Петър Пейчев-Щурмана – Прорицателя

Петра Марино, Фотография; Варна; 2017 – Residential Geometry ХХV

 

LOR за теб

под сянката на тъмната ръка змията плъзга
Се по още топлата стомана на Норвежката красавица
родена във Шотландия. Подсвирва Прорицателя – тя
се връща на прохладната рогозка, прибира сребристото
ветрило. „Любопитна като всяка лейди. – Кажи факире…
Не си в проклетия си цирк – отвръща!“
Вахтата с прилива отпуска телата змийски
на въжетата капронови: “Колко тона трябват да се изравниш
със кея? Стотици казвам – Няма да ти стигнат дори
за Половината от злото на този бряг.“
Знам – дори да го подредя като на роботърговска
шхуна – подавам плоското шише – „Странен начин
да поправяш недействителността – смее се.“
вахтата се връща и твърди че змиите са без зъби –
“Бръкнете във торбата – отвръща Прорицателя – бавно
дай ръка – те не обичат резките движения“
изравнява пръстите Ми – Ще се изпълни Всичко що
желаеш – предсказанието наполовина – другата
– половина – утре, с хляба, който ми дължиш“
Отблъснахме със първите лъчи – шотландското
Момиче поли събира, ръце отпуска по бедрата
стройни – ще вдигнем на реята вимпела прокъсан –
змия захапала опашка – под поривите на мусона –
смея се над празни змийски кожи – изпълнени
Желания – по моста сключен от ръката тъмна и
ръката моя бледа – ще се плъзнеш и ще
ме погледнеш ти студена.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Чарлз Симич – Моята вдовица

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Asphalt Calligraphy

 

Скупчване на облаци

Изглеждаше, че такъв живот искаме.
Диви ягоди и сметана сутрин.
Слънчева светлина във всяка стая.
Двамата ходехме голи край морето.

Някои вечери обаче се изясняваше –
не сме сигурни какво следва.
Бяхме като трагични актьори в подпален театър,
а птици кръжаха над главите ни,
тъмните борове бяха странно неподвижни,
всеки камък под краката ни окървавен от залеза.

Връщахме се на терасата, отпивайки вѝно.
Защо винаги този намек за нещастен край?
Облаци с почти човешки образи
се скупчваха над хоризонта, но останалото бе прекрасно –
толкова мек въздух и морето безметежно.
И ето, внезапно над нас нощта падаше, беззвездна нощ.
Ти запалваше свещ, носеше я гола
в нашата спалня и бързо я гасяхме.
Тъмните борове и тревите бяха странно неподвижни.

 

Любовно стихотворение

Прахосмукачка.
Клетка за птици, изработена от шепоти.
Опашка на Черна котка.

Аз съм дете, което тича
с отворени ножици.
Моите очи са превързани.

Сърцето ти бие
в тъмната гора.
Писъкът от виенското колело.

Това е, Вещица
с обятия–пистолети
прострелва крака ти.
Нощ над панаира.
Панделка от вятър.
Двама слепи джебчии в тълпата.

 

Любовникът

Когато живеех във ферма, пишех любовни писма
на пилетата, които кълват по двора,
или сядах в пристройката да пиша и на паяка
пооправяйки паяжината над главата си.
Тогава жена ми изчезна заедно с пощальона.
Съседите също ме напуснаха,
тяхната свиня с прасенцата грухтяха
докато тичаха след движещия се камион,
и дори онова плашило завързах за дървото
че поне то да ме слуша.

 

В библиотеката

Има една книга, наречена
„Речник на ангелите“.
Не е отваряна от петдесет години,
знам това – когато го направих
кориците се скъсаха, а краищата на страниците
се посипаха на прах. Там прочетох

че някога ангелите били в изобилие
не по-малко от насекомите.
Небето по здрач тогава
било препълнено с тях.
И за да ги държите надалеч
трябвало да размахвате и двете си ръце.

Сега слънцето грее
зад високите прозорци.
Библиотеката е тихо място за усамотение.
Ангели и богове са се сгушили
в тъмните неотворени книги.
Голямата тайна се крие
на някой рафт и Мис Джоунс
всеки ден прави своите обиколки.

Тя е много висока, така че
главата й се накланя сякаш се заслушва.
Книгите шепнат.
Аз не чувам нищо, но тя ги чува.

 

Моята вдовица

Снимка на жена в черно.
Изрязах я от книга по история.
Разговарям с нея като с любовница.
Иска ми се да я ободря.

Подредих масата ни.
Включвам светлината вечерта.
После я угасвам,
мога да чуя как въздиша.

Тя идва от Познан.
Единият й крак е по-къс от другия.
Учила е френски в училище.
Все още по малко рецитира Вийон.

Сега тя върви през снега.
Тя върви по моите стъпки,
но е преследвана от куче с вълча глава,
и войник със скърцащи заплашително
високи ботуши.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Полово неутрално

Петра Марино, Фотография; София; 2015 – Metal Cells

 

Аз съм чудовище
От женски пол в ранните часове днес
Бях умъртвена с инжекция
В затвор в индиана

Аз съм майка на 4 деца
Четири като заглавно ч
Изглеждам ужасно
Но мъжете намират нещо в мен

Убих брутално
И напълно вменяемо
Бременна жена в осмия месец
Набелязах жертвата в интернет форум
Беше целенасочено
Доста рисърч беше

Баща ми настояваше
Че 4 прилича на заглавната буква ч
Фирмата изиска документ
Че съм стерилизирана
За да получа работата

Мъжете са прасета
Новия искаше още едно дете
Как да стане кажи ми
Шефа иска едно мъжа друго
Но и двамата искат
И ако не им дадеш
Квото искат
Оставаш на улицата

Удуших я значи
После изрязах матката
Оставих я да лежи в локва кръв
Съвсем не беше като по филмите
И не съм сигурна че 4 прилича
На заглавно ч

Занесох бебето
На мъжа си нали това искат
Мъжете баща ми
С неговото заглавно ч
И смрадта на дъха му
Във врата ми

Мъжете са прасета
Мъжете вярват каквото им е приятно
Да вярват заглавно ч
Още едно дете
Сигурност
Че няма да изляза в майчинство

Нищо лично
По пътя за камерата за екзекуции
Коридора ми заприлича
На кокошарник не знам дали съм
Белката прегризала мрежата
Или удушената кокошка
Наистина нямам какво да кажа
За последно.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Искам да съм момиче

Росен Тошев, One Bulgarian Rose, 2016 г., 90х90 см, маслени бои, платно

 

 

Искам да съм момиче

По Анди Уорхол

Славянска версия

 

 

Една баба, която продаваше зарзават на женски пазар,

използвА намалението да отиде на пазара за SVG файлове,

за да украси codeless Платформата си,

с което смяташе да умори от глад злобните си колежки.

Подобно на зукърбърг с калпавото му недоносче, бабата мислеше мащабно.

 

Доставчикът й на платформени решения нямаше това, което й беше нужно,

за това се налагаше да излиза навън.

 

От малка си беше башка чешит.

Подиграваха й се в онези времена, когато за идентификация ползваха инкрементал – тъпанари!

Те и сега май го ползват

 

Не, че зукърбург е мислил мащабно, но му се получиха нещата, заради смахнатото естество на човека,

мърмореше си бабата на път за пазара на SVG файлове.

 

От Findайкънс й предложиха 65% намаление ако се абонира за техния нюслетър бюлетин,

но тя им отказа и купи 10 по 2 долара парчето.

Половината не се мащабираха.

 

Вие знаете ли, че една проверка за паралелна обработка може буквално да ви съсипе проекта, ядосваше се бабата.

Беше започнала търговия на дребно в онези времена, когато още нямаше гугъл и нямаше кой да ти каже нещо за тази „сложна“ професия.

Тогава по площадите излизаха сини ченгета и крещяха „врeмето е наше“. Оказаха се прави.

Тогава бабата беше малко момченце и им се радваше, докато хапвайки гъста пилешка супа гледаше репортажите от „народното“ „събрание“.

По селския мегдан вървеше един господин, който външно приличаше на човек, и полит-коректно крещеше.

 

Един колега й каза, че капитализмът щял да купи гнилата му путка и бабата се опита да визуализира какво точно е гнила путка.

 

В далечната 1970 година, когато баща й цар Борис ходеше на лов без охрана,

умря по-голямата й щерка.

Бабата ви 2 седмици.

А майка й (по-малката й дъщеря) се кри като животно в ъглите на къщата уплашена до смърт.

Преди това майка й я беше била за една открадната саксия, а после майка й я би защото не можеше да брои до 10.

Умря от медицинска грешка.

Бог й беше казал, че ако до 18 не я оженят ще си я прибере.

 

Бабата беше вещица. Имаше свещ от божи гроб, с която прогонваше лошото време.

Когато бабата умря, бабата си запази свещта й и няколко снимки.

На погребението й пусна хубава музика от грамофонна плоча, за да не скучаят гостите, но й направиха забележка.

 

Хубавото на ставането в 3 часа сутринта е, че можеш да измислиш нова идеология преди закуска. Домейните са запазени.

 

Защо по дяволите трябва да те ядосам, за да си кажеш истината…

 

 

Меринджей от маалата

С посвещение: Добчев глей си работата 🙂

Постмортем

 

 

Крадецът на праскови

 

Кой сте вие, кой ви познава и кой го е еня за вас

Щом добре не сте се продал

И нямате ускар

 

Светли величия вече високо звезди

Лолова, Тасева, Коканова

Татяна, Леда, Невена

Кои сте вие, кой ви познава и кой го е еня за вас

Щом добре не сте се продали

И нямате ускар

 

Едно на милион

След силно надвикване

На пода на борсата

Новата смяна успяват понякога

Да се продадат

С номинация за ускар

Нисък кредитен рейтинг

 

 

 

 

Уморените дървета ги убиват нали

Кандидатура за конкурс за сексуална поезия

 

Оранжевото куче иска да оноди оранжевия котарак

Това е невъзможно

Оранжевият котарак си спомня че е искал да оноди други котки

Това е невъзможно

Гневен минувач ми повелява да убия умореното дърво в градината ми

Това е невъзможно

Умореното дърво в градината е вече мъртво

 

 

 

 

Посвещение на Ваня Вълкова

Физиологичен и транскриптомен анализ на хетероморфни листа и хидрофилни корени

Старостилно

 

 

Жената с хетероморфните котки

Храни своите електронни гълъби

Играе с електронни кълбета и нишки от прах

Нейното порцеланово вчера

Ухае на чай

Яростно отрицание

Меланхолия

Канела

И ябълков пай

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

Теодора Танева – Бяло

Росен Тошев, Fish, 2007 г., 100х100 см, маслени бои, платно

 

„Адът – това съм аз“

Докосне ли те самотата,
дори с един единствен леден лъч –
бягай! Това е картичка от ада…
Злото в същността си е самотно
и желае тази самота.

Желае да я сподели, като зараза
с всички други – и колкото и много да са те
самотата му остава, самотата му расте.

Злото в същността си е самотно.
Праща картички от ада.

На тях си сниман ти
как сам себе си приканваш
в прегръдките на самотата.

 

Мога, но…

Мога да бъда язовирна стена.
Мога да бъда стена и на крепост.
Мога да бъда Берлинска стена.
Мога да съм и Желязна завеса.
Като стената Китайска мога да стана велика.
И смъртоносна – също минно поле.
Но Твоят глас от горе ме вика.
И виждам очите на мойто дете.
И един порив от сърцето извира.
Не съм тук, за да остана мълчание.
Не съм тук за да спирам.
Не съм тук за нечие назидание.
Затова ще съм като прелом фатална.
И като последен миг решаваща.
Ще съм Шанхай, ще бъда Арка триумфална.
Ще бъда мост и път, и проток, и пристанище.
Ще бъда, за да съм това, което свързва –
хората, звездите, седемте морета,
Ще бъда здрава връзка.
Стълба – от земята до небето.
Ще съм Вратата Бранденбургска.
Ще бъда ярко послание.
И като жената панагюрска
Ще развея вихрени желания.


И хаосът ще се разпръсне в светлината.
Ще се науча да редя клавишите,
Дори и да изгаря пианото.
Из основи ще разнищя
Шев по шев, без яд, но упорито
Всяка разпра, що опре до мен.
Видна ще съм – ярка, но и скрита
Докато не дойде чакания Ден.
Не искам да намирам края –
обречен е всеки опит от Твоето Слово:
“Аз съм алфа и омега, Началото и Края.”
Щом загина, ще ме възродиш отново.
И сега дори ме няма тук – обитава в мен безкрая.

Ноември, 2002

 

Бяло

Бели преспи, бяло, белота.
Ти обичаш зимата, любов!
И погледът ти някъде зареян
със снежинките изписва
едно бяло многоточие,
по което стъпва ангел.

Не е сън – на сутринта
Намерих бялото перо на прага.
И с него ще напиша бели думи,
Които със снега ще пропътуват
И битието, и космоса, и времето,
Които ни стоят на пътя.

2012

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Цветан Паров – Запали си, дай да дръпна

Росен Тошев, Wood, 2007 г., 100х100 см, маслени бои, платно

 

Запали си, дай да дръпна
Имаме, една цигара време
Тук на улицата, във града стар
В сенките, под мъглата сива
На стената мръсна, и паважа жълт
Светлината падна настрани
Лицето ти видях, изпитах грях
Свих се, остарях
Забих очи във теб
Забравих повече от всички
Научих малко но дали
Доверие или съмнение
Днес играя аз, утре ти
Тя,
цигарата ти изгоря

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Слава Костадинова – Седнах край реката

Росен Тошев, I love Croatia II, 2015 г., 80х100 см, c-print, маслени бои, платно

 

„Когато седнеш край реката
ще видиш труповете на враговете да преминават“

Седнах край реката,
а тя беше тънка,
полупресъхнала
чаках миг, времена, епохи.
Заваляха дъждове,
напълниха реката
и запреиждаха трупове –
различни съблазни,
клюки,
интриги,
оправдания,
безверие,
ярости,
зависти,
и някоя друга изневяра.
И всеки един труп ми отнасяше кожата.
Одраха ми милион кожи
и още някоя друга.
Както на розата изпадаха
разцъфналите листа
а остана пъпката,
така остана душата ми
за там към мига,
времената,
епохите.
Към вечността!!

 

Старецът и морето

Старецът и морето
Той беше много богат
имаше куче –
старо като него.
Имаше дървена лъжица
и пръстена паница,
която добрите хора
пълнеха винаги.
Старецът ядеше първи –
две, три лъжици,
а другото оставяше на кучето.
Старецът беше много богат.
Имаше стар дюшек и здрав юрган.
А на гърба му спеше кучето.
Старецът беше много богат.
имаше дом –
един стар сандък
и старото куче.
И цял живот мечтаеше за морето.
Старецът беше много богат –
имаше куче, дом и мечта!

 

Среща

Сутрин се срещам с лицето си –
там пред огледалото.
То, обаче, не отразява душата ми
( тя е само в очите ми)
а само усмивката, която казва:
“ Здравей майко“ на лицето ми,
защото се чувства толкова млада,
а всъщност знае, че е много по стара
идвайки от вечността…

 

Лудият

Всеки ден след изгрева на слънцето
той тръгваше на поход из града.
Хората с пръст го сочеха,
а той раздаваше целувки с ръка.
-Той е луд- така говореха,
но е от тихите луди в града.
Някои не бяха съгласни и спореха.
– Да го затворят – стига ни срама.
А той щастливо се смееше,
и раздаваше навред цветя.
Понякога танцуваше и пееше
и се радваше на малките деца
Веднъж едно малко момиченце
като го видя при него дотича
и смеещо се подаде му с радост ръка.
И Лудият го крепко прегърна
и майката този миг видя
и с ужас пищейки се втурна,
взе си детето и със силен ритник
събори нещастникът луд на земята.
А после мнозина към него се втурнаха
и омразата нямаше край.
А Лудият беше притихнал,
там на плочника, свит като кравай
и се молеше тихо
– Боже прости им. Милост им дай!

 

***

Вчера се разделих на две.
Оставих едната там,
а другата дойде във днес.
И сега нито вчера съм там,
нито днес съм тук
и утрето изобщо го няма

Когато щастието лепнеше
Когато тичах по прашните улички
щастието по краката ми лепнеше,
по късата басмена рокличка
и двете плитки на гърба ми подскачащи.
Когато за първи път се влюбих
щастието по устните ми лепнеше,
по дългите, извити мигли
и в ирисите на очите се събираше..
Когато първото ми дете изплака
по гърдите ми щастието лепнеше
и течеше от зърната
давайки живот на цветето.
Когато заваля снегът по главата
щастието вече по душата лепнеше
и по вените се стичаше –
да подслажда останалите пътища!!

Земята и снегът
Той й каза:
– Изпращам ти снега
и той ще те покрие.
Ще заченеш и ще родиш.
Земята се зарадва:
– Да ми бъде както си рекъл Боже.
Заваля снегът. Покри земята.
В прегръдката му заспа блажена.
и само птичи стъпки
рисуваха любов!

Деветият кръг
Разкъсваме парче по парче
надеждата обвита в мантия.
Кървят очите,
а сърцето ни мълчи:
катерейки се по кръговете на Данте!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Рени Васева – Небето ще свие зеници

Росен Тошев, I love Croatia I, 2015 г., 80х100 см, c-print, маслени бои, платно

 

***

Всеки ден
смело запълвам
пробойните
на революцията,
оная, уж нежната,
пролетна, цветна…
Два лева за хляб,
утре – кисело мляко.
Казвам си –
да съм здрава.
Бавно минавам
покрай месото,
маслото,
подозрително гледам
златните ябълки –
египетски ябълки,
фараонови,
като ги режа
с тъпия нож,
се провижда сакрално
пирамидално сечение.
Всеки ден
смело запълвам
пробойните
на революцията,
вчера ми свърши
хлябът, аз се огледах
за пасти.
(шегуват се хората)
Денят беше ужасен,
зимата стисна гърлата,
в „Лидъл“
ми дадоха маска,
на касата ме попитаха
имам ли приложение.
Кофичка млечен
продукт,
кренвирши за вечеря.
„Мога да си платя,
момиче,
няма да ме арестувате.
Нищо, че ръцете
треперят“…

 

***

Небето свива зеници,
облаците напредват,
пълзят срещу мене, бременни
от мистериозния дъжд.
Новородените локви лягат
върху прахта и тревите,
а ние с тебе скитаме
в онази любовна ръж.
И ти задъхано питаш
на кой ли друм ще осъмнем,
на кое възглаве ще легнем,
кой губер ще ни загръща…
Небето ще свие зеници,
а аз ще тичам в полето,
не ми трябва постеля,
не ти ща и къщата.
Сама си меря пътища,
дъждът целува лицето ми,
пия го с хладни устни
и гоня ли, гоня вятъра –
не искам да го изпусна.

 

***

По кривите пътеки на деня
минавам винаги съвсем сама
и в чантата си нося книга.
Гората градска става все по-гъста,
изникват неочаквани препятствия.
Вековни къщи – призраци в мъглата,
пищят отчаяно на всеки ъгъл,
а уж секачите погребват сухите дървета.
Подкупни станаха джуджетата и мързеливи,
не им се слизаше във градските отровни мини,
търгуваха с живота на гората,
затънали в едно блестящо блато…
По кривите пътеки в крайния квартал
съм се изгубила съвсем отдавна.
Ловецът ме е изоставил в супермаркета
съвсем сама да пазарувам,
съвсем сама да плащам всички сметки,
а във града гора това за малките снежанки,
повярвайте ми, никак не е лесно…
Поляните са зрителна измама,
панелени гиганти населяват
вълшебните пространства на гората
и не заспиват никога съвсем.
Очите им просветват в тъмнината,
те наблюдават сънищата ми
и мълчаливо чакат всяка сутрин,
за да орисат моето събуждане.

 

***

Двете вещички зъзнеха
в преспите сняг.
Непочистена улица,
квартална, незрима
за политици, икономисти,
финансови институции,
общински служители…
Тук всеки живееше,
както се случи.
Двете вещички позатънаха
с метлите до входа ни,
едната се хлъзна
по кварталния лед,
все пак успяха да минат
напред и да пуснат писмата.
Тази толкова архаична,
почти непозната, професия
ги правеше щастливи и смели.
И макар че трепереха
на невзрачната улица,
дочакаха мене и тебе,
видяха как здраво
ми стискаш ръката,
после дариха с усмивка
детето в количката,
инвалидната,
дето само се опитваше
да стигне до магазина,
а баба му ситнеше
и тревожно подвикваше.
После в късния час
санитарката се прибра,
омотала глава
в шала на майка си,
тъничък и безцветен почти,
но кой знае защо
с пресния дъх на сено
и на билки.
После приседнаха
само за малко
до пияницата на пейката,
вързаха му шалче
на шията и с обични думи
прибраха бутилката.
Двете вещички поотупаха
своите метли, поочукани,
вече за смяна, оставиха
до вратите ни
късчета радост и полетяха
към любимата си поляна…
Улицата отново остана
кротко да свети
с мъдрото си сияние.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Спасението

Росен Тошеве, Stone, 2007 г., 100х100 см, маслени бои, платно

 

Поезията е последната дупка!…
Думи, които мислех, че са на Боби Роканов.
После реших, че са от случаен разговор.
По-вероятно е да съм ги чул случайно.

Не знам коя е първата. Няма значение – целта ми е дупка.
Някаква дупка – влизам в нея. Отново влизам. Само влизам.
Тогава не е трудно да коленича. Заставам на четири крака: пълзя.
Така преминавам през времена и събития. И рядко се оглеждам.
Губя с лекота пари, приятелства, спомени – отново в дупка. Там
бъркам дълбоко. По-дълбоко. Не стигам дъно. И е бездънна.
Дупка, в която потъвам. После изригвам и се разплисквам спасително.
Сгреша ли – покривам я с усмивка. Не личи, че отдолу има дупка.

Често заставам пред стена. Не мога да премине през нея. Почесвам се –
изглеждам безпомощен. Погледът ми се премрежва. Изписвам
с показалец йероглиф. Накрая вдигам очи – стената я няма.
Или съм попаднал в безбрежна дупка. И се отклонявам от темата.
Слаломирам любовно около дупки. По-лесно е любовно.
Така ги поддържам. Никоя не забравям напълно. Възкликвам: ах,
дупките!… Нали заради това са ми дупки!… Не довършвам.
Отново дращя хоросана с нокти. И рисувам магически знаци.

Очите на жените ми са бездънни, ако аз гледам в тях. А те
слушат монолозите ми. И ме следват към поредната дупка.
Над която преминавам. И съм отвъд – говоря отвъдно, а те
се чудят: къде потъна? И са щастливи с обещанията и децата ми.
Симпатичен съм, ако нямам пари да си платя тока – тогава тъгата
ми свети. Осветява ме. Лъжа, преди да кажа истина. И казвам
истина, преди да излъжа. Плахо забърквам фантазьорски коктейли.
Готов съм да отиде до края на света. И никога не стигам до там.

Чашата ми е само чаша, ако отпивам от нея. Чакам я да се напълни.
Да я напълнят. Все в тази посока. Те, другите, не аз. Счупвам я,
без да искам. И се оглеждам. Така постъпвам и с хората. Тогава чашата
става човек. Заеквам: в смис-с-ъ-ъл близък. И колебливо отпивам.
Позволявам си да достигна върха на собствената непоносимост.
Бързо набирам скорост. И дълго се издигам. Предизвиквам омраза.
И сам мразя. Някой възкликва: ето, това е той. Такъв е!…Такъв!…
И не са сигурни – кой ги кани на боб. Знам къде е най-вкусен.

Най-лесно живея в Созопол. Появявам се неочаквано. Или не съм
си отивал от предишното лято. Винаги намирам на кого да кажа
“Приятел, голяма работа си!” Аз съм си аз: поет. И значи по-важен.
Светлината в очите ми е за двама. Дори когато никой не я забелязва.
На следващия ден – и тази, както миналата година – са ми откраднали
парите във влака. Бъркам в джобовете. Изваждам им хастара.
Повтарям същата мелодрама с душата си. Оглеждам се – вярват ли
ми достатъчно? И кой ще почерпи. Водка, само една водка.

Насаме с морето съм гузен. Тогава съм и най-талантлив.
Оглеждам се изненадан – мога ли да избягам. Не. Плакне ми краката.
Отстъпвам и питам през зъби: докога?… Скоро забравям – какво
докога? Плисъкът на вълните се повтаря. И оставя следи в тишината.
Луната е най-преданата ми любовница. Коленича пред нея.
Подсмърчам, подръпвам си панталона. Остана ли сам – мърморя.
Отишла е при другите ми жени. Там някъде – на майната си.
Тогава се оглеждам за дупка. Сигурен, че последната ще ме спаси.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Омар Ерера – Слагам ръце в джобовете си

Росен Тошев, Голяма пощенска картичка III, 2012 г., 100х150 см, маслени бои, платно

 

***

НЯКОИ МЪЖЕ вдигат ръце към звездите.
Слагам ръце в джобовете си;
и разсеян, гледам към хоризонта.

ALGUNOS HOMBRES elevan los brazos hacia las estrellas.
Yo meto las manos en los bolsillos;
y distraído, miro al horizonte.

 

Носталгия

Гледам ръцете си.
Не забелязвам бръчки,
гниещи нокти,
линията на смъртта,
просто гледам ръцете си,
толкова празни,
толкова сами,
толкова тъжни,
те са виновни
за всяка ласка
в отсъстващо женско лице,
да знаят топлината и влажността
на самата жена,
да изтрият сълзите ѝ,
да получат целувка.
Тези ръце,
мои и чужди едновременно,
бяха гафовете,
които угасиха въздишката,
която в капан на стълба крещеше: любов!
точно там,
където любовта трябва да бъде тишина,
мистерия, здрав разум.
Затова боли да ги виждам така –
толкова празни,
толкова сами,
толкова тъжни.

Saudade

Miro mis manos.
No reparo en las arrugas,
las uñas carcomidas,
la línea de la muerte,
sólo miro mis manos
tan vacías,
tan sólas,
tan tristes.
Ellas, culpables son
de cada caricia
en un rostro de mujer ausente,
de conocer el calor y la humedad
de esa propia mujer,
borrar sus lágrimas,
recibir un beso.
Estas manos,
mías y ajenas al mismo tiempo,
fueron la mordaza
que apagò el suspiro
que atrapado en una escalera gritaba: amor!
justo allí, donde amor debía ser silencio, misterio, cordura.
Duele, por eso, verlas así
tan vacías,
tan sólas,
tan tristes.

 

Моряците
Те отиват в морето
в търсене на островите
които виждат на хоризонта
Раниците са заредени с нови думи
които да изградят мечта.
О, заблуда,
те не познават страната
която наблюдават
в огледалото на водата
няма нищо друго
освен тяхната собствена страна
отразена в усмивката на рибите

LOS NAVEGANTES
Se hacen a la mar
en busca de las islas
que ven en el horizonte
Los morrales
cargados de palabras nuevas
para construir un sueño.
Ah, ilusos,
no saben que el país
que observan
en el espejo de agua
no es otra cosa que su patria
misma reflejada en la sonrisa
de los peces

 

Огледала
Мина млада жена,
посочи с пръст към мен
и се засмя подигравателно.
Млада жена с черна кожа и коса
подозрително права,
влезе и се засмя с горчив смях,
в който се разкриваше
капан на огледало.

ESPEJOS
Una joven mujer pasa,
me señala con el dedo
y ríe burlona.
Una joven mujer
de negra piel y cabellos
sospechosamente lacios
pasa y se ríe
con la risa amarga
de quien se descubre
atrapado en un espejo.

 

Превод Мирослава Панайотова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X