Ния Пушкарова, Portrait of ELICHETO, pastel drawing, 70×90
Миг
Да вървиш не е достатъчно
прахът на пътя не създава живот
Погледът се отдалечава
Вода върху хартията
и пяна върху думата
Пукнатина във времето си, Отче,
нищо в теб няма трайност и всичко остава.
Произнасянето на първата дума
и връхлитането на бедствието съвпаднаха
в мига, в който ти изрисувахме
лика на дните.
Не можа да бъде,
никога не можа да бъде,
никога нямаше да може да бъде
и при все това упорити са сенките
в призванието си да бъдат плът,
упорит дъхът им
и твърдоглава думата им.
Да живееш няма име.
Instante
Caminar no es suficiente
el polvo del camino no hace vida
La mirada se aleja
Agua sobre el papel
y espuma sobre la palabra
Eres una grieta en el tiempo, Padre:
nada en ti dura y todo permanece.
Pronunciar la primera palabra
y acudir el desastre fue todo uno,
en aquel instante en que te dibujamos
el rostro de los días.
No pudo ser,
nunca pudo ser,
nunca habría podido ser,
y sin embargo, tenaces son las sombras
en su vocación de carne,
obstinado su aliento
y terca su palabra.
Vivir no tiene nombre.
Размисъл
В шемета да знаем толкова
и да не разбираме нищо
прахът от тленните останки на паметта
се разпръсква във въздуха
Още една лъжица прах
само още една лъжица носталгия.
Отваряй устата, дете, яж и мълчи.
Жестока храна е носталгията,
безутешно корабокрушение на живота,
несправедливо и ненаситно огледало.
Още една хапка, дете, дъвчи и преглъщай.
Meditación
Aturdidos de tanto saber
y de no entender nada
las cenizas de la memoria
se esparcen en el aire
Una cucharada más de polvo,
tan sólo otra cucharada de nostalgia.
Abre la boca, niña, come y calla.
Cruel alimento es la nostalgia,
naufragio desolado de la vida,
espejo injusto e insaciable.
Otro bocado más, niña, mastica y traga.
Превод от испански Владимир Сабоурин
списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X