Роси Митева – д3ф0¶маЦиR

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

днес е един от онези дни
в които пуша много цигари,
без кафе
или алкохол – харесва ми без упойка(тц!)
лежа, протягам се
и чакам душата си идиотска
да се завърне при мен – аз така се събудих, без Нея!
докато я чакам
ще продължа да се протягам.
вероятно ще получа крампа в прасеца,
ще се сгърча, като полуседирана жаба по време на дисекция и ще стисна зъби.
гърлото ми е отекло,
леля Керана казва, че там била петата чакра – така се подувало ако дълго време не изкажеш, каквото имаш за казване.
тупкалото ми е най-зле…
то така и се усеща де,
допускам, че анатомията му е вторично деформирана от многократните, дълготрайни пристъпи на „Синдрома на разбитото сърце“ – поне знам, че разбивачът е един и същ.
направих по него силиконов калъп за свещи
(по сърцето),
после го напълних с разтопен восък
и зачаках да изстине.
то изстина.
когато извадих внимателно отливката (поне аз внимавам със сърцето си…!),
се оказа, че не изглежда съвсем наред.
според леля Керана, е сполучлива проекция на четвъртата ми чакра.
Ще почакам още малко. И ще пуша още много.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Дежьо Костолани – Когато минеш четиридесетте

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Когато минеш четиридесетте

Когато минеш четиридесетте, една нощ
ей тъй се събуждаш и сетне дълго
не можеш да заспиш. Гледаш стаята
в тъмнината. Полека се размисляш
за туй-онуй. Лежиш с отворени очи,
както след време в гроба. Сега
животът ти тръгва по нов път.
Учудваш се, че си живял между земята и
звездите. Присещаш се за нещо незначително.
Позалъжеш се с него. Доскучава ти и го забравяш.
Понякога дочуваш по някой шум от улицата.
Знаеш какво значи всеки един шум.
Дори не си и тъжен. А само трезв, внимателен.
Почти спокоен. Внезапно въздъхваш.
Обръщаш се към стената. Отново заспиваш.

 

Превод от унгарски Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Сергей Есенин – Говореше дъбравата златиста

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Industrial Dream 9

 

Говореше дъбравата златиста
езика на брезите с весел глас
и жеравите – прелетните птици,
отлитат, не жалеят вече нас.

Защо да жалят? Всеки тук пътува –
пристига, връща се, оставя дом.
Заминеш ли, все родното сънуваш
и месеца над езерния склон.

Стоя аз сам сред равнините голи,
а вятър жеравите е отвял,
замислям се за младостта си волна,
ала за миналото нямам жал.

Не жаля пропилените години,
за люляка душата не жалей.
Горят в градина ярките калини,
но този огън няма да ни сгрей.

Не обгоряват гроздове златисти,
във жълтини не губи се трева,
дървото както рони тихо листи,
тъй роня аз печалните слова.

И щом се с вятър времето измита
и тях ненужни ще смете за миг…
Кажете тъй … дъбравата златиста
говореше на милия език.

1924

 

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елисавета Плоскова – Когато той се завръща

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Industrial Dream 12

 

Когато той се завръща,
Онемяват и пътеки, и склонове.
Къса клони, взима живота им,
вече е силен да погали децата ми.

 

Ода за мълчаливците
Обичам ги.
С две-три думи
Чертаят
Кратък път
За връщане.

 

Последна ода за любовта
ТЯ Е ТАМ
КЪДЕТО НЯМА
СТРАХ И СМИСЪЛ.

 

Безразличието е броеница,
грижливо пазена в джобовете
„не мога повече, не искам“

 

Споменът за утре казва:
Аз, снимката и отчето,
Баща ми черно-бял,
Баща ми – мъртъв и усмихнат
пред купичка със жито.
И слушаме си двама самотата
Как капе и се точи и се слепва
Защото мъртвите бащи се връщат
неусетно

 

За Лилето слово
Всяко влизане в Йерусалим
е влизане в смъртта.
Това е важно да го знаеш, Лиле.
То не е витлеемското детство-
звездички, агънца.
Не е и да се перчиш пред тайфата
на брега на Галилейското езеро.
Не е да се пробваш с три риби и пет хляба
пред твойте си хора.
Йерусалим е потъване в неизбежното.
От влизането в него и в смъртта
започва животът.
Йерусалим, детенце, е
миг на неотменна чужда воля
на бог, тълпата, извратен управник,
всеки миг на сочно лицемерие,
безсилна обич,
отричане от мен, от майката,
Йерусалим-
е обруганото смирение
да имаш свободата си
да ги погледнеш
и да ги спасиш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – Градината зад очите ти

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Нехайху

Между хълмове и сърцескоци
в окото от вятър и небе,
по тахикардията на въздухоплаването ти.

 

Градината зад очите ти
пърха като пеперудите на Набоков
преди да наслоят трепетите си
по пашкулите –
усукани в игри на думи,
игри на цветове и погледи.
И ароматните картини на Моне
ме гледат
през тънките ирисови нишки,
облъчили зениците ти,
пълни със светлина и зной –
напукват глухо норвежките ледове
и изтичат в нескончаемите експедиции
на Тур Хейердал –
към виждането.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Алекзандър Поузи – Есен

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Industrial Dream 14

 

В сънената тишина
на следобеда, златна
дреха е втъкана
над прерията и гората;
и сойката, от небесата
тъкмо се снишила,
сърдечни поздрави раздава
и е пълен въздухът с
червени листа, падат,
вдигат се отново, и тъй е винаги,
с безгрижна въздишка за
почивка – и е есен.

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Тина Иванова – През октомври слънцето тече като зехтин

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Industrial Dream 7

 

***

През октомври слънцето тече като зехтин
върху салата капрезе,
но с печени чушки.

Листата са конфети,
изстреляни на 20 рожден ден на
платинено русо момиче;
асфалтът е тиган,
в който една дърта магесница
карамелизира годините.

Някой е подарил на момичето,
то е зодия везни (естествено),
последните дни лято.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Фльор Адкок – Бъдещи творби

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Съвет към изхвърления любовник

Виж сега: Ако намериш мъртва птичка,
не просто мъртва, не просто паднала,
a пълна с червеи: какво ще почувстваш –
повече съжаление или повече отвращение?

Съжалението е за мига на смъртта,
и минути след нея . То се променя
с гниенето, с прокрадващата се воня
и гърчещите се мляскащи чистачи.

Ако се върнеш по-късно, обаче, ше видиш
изчистена кост, няколко пера,
безобиден символ на нещо
живо някога. Няма да настръхнеш от погнуса.

Тогава ще е чисто. Нo може би намираш
избраната от мен аналогия
за мъртвата ни връзка доста мрачна-
сравнението твърде неприятно.

Не е случайно. Виждам в теб
червеи близо до повърхността.
Самосъжалението те изяжда,
пълзи с отвратителен патос.

Ако те докосна ще почувствам
под пръстите си, тлъста, влажна кожа на червей.
Не ме моли за милостиня сега:
върви си докато костите ти блеснат.

 

Бъдещи творби

“Моля, изпратете бъдещи творби”
(писмо отказващо публикация )

Ще бъде прекрасно лято.
Златисточервени плодове ще отрупат ябълката
и ще се надигат тежко c лекия полъх на вятъра .
Ще довърша тухлената ограда на терасата
и ще засадя всички резници от здравец.
Розово и карамфилено ще е навсякъде.

Тя ще дойде при мен вън в градината,
c бледи и боси крака по окосената трева,
и ще носи жасминов чай и ягоди на поднос.
Аз ще правя последни поправки по романа
(третия от трилогията – публикуван едновременно
на четири континента); и най-новата ми пиеса

ще се играе в Олдуич
с Гленда Джаксън и Пол Скофилд в главните роли
и Оливие за бляскав фон.
Вероятно ще съм приключила с превода
на персийските митове за сътворението и пред-сократиците
(намерила съм нови аналогии) и съм готова да започна

Лукреций. Но първо ще си почина
на шампионата по шах в Манила –
в сегашната си форма, доста вероятно е да победя.
А стиховете? Да, непременно ще има и стихове:
те пеят в главата ми, гъделичкат нервите ми .
Цялото това великолепие предстои.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Адонис – Корти Нова

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Адонис е псевдоним на известния сирийско-ливански поет Али Ахмад Саид Есбер.

Роден е в Сирия на 1-ви януари 1930 г. По-късно получава и ливанско гражданство. Певдонимът му е препратка към древния финикийски Бог Адонис. Легендата за Бог Адонис в последствие е преминала към древногръцката митология.

Поетът Адонис често е гостува на френски и американски университети, където получава различни международни награди и е постоянен кандидат за Нобеловата награда за литература. Той е един от основателите на новата вълна на модернизма в Бейрут. Заедно с други известни арабски писатели са основали списание „Поезия“, което се счита за революционна находка в арабската литература.

Понастоящем поетът живее и твори в Франция.

Х. Х.   

 

Корти Нова – Венеция

1- Флашпак

Пътуват дърветата, около корена, оставят своите листа, а на домашните порти вятърът сее във всички посоки странни зъби. Синята риза, която залезът плете за хоризонта се мачка в кошницата на вятъра.

2- Сцена

Водата протяга въже към дърветата, за да преминат към друг остров във Венеция. Никое дърво не успява да премине, докато не скъса въжето. 

3- Светлина / сянка

Светлината няма навик да опира носа си до стъклото на прозореца, но през днешния ден тя превъзмогна този навик.

4- Магия

Защо когато ръката на вятъра застава в Сан Серволо, кракът на водата са размърдва.

5- Плакат

Тук, когато дъгата – сърпа на луната се превръща в кръг, тогава луната се издига от мъжко състояние в женско. Тогава тя е заета да търси люлка за очакваната си рожба.  

6- Рядко съм виждал поезията така блестящо да се смее във Венеция, както когато съм бил в ресторанта Алмаскарон в компанията на Рутелли. Тогава забелязах китайският поет Янг Лиян  като диригент на оркестъра, докато Елена Ломбард свенливо аплодираше и се усмихваше, сякаш токущо пристига от рая на Данте.

В ресторанта Алмаскарон, където посетителите често носят пътищата под своите дрехи и дори между пръстите си, които се кръстосват с шишета вино, хляб, съдове и прибори за хранене по масите.

И докато наблюдаваме времето, което се втурва да бърка по чиниите, изработени от грънчарите, специално за тънките бедра на макароните или за кръглите им гърди. Виждаш до него жени и мъже, които плават по вълните на дните.

И видях жената, която пие виното глътка по глътка, и чух някой да говори несвързано: „Дори да се превърнеш в дърво, няма да успееш да разбереш клона. Всеки миг, във всеки клон, за вятъра му се ражда зелено дете, а във всеки плод се ражда червена брадва.”    



Превод от арабски Хайри Хамдан

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Уолт Уитман в превод на Христина Керанова

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Ето какво ще направиш

Ето какво ще направиш; Ще обичаш земята
и слънцето, и животните, ще презираш парите, ще даваш милостиня на всеки
който поиска, ще защитаваш глупавите и лудите,
ще посветиш доходите и труда си на другите, ще мразиш тираните,
няма да спориш за Бога, ще си търпелив и отстъпчив
с хората,
няма да се прекланяш пред нищо, било то познато или непознато, пред
човек или група хора, ще общуваш свободно с необразовани
властници, с младите и с матриарсите,
ще четеш открито тези листи всеки сезон на всяка
година от живота си, ще преосмислиш всичко, което са ти казали
в училище, в църквата или в книга, и ще се откажеш от всичко, което
обижда душата ти,
и самата ти плът ще бъде прекрасен стих и ще
звучи гладко и красиво не само в думите, но и в безмълвните
линии на устните и лицето, и между клепачите
на очите, и във всяко движение на ставите в тялото ти.

 

Чух те, орган, да тръбиш тържествено и сладко

Чух те, орган, да тръбиш тържествено и сладко като покрай
църквата минавах в неделното утро,
Ветрове есенни, като крачех през гората в здрача, чух
ви жално и протяжно да въздишaте там горе,
чух италианския тенор да пее съвършено в операта, чух
сопраното в квартета глас да извисява;
Сърце на моята любима! и тебе чух тихо да шепнеш в
в китките на ръцете обвили главата ми,
чух пулса ти снощи в тишината като камбанки
да звъни в ухото ми.

 

Кръговрат

Никога нищо всъщност не се губи, не може да ce изгуби,
произход, личност, образ – нищо от света.
Ни живот, ни сила, нищо видимо;
Нека привидното не обърква и въртенето
на сферите небесни ума не смущава.
Ширят се в безкрая време и пространство, без предел e
царството природно.
Тялото остаряло, мудно и студено, само жар от минали огньове,
и погледът с мътен блясък, пак ще лумнат;
Слънцето ниско на запад сега, пак се вдига
в зори и по пладне;
Невидимият пролетен закон се връща пак и пак
при ледената пръст
с треви, цветя и летни плодове и жито.

 

О Капитане, мой Капитане!

О Капитане, мой Капитане! на опасния ни път настъпи края;
всички изпитания преодолял, корабът се връща победил, с наградата мечтана;
ето го пристана, чувам камбаните, възторга кипнал,
очите следват равния му ход, на кораба суров и смел:
Но сърце, о, сърце, сърце!
О изтичат капки с цвят червен,
там, на палубата, капитанът лежи,
паднал мъртъв и студен.

О Капитане, мой Капитане ! стани и камбаните чуй;
стани – флагът за тебе развян е – фанфари за тебе звучат;
за теб са букетите и венците – за теб тълпи по бреговете;
те тебе викат, люшнала се маса, към теб лицата си обръщат;
Насам Капитане! Мил бащице !
Ръка под главата ти слагам;
сън е, че на палубата там
си паднал мъртъв и студен.

Моят Капитан не отговаря, с устни бледи, неподвижни;
Не чувства моята ръка баща ми; воля, пулс не са му нужни;
Корабът е здраво, сигурно закотвен, и пътят му приключил, свършен;
От опасния път, победния кораб се връща, с товар спечелен;
Празнувайте, о брегове, и бийте о камбани!
Но аз крача печален
по палубата, където моят капитан лежи,
паднал мъртъв и студен.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X