Димитър Яранов, Хотел ,,Титаник“, 35 х 20 см., темпера на дърво, метална част, 1998
Смъртта умира,
както „Титаник“ потъва
някъде, някак си, странно в медиите.
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Top Destination 2
ректоре, ректоре
дай буквар на господара
да забърше с него докторе
меркеловата дупара
ректоре, ректоре
дай му и академична писта
да подкара алма матера –
не с двеста а със триста
(написано ексклузивно за дебютния албум на Оркестър Ректората)
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Industrial Dream 3
Древно водохранилище
издигащо бокала си над върховете на върбите.
В разплискани отблясъци
зеници на дъжда
разтварят пътища на друго време.
Следобедът се затваря в себе си.
Сияние с цвят на охра обгръща
в отвесната вода и сняг
върха на вулкана.
Пластове време
в тишината на висините
крилете на орел сънуват
да бъдат блясъка на мълния
империя на боговете.
Лагуната на кратера
издиша пари сяра и кехлибар
докато богът на дъжда
охранява ацтекското си злато
звездния си кодекс.
Превод от испански Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Top Destination 2
Ром
Тежък къркориш
сладки господине
колко сладко пееш
надолу разкопчаващ
тембъра на нощта
сладък присмехулко.
Танцуваш с всички жени
събираш всички горчиви
мъже в костилката на маслина…
до секундата в която не
се усмихнеш…
сладки присмехулко.
Злобата и всичко черно
те обича. Всичко бяло с
червило те целува.
Всички сладко ти пригласят
ризите и роклите политат
разсъбличат те и теб
сладък присмехулко…
защото нощта така повелява.
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов
Психология на тълпата
Един ще се намери да крещи:
„Това е вещица!“
и по дърветата ще разлепи
анонси.
Веднага друг, недоразбрал,
ще викне:
„Да!
Познавам я!
Живее
в полусрутен блок,
хей онзи!“
И ще се съберат тогава
десеттина едроплещести:
„Да я изкараме оттам“ –
нахлуват с викове,
но може би невинна е не трябва ли
преди това…
Те нямат време,
нито думи,
за разпитване.
Накрая на света
Не се ли плашиш
колко бързо сменят се
сезоните в душата ми
и как вали
като порой,
а после как
изгрява слънцето,
а после пък –
пустинна белота?
Наемаш ли се
ти да бъдеш онзи бог –
красив и мъдър, вечен,
дошъл в скръбта,
дошъл в степта,
от коня слязъл,
не отиващ никъде,
защото тук при мен
е краят на света?
И моята несигурност,
и мойто колебание,
типично женски страхове
да пресушиш,
успокоиш
и възвисиш
и сили да ми даваш
да съм пак
най-смъртната Жена?
Тогава остнани;
не вярвам да сгрешиш
със мен ако решиш
да прекратиш,
да построиш,
да промениш
безкрайната космична
Самота!
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов
Тревите на нощта
В тревите на нощта,
в заспалата загадка,
в издъхващия молив
до синята тетрадка
аз очертавам залеза
на идващото лято,
на тлеещото сладко
пладне на тревите.
В сумрака на нощта
аз изгрева долавям
с ухаещото мляко.
Танц
Подробностите
нямаха значение.
Ловяхме звуците с ръце,
а те се впиваха в телата.
Разкъсвахме се от движения.
Димът бе сякаш привидение.
И нямаше стени.
Освен лицата нищо друго нямаше.
Денят, подобен на дете
Изтръгва се денят от тъмнината
и с блясъка залива
скараните вещи през нощта.
Изтяга се неправилно на пода
и в пръчките на стола се опира.
Прегръща на килима шарките разбудени
и плъзва своята усмивка
в чашата за чай.
Подвежда кривите пътеки към шосето
и там застава победоносно,
взрян в елите,
пронизва лъскави коли и прашни,
задява ветровете.
А после той разходка прави по брега,
шепти с морето,
ухажва гларуса,
по миди стъпва безнаказано,
любува се на формите,
чертите,
изобилието.
Денят,
подобен на дете.
Съмнението
Полегнаха птиците върху залеза.
Изтегна се върху дървото слънчевия лъч.
Разнесе се ухание
от разораната земя накрай града.
Розите постигнаха тъгата
в прелест неподвижна.
Слънцето прободе земята.
Почувствах, че я заболя гърба.
Изрови се съмнението като червей,
запълзя по листа,
питайки ме
за успокоението,
което аз понесох с длани,
положих го върху реката.
В тролея
Застиналите къщи са огрени
от слънчеви петна.
До мен едно момиче седна –
пролет цялото.
Пръстите му бяха като тази
танцуваща от вятъра трева.
***
Море,
разяжда ме твоето стенание!
Прогонва покоя,
оголва лъжата,
убива смъртта!
От едно се страхувам, море…
И много живот е равен на смърт!
Компромисите
Някой каза,
че небето днес е ясно и прекрасно.
Млечен път показа
и свърши с някаква лъжа.
За миг помислих,
че компромисите също имат измерения,
защото ние сме само малко вечни.
Времето
Извива клони музиката
към извора на времето
и моли за още някакво безумие.
Безумието се заплаща
с усмивката на зрителя.
Чертае пясъци и те посипва с тях.
Водата намалява в извора.
Сигурно платно е времето.
Накрая те обвива.
***
Слънце и мъгла.
Отражение на храста във водата.
Любовно, мокро време,
но без дъжд.
Цяла съм изопната отвътре,
като че има цвете в мен.
Истината
Тя идва
и на масата ни сяда,
за да не бъде забелязана
от никого,
освен като атракция.
Сняг
Събуждам се
и гледам през прозореца –
снегът превърнал е света в поема.
А мене
стене
ранена
красотата.
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Top Destination 1
Пренебрегваното число
Пренебрегваното число не трябваше да се споменава.
Трябваше да бъде заменено от други числа, чрез аритметични действия по стигащи стойността на забраненото число.
Но тези който можеха да смятат в крайна сметка пак го произнасяха.
Всеки полъх на вятъра е посока.
Всеки изгрев и залез е посока.
Всяка вълна е посока.
Всяко вдишване и издишване е посока.
Да избереш посока, значи да се лишиш.
Ако избереш посоката на вятъра, няма да познаеш покоя.
Ако избереш посоката на вълната, ще спреш реките.
Ако избереш посоката на изгрева, нямаш представа за залеза.
Ако избереш посоката на вдишване, ще загубиш себе си.
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Top Destination
Зелена иконка с цвят на плесенясал плод
Лицемерната любов е дискретен парфюм
Тамян, свенлив дъх на смоли
цветист плодов тон
нероли порто фино, слънцето на поситано
Коктейл в савой
оглеждайте се в огледалата
стар кристал
докато смесваме съставките
трябва да ви предупредя
Резултатът е малко
необичаен
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов
разхождам кучето,
храня рибките,
излизам в морето,
храня детето до мен,
и това в мен.
аз съм старецът
посред нещата,
и нещото,
измежду другите,
отвън и отвътре.
всичко наоколо съм,
измисленото също,
и още непомисляното,
а има още толкова,
то чака да бъдем.
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов
Животът е отказване от всяка първородна мисъл,
константно настояване, че истината е една,
и който и каквото и да е написал,
истината винаги е малко и лъжа.
Човекът влачи се като прахта от крачките си
и изоставайки се дави в нея
липсата на смисъл е нещастие,
а нещастието там е, за да оцелеем.
Когато дойде утре ще живеем
по-близки до надеждата на своя ум,
когато утре дойде ще осиротее
надеждата за утрешния ден.
Притихват мислите с затварянето на клепачите,
миглите докосват сини сърпове насред лицата,
усмивка се разтваря да отъждестви недоизказаното.
Сетивата са единствените мисли на сърцата.
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
