Венелина Петкова – Зони

Ния Пушкарова, on the back of my mind, Photo prints part of installation of exhibition: Art with working hours

 

Зони
……………….
Пет. Тръгват трамваите.
Сега
Отчето от долния етаж на къщата се събужда,
за да запали огнището на тамяна
в който да изгорят всички лоши демони
и желанията на плътта
…………………………..
сега се събуждат и казват нещо
на кварталната градинка
и някои птици
………………….
а за други сега е време да заспят…
……………………
Сега в Мумбай е вече лудница,
пазарите преливат в цветовете на дъгата
а в САЩ нещата се успокояват
затворила е борсата,
заедно с Черния петък
…………………….
само Северното сияние
продължава да свети,
за всички, които имат очи да го виждат
……………………..
въртейки педалите на колело
из безупречно чистия въздух,
пълен с кислород
от земята на ледниците
………………………….
Отчето става,
облича внимателно своето расо
намира вратата в сумрака
и тихо,
за да не събуди съседите,
отива да изпълни своята задача.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Венелин Илиев – Искам нар

Ния Пушкарова, me and irina print 95, 50×70 cm, silk screen print

 

Предълго тъжно есенно хайку

едно
бездомно
куче
кастрирано
и номерирано
отметнато
надлежно в
някакъв
доклад
за добрината ни
завинаги
единствено
на
този
свят
сред
жълтите
листа
във
парка
замислено
очаква
есента
поглежда ме
с очи
дълбоки
някакви си
10 000
години
и
ме обзема
страх
от всичките
неща
които
може
да
ми каже
за хората
и тяхната
любов

 

Past perfect

всяко
докосване
бе като взрив
на вселена
душата ми
се взривяваше
и разтваряше
в твоята
и бяхме
уж двама
но бяхме
един
аз в тебе
а ти в мен
всичко наоколо
губеше смисъл
времето спираше
и нямаше нощ
нямаше ден
когато бях
с тебе
а ти беше
с мен

 

За вредата от някои навици

бях свикнал
да чувствам
в ръката си
твоята
бях свикнал
да мисля
за твоята болка
като за моята
бях свикнал
да вярвам
че щастието
носи завинаги
твоето име
бях

боли ме сега
моята болка
и е празна
ръката ми

 

искам нар
да ми донесеш
прошепва ми тя
и ухапва
ухото ми
не толкова
лекичко
колкото
обещаващо
нека е зрял
и голям
и да е сочен
а сокът му
по мен
да се стича
и бавничко
да го пиеш
бавничко
и
до
последната
капка
а после
зърната му
ще броим
и за всяко
ще получиш
целувка
и ме целува
не толкова
силно
колкото
страстно

и го донесох

и потече по бялата
кожа червеният сок
по гърдите корема
и после надолу
към долината
на удоволствието
а аз го изпих
бавничко
до
последната
капка
бавничко
че и отгоре
и изтръпнаха
устните ми –
червени
и сладки –
от насладата
стипчива и
истинска

чак тогава
започна
броенето
и броихме
цялата нощ
не толкова
бързо
колкото
настървено

на сутринта
се оказа
че 125 зърна
не достигат
за да излезе
сметката

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – В този свят нарязах домат

Ния Пушкарова, Portrait of Ellie, pastel drawing 70×90

 

***

Какавидата не смее да излезе
Преди да оправи масата
И да лъсне обувките
Навън ще пие бяло вино
А пеперуденото й чело
Ще се отразява в капките
Крилата й ще чупят картините в бара
И в цветове ще се изпива до дъно

 

***

Кога ще напуснем
зимата на нашето
допаминово
недоволство

 

***

Когато мисълта ти е белязана с кремък
Светулки залепват по раните
И шепнат молитви
С фенерите
Осветяващи пътят към ада

 

***

Н и к о г а
Точно шест букви
в обратно броене
до безкрая

 

***

Приготви си дебела пачка
ключа от къщата и от колата
за усмивка
за пирует
за шега
за степ само по вратовръзка
за вкусна храна
за пляскане с ръце на твоите постижения
за разговор, във който ще мълча
за без прищевки бавно бързане
а после
запали колата, пачката и къщата
и направи за мене същото

 

***

Текст в телефона на задната седалка в автобуса
не мога да говоря, вече съм в офиса
а после под душа
искам да вълнувам
но ако ви заплюя
стойте равнодушни
аз съм само профил
но имам право на мнение
и на изява
убийство празник събитие
имам шест вида реакция
дори и малко палче, с което мачкам
света в анфас наплют
от слонските мухи на интегралното сближаване.
Парадокс не е когато на черното казваме бяло
А когато не можем да кажем че е черно

 

В този свят
нарязах домат
В другия
ръцете ми са целите в кръв
Не си счупих краката
и погледнах назад
едно сърце
на една дъска за рязане

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Малката Хавана

Ния Пушкарова, Sippiciano view, 154×25, water color

Разходка в скритите пространства на пандемичния МОЛ

Тоалетната на МОЛ-a, място
за спиране на време,
новият крем-маска с хиалуронова киселина
много аквалира тъканта на лицевите мускули,
въпреки тресящото се от смях или болка тяло
Въпреки
Преносимите гримаси и ефектни изражения
Две момичета, около 30 влизат и излизат
Говорят, оглеждат, пипат, смеят се и се мият
(– )––)~~~~~~///-“)

САМО
в новият ресторант, на МОЛ-a
всичките прегради-стени-шумоизолирани  стъклопакети
на 6 аквариума-кутии
целесъобразни с естетика на консумацията

Консумация – преградна стена на вътрешната самота
Отвън добре прикрита
Отвътре разпадаща се смрад

САМО
В ресторанта на МОЛ-а,
Може да получите себеизгаряне и презареждане
на повечето протеини – гориво за псевдо-живот,
без болка, страх, похотливи пръсти, завистливи очи
ИЗВЪН реалността на консумацията
Затворени в дебелите армирани стъкла-стени
ПЛУВАМ в пространствата на МОЛ-а
Изкуствената красотата ме пронизва,
упоява и заблуждава,
че все още мога да летя, вървя, говоря, мисля, плувам
в пространствата, пропити със сива вода

ЗАТВОРЕНИТЕ
комуникационни прозрачни-кутии излъчват по-силно
На всяка милисекунда честотата се мени и обърква
мозъчните сигнали
демиелинизацията е процес с различна периодичност
и възможност
за творчески ексцесии, депресивни състояния, умора,
остри пронизващи болки в краката и невъзможност за
преплуване на огромните разстояния в МОЛ-а, между
стъклените аквариуми
ескалатора е изход и решение
но, всички нива за достъп са забранени
с жълта лепенка – граница на опасността

Отвъд истинският живот в незатворените пространства,
Правилно разчертани – маркирани пътища
да водят до
НОВИ СТЪКЛЕНИ КУТИИ:
самота и плесен
синхронизирана виртуална и добавена реалност
изпразнени от смисъл мечти
самолъжи и невъзможност за изход
от затворените пространства
на мега-консуматорската машина за илюзии

Ескалаторите не работят
Асансьорите се ремонтират
Стълбите, архитектурно са проектирани,
но времето и материалите са изразходени
отдавна
НЯМА ИЗХОД

13 януари, 2021


Малката Хавана

,,Малката Хавана“

сред изгорелите треви

Табела

сред цялата занемареност
ЗАТВОРЕН ЛУКС

Извън всяка синтетично-емоционална връзка
с горещата земя

ДАЛЕЧЕН ЛУКС

Завоят продължава

Пред
линията на хоризонта
Остават
повече от 6 кутии-сглобени неуместно

къщи-минималистични елементи от пейзажа,
картини в елегантни рамки, от PVC придатъци на модерни кухни
с реминисценции на псевдо-кубизъм-непознато-чужд
отдалеч в ливадното изсъхнало,
затворено пространство,
непознато.

На излизане от Бистрица
ми става лошо.

От стръмният наклон
или
от недобрата
сглобка
линия
рисунка
архитектура,
извън утилитарното
или
извън красотата
на планината в
синтез-разрез
с естетиката
на сърбърба.

02 януари 2021


Синкретично дигитално тяло

Ръцете са по-бързи от времето
на
изписване
на
знаци,
електронната поща-кутия
на Пандора
обличане и събличане
на
метафорични дрехи.

Раздиране.

Краката са по-бавни
от течащите пясъци
на
индустриалната пустиня
биткойните-невидими обекти
на
продоволствието и самотата.
Отдалечаване от
кръвоснабденото тяло
Пулсиране на мрежата
от вени –– градски артерии
Взаимодействие на думи
на
любов – омраза.

Сглобяване.

Новото дигитално тяло
се изправя и крещи.

9 януари, 2021

Виртуално взаимодействие

Толкова различни
и
толкова близки.
Психоделична естетика
на невъзможността.


Нищо – невъзможно – не е 

Нищо не е по-далеч 

от времето

на нашето приближаване

29, януари, 2021


Небето на Берлин не е наше
(Посветено на моят колега и приятел  sensitive robot от арт група objectart)

Небето на Берлин е сиво
Не е наше

Улиците, са прави
кръстосвани
от
неразбиране и тишина

Малките случайни
арт-пънк, винтидж магазинчета и кафенета
са времеви отстояния
от
публичното пространство на самотата

Улиците на Берлин стигат до
границата на безвремието

Инфраструктурата на града
ме сграбчва, разпределя, потапя
в плазма от архитектурни видения

Небето на Берлин
е отворен информационен облак
Щрасебаните идват и заминават
Усещанията прииждат и отминават
Хората вървят и се променят

Небето на Берлин е ветровито

Ветровете преминават
през всяка тъкан
на моето тяло, в града на промените

Ветровете преминават
през всеки мускул
с който разпределям
пространството, пред музея за Модерно изкуство
в Берлин
пространството на Мис Ван дер Рое
Архитектурата, която ни събира
Архитектурата, която ни екзалтира
Архитектурата, която ни прави зависими

Преди и сега
Модернизъм и сега
Амбиция и сега

Всички музей са комплектовани в карта
от
множество достъпни острови – органично цяло
чрез, което имам достъп
до света, който обичам – изкуство-дизайн-архитектура

Небето на Берлин, не е наше
Реката тече и очертава границите
на мечтани пространства
Вода, белота
минимализъм
конструктивизъм
супрематизъм
деконструктивизъм
изследване на формата и разпад
Отвъд структуриране на пространството
отвън и вътре
извън нашето интернет време
Паметта, която ме облива и прегръща – Архив BAUHAUS

Реката преминава
Времето преминава

Аз стоя на брега на ветровете
Сънувам как се разхождаме
под небето на Берлин
преминавайки и говорейки,
говорейки и прекосявайки,
през града на промените
Пропити, омаломощени, ветровити
чужди и близки
щастливи и леки
летящи
през
архитектурата на Берлин.

20 януари, 2021

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543Xира


Валери Вергилов – Гастарбайтерки

Ния Пушкарова, PUSHKAROVA PERFORMANCE, Bulgarian Pavilion, Venice Biennale 17

 

Рождество

Първородният, плът и кръв, въглероден,
шепа трепкаща пресна телесност,
малка жалка отломка от твоята…
Да си беше родила далака,
всеки орган от тебе да беше изкарала,
а него да беше оставила в тялото,
за да го пазиш.

В един-два през нощта
ти достигна зенита си
и замряха звездите,
а вселената цяла се свлече в твоята утроба
и с писък се пръкна на бял свят отново…

Първородният син богородичен,
(всяка родилка е с ореол над главата си).

Чуй как неистово искан
пищи първородният
и понеже е трети октомври,
ти знаеш, че ще носи везните на времето,
бремето на нелесната вечна отвесност,
цял живот равноденствен,
равнопристоен, той първородният…

Ти спираш да плачеш
и още уплашена,
още раздрана, кървяща и шашната
ти му даваш гърдата си,
ти му даваш дланта и сълзата си,
ти му даваш сърцето си
(той и него по-късно ще скъса),
ти му даваш душата си,
а вселената пак си отива на мястото,
там сред звездите и тайните
и ви оставя сами, сам-сами,
само ти
и в ръцете ти той – първородният.
Богородице.

 

Гастарбайтерки

Какви цветя са те,
дали са лилии,
лалета ли са, карамфили ли,
не си личи
под пластовете грим –
so grim,
so harrowingly grim,
although of course
they don’t know what that means.

Поникнали под слънцето на изток,
откъснати напъпили,
поднесени в разцвета си,
обречени да вехнат,
какви цветя са те
нехрисими, ненежни,
безсластни и безстрастни и без ласка
в обятията на захласнатия запад –
Хортензии, Камелии, Невени
патетика от мнимо разноцветие.

 

Mater Noster

Ако можех,
наколеничил,
с две ръце
бих им поднесъл земята:
косите им да са въздухът, вятърът,
очите им – светлината,
сърцата им – топлината.
Дал си им, Господи, утроби да ни заченат,
дал си им воля да ни родят и отгледат,
да ни обичат, да ни изпращат и да ни чакат,
дал си им, Господи, горест да ни оплачат;
дай им сега, Господи, тая малка планета,
дай им земното царство
да го спасят най-подир, Господи,
от адските мъжки бясове.

 

Космос и хромозоми

Майките галят с длани тъгата,
с пъргави пръсти разплитат
яростта на бащите,
мискинската милост на възлите
в техните страшни шамари.
Майките раждат океана на своето безбрежие
и обливат с балсамни води
плитчините, в които залитат,
всеки сам на своя си остров, бащите.
През пролетта се разнежват,
разкрасяват се майките, даже ухаят,
наесен натежават и скришом ридаят,
а и зиме и лете, зли, завистливи и гибелни
вадят кинжали бащите
и с боговете си диви се бият и гинат и гният.
Майките пеят,
сеят в безкрая галактики,
в неусмирими космически ризници
плават бащите завоеватели,
майките чакат,
бащите, несмеещи да заобичат,
отлитат, бягат наникъде.

 

Brixton Road Girls

Тяхната събота:
коприни, найлони, жарсета,
тънки, прозирни,
почти несъществуващи от несъщественост,
леки, лефтерни, летни, потрепващи дрехи
дори и през зимата,
гримове, бюстове, устни,
15 сантиметрови токчета,
тънки крехки вързопчета
прелест, изящност – може би щастие,
смях, много смях – може би маска,
вечерни грации
пресичат и крачат
без светофари, без зебри,
като газели,
като тигрици, даже жирафки
(кой не е виждал жирафката
с грапав език как облизва досадните тръни
и придърпва с издадени бърни
листенца акация, прецизно като с пинсета)
естествено, веждите забележително
със завидна прецизност изписани,
мигли – грижливо извити,
понякога чакат да слязат в подземните барове,
понякога просто минават през часовете,
които сега се разместват
без линеарна зависимост
в калейдоскопа на тяхната
водовъртежно обземаща събота –
дай им я, боже, в кърпа вързана,
дай им да яхнат
опасния, необуздаем и необязден
съботен вятър на страстите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Валентина Кудинова – Флуидна същност

Ния Пушкарова, painting after performance lomea 2013, 40×50, acrylic painting

 

Прибираше водите си реката,
когато лятото
от нейната прегръдка се измъкваше,
а пясъчните наноси навътре плъзваха.
През плитка ивица вода
достигахме до острова,
до обетована земя.
Дали бях влюбена тогава в някого
или ми стигаше да се разтварям
в реката ласкава по залез.
Усещах как вода
примесена със светлина
от мен отмива саждите
на огорчения и липси, страх.
Безвремието сетивата завладяваше,
флуидната си същност бавно опознавах.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Беатриче Гунова – Където отивате

Ния Пушкарова, Portrait of Julian, pastel drawing, 70×90

 

***

Парите
се търкалят
по улицата
трябва само
да се наведеш
и да ги вземеш

Поезията е
във въздуха
трябва само
да се вдиша

Аз избрах
дишането
пред навеждането

 

***

СВЕТЪТ СЕ СМАЛЯВА
ДО НЕУЗНАВАЕМОСТ
А РАЗСТОЯНИЕТО
МЕЖДУ ТЕБ И МЕН
НЕ СПИРА ДА РАСТЕ

 

НАГЛОТО КОПЕЛЕ
трудно се разпознава.
Наглото копеле е
Кавалерът на вратовръзката,
с която утре ще ви обеси,
без да му мигне окото.
Наглото копеле е
Кавалерът на красивото слово.
Наглото копеле
се усмихва на себе си
в огледалото,
докато обмисля наум:
„Няма как
да ви се размине.
Разпознавам ви.
А вие мен – Не“.

 

***

не търсете поети
между живите
поетите пишат
в миналото
в бъдеще време

 

***

КЪДЕТО ОТИВАТЕ
АЗ НЕ СЕ ВРЪЩАМ
ВЕЧЕ СЪМ НЯКЪДЕ
ДРУГАДЕ

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Анхел Гинда – Ти ли мрак

Ния Пушкарова, Drawing C19, water color, 30×40

 

Фрагменти от книгата му “Espectral” “Спектрален”, Olifante Ediciones de Poesía, Сарагоса, Арагон, Испания

 

ТИ ЛИ МРАК, си този пламък, който ме зове?
Погасена в сянка, има друга сянка.

¿ERES TÚ, OSCURIDAD, la llama que me llama?
¡Apagada en la sombra hay otra sombra!

 

ЕДИН СЪН БЛЪСКА С ЧУК по моите неврони:
дете с ковчег на рамото света пресича и съм това дете.

UN SUEÑO MARTILLEA la red de mis neuronas:
un niño cruza el mundo con un féretro al hombro, y ese niño soy yo.

 

СМАЛЕТЕ СИЛАТА НА СВЕТЛИНАТА. Из всеки лакът светлина надничат стада жирафи слепи. В преследване на морски прилепи се нищят огнени възли. Влудява ме кръвта на въздуха, която кара очите да изхвръкнат. Душата ми е някакво там НЛО без съдба и посока? Гра-а! Излизам от света, за да вляза в себе си!

BAJAD EL VOLUMEN DE LA CLARIDAD. En cada codo de la luz asoma una manada de jirafas ciegas. Nudos en llamas se desatan en busca de los murciélagos del mar. ¡Me desquicia la sangre del aire que enrasa nuestros ojos! ¿Mi alma es un ovni sin destino? Croo. ¡Salgo del mundo para entrar en mí!

 

НЕ ПОРЪБВА ЛИ ОБЛАЦИТЕ оня лъч светлина?
Самата поезия! Какво ме обзема, кой, сред това шествие на надгробни камъни?
Не слага начало на симфонията никаква първа нота и никоя последна не слага край. Всичко започва преди началото и своршва след като вече е имало край!

¿NO PESPUNTA LAS NUBES aquel rayo de sol?
¡La poesía misma! ¿Qué me posee, quién, en este cortejo de lápidas? Ni abre la sinfonía una nota primera ni la cierra otra última. ¡Todo comienza antes de empezar y termina después de tener fin!

 

СМЕ, КОЕТО СЪЗДАДОХМЕ, или което ни разрушава? Искам да се основа и съм объркан! Смут! Като небе и буря. Имам нужда да прегърна някакъв проблясък!

¿SOMOS LO QUE HEMOS HECHO o cuanto nos deshace? ¡Quiero fundarme y ando confundido! ¡Perplejidad! Como orbe y tormenta. ¡Necesito abrazar un resplandor!

 

Превод от испански Живка Балтаджиева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Гуадалупе Гранде (1965-2021)

Ния Пушкарова, Portrait of ELICHETO, pastel drawing, 70×90

 

Миг

Да вървиш не е достатъчно
прахът на пътя не създава живот
Погледът се отдалечава
Вода върху хартията
и пяна върху думата

Пукнатина във времето си, Отче,
нищо в теб няма трайност и всичко остава.

Произнасянето на първата дума
и връхлитането на бедствието съвпаднаха
в мига, в който ти изрисувахме
лика на дните.

Не можа да бъде,
никога не можа да бъде,
никога нямаше да може да бъде
и при все това упорити са сенките
в призванието си да бъдат плът,
упорит дъхът им
и твърдоглава думата им.

Да живееш няма име.

 

Instante

Caminar no es suficiente
el polvo del camino no hace vida
La mirada se aleja
Agua sobre el papel
y espuma sobre la palabra

Eres una grieta en el tiempo, Padre:
nada en ti dura y todo permanece.

Pronunciar la primera palabra
y acudir el desastre fue todo uno,
en aquel instante en que te dibujamos
el rostro de los días.

No pudo ser,
nunca pudo ser,
nunca habría podido ser,
y sin embargo, tenaces son las sombras
en su vocación de carne,
obstinado su aliento
y terca su palabra.

Vivir no tiene nombre.

 

Размисъл

В шемета да знаем толкова
и да не разбираме нищо
прахът от тленните останки на паметта
се разпръсква във въздуха

Още една лъжица прах
само още една лъжица носталгия.
Отваряй устата, дете, яж и мълчи.
Жестока храна е носталгията,
безутешно корабокрушение на живота,
несправедливо и ненаситно огледало.

Още една хапка, дете, дъвчи и преглъщай.

 

Meditación

Aturdidos de tanto saber
y de no entender nada
las cenizas de la memoria
se esparcen en el aire

Una cucharada más de polvo,
tan sólo otra cucharada de nostalgia.
Abre la boca, niña, come y calla.
Cruel alimento es la nostalgia,
naufragio desolado de la vida,
espejo injusto e insaciable.

Otro bocado más, niña, mastica y traga.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Цветан Марангозов (1933-2021)

Ния Пушкарова, angel’s wings, 30×40 cm, water color drawing

 

СМЪРТТА е абстракция, твърде материалистическа може би, но по-скоро сингулярен свършек на сингулярна мирова точка, причудлива и неприобщена като планетата Планемо, извън хегелианските синтези, суперпозициониране на сингулярни точки извън идентичност и смисъл, извън заедност (каква противна дума за Цветан), по-скоро ефект на нелокалност извън негентропичните граматики, извън още по-жалките идеологически интерпелации, и нищо чудно ако само егоцентриците се окажат завършени алтруисти в това преливане на светове с илюзията за подреденост, по-скоро периодичност на хаоса (човекът е периодическо животно, Ницше), където този „исторически” свят е квантово неразположен и компрометиран, и произходът му е задължен на каламбури, в нелингвистичната сърцевина на невъзможно-Реалното, и там нищо не заслужава да бъде отслужвано в категорични императиви, too late to be legal, и в стоическа абстиненция чашата на масата прелива празна, както празният говор разобличава пълното говорене на християнски, комунистически и демократични аватари и псевдо-Спасители, самонаели се да изпият съдбовната чаша, която не съществува, освен в имагинерните им нарцисизми, и именно Цветан, последният егоцентрик на Последната вечеря, с проникновените си критики отваря път, за да го затвори, в безкрайния травматизъм на самодеструктивни светове с отсъстващи детерминанти и залози.

Златомир Златанов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X