Ния Пушкарова, PUSHKAROVA PERFORMANCE, Bulgarian Pavilion, Venice Biennale 17

 

Рождество

Първородният, плът и кръв, въглероден,
шепа трепкаща пресна телесност,
малка жалка отломка от твоята…
Да си беше родила далака,
всеки орган от тебе да беше изкарала,
а него да беше оставила в тялото,
за да го пазиш.

В един-два през нощта
ти достигна зенита си
и замряха звездите,
а вселената цяла се свлече в твоята утроба
и с писък се пръкна на бял свят отново…

Първородният син богородичен,
(всяка родилка е с ореол над главата си).

Чуй как неистово искан
пищи първородният
и понеже е трети октомври,
ти знаеш, че ще носи везните на времето,
бремето на нелесната вечна отвесност,
цял живот равноденствен,
равнопристоен, той първородният…

Ти спираш да плачеш
и още уплашена,
още раздрана, кървяща и шашната
ти му даваш гърдата си,
ти му даваш дланта и сълзата си,
ти му даваш сърцето си
(той и него по-късно ще скъса),
ти му даваш душата си,
а вселената пак си отива на мястото,
там сред звездите и тайните
и ви оставя сами, сам-сами,
само ти
и в ръцете ти той – първородният.
Богородице.

 

Гастарбайтерки

Какви цветя са те,
дали са лилии,
лалета ли са, карамфили ли,
не си личи
под пластовете грим –
so grim,
so harrowingly grim,
although of course
they don’t know what that means.

Поникнали под слънцето на изток,
откъснати напъпили,
поднесени в разцвета си,
обречени да вехнат,
какви цветя са те
нехрисими, ненежни,
безсластни и безстрастни и без ласка
в обятията на захласнатия запад –
Хортензии, Камелии, Невени
патетика от мнимо разноцветие.

 

Mater Noster

Ако можех,
наколеничил,
с две ръце
бих им поднесъл земята:
косите им да са въздухът, вятърът,
очите им – светлината,
сърцата им – топлината.
Дал си им, Господи, утроби да ни заченат,
дал си им воля да ни родят и отгледат,
да ни обичат, да ни изпращат и да ни чакат,
дал си им, Господи, горест да ни оплачат;
дай им сега, Господи, тая малка планета,
дай им земното царство
да го спасят най-подир, Господи,
от адските мъжки бясове.

 

Космос и хромозоми

Майките галят с длани тъгата,
с пъргави пръсти разплитат
яростта на бащите,
мискинската милост на възлите
в техните страшни шамари.
Майките раждат океана на своето безбрежие
и обливат с балсамни води
плитчините, в които залитат,
всеки сам на своя си остров, бащите.
През пролетта се разнежват,
разкрасяват се майките, даже ухаят,
наесен натежават и скришом ридаят,
а и зиме и лете, зли, завистливи и гибелни
вадят кинжали бащите
и с боговете си диви се бият и гинат и гният.
Майките пеят,
сеят в безкрая галактики,
в неусмирими космически ризници
плават бащите завоеватели,
майките чакат,
бащите, несмеещи да заобичат,
отлитат, бягат наникъде.

 

Brixton Road Girls

Тяхната събота:
коприни, найлони, жарсета,
тънки, прозирни,
почти несъществуващи от несъщественост,
леки, лефтерни, летни, потрепващи дрехи
дори и през зимата,
гримове, бюстове, устни,
15 сантиметрови токчета,
тънки крехки вързопчета
прелест, изящност – може би щастие,
смях, много смях – може би маска,
вечерни грации
пресичат и крачат
без светофари, без зебри,
като газели,
като тигрици, даже жирафки
(кой не е виждал жирафката
с грапав език как облизва досадните тръни
и придърпва с издадени бърни
листенца акация, прецизно като с пинсета)
естествено, веждите забележително
със завидна прецизност изписани,
мигли – грижливо извити,
понякога чакат да слязат в подземните барове,
понякога просто минават през часовете,
които сега се разместват
без линеарна зависимост
в калейдоскопа на тяхната
водовъртежно обземаща събота –
дай им я, боже, в кърпа вързана,
дай им да яхнат
опасния, необуздаем и необязден
съботен вятър на страстите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.