Шеймъс Хийни – Бране на къпини

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Fe2O3,(Night), 130 x 100, масл. бои, платно,  2019

 

 

През късния август при обилни дъждове и слънце
цяла седмица, къпините узряват.
Първо само една, лъскав, морав съсирек
сред други, червени, зелени, твърди като възел.
Изяждаш първата и плътта и е сладка
като гъсто вино: лятна кръв тече в нея
и оставя петна по езика ти и страст да
за бране. После червените посиняват, а тоз копнеж
ни изпраща с бидони за мляко, консерви от грах и буркани от сладко
където трънакът ни драска, а мократа трева похабява ботите.
През окосени в кръг полета, царевични ниви, бразди c картофи
вървим и берем докато бидоните напълним,
и звънтящото дъно покрием
със зелени, а най отгоре едри, тъмни мехури горят
като поднос с очи. Ръцете на решето
надупчени от тръни, а дланите лепнат като на Синята брада.
Пресните къпини пазехме в обора.
Но когато ваната се напълни, намерихме някакъв мъх,
сива като плъх плесен се тъпчеше с събраното.
И сокът вонеше. Веднъж обран,
плодът ферментира, сладката плът стана кисела.
А на мен все ми се плачеше. Не беше честно
всичките чудесни, пълни бидони да миришат на гнило.
Всяка година се надявах, че ще се запазят, но знаех, че няма да го бъде.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Акош Дьорфи – Най-сетне да умре

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Черепомобил (обект), 25 х 18 см., кост, пласмаса, метал, 1996

 

 

Докараха един мъж
в медицинското отделение на приюта за бездомни.
Неотдавна бяха ампутирали двата му крака,
раните обаче поради някаква странична болест
не зараснали.
Гной и кръв се просмукваше от костите.

Беше получил сърдечен удар, лежеше в леглото.
трепереше в цялото си останало тяло.
Насран се тресеше,
докато санитарите се опитваха да го почистят.

Когато преди няколко седмици го докараха от улицата,
не спираше да крещи
защо да не може най-сетне да умре.

 

Превод от унгарски Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Марио Коев – Смъртта умира

by New Social PoetryNo Comments

Димитър Яранов, Хотел ,,Титаник“, 35 х 20 см., темпера на дърво, метална част, 1998

 

 

Смъртта умира,
както „Титаник“ потъва
някъде, някак си, странно в медиите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Илиян Семов – Лингуа вулгарис булгарис ректалис

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Top Destination 2

 

ректоре, ректоре
дай буквар на господара
да забърше с него докторе
меркеловата дупара

ректоре, ректоре
дай му и академична писта
да подкара алма матера –
не с двеста а със триста

(написано ексклузивно за дебютния албум на Оркестър Ректората)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Марлене Пасини – Ксинантекал

by New Social PoetryNo Comments

 

Ивайло Божинов, Industrial Dream 3

 

Древно водохранилище
издигащо бокала си над върховете на върбите.
В разплискани отблясъци
зеници на дъжда
разтварят пътища на друго време.

Следобедът се затваря в себе си.

Сияние с цвят на охра обгръща
в отвесната вода и сняг
върха на вулкана.

Пластове време
в тишината на висините
крилете на орел сънуват
да бъдат блясъка на мълния
империя на боговете.

Лагуната на кратера
издиша пари сяра и кехлибар
докато богът на дъжда
охранява ацтекското си злато
звездния си кодекс.

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Радослав Христов – Ром

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Top Destination 2

 

Ром

Тежък къркориш
сладки господине
колко сладко пееш
надолу разкопчаващ
тембъра на нощта
сладък присмехулко.
Танцуваш с всички жени
събираш всички горчиви
мъже в костилката на маслина…
до секундата в която не
се усмихнеш…
сладки присмехулко.
Злобата и всичко черно
те обича. Всичко бяло с
червило те целува.
Всички сладко ти пригласят
ризите и роклите политат
разсъбличат те и теб
сладък присмехулко…
защото нощта така повелява.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Павлина Гатева – Психология на тълпата

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Психология на тълпата

Един ще се намери да крещи:
„Това е вещица!“
и по дърветата ще разлепи
анонси.

Веднага друг, недоразбрал,
ще викне:
„Да!
Познавам я!
Живее
в полусрутен блок,
хей онзи!“

И ще се съберат тогава
десеттина едроплещести:
„Да я изкараме оттам“ –
нахлуват с викове,

но може би невинна е не трябва ли
преди това…

Те нямат време,
нито думи,
за разпитване.

 

Накрая на света

Не се ли плашиш
колко бързо сменят се
сезоните в душата ми
и как вали
като порой,
а после как
изгрява слънцето,
а после пък –
пустинна белота?

Наемаш ли се
ти да бъдеш онзи бог –
красив и мъдър, вечен,
дошъл в скръбта,
дошъл в степта,
от коня слязъл,
не отиващ никъде,
защото тук при мен
е краят на света?

И моята несигурност,
и мойто колебание,
типично женски страхове
да пресушиш,
успокоиш
и възвисиш
и сили да ми даваш
да съм пак
най-смъртната Жена?

Тогава остнани;
не вярвам да сгрешиш
със мен ако решиш
да прекратиш,
да построиш,
да промениш
безкрайната космична
Самота!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мирослава Панайотова – Тревите на нощта

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Тревите на нощта

В тревите на нощта,
в заспалата загадка,
в издъхващия молив
до синята тетрадка
аз очертавам залеза
на идващото лято,
на тлеещото сладко
пладне на тревите.
В сумрака на нощта
аз изгрева долавям
с ухаещото мляко.

 

Танц

Подробностите
нямаха значение.
Ловяхме звуците с ръце,
а те се впиваха в телата.
Разкъсвахме се от движения.
Димът бе сякаш привидение.
И нямаше стени.
Освен лицата нищо друго нямаше.

 

Денят, подобен на дете

Изтръгва се денят от тъмнината
и с блясъка залива
скараните вещи през нощта.
Изтяга се неправилно на пода
и в пръчките на стола се опира.
Прегръща на килима шарките разбудени
и плъзва своята усмивка
в чашата за чай.
Подвежда кривите пътеки към шосето
и там застава победоносно,
взрян в елите,
пронизва лъскави коли и прашни,
задява ветровете.
А после той разходка прави по брега,
шепти с морето,
ухажва гларуса,
по миди стъпва безнаказано,
любува се на формите,
чертите,
изобилието.
Денят,
подобен на дете.

 

Съмнението

Полегнаха птиците върху залеза.
Изтегна се върху дървото слънчевия лъч.
Разнесе се ухание
от разораната земя накрай града.
Розите постигнаха тъгата
в прелест неподвижна.
Слънцето прободе земята.
Почувствах, че я заболя гърба.
Изрови се съмнението като червей,
запълзя по листа,
питайки ме
за успокоението,
което аз понесох с длани,
положих го върху реката.

 

В тролея

Застиналите къщи са огрени
от слънчеви петна.
До мен едно момиче седна –
пролет цялото.
Пръстите му бяха като тази
танцуваща от вятъра трева.

 

***

Море,
разяжда ме твоето стенание!
Прогонва покоя,
оголва лъжата,
убива смъртта!
От едно се страхувам, море…
И много живот е равен на смърт!

 

Компромисите

Някой каза,
че небето днес е ясно и прекрасно.
Млечен път показа
и свърши с някаква лъжа.
За миг помислих,
че компромисите също имат измерения,
защото ние сме само малко вечни.

 

Времето

Извива клони музиката
към извора на времето
и моли за още някакво безумие.
Безумието се заплаща
с усмивката на зрителя.
Чертае пясъци и те посипва с тях.
Водата намалява в извора.
Сигурно платно е времето.
Накрая те обвива.

 

***

Слънце и мъгла.
Отражение на храста във водата.
Любовно, мокро време,
но без дъжд.
Цяла съм изопната отвътре,
като че има цвете в мен.

 

Истината

Тя идва
и на масата ни сяда,
за да не бъде забелязана
от никого,
освен като атракция.

 

Сняг

Събуждам се
и гледам през прозореца –
снегът превърнал е света в поема.
А мене
стене
ранена
красотата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Милко Стоянов – Пренебрегваното число

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Top Destination 1

 

Пренебрегваното число

Пренебрегваното число не трябваше да се споменава.
Трябваше да бъде заменено от други числа, чрез аритметични действия по стигащи стойността на забраненото число.
Но тези който можеха да смятат в крайна сметка пак го произнасяха.

 

Всеки полъх на вятъра е посока.
Всеки изгрев и залез е посока.
Всяка вълна е посока.
Всяко вдишване и издишване е посока.
Да избереш посока, значи да се лишиш.
Ако избереш посоката на вятъра, няма да познаеш покоя.
Ако избереш посоката на вълната, ще спреш реките.
Ако избереш посоката на изгрева, нямаш представа за залеза.
Ако избереш посоката на вдишване, ще загубиш себе си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Зелена иконка с цвят на плесенясал плод

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Top Destination

 

Зелена иконка с цвят на плесенясал плод

Лицемерната любов е дискретен парфюм
Тамян, свенлив дъх на смоли
цветист плодов тон
нероли порто фино, слънцето на поситано
Коктейл в савой
оглеждайте се в огледалата
стар кристал
докато смесваме съставките
трябва да ви предупредя
Резултатът е малко
необичаен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X