Каролина Алмишева – Шумолят листа

Димитър Яранов, Трафик, 100 х 125, акрил, платно, 2005 (част от триптих)

 

Дерзай в трънливи стъпки
по солта на утринни терзания.
Ближи си раните навреме
преди лунен час на изстъпление
да окъпе в корозия
намерения за свян в натура.
Еквилибристика със мъдри мисли
заглушава стъпките на паяка в устата.
Но една пръсната крушка в светлината на деня
кани всички стари навици на пиршество.

 

Шумолят листа.
Глухота в резедаво
дави минувачи,
стиснали торби и смут.
Градът, свел поглед,
дъха астматично,
замъглява погледи,
взиращи се в нищо.
Птичи зов в пожарище
не тегне с тази самота.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Трохи от хляб, петна от вино

Димитър Яранов, Стрелба на близка дистанция, 210 х 120 см., масл. бои, платно, 2005

 

Лаврово дръвче е разперило пръсти
Съединени в очакваща длан
Под короната на безплодна смокиня

 

Излизам, бързам, вървя,
забавям ход,
имам ли нещо забравено:
пари, телефон, очила,
цигари, запалка,
и в най-малкия вътрешен джоб,
затворила жълти очи,
смъртта.
ускорявам

 

Живущите в нашия вход наброяват жителите на едно изчезващо село
Тази сутрин на вратата се появи още един анонимен некролог
Бял с черен надпис
Като обява за недеклариран наем
Зима е. Напролет ще светне празното място на пейката

 

Смъртта опира прояден наркомански нос
в моя, все още запазен. Наблюдава ме отвътре
с празните си кухини. Притиска ме със задушаващи
тонове пещерен студ. Животът някъде дълбоко гние.
Изпуска синхронно неприлични газове. Ставам
от дълбокото легло. Излизам през плитката врата.
Надрусана с работа, книги, алкохол, много стил и скандали,
държа лопата, с която мога да го изкопая, или изведнъж
да го ударя по главата, но изравям видения
криптовалути с маховик от въртящи се лакти,
в които мимове навиват на макара дълги черва,
свързани с печено пиле, свежа салата, къпана баница.
Втасва плътта ми. Студените кухини
на пещерата са пълни и с други балони.
Скърцаме упоително в минорно кресчендо

 

Трохи от хляб, петна от вино
Вали сняг
Врабци се бият

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Светла Караянева – Като Пилат

Димитър Яранов, Портрет на мъж с противогаз, 70 х 50 см., акрил, платно, 2008

 

Опитомяване

Приближавам нещата.
И присъщо на моята същност
се опитвам да правя нещата
подобни на себе си.
А нещата не искат, не искат.
Не искат.

 

Като Пилат

Съзерцавах рибата
в тавичката с дафиновия лист
и магданоза.
Съвършената форма,
сребристата кожа.
В очите ѝ прозрачни се видях
като в прозорец без завеси –
как поря корема ѝ
с острия блясък на ножа,
как изтръгвам хрилете, червата,
сърцето ѝ
с окървавени пръсти.
Осолих я със сълзи,
преди да я сложа
във фурната.
И си измих ръцете.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Михаил Лермонтов – Аз вървя в пътеката самотен

Димитър Яранов, Цитадела I, 120 х 60 см., масл. бои, платно, 2021

 

***

Аз вървя в пътеката самотен;
белокамен път в мъгла блести;
нощ пустинна се заслушва в Бога
и звездата на звезда шепти.

В небесата – чудно и спокойно!
Спи земята в ореола син!
Що ми е тъй трудно и тъй болно?
Чакам ли? Жалея може би?

От живота си не чакам нищо
и не жаля миналото аз;
свободата и покоя искам!
Да забравя всичко и заспя!

Ала не в съня на гроба хладен…
Бих желал навеки да заспя,
тъй, че в мен да дремят сили млади,
да въздиша тихичко гръдта;

всяка нощ и всеки ден да милва
моя слух любовния рефрен,
а над мене да шуми неспирно
тъмен дъб, приведен и зелен.

1841

 

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Данаил Досев – Природоинженеринги

Димитър Яранов, Площад ,,Демокрация“, 100 х 100 см., масл. бои, платно, 2009

 

природоинженеринги
благой димитров сечеше ред
антвертпен каски от дъжд бирички бирички
нощ, белгия след ангел кънчев
ах мой мил августин или друг а дойде
фърчат цитатите
инжекция за лудите е истина в езика

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Борислав Игнатов – Музика отвъд мозъка

Димитър Яранов, Места за взривяване II, 100 х12о см., масл. бои, платно, 2020

 

есен .2021

Кестен нагрян от слънцето
сърцевина
в която детството
още се случва;

Маска от есенни нюанси
маскарад
от криви лица на съвременници.

Объркани сме,
задушаваме се
в дигиталната плът
на празното съвремие;
стенем пред стена от противоречия
убиваме ближния
с патологична загриженост.

Бучката захар
се топи на асфалта;
миниатюрни кристални решетки
се стичат
в плетеница от спомени,
кълбо от измамни същности,
дъх на нещо несъстояно.

А аз още съм тук
и още ме има;
Издържам на ураганните пориви
и на масовото втечняване
поне дотолкова, че да си спомня
че си падам по есенни багри.

И това ми стига.

 

Музика отвъд мозъка

Танцувам
в празната стая
за която давам половината си заплата
сам.
Разглобявам се
на съставни ампери
въртя се сякаш светът е в джоба ми
а джобът ми е скъсан.
Мелодията ме опиянява
като философска сентенция
обръща очите ми
назад към мозъка
за да мога така
да се погледна по-добре.
Излизам от панелката
Навън е есен.
Разминавам се със съседите,
с хората на спирката
с всички онези които бързат
бързат
бързат
за да стигнат до края на дните си
Вървя по тротоара
И прескачам сенките
и танцувам
И пак съм сам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Георги Рупчев – Церемония

Димитър Яранов, Тъмни земи III, 75 х 50 см., масл. бои, платно, 1996

 

Ще дойдат скоро, вече са повикани.
Ще дойдат скоро, тъй отдавна чакаме.
Оранжеви цветя се вият над главите ни,
фучат като китайски дракони.
И все така седим край кръглата си маса
в едноминутно общо главоболие.
Родени да предаваме живота и кръвта си,
играем наследените си роли.
Пътуващи към нас, защо все още не пристигате?
Стрелките минаха през вечността, прободоха душите ни
и те изтекоха набързо, гъсти и несигурни,
а времето премина оглушително.
И цял живот седим и ставаме, седим и ставаме, безкрайно
седим и ставаме – достойни, първородни,
посрещащи и пак посрещащи, бърборещи нехайно…
Те вече са повикани, ще дойдат скоро.
И ето ги да влизат в стаята,
и ето:
извеждат херцогинята, наметната с оранжево одеяло.
Станете да направим път,
станете,
за да откарат полудялата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Империята на синигерите

Димитър Яранов, Деца на войната II, 100 x 100 см., акрил, платно, 2005

 

Кълвачи

Тежки сте тежко прехвърчате
Като чукове главите ви теглят надолу
Обикновено се движите по двойки
Не сте припрени не се сепвате от погледи
Силните ви сезони са ранната есен и пролет
Не се впечатлявате от целогодишните
Гълъби гарвани сойки дори невидими
Въпреки едрите си тела напомняте за себе си
С безплътен екот в прозирната тишина
На неуморния труд дълбаенето предпазва
От есенна депресия и пролетна измама
Отразявате светлината на умиротворението
Ту синя ту кафява

 

Виждам те като през прозорец
Слънцето почти е заличило
Чертите на лицето ти
Но не чудовищността на старостта
На китайски поет репресиран
През културната революция
Тютюневите складове с турците
Циганите чистенето на тоалетните
Малцинствените квоти
Туберкулозата ти оцеля скоро
Ще навършиш деведесет
Ти преодоля този свят
На комунизма и капитализма
Ти попската щерка надживяла
Светлото бъдеще и настояще
Слънцето пада върху лицето ти
На китайски поет запратен
В дивия северозапад

Аз съм лош син
Ти си майка ми.

 

Искам да съм 52 пътник

Жертвите овъглени скупчени
Като в помпеи са 44 научавам
От новините спасилите се да не изгорят
Като факли са 7 липсвам
Сред труповете и оцелелите

Искам да съм 52 пътник

За да спестя некое евро
Пикая до телената ограда
Виждат ме случайни митничари
Искат да плащам глоба т.е.
Рушвет докато се разправяме
Виждам как автобуса потегля без мен
Никой не е забелязал отсъствието ми
Самотата прави невидим

Искам да съм 52 пътник

Веднага след пресичането
На заветната граница изчезвам
На първата бензиностанция потъвам
В мрака извън осветения периметър
Територията между изтока зад гърба ми
И западната империя на залеза пресякох
Най-трудната граница

Искам да съм 52 пътник

Никога не съм ходил на екскурзия в истанбул
Никога не съм бил в по-истинската българия наречена македония
Никога не съм бил светлина идеща от запад или изток
Никога не съм бил член на българския великден
Никога не съм идвал от мадрид лондон истанбул харвард москва
Никога не съм идвал да спася българия
Никога не съм бил български поет

Искам да съм 52 пътник.

 

Империята на синигерите

Рано сутрин, но не толкова рано
Че слънцето да не е запалило вече
Ръждивия пламък на кестена
Заподскачвате на перваза като мандарини
Приветстващи ставането на императора

Сияйни престолонаследници на отразения блясък
На деня в черните главички на карфици на очите
Чисти като умитото небе на октомври
Пъстри като детска мечта от хиполенд
Стоманеносините крилца известяват

За предстоящото неминуемо връхлитане
На ангел унищожител

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Шеймъс Хийни – Бране на къпини

Димитър Яранов, Fe2O3,(Night), 130 x 100, масл. бои, платно,  2019

 

 

През късния август при обилни дъждове и слънце
цяла седмица, къпините узряват.
Първо само една, лъскав, морав съсирек
сред други, червени, зелени, твърди като възел.
Изяждаш първата и плътта и е сладка
като гъсто вино: лятна кръв тече в нея
и оставя петна по езика ти и страст да
за бране. После червените посиняват, а тоз копнеж
ни изпраща с бидони за мляко, консерви от грах и буркани от сладко
където трънакът ни драска, а мократа трева похабява ботите.
През окосени в кръг полета, царевични ниви, бразди c картофи
вървим и берем докато бидоните напълним,
и звънтящото дъно покрием
със зелени, а най отгоре едри, тъмни мехури горят
като поднос с очи. Ръцете на решето
надупчени от тръни, а дланите лепнат като на Синята брада.
Пресните къпини пазехме в обора.
Но когато ваната се напълни, намерихме някакъв мъх,
сива като плъх плесен се тъпчеше с събраното.
И сокът вонеше. Веднъж обран,
плодът ферментира, сладката плът стана кисела.
А на мен все ми се плачеше. Не беше честно
всичките чудесни, пълни бидони да миришат на гнило.
Всяка година се надявах, че ще се запазят, но знаех, че няма да го бъде.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Акош Дьорфи – Най-сетне да умре

Димитър Яранов, Черепомобил (обект), 25 х 18 см., кост, пласмаса, метал, 1996

 

 

Докараха един мъж
в медицинското отделение на приюта за бездомни.
Неотдавна бяха ампутирали двата му крака,
раните обаче поради някаква странична болест
не зараснали.
Гной и кръв се просмукваше от костите.

Беше получил сърдечен удар, лежеше в леглото.
трепереше в цялото си останало тяло.
Насран се тресеше,
докато санитарите се опитваха да го почистят.

Когато преди няколко седмици го докараха от улицата,
не спираше да крещи
защо да не може най-сетне да умре.

 

Превод от унгарски Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X