Петър Пейчев – Елегия Рафти

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

притискаш оста на грънчарско колело между дългите стени на твоите бедра – ваеш ме от глина смесена със вино и вода от Еридан а аз съзирам златно руно – не е във Колхида то – дали със жадни устни зърната златни да сбера или като пиян тракийски конник да полегна между тях? Ще дойде ден – ще стъпиш върху мен – превърнат в прах от чирепи за остракизъм – събуй сандалите с отпечатана цена – по линиите на твоето стъпало ще узная своята съдба… за тебе Сапфо

 

Елегия Рафти

Не днес, сумрачни богове, нека не е днес, когато душата и свенлива се спусна над сърцето ми ръждиво – Знам, цената ще платя, защото тя ме учи със сладкия език на любовта.
Нека не е днес, сумрачни богове, не ще достигна залива обичен със пясъка притихнал под милувките на стъпалата и – знам цената ще платя за горчивия език на любовта.
От кратък залив врязан в крайбрежието каменливо на сърцето ми – тръгвам си – до върха на ледената планина – в добрите дни ще виждам слънчева Егея, бленувани пристанища – нека да е днес, сумрачни богове – аз научих вече жестокия език на любовта.

 

Отгласи

Разчитам ли невнятни писмена, различни от белезите на сърцето ми – тяхната закръгленост е във гърдите и бедрата ти – разкъсвани от ъгловитостта на моя почерк, дочувам ли отгласи на думи за любов?
Танцувай със нозете боси по крехкия мрамор на сърцето ми – там в амфитеатъра под Акропола – ще се срути ако си с високи токове – ще чувам отгласи на песни за любов.
Прочети сърцето ми – страница отворена – изписана с чертите и резките на далечността – не чувам вече отгласи от песента – научавам само странния език на любовта. на Харис и тази, която знае

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Как да нарека вървенето

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Industrial Dream

 

Как да нарека вървенето

Спомням си как се разхождах
по алеята допълваща брега.
Главно крачките и вятъра.
Но и синьото, означило ясно
докъде морето е достигнало.
И после скромното завръщане,
продължиш ли по небето.

Неясно крачиш, прескачаш фасове,
заобикаляш крепостна стена.
Усилията ти са единствено,
ако опиташ да запомниш
безкрайните подробности.
Прозрял през следващите дни,
че са едни и същи. И в следващите
подир тях. Но само толкова.

Отдавна не е същото безгрижие
на погледа. Прилича, но не е.
И няма никога да бъде.
Сигурно заради това подреждам
крачките си акуратно, една
след друга, една след друга,
каквито смятам, че тогава са били.

Понякога забравям вятъра.
Но го усещам постоянно в лицето си.
Накрая остават само някакви сияния,
разтварят ме незабелязано
и бавно ме издигат
след всяка моя крачка.
Не виждам повече, поискам ли
да видя каквото и да е.
Подробностите са изчезнали.
И как да нарека вървенето
в избелялото от височината синьо.
Ако вече не съм нито горе,
нито на алеята покрай брега.

 

Внимателно

На Иван Теофилов

Разбрах, че може и така.
Зеленото и бялото –
след пролетта и зимата –
събрани на едно място.

По едно и също време.
Докосват се, преливат едно
в друго, смесват се,
без да се разлее капчица.

 

Полет

Намирам сили и за това желание.
Изкачвам се на хребета –
отвисоко погледът полита. Носи се –
достигне ли отсреща планините,

продължава по-нататък. Отива далеко –
успявам единствено в движението.
Защото всичко е отдавна само
чувство. Чувства. Но и така живея.

 

Брегът

Тогава моята самота
е укротена и тихо безметежна.
Погледът ми отпочива
върху дървета и подробности,
които лесно разпознавам
и подреждам в една картина.

Предпочитам гледането
в далечината, ако виждам там море.
Случва се по калдъръмените
улици да се препъвам,
да го търся между каменни
калкани, покриви и кръпки синева.

Преминавам с безразличие
край цветове и чувства,
отдалечавам се, и разстоянието
ги превръща в блудкавост.
Вкусът от смесването
на небе и постоянни колебания
как да свържа нюансите
на мигновено и отдавна преживяното.

Споменът прелива в очите
и се утаява дълго, като сянка,
която мълчаливо ми припомня,
че отдавна не живея само тук,
а пребивавам едновременно
и на друг, макар далечен бряг,

където също мога да се скрия,
да се спотая, преди да разбера
кой ще ме потърси, когато
погледът ми стане непотребен.
Загубил път сред носещите се
мъгли и сред неясни силуети.

 

В стария град

Зеленото дърво се извисява
сред каменни стени.
Оглежда крепостта за други
съперници по вечност.

 

Един от множеството богове

Вървях по тесни улички.
Високите огради пречеха
да видя повече от базиликата.
Намираше се на върха.
Развличах се с подробности
от бели плочи, очертали
изравнен от стъпки калдъръм.

Вървях нагоре, носех се
сред хора и от хора.
Бях сигурен, че вече зная
какво било е някога
да си обикновен човек.
Един от всичките наоколо.
Дори когато после е различно.

Колебаех се, подпрял се в основата
на изправена и досега колона:
дали съм самодържец,
с вперен в далечината поглед.
Или един от множеството богове,
обитавали околните пространства.
Спрял за кратко да почине,
преди да продължи.

 

Картина

В дъното на улицата – църква.
Отдалеко изглежда
нарисувана. Отблизо – истинска.
Каква да я запомня.

 

Ветрец

Ще се върна на просторната тераса.
И ще остана там завинаги.
Забравил зад гърба си къщата,
хълма и шосето, което те отвежда
към каменни останки от някога живели

богове и хора. Там, на терасата,
в горещия следобед е целия ми живот.
Загледан в синьото – без значение какво е.
Как го наричат и как го означават.
Само ще стоя – дочакал лекия ветрец.

 

Исмаилия

Тази уличка завършва в небето.
В избеляла от разстоянието вода.
В смес от синьо в синьо. Очаквам
повече да видя. И още повече
да си представя. Колона с капител,
камъни и зид с надпис: Тогава хората
живееха и много по-високо.

Отдавна всичко е обикновено.
Не ме интересува има ли следи
от чувството, че някъде съм бил.
И колко ми остава да съм жив.
Сега ми е достатъчна умората.
И босите ми стъпала да крачат
в синьото, като в уличната прах.

 

Неясно име

Солидно е старото кметство.
Издържало жестоки нашествия.
И смени на цивилизации.
Тук времето е пакостник

немирен – откъртил е парче
от масивна носеща колона,
надраскал е с червен спрей
неясно име. И си е отишъл.

 

Перспектива

Видях го неочаквано: беше като заледено.
Като разтопен метал.
Единствено с цвета си напомняше,
че е море. И с далечината –

планините бяха същите.
Оттам навярно някой също гледа
старото адмиралтейство.
Как вятърът поклаща редките листа

на палмово дърво.
И значи всичко беше истинско: реално.
Щом усещам в ствола му
позната и желана неподвижност.

 

Бряг

Наоколо има толкова подробности.
Отблясъкът на слънцето. Залива – мачти,
кораби, въжета. В краката буболечка
с рогца – бърза между песъчинките.

Тук изглежда всички са за кратко.
Готови за пътуване – ще си отидат скоро.
Сега им е достатъчно желанието за тръгване.
Нехайно с погледи посочват накъде.

 

Разтворени ръце

Вечер поливам
цветята в градината.
Чувствам се ненужен,
ако завали дъжд.

Някой върши моята работа.
Обикновено прекалява.
Тогава безпомощен
разтварям ръце.

 

Слънца

Тогава исках малко –
да се събудя сутринта.
И от терасата да видя,
че морето е синьо.

Синьо, синьо… Като старите
ми дънки на простора.
През дупките на колената
светеха безброй слънца.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Постиндустриална тишина и липса на хора

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Industrial Dream 13

 

Два влака по трасето: Варна – Карнобат – Бургас

Влак 8650

Гара Варна

Разклопана врата – първа класа-
непрестанно се отваря и затваря

-/-/-/-/-/-/-/-/- -/-/-/-/-/-/-/-/

Гара Белослав

Огромни сивометални корпуси-коруби на цилиндрични индустриални тела

Запустели заводски обекти, на безнадеждност и безславност

Застанали в готовност за разкрач метални скелети на повдигащи машини

Спрели сред полето ръждясали вагони
Извън трасето-влакче на мечтите

Електропроводни конструкции-развети бели макари
Самотни електрически стълбове

Разноцветни копаещи машини
Изкопи сред ширнати поля

-/-/-/-/

Гара Дългопол

Излющен мъж седи
пред малък панелен блок
Болна архитектура на социалното планиране

-/-/-/

Гара Комунари

Постиндустриална самота и стърнища
Запустели тухлени къщи, тишина

///

Гара Подвис

Друг влак мина и се размина
Българското знаме продължи да виси

-/-/-/-//////

Гара Движение
Черно-бели био-корпуси на непрестанното преживяне

///////

Влак 3621

Гара Карнобат
Неочаквана Модерност – стъкло, метал, камък / сиво-бяло-черно
Чакам влак за Бургас – 3621

/=/=/=–///–-=-/////////–-==/……………………………………/ / /

Гара Айтос

Огромни сребристо бели силози
Успоредни ленти – бели административни индустриални сгради

Гара Долно езеро
Докато ми досади монотонността на преминаването
Гара Бургас

–

10 септември 2021

 

Постиндустриална тишина и липса на хора
(поема 3 части)
(Второ загубване, от три в кв. ,,Хаджи Димитър“)

/ I ВЪРВЯ И ГЛЕДАМ

Вървя в дългото завръщане вкъщи, през постиндустриалната ърбън среда

/-/-/-/-/-/-/////-/-//////–-/////////-////-////-////-////–– /

Метровлакът дойде навреме
Всички автобусни спирки бяха преброени
Последното стъпало
на рейс 86
беше последният реален обекти в
съприкосновение с моето тяло

GPS – а е включен

Очите ми са станали фасетни
Мускулите изгарят всичките ненужни калории,
извън инфраструктурното време
в което бях транспортно доставена
в квартал Хаджи Димитър

Времето в което тръгвам
Времето в което вярва
Времето в което загубвам ориентири за посока

GPS – а ме подтиква да попадна във времето на безтегловност
GPS – а спира да работи
Батерията ми спира да работи

Вървя
Въздухът е сивосин и студен
Дишам

Линията над булеварда се проточва безкрайно
––––––––––––––––––––
Гледам
Металът сграбчва белите фасади
Една до друга, една до друга, една в друга, една през друга,
модерни административни и технологични,
модерни постиндустриални сгради
Фабрики за утилитарни мечти
Студеният лек ветрец преминава,
през тъканта на булеварда
Няма никой

Вървя
Вървя
Вървя

През индустриален утопичен ландшафт
Вървя
Вървя
Вървя

без почивка, без пауза, без мисъл, само гледам, попивам студенината на посивялото слънце
Вървя
Вървя
Вървя
/… //…///….. ///…///….. ///….///….. ///….///….. ///….///….. ///….

METAЛ-РЪЖДА-РЕКА

Минавам,
през празните улици на индустриалната пустиня;
през заводската пост-соц-изоставена пустош;
през новата постиндустриална стерилност;
през студена градска пустош

Много е странно

Само реката разваля статичността на пейзажа,
тя тече към старите складове –
запуснати и примитивни
Два века назад
Няма хора,
а където има
са бързо преминаващи или незаинтересовани от другите

Студена тишина

Завърнах се от индъстриъл зоната на здрача
Сметнах 3 часа и половина, ходих, без да спра

Модерни минимъл сгради,
метал, строги стени,
бяло, сиво
студена светлина
отделни детайли в синьо,
тишина
студен въздух
дълъг булевард, без пешеходна зона,
поток коли, само звук от гуми,
автомивка,
без хора
модерни индустриални халета,
без хора,
липса на хора, липса на слънце, липса на табели

КОНТРАСТИ В ИНДУСТРИАЛНАТА ЗОНА:
предмодерно – модерно – постмодерно

Преживяването е много стерилно
И понеже няма хора е много интересно
От време на време тишината се пресича
Някакви хора се качват в колите си и тръгват
От време на време тишината се пресича
От говоренето на реката
От време на време реката се вижда
От време на време имам болки в краката
От време на време гърмът на автобус ме задминава

В старата индустриална зона
видях жена
влачеща огромен куп – използвани картони и синтетични плоскости,
едвам
едвам
върви и стърже
една прегърбена жена,
без години, без усмивка, без надежда
едвам
върви и мъкне
количка от метал,
пресича пешеходната пътека

Там има стари складове
и млада жена опаковаща различни индустриални останки,
за да ги носи някъде,
другаде
Страшна социална мизерия, и контраст с белите сгради,
на булеварда, без знаци
Немощ
Не спирах да вървя и гледах от страни
беше много интересно, като филм,
нищо, че не намерих сградата на Американски технически център
Има такава постройка, но GPS не я намери

/II ЗАВРЪЩАНЕ-ПЕШ

САМО ходих и гледах и снимах
Модерни индустриални и административни минимални сгради,
метал, строги стени,
всичко в бяло, отделни детайли в синьо,
тишина, студен въздух, дълъг булевард, без пешеходна зона,
поток коли, само звук от гуми, автомивка, без хора,
модерни индустриални халета, без хора,
липса на хора, липса на слънце, липса на табели (много кофти).

Да
Много ме боли лявото бедро.
Сега съм полегнала на криво, със зареден телефон в ръка
гледам снимките в главата и на екрана
различни са
колко са много
колко са тежки
боли ме главата

/ III ЛЕКТРОННА КУТИЯ

Пия чай
Кракът много ме боли
-/// ………. @
Включване на имейл електронният поток
Изпращам цялото текстово и визуално преживяване от част I на мой приятел

– vv
,,Завърнах се от индъстриъл зоната на здрача
Сметнах 3 часа и половина, без да спра
….
….
…
…
…
/
Пауза, подбирам и изпращам снимки

– / sensitive robot от група objectart се включи
– ,,е то не е нещо особено – няма много архитектурна мисъл
–
– ОЧАКВАХМЕ ПОВЕЧЕ – нещо като това …. (страхотна сграда, някъде в Германия или където и да е в Европа)

– / vv

,,няма хора, а където има, те са преминаващи или незаинтересовани от другите.

Вървях, без да спирам
кв. ,,Хаджи Димитър“ е много интересно пространство

През в циганския квартал към Малашевци с ужасните съборетини
и купища боклук в реката
и глутници кучета,
покрай три огромни камиона с едри потни мъжаги
и аз ускорих крачка
и се върнах към по-цивилизованата част,
прекосявайки празното бетонно пространство – възможен бъдеш паркинг –
срещу разпадащият се завод
посока БИЛА и булевардите с автобуси ;)))

А, иначе е много интересно.
МНОГО
обичам такива места.

– / sensitive robot
,,страхотно е – някой път ще скитаме двамата – хеххе
мизерията е нещо необяснимо – как е възможно Япония да е срината от атомни бомби – а 25 години по-късно вече да е икономическа свръхсила – а 30 години български преход да доведе до едно нищо.“

– . . .
– / vv
,,Много беше нереално, казвам ти. А и спорадичната поява на доста мизерни хора още повече създаваше и индустриален утопичен ладшафт. Прoсто вървях, без почивка, без пауза, без мисъл, само гледах, попивах студенината и вярвах.
Аз много обичам такива състояния и преживявания. За втори път съм в ,,Хаджи Димитър и за втори път се губя в липсата на улични знаци и табели и хора.
Пустош. Студена индустриална пустош. Много е странно. Само реката развали всичко, но тя беше по към старите складове. Невероятно запуснати и примитивни. Два века назад.
.
– / sensitive robot
,,обезателно ще се разходим –
това са невероятни места – само да не ни набият – хаахха
направо е невероятно –
как едни страни са в първия свят – а други страни са в третия свят”

– / vv
…….

– / sensitive robot
– ,, къде изчезна ? ”

14. октомври 2021
(Спомен от едно прекосяване, на кв. ,,Хаджи Димитър“, втори път се губя в липсата на улични знаци и табели и хора)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Милена Цакова – Какво е върба

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Industrial Dream 2

 

Какво е върба

Плаче върбата, като човек,
ходи накриво, косата отмята,
свива се корена, мястото малко,
дишат листата, събират въздух и слънце.

–

Чака върбата, търси, умува.
Целия свят наблюдава.
Вкоренена дълбоко в земята,
цялата пръст е отровила.

–

Вредни мушици, мишки край нея,
трева и лалета, въздух…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Нико Диму – Родината на котките

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Родината на котките

Кой помилва някога котките
на гробищата
пазачите ги сритват
поповете също
роднините плачат
а мъртвите –

мъртвите бавно и безмълвно се топят в пръстта.

А котките обикалят, обикалят –
между гробовете
мръсни, изгладнели
страховити
диви

имайки доверие единствено в мъртъвците
(само мъртъвците не сритват.)

Когато изгрее слънцето
приемат поза на надгробни статуи
неподвижни в най високата част на паметника

Може би това са
най-независимите котки.
Толкова много
една държава надгробна
паралелна
със задгробната държава на
мъртъвците.

През нощта с крясъци
се сбиват нагъсто
върху надгробните плочи.
През нощта никой не смее да наруши
спокойствието на мъртъвците
или провлаченото скръбно
удоволствие
на котките.

Дива свобода
купена от нулата
с глад.
Домашни животни –
без домове
настоятелно затворени
да не изкочи
смърт в живота.

Никакъв дом
(кипарисите безжалостно изправени)
и когато вали
котките, които мразят водата
колкото ние смъртта
издържат стоически –
мокри до костите.

Аз, вместо коливо за мъртвите
(които не ядат)
нося храна за котките
която поглъщат веднага.

И измежду роднините на
мъртъвците
обикалям
роднината на котките

които са диви и самотни
и никога не ми позволиха
да ги помилвам.

 

Превод от гръцки Меги Зафирова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мартина Кривирадева – Земя моя

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Tierra mía

Pasas el tiempo entre nostalgias y recuerdos,
No es ni por las carreteras rotas,
Ni tampoco por las casas sin pintura.
Aprendes a vivir sin los abrazos de tu abuela.
Vives, pero tu alma llora,
Llora por las montañas de la tierra materna.
A pesar de haber crecido por fuera,
Por dentro todos sabemos la verdad.
¿Cuándo y dónde nos sentiremos como en casa?
Viajamos y olvidamos
Que hay un lugar que arropará nuestra muerte.
O lo escondemos al fondo de nuestros sentimientos
Cansados de sufrir.
Creo haberme vuelto inmune al sufrimiento
¡Tierra mía!
Sin embargo sigo viviendo en una ilusión.
¡Tierra mía!
De que mi alma está en paz en tierra desconocida.
Tierra mía, convénceme, susúrrame al oído: vuelve…

Cuando llega el momento
En el que el aire de tu país ya no te es desconocido,
Cuando lo desconocido ya te es conocido
Y lo conocido se vuelve desconocido…
En ese momento descubres que tu tierra
Ha llorado lágrimas de cal en las ventanas por ti
Y ha guardado el calor del hogar.
¡Voy a regresar!

 

Земя моя

Минава ти времето между носталгия и спомени,
не заради лошите пътища,
нито заради небоядисаните сгради.
Учиш се да живееш без прегръдките на баба си.
Живееш, но душата ти плаче.
Плаче за планините на родината.
И въпреки че външно сме пораснали,
вътрешно всички си знаем истината.
Кога и къде ще се почувстваме у дома?
Пътуваме и забравяме,
че има едно място, което ще приюти смъртта ни.
Или го скриваме в дъното на чувствата си,
уморени от страдание.
Само си мисля, че съм имунизирана срещу страданието.
Земя моя!
Въпреки това продължавам да живея в илюзия.
Земя моя!
Че душата ми е в мир с непознатата земя.
Земя моя!
Убеди ме, прошепни ми в ухото:
Върни се…!!!

А когато дойде моментът,
в който въздухът на страната ти вече не е непознат,
когато непознатото вече ти е познато,
а познатото се превръща в непознато…
В този момент откриваш, че твоята земя
е плакала с кални сълзи по прозорците за теб.
И е запазила топлината на дома.
Завръщам се!

 

¿En qué mundo vivimos?

He caído por tantos abismos,
He recorrido obstaculosos caminos
Me he levantado y me he caído
He sufrido y he decidido
Atravesar lo lejano, lo difícil, lo desconocido.
¿En qué mundo vivimos?
Me pregunto,
Cuando aquel me habla sin sentido,
Cuando me dice te fuiste
Pero ese no debía ser tu destino.

Aquel jamás cruzó la dichosa orilla
Aunque se cree que camina con tus mismas zapatillas.
Y el derecho a juzgar se lo concedió el mismo
Sin razón alguna
Sus ojos y oídos revelan odio y amargura,
De nuevo,
Sin razón alguna.

No queda esperanza ninguna,
Ni con gritos
Ni con conversaciones podré
Cambiar esa mentalidad decadente.
Cambiémonos de lugar
Tanto yo como él,
Quizás solo así se podrá comprender
Que hasta que no lo pruebes
No lo podrás saber.

 

В какъв свят живеем?

Падала съм през толкова пропасти.
Обикаляла съм препятствени пътища.
Ставала съм и съм падала.
Страдала съм и съм решила
да пресека далечното, трудното, непознатото.
В какъв свят живеем?!
Питам се аз.
Човеци ми говорят безсмислици,
когато ми казват:
“Tръгна си, но това не трябваше да е твоята съдба”.

Те никога не са пресичали блажения бряг,
въпреки че смятат, че ходят със същите твои обувки.
И правото да съдят самички са си го присвоили
без никаква причина.
Очите и ушите им разкриват омраза и огорчение,
отново
без никаква причина.

Вече не е останала надежда,
нито с викове,
нито с разговори ще мога
да променя това декаденстко мислене.
Нека си сменим местата-
както аз, така и те.
Може би само така ще може да се разбере.

 

Adiós, Granada

Me revestiré de ese aroma dulce
Que me trae tantos recuerdos
Seré una parte más de este lugar.
Cuando ya no me quede nada por ver,
Nada por probar,
Me iré,
Exiliaré mi alma lejos de aquí.

Tú, Granada, que me has acogido
¿Me echarás de menos?
El amor y el odio que despiertas,
Tu frío y tu calor,
Esa contradicción dentro de mi mente…
El destino me ha susurrado que se acabó mi tiempo
Que tengo que cerrar esta etapa de mi vida
Pero siempre me lleno de emoción.

 

Довиждане, Гранада

Ще се облека с този сладък аромат,

който ми носи толкова спомени.

Ще бъда още една част от това място.

Когато вече няма какво да се види,

нито какво да се опита,

ще си тръгна,

ще изгоня душата си далеч оттук.

Ти, Гранада, която ме приветства,

ще ти липсвам ли?

Любовта и омразата, които събуждаш,

студът и топлината ти,

това противоречие в ума ми…

Съдбата ми прошепна, че времето ми изтече,

че трябва да приключа този етап от живота си.

Но все още се изпълвам с емоции.

 

Превод от испански език от автора

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Времето се огъна

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Направих от изкуството си бизнес
Скроих си елегантни овчи кожи
Проведох дълги задкулисни разговори
С учени и велможи

Мили милиони гласоподаватели
мили фенове верни мои
Ще ви пея във мола
Вие сте мои хора
Вие сте мои хора

 

Времето се огъна
Откъсна се от моста
И полетя надолу
На моста сложихме метална мрежа
За да спрем отчаянието
Закичихме мрежата с катинари
за да заключим любовта във времето

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Каталин Слуковени – Абект

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Абект

Като добър мъртвец аз ще се кротна
там долу, а земни глисти, мравки, работни
червеи, къртици на часа ще заприиждат,
ще свалят от раменете всички грижи,
личинки и ларви, без да бързат, кожа
месо, кости до шушка ще оглозгат,
ще лежа във мирното гъмжило блажена
и безгрижна, в покоя вечен бездейна
ще мирувам вдън земята, цяла
плячка за сезоните, през мойто тяло
те ще прекрачват; не топка закачка
насред сприхави минути, не играчка
за дете най-неразумно – ще сполуча,
когато най-накрая, най-накрая пукна.

 

Превод от унгарски Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Карл Сандбърг – Под луната по жътва

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Industrial Dream 12

 

Под луната по жътва

Под луната по жътва,
когато мекото сребро
капе и проблясва
над градинските нощи
смъртта, този сив сеирджия,
се промъква и ти нашепва
като красив приятел
който си спомня.

Под розите през лятото
когато дръзкото пурпурно
се прокрадва в здрача
на дивите червени листа,
любовта, с малки ръчички,
пристъпва и те докосва
с хиляди спомени,
и ти задава
красиви въпроси без отговор.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Голуей Кънел – Апетит за къпъни

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Апетит за къпини

Обичам да излизам в късния септември
сред сочните, презрели, хладни, черни къпини
да ям къпини на закуска,
стъблата им бодливи, наказание
което заслужават, познали черната магия на растежа си;
и както стоя сред тях
вдигнал стъблата към устата си, най-узрелите плодове
падат почти доброволно върху езика ми,
също като думите понякога, някои особени думи
като сила или смачкан,
многобуквени, едносрични буци,
които аз мачкам, изцеждам, и изливам
в тихия , слисан, хладен, черен жаргон
на яденето на къпини в късния септември.

 

Почакай

Почакай, за сега.
Ако трябва, не се доверявай на нищо.
Но вярвай на часовете. Нали те
са те водили навсякъде до сега?
Събитията в живота ти пак ще те вълнуват.
Косата ще те вълнува.
Болката ще те вълнува.
Рано разцъфнали пъпки ще те вълнуват.
Втора ръка ръкавици ще са пак чудесни;
спомените им пораждат в тях
нуждата от други ръце. Също като
отчаянието на влюбените: огромната празнота
издълбана от незначителни същества като нас
моли да бъде запълнена; нуждата
от нова любов е вярност към старата.
Почакай.
Не тръгвай твърде рано.
Уморен си. Всички са уморени.
Но никой не е достатъчно уморен.
Само малко почакай и чуй:
музиката на косата,
музиката на болката,
музиката на становете, които пак тъкат любовта ни.
Остани тук, за да чуеш за пръв и последен път,
да чуеш как флейтата на цялото ти същество,
репетирала в неволите, свири до пълно изтощение.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X