствен апартамент
и собствена кола
и няма да бъда зависима от никой.

Жената се усмихна
– Аз съм самотен човек

Момичето продължи да блести и да се създава, говорейки.
– Майката е отговорен човек, може да се раздели на много жени.

На стълбите на автобуса погледнах към визуалния шум на града.
Прекосявам градската тъкан, а всичките и шевове ме спират.

В мирно време, авто-консуматорските процеси за
притежание,
ползване на услуги,
планиране на пътувания,
чествания,
смяна на дограмата,
високоскоростни предвижвания
и поглъщане на всички пъстроцветни рекламни хапчета-илюзии
препълват устата.
Устата-генератор на автономна образност,
по-силна от всички тв-реклами се уморява.

май, 2018

 

Дъжд – лаборатория за живот

Сама, на спирката на рейсовете
Чакам
Пробива леко и тъгата на небето,
не може да я видя
Чадърите на всички са прибрани, само локви
Остават
Мигове от преди малко
Мирише на мехурчета с бактерии
Живи
Лаборатория за градските легенди-невидяни

Сама на спирката на ветровете
Виждам
Облегната на телефона с който се е сляла
стои момиче-самовила-дива
Не съм очаквала да видя жива
с преплетени коси-камшици-плитки
с цвят на златен пясък
До глезените дълги
Преплетени и влезли в
начупените плочи-тайни на паважа
Влиза
В този свят с обикновени черни дънки,
потрепващи ръце и шапка-черно-сива плетка,
нишки по които непрекъснато тече
живот и не-живот
В очакване стаена, не помръдва
Само диша бавна градска смърт
А другите са също с телефони и
не виждат
Забавяне на времето и рейса идва.

9 март, 2018

 

Преплуване ледниковия океан-робство на духа

Леденени страсти,
спънки на душата-имагинерни мрежи
неврони на тъгата
Отделете се от мен!
Преплувайте небето
и паднете
в пустинята на тишината.
Скрити в лъскава обвивка:
користи, успехи и доволство
Кълнове на злото!

Гравитация от
думи
–––-
смърти

Нестихващи роптания,
безсрочни и безвечни
Мътни люспи на очите
Гниещи утроби-мултиплипциращи се раждания на:
Колоси от пясък
Мръсна пяна на вълните
Носещи известия
За бърза слава и печалба.
Пазете се от мен!

По тялото дълбаете канали,
задръстени с утайка-леност,
информационни ями
Пътеки без начало
Чужди, асимилатори на Светлината.

,,Не само името“, но и
времето в което го препрочитам
е по-бързо от бързолетите в небето
Бързо
Бързо
Бързо
Изграждат мрежи в небесата,
преминат скоростта на светлината
И умират
Сблъсък

Прозорецът отрязва
времеви фрагменти от картина
потоци-смени на значения

Анахилирайте се!
Бързо
Далеч
от мен.

4 юни, 2018

–-

Когато мисълта изгражда дом

Всеки ден се отваря една и съща врата
с много стаи
Всеки завой води до друга стена
с много прозорци
Когато дойдеш на гости ще е винаги късно,
а прозореца ще показва различна гледка.

Когато душата спи, а умът твори, тялото се движи.

–-

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Портрет на Алла Сугак, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

 

И старите акации, и птиците високи
развълнувано поглеждаха към мен,
когато в онзи тих далечен летен ден
ти пълнеше с череши черни стария леген,
а моите гърди със алени надежди!

И неочаквано изля се
една мелодия от тънък смях,
от леките ни стъпки на земята,
от тънкия ти стан, издигащ се нагоре,
и вятърът, разлял косите ти в небето,
превърна всичко в недоразказан сън
и само мирисът се леe в тишината…

 

Солената пот на косача лицето измива,
той точи косата, във сянката синкава скрит.
Засилва се жегата, жълтата степ претопила,
тревите трептят и… птиците – те не се чуват.

Стотици години наведени в жегите хора
земята отглеждат, поят я и с нея говорят.
И тя, благодарната, гледа за всички да има –
за млади и стари, и чужди, които ще идват…

 

На художника М. Греку

Юздите ми даде на коня крилат,
че бях аз тогава и мургав, и млад,
ти каза с болка в очите, с тревога;
побързай напред и моли се на Бога.

И носи ме коня в небето незнайно,
и гледка намира сърцето омаяно,
напред и нагоре от хора далече
и с коня летящ едно тяло съм вече…

 

О, степ буджашка, ти кажи
къде прадядо ми лежи
и камъните, дигани преди,
бележат ли предишните бели?

Къде е спрял гласът чаровен
на майка ми, от ядове отровен,
и клета кръчмата стои ли,
и хората ни тя пои ли?

И лее ли се черно вино,
и кръв понякога невинна,
и вятърът дали разпява
там долу българската врява?

Дали понякога нашепва
на баба ми молбите тайни
и татко ми – и млад, и снажен –
дали със кучето играе;

дали там в час вечерен, в здрача
след жега нощна отмаляла
девойка там от хубост плаче
и хубостта си в грях изляла;

дали белеят там овцете
и свирка тъжна във ръцете
дали овчарчето държи,
ти, степ буджашка, ми кажи!

 

Десет години тъга
и още десет в съмнение…
О, Еклесиаст, сега
гласът ти дочувам с вълнение,
виждам омразата стара
и любовта заклана;
виждам потъпкана вяра,
как слепите пъшкат в неверие,
пак е отгоре лъжата,
дига се грозно с закана –
дири лъжата стомана…

 

Попарен от годините в чужбина,
духът в гласа ми търси стар език,
отдалечен от прашните градини,
той помни още майчиния вик.

Със думите, златисти като зърно,
засявам дълго нивата безплодна.
О, колко искам аз да се завърна
в детинството ми тайнствено и волно!

Кръстосват ли там ветровете живи
и будят ли мечтите скрити?
Къде са бабите ни в черно, кипри,
със песните ни древни, вити?

Върлува злобно времето ни днешно,
чупливи, спомените то затрива,
и само тук-таме избива нещо,
което пазя трепетно, ревниво.

 

Жълти листа върху мокрия праг,
късна дъждовна есен –
чакам да стъпиш със лекия крак
и да похлопаш весела.

Аз ще съм същият – силен и слаб,
може би тъжен и неинтересен –
измамнице моя, повярвай ми пак,
в твоите стъпки ще чувам песен…

 

От Бога забравена
стене земята,
като куче ранено
вятърът вие,
сухите клонки
дращят небето,
гаргите теглят
абстрактни линии,
зимата чука
сърдито в прозорците,
чернее виното,
недопито тука,
бавно говорят
сенките…

 

Върху синьото небе
плуват облаци-къдели,
пак с очите на дете
гледам баба ми преде ли.

Баба ми в земята стине
и овцете са изклани,
само вятърът там вие,
гони българите гладни.

Бедни бягат към Русия,
към Европа волна,
клета тътрим орисия –
пак аргати голи.

Опустяха ни селата –
нито вълна, нито злато,
не се вият там хората
и коне не цвилят.

Върху синьото небе
плуват облаци-къдели,
някой тъжен в мене пее
и нарежда звуци бренни…

 

Из парка стар вървя аз. Късна есен.
И Пушкин виждам – с нея седнал, весел.
Припряно той говореше, избухвайки във смях,
а тя, със гърбавия нос, мълчеше.

Милуваше ги вятърът със клоните склонени,
а той говореше, очи извъртайки във здрача.
Дочух копита конски, гласа на кочияша –
изчезна Пушкин с тънката си муза, бледен…

 

Цветя не рисувам, рисувам пейзажи –
небето високо и сини води.

Зелена, горичката, искам да кажа,
със сенките нежни добре си стои.
Ще лъхне ветреца, ще лъсне тревата
и коня далечен глава ще изправи,
пътеката крива ще хлътне нататък
и селянка млада по нея върви.
Над нея припряно я облак преследва,
ту в слънце оставя я, ту в сянка милува я…

Баири далечни, ту тъмни, ту светли,
със багри игриви римувам.

 

Във време идно няма да ни има;
във време днешно вече овехтели, –
в миналото време казваха: зелени;
кога узряхме – не забеляза никой.

 

Ще дойде ден, когато
земята ще замлъкне
и в тишината хладна
грехът ще ни поглътне,
и на живота виното
ще се разлее,
и мрачното пространство
ще ни залюлее,
и хиляди очи – угаснали слънца,
ще плуват в черна скръб
в безшумната река,
и ще ни обърне Господ гръб…

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

 

Имам една черна дружка
Много мека е козината и
Вятърът духа и тя перце
Очите не се виждат
Понякога има нокти
Понякога драска ужасно
До кръв
И зъби
Игли
Винаги гладна
Е
Винаги гладна
Напоследък яде
Само болка
Тогава расте най-добре
Моято котка
Поезията

4.2018

 

Разпиляна съм
Всичко натъпкала в душата-дрипава раница
С малко пясък-останал в обувката
Продължавам по пътя да крача
Промъкват се
Стари сенки в здрача
Дърпат ме
И изхвърлям ненужната тежест –
Всички сълзи
Напълнили чаши – пробити
усмивки – букети изсъхнали
Пожелания – дървесни корони настръхнали

И преплувам отново реката
С часове и минути задръстена
Тя пречиства накъсва съшива
Моят куфар със спомени

Съпротива
Нямам вече останала
И сама съм река
Всеки хвърлен камък
Повличам
И на дъното
Пясъка
Перли
Корали
Съкровища

На дъното
Съм

11.5.2018

 

Статус

Седим тази сутрин в кухнята
Тънка струйка дим от яйцето
И аз.
Дим от пъдпъдъче яйце, обелено.
И аз, увита в суитчъра.
Седим като Аладин и духът на желанията.
Докато го напиша, останах само аз.

11.2017

 

По пътят на едни стихове

Езиците прехвърлят думи
Като пощальони – колети,
Като керванът – дисагите,
Като водата – турбините

Върти се мелницата
И вътре смилат
Смисъла
Воденичните камъни
И речните
И пясъка под стъпките
На камилите

Отварят опаковката
Тя всеки път различно шумоли
Но вътре все едно тупти
Въздиша
И Мирише

Стихове пътешественици
Вълшебници
Поклонници
Мелничари
Камилари
Отекват в нощта
Загасват с падаща звезда

И се превръщат в спомен

01.2018

 

Аз съм стихия
Нямаш сили с които да ме държиш
Неуправляема като вълна
Имаш мачта и кораб с платна
Опитай да плуваш
Дори да отплаваш
Ще бъде добре

Ако не те повлека
Ако не те завъртя
Ако не оплета
Всички въжета
В едно
Ако не разкъсам платната
Ако не напукам кърмата
На трески и парцали
Ще бъде тоз боен кораб

Аз съм стихия
Магия
Дъжд
И пяна

Няма волан да ми сложиш
Нямам език за юзда
Няма врат за нашийник
Нито ноздра за халка

Аз съм стихия
При мене ще дойдеш
По пясъчен бряг
Ще седнеш на кея
Ще протегнеш ръка
И ще чакаш

И когато се успокоя
Ще отпусна платната ти
Ще бъда едно огледало на звезди
И на облаци
По пътеката лунна ще дойда

Ще изпея приспивна песен с вълните
Ще погаля косите ти
Завит с водорасли
Обкичен с рапани и перли
И ще те пусна
Да си отидеш.

Аз съм стихия
Кормчио,
Твоя кораб
От вълните пази

10.2017

 

Той каза
Закалявали сабите
В огън
А в Дамаск
Даже в кръв
В телата на робите

Тези пожари
Така закаляват

Топлината на тялото
Кръв

Сърцето ми е сабя
И търси своя роб

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Портрет на млада жена, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

 

Искам/Неискам

Не искам да пуша не искам да пия
Искам калта от мен да изтрия
Неискам себе си зад завеси да крия
Искам с гума сивото от живота да изтрия
Не искам трева не искам пари
Не искам злато не искам и коли
Искам да сбъдна моите мечти
Искам да няма мръсни игри
Искам когато слънцето изгрее
Българското знаме от ветровете да се вее
Искам само рап да се пее
Но се питам любовта ви към родината къдее
Не искам да говоря искам да пея
Не искам да съм тъжен искам да се смея
Не искам да умирам искам да живея
Не искам да съм празен чаша с любов ще налея
Искам да спра да правя грешка след грешка
Не искам да съм на живота черната пешка
Не искам никой да ме прави за смешка
Искам да се пречисти душата ми човешка
Искам човечеството да е многобройно
От сегашния брой да бъде повече тройно
Искам всички да се държат достойно
За да мога някой ден да легна в ковчега си спокойно
Искам децата да са равни по света
Искам младите да не ги застига смъртта
Искам до край да имам микрофон в ръка

 

Не се отказвай

Не се отказвай
Дори на дъното да си
На миналото край за бъдещето мисли
Не се отказвай огъня в теб разпали
Старай се да си умен а не глупав да си
Не се отказвай
Само слабите го правят
И силните падат но после се изправят
Не се отказвай
Преди да си отминал финала
Дори ако трябва плътта ти да не е цяла
Не се отказвай хубавото предстои
И винаги бъди такъв какъвто си

 

България през моите очи

България за едни е държава за мен е родина!
Създадена през шестотин осемдесет и първа година.
Народа и през много трудности мина.
Дори след пет века робство българският дух не отмина.
Ето ни сега две хиляди и осемнадесет години след Христа.
Управляват ни грабливи птици но без крила.
А безчувствената им реч е изградена от лъжа.
Народа вярва ли вярва но докога?
Почти половината от хората заминаха в чужбина.
А старите им домове сега се сриват.
Дори в селата няма кой да копа лука.
Няма баби които да разнасят новата клюка.
Вместо това имаме жълта преса.
Която може да те вкара в затвора и без адвокатска намеса.
И въпреки вичко това обичам моята страна.
Тук съм роден, тук живея и тук ще умра.

 

Живот

Ах тоя живот какво ни кара да правим
Лъжем и мажем за да не се удавим
Честно казано колкото и да го мразим
Просто няма как от съдбата да се опазим
Ако съм казал нещо грешно тогава ме поправи
Целият живот минава в сълзи и разправий
Имал съм и хубави моменти, но просто ме боли
За това че още на младини си казвам времето лети
А аз още на дъното стоя
Давя се и няма кой да ми подаде ръка
Но пак не се отказвам следвам моята мечта
И когато изплувам всички ви ще потопя
И не за удоволствие, а просто за урок
За да видите че живота е достатъчно жесток
Да накара човека да му играе по свирката
И тогава вече офицялно ставаш негов роб

 

Лиричен герой

Отдавна се започна началото на края
Имайте предвид че малко хора ще са във рая
Не знам дали съм от тях но ви гледам и си трая
Ако си урочасан с рап ще ти пребая
Хип-хопа прикрива всичките мои недостатъци
Хейтърите дразня и оставям отпечатъци
Не е много лесно да спазвам правилата си
А римите обичам да ги вадя от душата си
Аз съм от бедно семейство от вас не съм по различен
Само дето имам съвест и съм по тактичен
А характерът ми е на лъвския типичен
Ха познайте сега кой е героят лиричен
Типичен ми е всеки вече
Не се сърди човече
В черни дрехи си облечен
В злобата се увлече
Но никой не е вечен
Дори и звезда да си наречен
Рано или късно тя изгасва и на проблеми си обречен

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

 

В парк „Гюлхане“
зад бившия султански лукс
на мястото, където мегарците
построили Византион
съм само зрител,
пред мен е филмът
и никой не ме забелязва,
толкова е сюр и субреалистично, звукове и гледки,
във които съм 5 D,
но ме няма там,
толкова ме няма,
че ако умра на тази пейка,
нито една пребрадена и опакована в черно
жена,
нито един брадат и мустакат
мъж,
нито едно пискливо
дете
няма да спре поглед
върху трупа ми.
Истинският живот тук е спрял.
Истинският живот тук е врял
само някога
с император Юстиниан
и виковете „Ника!“
и реките кръв по хиподрума,
а днес е само филм,
постисторически, безкрайно скучен
филм за живота
на мравките и варварите.
Те не могат
да бъдат реални.
Те са само декор, насред който
седя
и се опитвам
да дочуя
през пространството
първите византийски
песнопения.
Горката Премъдрост Божия,
горката София,
останала си е неразбрана.
Обикновени стени
и камъни,
които ме карат да плача.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Ныш Наталья, маслени бои, канва, 83х63 см, 2007

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

 

Хотел „Централ”

Вземи всички неща, които те отвращават
И ги завържи за кръста си.
Някои ще кажат – той ходи приведен, срам го е,
Други ще кажат – ето, нà, възпява разврата, срам не го е.

Трети ще кажат – перверзията е красиво нещо,
Защото е винаги свързана с унижение.
Четвърти ще спрат да гонят селските момичета
И ще се обърнат към момчетата.

В тая кал, която през останалото време тъпчат свини,
Пети, шести, седми връткат валсове.
Будалите не платили за оркестър,
Ами някаква кутия свири. Свири в тинята. И те танцуват.

В ресторанта на хотел „Централ” бе обявено, че театърът е мъртъв.
Без страх и надежда. Да танцуваме.

 

Спектакъл

Да поделим значение: виж как звучи.
Ти си хубаво момиче, обещавам ти, че няма да прехвърлям
От пръстта на казаните вече думи зад гърба ти.
Нали се борим да унищожим империята

На постмодерното говорене,
Нали се борим пак да бъдем автори.
Знам, че е възможно, знам и как ще стане,
Но това за утре, хайде с теб сега

Да поделим значение. Безобидна перифраза
От ред на хубаво стихотворение.
Това е опаковката, това е формата, която вече си поделяме.
Театър заедно, в социалните си роли – режисьори, постановчици.

Когато публиката тръгне,
Нека поделим значение.

 

Три моми & майка

– Залюбих три млади моми, мамо, как да реша най-добрата
За мене коя е. Е гиздава. Първата, втората, третата.
Втората. Първата. Мамо ли, коя ли да взема, ще сбъркам ли?
(Пита майка си детето. Тя го слуша.

И му пощи въшките под цъфналата круша.
Отдалеч напомнят на Балканска пиета,
Тя го гледа, мисли го известно време,
Опитва се да възприеме.

После проговаря):
– Хич не ми реви, а позапри се, чоджум,
Какви са тия хетеропатриархални нрави?
На двайсет и една си станал,

От майка ти ли се очаква, чедо,
Тепърва да ти глаголѝ за феминизъм?

 

Многострадална Геновева

Можеш да мечтаеш за Античност,
Натежал на белия си кон,
Използващ меча си като бастун,

Докато твоите хора грабят
И опожаряват сарацински стан.

Вечер да се молиш пред олтар
Или пред статуя, с дебел камшик,
В десницата, готов да удря.

Сутрин да ловуваш дивеч по горите,
И докато твоите готвачи го приготвят,

Следобед да стоиш пред портите на Геновева,
В очакването на последно утешение.
Изобщо да си все Средновековие, докато

В мислите си към Античността летиш и
С всичките си ранноренесансови фетиши

Рисуваш по платно от пожълтял чаршаф,
На възлюбената си, картина.

Картината по-късно ще получи име:
„Едно от похищенията
На Европа”.

 

Тюленът на Лайбниц

А
Не е като Тюленът на Уедъл,
Който умее да се гмурка на 700 метра дълбочина,
Което го прави рекордьор сред тюлените.

Не е и философстващ върху своя айсберг тюлен.
Не знам дали обича или не обича чуждото присъствие,
Но ако съдя по някои негови проявления

Например, по бележката, която беше оставил
Във ваната ми тази сутрин,
И после вероятно беше изчезнал през сифона
Обратно в своя ледовит океан,

С което подозрително много напомняше някои жени,
В които съм се заглеждал през годините,
Мога да кажа, че е по-скоро отшелник в пустошта.
На бележката пишеше ‘Какво е канон? ‘

‘А за какво е канонично да се пише?’ попитах сифона аз.

Б
Канонът не е набор от щрихи,
Избор на четки или цвят на боята.

Не е потапяне на перото в шишенцето с мастило
Или изтръскването на извадения пишещ инструмент.
Не е и в свършването в жената
Или в свършването върху лявата ѝ гърда.

Толстой е бил най-лошият толстоист.
Да Винчи измисля сложна система от лъжички,
С която се загребва точно определено количество
От различни бои, за да се постигне съвършената живопис.

Система, която никога не използва.

В
Всяко такова упражнение се прави с цел
Да се настроят сетивата в определена посока,
Да се наострят или по-вярно казано, объркат,
За да спрат да определят заобикалящата среда.

Бог сътвори света чрез монади,
Но дали те не отразяваха нещо друго,
Така както всяко творение

Е прехвърлено в други условия късче реалност –
Реалност по отношение
Сетивата на създаващия?

Г
Чарлз Менсън споделя в едно свое интервю,
Че съжалява, задено не е могъл
Да убие триста или чет’ристотин души повече,
За да разберат хората, че има какво да каже,
А после заявява, че никого не е убивал.

Не бива човек да разполага с такава способност
Да манипулира обществото или части от него,
Защото властта ще го направи убиец.

Безвластието ли е решението
Или съвършената монархия,
В която самият Бог е цар – по Лайбниц?

Д
Такива разсъждения след близки срещи с Тюленът на Лайбниц,
Който, ако искаше да бъде истински отшелник,
Нямаше да живее в тази ледена пустиня, с която се гордее,

А да обитава съвсем свободно
Пространството на греха и разврата,
Където хората не отказват да хапнат нещо мазно

И да остане верен на себе си.

 

Васил Левски

по Владимир Сабоурин, Елена Кьосева и Златомир Златанов

Ти искаше да бъдеш мост,
По който да гори пожар.

Нека момчето си остане момче,
Дори да гледа в очите на убийците си
С необяснимия поглед на целеустремеността.

Дори да буди недоумение у своите критици:
Как така да унищожим империята
Без да избием жените и децата ѝ?

Как така ‘чиста и свята република’ за всички,
Без значение от тяхната народност и религия?

Ти знаеше,
Че миналото е голата сянка на всички неясноти,
Която бъдещето украсява с парадна униформа.

Ти знаеше,
Че настоящето е бременно с минало
И синовете искат да умъртвят бащите си,
За да станат бащи на самите себе си и дядовци на бащите си.

Ти знаеше,
Още когато миналото бе твое настояще,
Че бъдещето ще се случи в миналото.

Ти знаеше,
Че името ти ще бъде превърнато във фетиш
От предразсъдъците на предишните визии,
От предразсъдъците на настоящата визия.

Погледът на сляп човек, който халюцинира небе.

Видяхме революцията, но знаем ли
Кой дял от завещанието ѝ наследихме?

Над зевовете на всеки произвол
Ти искаше да бъдеш мост,
По който да гори пожар.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт с кана червено вино, маслени бои, канва, 2005

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

 

Дървото

Дърво отрупано с птици вместо листа
Младо дърво с десетки птичета по него
На залеза крилете им блестят, гръбчетата лилавеят,
човките им сгушени едно в друго
Стотици там живеят
Синигерчета, червеношийки, чавки, славейчета, чучулиги, лястовички и врабчета
Пеят, хранят се, растат,
някои убиват ги –
децата – с прашки
възрастните – с пушки
Зиме мръзнат, ако не успеят
другите отлитат
Капят като зрели круши
Дишат тежко, гушите им все по-рядко пеят
възгласите им витаят дълго след това
духовете им линеят, но изпълват местността
Опасността не е за тях
Опасност е била
Опасва птичият кордон дървото
едно дърво
Искат да се любят, но тясно е дървото и времето не стига
Искат и да пеят, но ниско е и песните им сиротеят
По небето тътен чува се далечен
Умирането не е зла съдба
Смъртта навреме и намясто идва
Гръбчетата лилавеят
Крилете им блестят
Сънища вилнеят

2.06.18

 

Съветите на яростта

Горя мазнини –
не ме разубеждавайте, безлични, безформено е
наднорменото ви тегло, то най-малко ми тежи
отдавайте се на ленивото си благоразположение
успивайте се и активно си почивайте
не се вталявайте
комфорта си не нарушавайте
Непосилни за вас са данъците ми

Физиономистка съм –
не ме разсънвайте, диалогични,
политкоректни, точно така, крийте лицата си от характерни черти
не ги пазете от подпухване
търсете си консенсуса
кръглата маса забърсвайте
не се оставяйте на съмнението да ви просветли
флегматични напудрени нослета,
размърдвайте се в хралупите си, прозявайте се
инфантилни книжчици съставяйте, вестници раздавайте
циркулирайте
около Манхатън проживявайте, летища облажавайте резиденции
втелясвайте се
Непосилни за вас са данъците ми

Кожата на амазонка съм
какъв ли природонесъобразен витализъм би ви обладал, вас –
ни човеци ни чифтокопитни,
с удобно-закърняло сетиво, еко-герои,
гризачи на сърцевини на плодове
унищожители на треви и листа
екзекутори на млекопитаещи тела,
за да не подпалите алеята в парка с надписа от био-спрея си: козината е смърт

Не ме разсмивайте и вие, позитивистично изнуряващи се с педалите колоездачки,
падайте си по секси веган-надежди за здравословна екологично чиста смърт в отлична форма
всичко е процес и процесът е мантра
въртете педалите, пийте вода от основа,
овладявайте космоса, следвайте знаците, зодиака разгадавайте,
разопаковайте внимателно, не се разстройвайте от непосетеното
нито разсейвайте
Непосилни за вас са данъците ми

Кротка Инвидиа съм
колесницата ми с грифони е впрегната –
не ме развеждайте,
високопоставени служители,
пазете местата си, осигурете децата си
отдавайте се в обедните почивки на бляна си за антиконформизъм
носете си белите яки и гладко-фризирайте хипстърските си бради
спазвайте точно инструкциите да слушате
изпълнявайте, сутрешното кафе не изпускайте
возете се, на Малдивите почивка уредете си, хванете намалението, промотирайте и промотирани бъдете
в борсови инструменти инвестирайте,
пенсионерски фондове проучвайте, влагайте пестеливо, пресмятайте разсъдливо, залагайте, играйте, купонясвайте редовно,
душите не вадете си
Непосилни за вас са данъците ми

Вечер
Щом време дойде лека нощ да си кажем
Обвинете най-сетне майките си в липса на чувство за хумор
Изревете го яростно, нежно!
Може по-лека смъртта от това да ви стане

07.06.18

 

Нощни солници

На ЦХВ

Пусни този вятър
да издуе пердето, да нахлуе
Остави светкавиците да пресекат ретините ти, гръмовете да проглушат тъпанчетата ти
Калната вода да повлече езика, корена му да изтръгне, да помете мъжеца, сливиците да разкъса, да размаже твърдото небце, на пихтия да го направи, кухото гърло да запуши, да се натъпче
да не мърда, да се схване, да посинее
Боровете от гората зад блока разсечи,
смолата да залее кората и торфа в основата да насити,
игличките да се напоят,
свое отрицание ароматът да стане
да не може да се търпи повече,
да души, да се гаври с ненаситното обоняние
Разчекни челюстта
Обезобрази се не-миг и не-траене
Сега просто спомен не си

Траулерът
Траулерите с имена „Карелия“ и „Аурелия“ и още други,
наречени на морски вълчици, чудовища и нимфи,
спътнички на мореплавателите и
отпътуванията им по-нататък,
приятелки на безбрежните рейсове,
одисеи на вечния риболов
пристанището Казабланка – първото
и после пак и пак посещавания бряг
морските лъвчета на палубата
богатият улов в екваториални води
нептуновото кръщение, карнавалът на кораба, той облечен като русалка
южният океан покрай нос Добра надежда и северното море край Кийл
постоянно завръщащият се сън
Свобода само в съня
Мираж на затворника
Утаява се солта

Остави това сърце да трополи
нека да се удря докато се омаломощи
разкъсай хоризонта в линията на гръкляна, разпарчетосай го,
защо ти е цял хоризонт, когато слънце там не може да изгрее
Човешка маса, тежиш и тесни са пътеките ти,
трюмовете ти са мрачни, дълбоки,
с влага пропито е дървото,
клопки ли са наоколо и нима мини са останали
Понякога, почти невъобразимо възможно, в самия миг на обезверяване,
над шест бала е острият вятър
(по дванадесетобалната скала на Бофорт, както наричат тук адмирал Ф. Боуфърт)
вълните удължават се, а сенките им все по-насечени, жилите им изпъкват,
разпенва се морето отпреде ти
просторно е сякаш
усещаш като че свежест облива те, къпе те
златото струи по теченията му към златните двери
Ако можеш дишай тогава със пълни гърди
Знакът и мигът са кратки

Възлите на ръцете му са по-здрави от тези на рибарските мрежи
Солта набъбва

Това тяло да се сгърчи
конвулсии да плъзнат по твърдите части, череп, кости, да се разтресат, да се разместят всички хлабави връзки, хрущялите да станат на пихтия,
да заизтичат секретите, тъканите да се смесят, да дифузират
лимфните съдове да се обърнат с дъната нагоре,
да се начупят керемидите на капилярите им
да се върне посоката на движение, гладката мускулатура да се набразди
Развържи се паракортекс на възела, сърцевина на сърцевината,
освободи антигените да залеят междуклетъчното и всички други пространства, да потопят дренажите, да разбият системите,
да оплетат капилярите, да увият двете вени, да ги затиснат,
скелетните мускули да спрат да се съкращават,
да се преустанови това безсмислено движение,
неспирната циркулация на течности да се взриви
в един миг да изключи адската машина на кипенето
ходът на това автоматизирано живеене да секне

Океански риболов!
Перла в короната на социалистическата принцеса на моретата
хищнически изтръгната от разпорения търбух на нищо неподозираща черноморска акула
Кръв и перли
Перли и кръв
Мрежите стегнали завинаги сърцето му –
парче месо, висящо за мухите на куката на някой месарски магазин
Искри солта, свети нощем

Издуйте се платна на все по-сбръчкания епидермис, изтъняла хартия на свръхдълго продължилото износване,
изхабяване в очакването,
предварително изконсумиране
Да се продупчат кожите във много точки и кръв и лимфа да забълбукат

През дупките, където са очите му, устата, носа, ушите, може небето да се види,
мястото свободно е сега и за морето
Солта белее

Шуми, разяждай минутите, бръмчаща твар, неадекватна, безразлична
Времето притискай,
ден след ден и нощ след нощ – карцер
Да тежат оловни топките на шиите
без мърдане, без възможност за обръщане,
вратът извит назад необратимо да изтръпва
да позеленява, да покафенява,
да се подува, но да не се пръска
неспирно да тлее болката
да се сковат всички нервни окончания
тотален покой, застиване и тишина
звуци, стонове и шумове
да не гъкват, да се сподавят, да преустановят вибрирането
Индиферентност на траенето
Камък е солта, на животните за близане

Озапти стихията, вулкана укроти,
можеш ли да разтушиш вътрешното неовладяемо,
някак си да го размиеш, да го забелиш,
до мъглявина да го докараш
след като не можеш категорично да го склещиш в тясното, гърлото му да сграбчиш, да го задушиш, като в гангстерска сцена, в някой тъмен ъгъл между две задни улици
Гръмовержец на вселената
Мълнията р азцепи!
Тя се е прицелила в гръбнака ти
Солта е кървава

***
„Мъдрото“ утро боли
Кълбото от гвоздеи омаломощено продължава да се върти там в сянката на бронхиалното дърво
драска, дере торбичките от алвеоли
мислиш си, че нощното изстъпление се уталожва
отлага се тежестта, бавно потъва
Притихналото море е спокойно, като че ли, умиротворено погълнало е своето си
Заситило се е сякаш
Море на нараняването

На сутринта котешко езиче нежно облизва, леко влажно,
засъхналата сол
отложена на сгъвките под мишницата ти

20.06.18

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, На брега, маслени бои, канва, 1987

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

 

Ще се подготвим за отблъсване

Ще се подготвим за отблъсване –
на екипажа ще му писне: виждам
как се навъртат край трапа и питат:
“Пише ли нещо на дъската?“
(черната дъска, на която се обявява
датата на отпътуването)

 

Празнично е отблъсването!

Празнично е отблъсването!
Корабът се прибира, дори старите корита се разхубавяват
отхвърля всички вързала, шпрингове, буксири и си тръгва
без да се обръща назад – стара традиция – забравя
всичко останало на брега – велико избавление

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Сватба, маслени бои, канва, 130×120 см, 1982-1987

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018