Ивайло Божинов
разхождам кучето,
храня рибките,
излизам в морето,
храня детето до мен,
и това в мен.
аз съм старецът
посред нещата,
и нещото,
измежду другите,
отвън и отвътре.
всичко наоколо съм,
измисленото също,
и още непомисляното,
а има още толкова,
то чака да бъдем.
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов
Животът е отказване от всяка първородна мисъл,
константно настояване, че истината е една,
и който и каквото и да е написал,
истината винаги е малко и лъжа.
Човекът влачи се като прахта от крачките си
и изоставайки се дави в нея
липсата на смисъл е нещастие,
а нещастието там е, за да оцелеем.
Когато дойде утре ще живеем
по-близки до надеждата на своя ум,
когато утре дойде ще осиротее
надеждата за утрешния ден.
Притихват мислите с затварянето на клепачите,
миглите докосват сини сърпове насред лицата,
усмивка се разтваря да отъждестви недоизказаното.
Сетивата са единствените мисли на сърцата.
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Industrial Dream 10
Заех се с дългото есенно подреждане,
приготвям дебелите дрехи.
Изчиствам си пода и от паяжина ъглите
и стаята без слънце започва да свети.
Подреждам си мислите, главата ме стяга,
в коридора мяучи съседската котка.
Ето ключът ми къде се е дянал,
с нови обувки излизам на разходка.
Изнемощели лъчи ми жарват лицето,
вървя си и ми е някак спокойно.
Виждам други животи през чужди пердета,
нахлуват ми далечните спомени.
Скромно кратко е това съществуване,
с остри завои, баири, стръмни наклони.
Казвам си, има време за сбогуване,
а две червени листа от дървото се ронят.
Ябълка
пълна със семки
сок
и червеи.
Изгнива от вътре на вън
свива се, изсъхва
под яркото слънце.
Никой не ѝ обръща внимание.
Другите тепърва узрели
падат по земята и се
нараняват, а следващата
есен ги заменят нови.
Скакалци в буркан
се усмихват спасени
от детска ръка,
но после се задушават и умират.
Крясъците им полепват
по стените на буркана.
Толкова много незабелязана смърт
от ненужното на никого
човешко съзнание.
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Industrial Dream 2
* * *
няма синева
която да ни сплоти
различни са ни небесата
* * *
обичам те,
като…
непубликувана
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Industrial Dream 8
никога няма да разбера
как така земята не спира да се върти
и от внезапната загуба на инерция
не изпадаме всички в безкрайния космос
как така
а усещането е точно такова
че ти е спряло сърцето
а то продължава да провежда електричеството си
само малко ускорява ритъма
после пак утихва
как така
няма никаква логика
това е на ръба на мислимото
казваше той
не, мили мой
отвъд е
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов
***
черешите в градината на баба
останаха необрани
и тази година
а старата ѝ бархетна престилка
която едно време ухаеше
на козе мляко и препечени кори
на черен хляб
на спомени
ограбени
от дъждове и лято
в което
още се гонят
посоките на вятъра
сега е яхнала метлата
с проскубани коси
от закъсняло злато
с нея всяка есен
дядо замиташе листата
от стария двор
омесен
с глина пръст и неочаквани сълзи
от щастие
сутрин
небето оглежда живота
в пресъхналото гърло
на дълбокия кладенец
а времето смалява
гърбицата на баба
върху дървената порта
с ръждясали от мълчание панти
черните врани приличат отдалече
на жалейка
в своята смълчаност
и хребета на слънчевия сплит
ще се изгуби
в полета на тази безнадеждност
а сърцата на градината
ще плачат
с кръв и сълзи
от черешите на баба
сънувайки беритба
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Industrial Dream 6
няма какво да си кажем
освен „пак заваля”
няма и смисъл –
пак не се чуваме
от барабанния шум
по листата на дърветета
оглушели за ситния дъжд –
не е спирал
не е спирал от седмици
До сутринта вече ти е безразлично
Отиваш до махалата
Да ти го вкарат
До дъно
Но днес си на погребение
Благодарно подстриган и избръснат
Кенсъл културата е дете на майки без лица
Захвърлили ги
във взрива на раждането
Сутрин, тихо е
Чува се отчаяният писък на отдалечаващ се влак
Чува се часовникът на времето
Тик-так, тик-так
Бастунът на стареца
Камбаната би
Луната е сварено яйце с черупки по себе си и синьото плато
Котките се измъкват
Извиват гръб и притичват с посърнали
от студ опашки
Сякаш днес нещо ще се случи
Строи се нов жилищен комплекс
Модерен, с поглед към бъдещето
До инсинератора и ЖП гарата
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов
В моя си стил
Хапнах супа днес,
Сготвена от дама на 90 години
Докато я има
Бабата-готвач, ще има и спомени
От войната даже
Или, това беше целта на Прехода,
Да убие младите –
За да убие спомена.
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Industrial Dream 5
При убийство или проява на жестокост, естествено първосигнално сме непримирими, но тези актове, заедно или поотделно, в дълбочината си, ни поставят пред нерешимия конфликт да ги оправдаем или осъдим. При оправдание самите ние ще бъдем жестоки към жертвите, а при осъждането – жестоки към извършителя. При това, оправданието винаги е придружено от осъждане миналото на престъпника или обстоятелствата, в които той несъмнено е бил нечия друга жертва, или жертва на инстинктите си, най-общо казано. Тази спирала с еднозначен изход ни държи в капан, лишава ни от чувство за справедливост, отнема ни правото на избор, лишава ни от свобода. Самият факт на престъплението ни кара да се чувстваме виновни, потиснати затворници на човешката природа. С това – непримирими към всяко едно. Всяко едно престъпление ни разколебава в силата ни, в стабилността ни. Въобще моралният закон в човека е много нестабилен.
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
Ивайло Божинов, Industrial Dream 4
Открита рана съм,
кървя, не се затварям,
плътта от ръбове,
промивам се, лимфата засъхва –
присъствам.
Заздравяла рана съм,
зашита, кораво смачкана.
Белег ще остане,
но аз отсъствам.
В деня, когато умрях,
откъснах стрък и сдъвках върха му.
Безвкусен се оказа страха,
изплют през последните зъби.
В деня, когато умрях,
изпитах онази тръпчива тъга
на гнилия плод, на солена вълна,
на раздяла с неказано сбогом.
В деня, когато умрях,
с изпънати боси крака и отворени длани
полегнах, прие ме земята,
отгоре ще израсне трева.
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X
