Елизабет Бишъп – Посещение на Сейнт Елизабет

Петра Марино, Фотография; София; 2015 – Metal Cells

 

Това е сградата на Лудницата.
Това е човекът
който се намира в Лудницата.

Това е времето
на трагичния човек
който попадна в Лудницата.

Това е часовник –
разказва времето
на приказливия мъж
който лежи в Лудницата.

Това е моряк
носи часовник
за да показва времето
на почетния човек
който се намира в Лудницата.

Това е целият път
преплуван от моряка
който носи часовник
за да показва времето
на стария, смел човек
който се намира в Лудницата.

Това са годините и стените на отделението,
ветровете, облаците над морето от дъски,
които е преплувал морякът
носещ часовник
за да показва времето
на капризния човек
който се намира в Лудницата.

А това е евреин с шапка от вестник
танцува плачейки в отделението
над скърцащо море от дъски
зад гърба на моряка
който си навива часовника
за да показва времето
на жестокия човек
който се намира в Лудницата.

Това е светът на книгите, който се провали.
Това е евреин с шапка от вестник
танцува плачещ в отделението
над скърцащото море от дъски
на приличния моряк
който навива часовника си
и показва времето
на заетия човек
който попадна в Лудницата.

Това е момче, което потупва пода
за да види доколко светът е тук и дали е равен
за овдовелия евреин с вестникарската шапка
който танцува плачейки в отделението
валсирайки по дължината на дъска, излъскана
от мълчаливия моряк
който чува часовника си
отмерващ времето
на досадния човек
намиращ се в Лудницата.

Това са годините и стените и вратата
която затвори момчето, което потупва пода
за да усетите дали светът е там и дали е плосък.
Това е евреин с вестникарска шапка
който танцува радостно в отделението
в разделените морета
покрай втренчения моряк
и това разклаща часовника му
това показва времето
на поета, мъжа
който се намира в Лудницата.

Това е домът на войника от войната.
Това са годините и стените и вратата
затворили момчето, което потупва пода
за да се види дали светът е кръгъл или плосък.

А това е евреин във вестникарска шапка
който танцува предпазливо в отделението,
разхождайки се върху дъска за ковчег
с лудия моряк
който му показва часовника,
показва че времето изтича
за нещастния мъж
който се намира в Лудницата.

 

Болница „Св. Елизабет” — известна психиатрична болница във Вашингтон. (Някои биографи пишат, че стихотворението е написано за поета Езра Паунд, който е бил пациент.) (б. пр.).

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елена Немска – Сляпа граница

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Night Knitting

 

По границата между
Светлото
и
Мрака
опъната е телена ограда.
Встрани опипом крачи сам
Слепецът
и сякаш взира се
в невидим хоризонт.
Какво с надежда дири?
Изцеление
или достоен да го замени на поста му?
На поста на пазач на граница
която никога не може да премине…

27.V.2021 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Десислава Валентинова – Когато си идат доматите

Петра Марино, Фотография; България; 2018 – Landscape in motion XIV

 

Когато си идат доматите,
какво ще правим
Питаше другарката ни весело
звеноводка в местно опитно поле
А ние тичаме из буците
Деца от първи „А“ клас
После другарката ни стоеше мило
(тя е добър човек!)
И разказваше за Партията
За домати
Които изнасяме в едни далечни страни
Червено-розови
В замяна за компютри…
И Георги Димитров я гледаше от портрет на стената
Много скоро после си отидоха доматите
И Партията на Димитров
С някакви червени като млади домати
Бивши комсомолци
Пред думи на митинги
От Желев до Димитров
И защо, питам се така,
класната, бивша другарка,
е питала така онази звеноводка!?
Когато си идат доматите…
Когато си идат доматите
Ще има някой, който е знаел
Че ще си отидат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Разкритието на черния квадрат – Black Square

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Asphalt Calligraphy 

 

(друг инвариантен епизод, от руската театралната постановка, без артиста Воланд)

Прочетох
в раздела
the Seedbeds of Abstraction (от достъпната книга на TASCHEN, MALEVICH )
или редицата с легла на семена,
семената на модерното изкуство (някой предпочитат истински сортови семена)
представете си полска леха с множество глави
и всяка глава на художник/скулптор/музикант/поет/фотограф…
…допълнете с (………………….)
А ЧЕРНИЯТ КВАДРАТ / BLACK SQUARE
на руския/съветски художник от полски произход Малевич
е събирателна точка,
символ,
граничен знак,
граница,
разделящ времето в изкуството
преди
и времето
след
черния квадрат
преди XX век и след XX век.
А картината – черния квадрат
Черен обект
Черна дупка
А от страна на некомпетентните или извън
полето на добре подготвените, осведомените, вещите, опитните с много вещи,
носещи ментални куфари багаж
е excuse, или извинение за неудачата
илинещо неудачно, случайна грешка.
Или моля за извинение, всъщност това не е квадрат, а е кръг,
или символичен край
на цялото изкуство по времевата линия I преди – след
НО електронният анализ разкри
– – – – –
– – – – –
– – – – –
– – – – –
– – – – –
Два квадрата.
Два,
един върху друг,
а на втория,ЧЕРНИЯ цвят е започнал да избледнява
и разкрива, открива, осветлява света на истинска живописна картина.
Живот с цветове!
Благодарение на всевиждащотоелектронно око!
Под първи слой ЧЕРНИЯ КВАДРАТ
– събирателната точка, границата между натуралната-човешка
и супрематичната-извън човешка гледна точка
беше разкрита истинската поносима история.
не грешката, случайността, нищо не означаващото,
а означеното.
Същността.
–- пауза
Време за предложения и изслушвания.
–-
А черните квадрати са всъщност четири и всичките от Kazimierz Malewicz.


1 – Първият от 1915 г. може да бъде видян в Държавната Третяковска галерия в Москва.
2 – Версията от 1923 г. може да бъде намерена в Руския музей на Санкт Петербург.
3 – Версията от 1929 г. е в галерия „Нов Третяков“ също в Москва.
4 – Окончателната версия от края на 20-те и началото на 1930-те е изложена в Държавния Ермитажен музей в Санкт Петербург.
(Рискован повод да посетите Русия.)
–- край на паузата

След което се върнете към лехата със семената на модерното изкуство
и ще разберете, че Ел Лисицки е занесъл семенцето на супрематизма
на Запад, да поникне
и е разменил няколко думи с Theo van Doesburg, на два различни стола,
но те са направили мост между De Stijl и Bauhaus, не червената сграда в София,
по запад и на север, където е по-студено,
но пред сградата на Валтер Гропиус (Walter Gropius)
има плочки и зелена трева и може да се играе на федербал.

А ако се измислят супрематични перца за федербал, с различни форми:
куб, сфера, пирамида
или електронна игра на федербал:
с квадрат, кръг, триъгълник
Кое ще се продава повече?

8 юни, 2021

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Аз съм наркоманът, който чака в неделя

Петра Марино, Фотография; сградата на бившата Музикална гимназия; 2016 – Traces of Time 1

 

Аз съм наркоманът, който чака в неделя
Аз съм майката, която не си е измила косата
Аз съм бащата, който забравя да купи мляко
И пенсионерът с две лимонади на касата
Подаръчна хартия, увила космоса
Маскирано минало
Несихронизирано време
Скролер
Ръждясало сито в реки от злато
Социум, който реже пъпната връв
За самостоятелно дишане

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Абдул Хади Садоун – Привикваш на смъртта

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Asphalt Calligraphy

 

Привикваш на смъртта

Привикваш с метафизиката,
с отвратителната рутина да се мре.

Нещо
което те кара да наблюдаваш и изследваш
лекотата и нетрайната същност
на нещата.

Мълчаливия покой
на залутаното същество
усилието да забравим
издигащия се бич.

Романтично кътче
единствен отшелнически жест

някъде
да се чувстваш пулса
на задействащото време.

Извиняваме се,
няма да е повторимо.

С всеки изминал ден
все повече привиквам със смъртта
този пътник куц и перфектен,
който спокойно пресича
с нечута стъпка
някакъв толкова близък площад,
че няма време да съзерцаваш сцената
нито примирие
та да бъдеш свидетел на откровението

 

Te acostumbras a la muerte

Te acostumbras a la metafísica
a la malísima rutina de morirse.

Sin más
cosa que te hace observar
la ligereza, y fugaz
naturaleza de las cosas.

La silenciosa calma
del ser errante
y nos empeñamos en olvidar
el azote creciente.

Romántica rinconera
es el único movimiento ermitaño.

En algún lugar
y te sientes el latido
del causador tiempo.

Nos disculpamos
no vaya a ser repetible.

Cada día
me acostumbro más a la muerte
ese paseante cojo y perfecto
que camina tranquilamente
sus pasos ligeros
en una plaza tan cercana
que no te da tiempo
a contemplar la escena
ni darte tregua
a presenciar la lucidez.

 

Лека усмивка

Казвам ти
че пътищата не са моя страст
аз съм човек
домошар
не обичам да се повтарям
краката ми не издържат пътуването
препъват се във вечността
но
все по-далеч отивам
не ме съблазнява желание да изчезна
нито удоволствието да бдя над пейзажите които отминават
прахосвам си времето като пътник в собствената си стая
съзерцавайки туристическия справочник
усмихвайки се без нищо да трепне в мен.

Казвам ти
че не съм Виргилий
не съм собственика на лекото куфарче
само съм отслабнало зрение
и леката усмивка
на един образ цвят сепия

 

Sonrisa ligera

Te digo
que los caminos no son mi profesión
ya que soy por excelencia
un hombre de casa
no me gusta plagiarme
mis pies no aguantan el viaje
se tropiezan desde la eternidad
pero cada vez
me marcho más lejos
no me seduce el deseo de desaparecer
tampoco el gusto de vigilar los paisajes que pasan
gasto mi tiempo como un viajero en su habitación
contemplando la guía turística
y sonriendo sin apenas despeinarme.

Te digo
que no soy Virgilio
no soy el dueño del ligero equipaje
soy una vista cansada
y la sonrisa ligera
de una imagen en color sepia.

 

Градът

И градът сега,
една разкривена линия в ръцете ми
карта на разочарования

През тази врата излизам да посрещна деня
и от същата изпращам залезите
пропити в своя празник от янтар

Пред този камък
запазвам си дъх за поредния сблъсък

Това е ден смутен и объркан
планира посоките ми в кошницата на нищото

Тук моите стъпки
отпечатват вечните си лабиринти

Сивият залез
очаква
плодовете, които сутринта ми сбира.

Тук облаците ми се губят
Сянка на примитивни опити

Сбира ни страх, не любов, скъпа,
затова сме в прегръдка цялото време.

 

La ciudad

Y la ciudadahora
una línea torcidaen mis manos
un callejero de desilusiones

Desde esta puerta salgo a recibir al día
y desde la misma despido los atardeceres
que se empapan en su fiesta de ámbar

Ante esta piedra
almaceno mi aliento para otra novillada

Es un día confuso y desacorde
planifica mis destinos en la cesta de la nada

Aquí mis pasos
estampan sus eternos laberintos

El atardecer gris
espera
la fruta que cosecha mi mañana

Aquí mis nubes se merman
Sombra de tentativas crudas

Nos une el miedo no el amor querida
por eso nos abrazamos todo el rato.

 

How I am not self?

How I am not self как не съм себе си
и при всяко обръщане
и на всяка крачка
в същите огледала попътни
край същите дървета също попътни
тичам като луд кон
след безсмъртието на снимката

How I am not self
Като море, пренебрегващо първата си капка
като море, пренебрегващо първата си точна капка
като море, пренебрегващо първата си точна и изящна капка

Вчера, докато гледах залезите
от облачните прозорци на твоята стая
и не правехме любов както обикновено
не знаех какво означава тази английска фраза
от филма, който гледаше така ентусиазирана
Не знаех какво искам от собственото ми очакване
нито защо да се чувствам разгромен

How I am not self
толкова, толкова, че гърбът ми ме държи завързан
яко
за празнотата

 

How I am not self?

How I am not self
y en cada vuelta
y en cada ida
y en los mismos espejos del camino
y en los mismos árboles también del camino
corriendo como un caballo loco
detrás de la inmortalidad de la foto

How I am not self
Igual a un mar ignorando su primera gota
igual a un mar ignorando su primera y precisa gota
igual a un mar ignorando su primera precisa y airosa gota

Ayer mientras contemplaba los atardeceres
desde las ventanas nubladas de tu habitación
y no hacíamos el amor como de costumbre
no sabía qué significaba esta frase inglesa
de la película que veías entusiasmada
no sabía que pretendía de mi espera
tampoco el por qué de sentirme frustrado

How I am not self
tanto que la espalda me ataba
firmemente
al vacío.

 

Дупките

О, Господи!
когато рисувам главата си, се явяват дупки
Когато разтърся глава, дупките ме перфорират
Когато поклащам глава дупките ме следят
Когато говоря на главата, дупките в мен преливат.

Няма надежда
главата
нарешетена от дупки
да запази някаква посока
само дупки.

Дупки
Защо, Господи?

 

Los agujeros

¡Oh Señor!
cuando dibujo mi cabeza.aparecen los agujeros
cuando agito la cabeza, me perforan los agujeros
cuando revuelvo la cabeza, me vigilan los agujeros
cuando hablo a la cabeza, me inundan los agujeros.

No hay esperanza
la cabeza
taladrada por los agujeros
no podrá conservar ninguna dirección
solo agujeros.

Los agujeros,
¿Por qué, Señor?

 

Превод от испански Живка Балтаджиева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Обсесивно компулсивно ядене на семки

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – Not a Horror Movie

 

В родината се става рано
преди да е съмнало
закусва се нещо вкъщи
например бъркани яйца
или не се закусва
Денят ще бъде кратък и
трябва да се оползотвори

В неродината когато и да станеш
е време за закуска навън
кафенетата са пълни шумни
тракат чиниите в миялната
съска парата на кафемашината
хората се надвикват
надъхват се за новия ден
който ще бъде дълъг и горещ
и трябва да се преразкаже

В родината е тихо сутрин
Смълчано
леко гневно

 

Мозъкът не прави разлика между истина и илюзия

Представи си една
Лимонова градина
Зрели лимони греят
В короните на дръвчетата
Откъсваш един плод
Бавно го разрязваш
На четири по дължина
Вдишваш дълбоко свежата
цитрусова влага
Вземаш един резен
Опитваш го с език
Впиваш зъби в крехката пулпа
Сокът хладно потича
Ободряващо-разяждащ
Представяш ли си го,
Куче на Павлов?

 

Обсесивно компулсивно ядене на семки

мачът започва в шест вечерта момент на семейна идилия
общ език мечтано изгубено щастие заслужена зона на комфорт
гооооол вика той и се повдига леко от дивана утре ще бъде в усмирителна риза
гооооол вика тя и си долива в чашата бира утре ще я ограбят в автобуса
ти си на балкона държиш антената в правилната позиция затаила дъх има мир
всичко е наред има чувство на заедност те се забавляват
споделен ентусиазъм сплотеност спонтанна детска радост
да го духа инфлацията
гоооооол

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Сантяго де Ариба – Последната сричка

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Urban Patchwork

 

Писна ми от това посредствено, тъпо, светско съществуване. Не мога повече да понасям съседите, колегите и обичайните с тяхната бира и пържени картофи. Предавам се вече като виждам ясно как планетата ни галопира необуздано към едно системно и продуктивно за все същите мутри унищожение.

Планирах всичко до последния детайл. Направих един изчерпателен инвентар на хората, които мразех. Но не се задоволих само с това. Реших да направя списък и с онези, които мразеха мен. За моя изненада и радост, открих, че при съпоставяне на двата списъка, едно име съвпадна. Беше тая гнусна свиня, това мръсно копеле, тоя помияр, дето независимо от обстоятелствата, винаги ме наричаше „дебил“.

Окуражих се двойно и се запътих към бара, както всеки път след вечеря. Игра. На карти. Отворих бавно вратата и извадих сабята. Той, разбира се нямаше представа за скоростта на моя замах. Ни най-малкото подозрение.

Приближих се изотзаде му и казах: „Здрасти, Хуан“. Измърмори: „Ето те и тебе, де…“.

Сабята ми разряза врата му на мига и главата му има деликатността да изрече, докато се приземяваше лека и желирана върху основата си: „…бил“.

 

Harto de una existencia mediocre, estúpida y mundana. Cansado de soportar a los vecinos, los compañeros de trabajo y los habituales de la caña y el pincho de tortilla. Rendido ante la evidencia de que el planeta cabalga desbocado hacia una destrucción sistemática y productiva para los de siempre. Puede decirse que algo así era lo que sentía.

Planifiqué el momento hasta el último detalle. Hice un exhaustivo inventario de la gente a la que odiaba. Pero no estaba contento del todo. Opté por hacer una lista de aquellos que me odiaban y, con sorpresa y alborozo, comprobé que había un nombre que coincidía al confrontarlas. Era ese detestable cerdo, ese mugriento hijo de puta, ese perro que, fuera cual fuera el tema del que se hablase, me espetaba siempre: “imbécil!”

Redoblé mi simpatía por mí mismo y me encaminé ar bar, como cada sobremesa. A jugar. Al mus. Abrí la puerta lentamente y desenvainé. Él, por supuesto, no sospechaba la velocidad de mi muñeca. Ni siquiera el certero toque. Me acerqué por la espalda y le dije: “Hola Juan”. Él masculló: “Hombre, aquí está el imbé … .”

 

Превод от испански Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Калид Елтинаé – Дихателни упражнения

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Flying in my Dreams

 

По повод пълнолунието се озовавам в един бар наречен Естрея,
ако изобщо има някакво значение. Ти си там, цупиш се, облечена в черната си рокля. Не
сме се виждали от няколко месеца и казваш, че съм те изоставил. Изоставяне е това, което
фанатиците направиха с вярата, в която бях отгледан, докато един ден те не раздраха небето и
и не превърнаха града в отломки от думата доверие*. Но ти си добре. Ти правиш йога сега, тялото ти е храм. Мисля си, колко ли храмове съм заровил в моето. Изоставен напуснах дома си.
Оставих сестра си и по-малкия си брат да опаковат нещата си, примирени, когато последния ни дом изчезна под думата алчност. Всичко останало, което се случи след моето заминаване за друга държава, ръждяса като котва и престана да бъде избор.

„Аз съм богиня“ ми казваш ти, „и имам нужда от бог“, но не спирам да мисля за моите родители, за тези иншалах** бъдещи моменти, които не мога да споделя с тях, защото вече не сме същите. Не мога да си спомня думата забравям на турски, само думата спомням си: хатирламак.

Хатирламак как вдигаше своята леля
от леглото и я слагаше в инвалидната количка, когато загуби и двата си крака.
Колко горд беше с тези първи вени, появили се на ръката ти***
преди да покрият цялото ти тяло като пътна карта.
Хатирламак как родителите ти се шегуваха, че умираш от търпение,
докато ти взе, че наистина умря и никой не те оплака.
Хатирламак как цялото ти тяло узря когато
чу някой да казва „ Върви си вкъщи“, защото знаеше, че ти трябва нов адрес
при всяко кацане на самолета.

Да забравиш на арабски е човещина, едно колективно действие на пропускане, което потъва
е
н
с
а
На гръцки лисмонó (λησμονώ) /забравям е стряха на гълъб, в която се криехме, когато ни се виеше свят от живота.

Енса този акцент, издигащ се като пирамида в гърлото ти
всеки път, когато ти споменават думата дом.

Лисмонó тези, които твърдят, че да се учиш и да живееш някъде
не е едно и също.

Хатирламак, че принадлежиш навсякъде, от където заминаваш или от където се завръщаш цял.

Хатирламак, че езикът ти ще те следва, дори в леглото на непознат, който няма език.

Енса начина, по който някои аромати те завладяват и бомбардират вътрешния ти свят
като упояващ газ.

Лисмонó твоето гнездо понякога …
Хатирламак, че сме родени без граници, до момента, в който се докоснем.

 

*Авторът има предвид думата ислям, която на арабски означава доверие (в Бог). След атентата на 11 септември 2001 г., думата ислям придобива завинаги значение на терор (б. пр.).

**Думата иншалах на арабски означава дано (б. пр.).

***Авторът израства с поверието, че когато на момчетата започнат да им изпъкват вените, това означава, че вече са възрастни и силни (б. пр.).

 

Превод от английски Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – На границата между живота и забравата

Петра Марино, Фотография; България; 2017 – Landscape in motion IX

 

***

Сизиф най-сетне се е отървал от камъка.
И слиза вечно изкривен от планината.
Скалата пази неговата сила,
която кара кръста да повдига главата.
Сизиф не може да погледне пътя назад надалече.
Освен в кривите дълбини на спомена.
Сизиф е радостен в успеха си,
но е и завинаги изгубен.
Не знае, че друг тържествува
и заглушава истината на тъгата му.
Освобождението го е погубило.
Той бавно е попил през времената в камъка.
А камъкът навлязъл е във него.
Сизиф слиза вечно изкривен от планината…
Ние ще тълкуваме фосила му.

 

***

Думите ми –
винаги са ехо,
памет на същности,
които пътуват към твоето
бъдеще – на завет.
И когато забарабанят смислите им
по гъвкавата люспица
на тъпанчевата ти мембрана,
те биват величествена скица –
мое минало, не открило края.

 

Пулс

Вдишай!
Кубчета пресована надежда
изпълват алвеолите на очакването,
раздуват се в слузта на скепсиса,
обръщат качеството на образи, думи и вятър…
Издишай!
Спрей заразна комуникация
по капков път връща
поетия вятър,
затворен, нагнетен в мъгла.
Не дишай!
В лепкавата размитост на смисъла
се отдай на сърдечна осмоза.
Вдишай!
Еротиката е в дифузията на енергии
от сгъстения пулс на докосването…
Издишай!
…към празните кухини на приемането.
Вдишай!
Епителът става предател,
защитата преминава в регистри
на канонада от погледи през…
Издишай!
…погледи към…
Вдишай!
…погледи вътре…
Издишай!
Отвъд хоризонта на събитието…
Издишай!
Издишай!
Издишай!
До точка…
…и вдишай!

 

На границата между живота и забравата е смъртта.
Когато спомените чезнат,
разпрашават се пластове от кости,
разлагат се тъкани на съществуването,
зейват кратери в мостове,
които дълго са свързвали
всички основания на дишането.
Амнезията е задъхана смърт,
четяща живота по белези и знаци,
предполагаща и въобразяваща миналото,
за да го забравя отново и отново
преди отредения край.
Как точно да не бързаме?…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X