Димитър Гачев – Пусти плажове

RASSIM®, Sea Black, 2015.От серията СОЛ, 2020-2009. морска вода върху хартия, 70 х 100 см.

 

* * *

Денят е тих, от тихите трохи е…
За тебе мисля, толкова е тихо…
Дъхът ми се разбива след опашките
на тихи, вързани за нещо кучета.
Вмирисвам се на прелетните птици
в осакатените дървета.
И на вчера.
На утре и на полунощ…
Защото целият ми опит с крясъците
привършва днес.
По празните ми длани.

 

* * *

Помежду суеверие и вяра
седи човекът във ухото на иглата,
разпъва цветните конци на същината си,
ще връзва пъпове със тях,
ще ги сплете за щастие.
Нагоре няма поглед, ослепял е
за тънките небесни ежедневия,
приема бъдеще и минало за време,
което с ангелите ще дели. И с Ева.
Не му е дадено да знае, че иглата
е по средата на космичните понятия,
защото ще присегне над плътта си
и всичко ще се случи наобратно.
Поверия, знамения и клади.
Мастило, азбуки, езици.
Разпятия, лодкари и градини.
Братоубийства, ябълки и взривове.
Ще се забрави всичката поезия,
разпятия, хартия, електричество .
И само жаждата за власт ще се запази,
за пъпна връв на новото човечество.

 

* * *

знам всички думи
в песента
на тази неуморна гургулица
която те събужда сутрин
далеч от мен
мама ми я пееше
на ставане
тогава
сякаш виждах смисъл
във това познание
преди да се натрупа
като дим
от безразличие
и есенни пътеки

 

* * *

Някой ден.
така както обичам да съм прав,
да пия и да не изслушвам,
така както споря за каузи,
които не са ми важни
и не премълчавам вкуса си,
така както ревнувам,
налитам на бой и удържам сълзите си,
така както вярвам, че някъде
ме чакат приятелите ми
и жените, които не срещнах…
Някой ден…
Ще изляза и няма да се върна.
Ще ме запомнят с „така както”
и някой ден това може и да ми натежи,
но сега е късно да стана друг.
Късно беше и наскоро,
късно беше и отдавна,
когато бях млад и когато остарявам,
късно беше и когато бях здрав,
и когато се разболях,
беше късно и когато баща ми искаше да ме набие,
но не го направи,
когато майка ми ми се караше
да съм послушен,
късно беше в първите седем години,
късно беше и в следващите.
Късно беше и когато се родих!
Дори преди това –
когато някакви гени са се оплитали в моя чест,
а някъде „ Black Sabbath” са се разпявали
за първи път заедно.
Хората зад океана
са се дивели на „Абсолвентът”,
а Природата е решила
да закъснее с благостта си
в това ми прераждане.
„За някого късно – за някого рано,
има и други животи. В тоя така са ни драснали!“ –
обичаше да повтаря дядо ми.
През 1967–ма той беше архангел.

 

Пусти плажове
С дълги пръсти есенният вятър
вдига шумно през корема дюните,
заливът е ешафодно пуст
между солта и некролозите на лудите.
Морето е измислило небе
и го разкъсва всяка нощ от злоба.
На призори разстрелват впряг коне.
Конете стари, а стрелците много…
Изчезнала е лятната им грация
и мътна пяна плиска край главите им.
При отлива си Черният колар
погубва всичкия ми снощен романтизъм.
А в дъното ръждива капандура
засмуква мисли и издиша ледена,
но само тя е връзката с нощта,
която плажовете сбръчкват до мишена.
Придърпва август до колене края си…
Навярно във невярната посока.
От скоците на точно тези луди
е тръгнал земетръса на потопа.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Георги Георгиев – Залци върху мушамата

RASSIM®, Корекции 2, 2002. Две паралелни видео прожекции, 17 мин. Фотография: Жан Люк-Крамат

 

Чистачката във подлеза

чистачката във подлеза
си носи сандвич от вкъщи
около обяд го изяжда на две-три хапки
пуска си кафе от автомата
изпушва две цигари
и отново взима метлата

 

Камък

един мъж целунал жена си тя се усмихнала и отвърнала на целувката му след девет месеца се родило момиченце майка му го целунала ще се казва мария казала и целунала мария още един път за татко ѝ който предния ден умрял ухапан от змия оттогава змийчето малкото на змията което се родило в същия ден неотлъчно бдяло под люлката в която спяла мария за да я пази от майка си минали години мария пораснала майката на мария се разболяла и умряла майката на змийчето също преди време умряла но змийчето което отдавна вече не било змийче а голяма змия била неотлъчно до мария или все някъде около мария която отдавна вече не била бебе а жена но змийчето което също отдавна вече било голяма змия все бдяла над нея за да я пази един ден до мария която освен че вече била жена била хубава жена и ухаела на хубава жена се приближил мъж и я целунал мария се усмихнала и също целунала мъжа след девет месеца се родило момиченце мария майка му го целунала и казала ще се казва мария мъжът таткото на мария се навел да целуне мария видял змията под люлката извадил камък от джоба си и я убил

 

Сирашки сълзи*

Детето на клошарката си има лодка.
От стиропор.
С мачта от половин солетка и
море от локва.
Мама ще се прибере и
ще му донесе цяла солетка и
лодката ще си има цяла мачта.
А детето – цяла мечта.
И морето ще се превърне в океан,
а океанът – във вятър,
а вятърът – в птица.
Само мама да се прибере…

________________
*Сирашки сълзи – когато едновременно вали и грее слънце

 

Майка умря по време на карантината

Прибрахме се от погребението.
Някой беше звънял на телефона ѝ два пъти.
Върнах обаждането. Седефка –
приятелката на майка –
се разплака.
Оставих телефона обратно на масата.
И татко се разплака.

 

Залци върху мушамата

В 2 без 10 боклукчиите –
сомнамбулни лешояди –
прибират отпадъците на ежедневието ни.
С бум и трясък.
На уличната лампа оранжевите
гащеризони светят в електриково.
В 3 пият бира. Смеят се.
Втори горен – а и не само той –
липсва.
В 3 и половина пикаят.
В 5 и половина се прибират и
се любят с жените си.
Без много шум и патос.
Дрехите вонят, но това
любовта не я интересува.
В 6 и петнайсет обръщат гръб,
изпърдяват се и захъркват.
В 7 жената на боклукчията пие
вода от тубата.
Боса на балатума.
Коричка от хляб.
Лъжичка кафе.
Половин кофичка кисело мляко.
В 8 детето отива на училище.
Кални сандали.
Фас от цигара.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Гала Димитрова – Ти строиш, но на грешно място

RASSIM®, Гимнастичен салон, 2002. От серията GYM, акрил върху платно, 130 х 150 см

 

***

Аз съм празна черупка.
Човек без отличителни черти,
раздадох на части
това, което съм
на други души.
Човек без сянка,
търсещ своята душа.
Какво съм аз?
Будала.
Аз съм празна черупка.
Човек без отличителни черти,
раздадох на части
това, което съм
на други души.
Човек без сянка,
търсещ своята душа.
Какво съм аз?
Будала.
Пак сняг покрива земята,
студът сковава блатата,
Промяната леко посрещам.
Тъгата в тебе усещам.
Пусни ме да вляза на топло.
Чаят ще е от мен,
ще си опечем ореховки
И всичко ще бъде наред.

 

***

Талант… измислица
рисувам с аксон
че с тези две леви
ръце
мога само да наливам в
хайбол
практично е да използваш
камъни
вместо лед
Операцията започва при първи
петли
Не се ли уморяваш?
Защо да се уморявам –
все пак
смелите хора се дават в
страх
Аз премахвам прецизно
Страхът
скалпел в моите ръце
се превръща в четка
обвита в масло
Аз премахвам страха
Съзнанието се превръща във
фрески
Не каня никого в
панорамата
от страх
Страхът… ще се разправям с него
при първи
петли

 

***

Kогато тихо е навън
и мисли,
пропълзяват в твоя ум
мисли извадени от мрачния кът.
Злокобно се прокрадват,
мечтите смазват.
На бродещи души
Отмъщават.

 

***

Налей ми кана
сладки думи
изсипи я
направо
в ядрото
Аз ще го
разкрия за теб

Направи ми
салата „Regrets”
излъжи ме отново
че е без синьо сирене
ще ти повярвам

За основното – пълнени картофи
с обещания

Десерт – „Тръгвам си”

 

***

Ти строиш, но на грешно място.
Небостъргачи се издигат
Към чужди облаци,
не съм облак
не можеш да достигнеш мъгла.
Мъглата ще се обвие
Около небостъргача,
но дали небостъргачът
Ще отвори прозорец?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – Нямо и кучешко

RASSIM®, #3 Живо и Мъртво. 2019. Холографският код на художника/урина, изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 210 х 160 см.

 

противно даскалско

ще смачкам мравката
каза петгодишното дете и се усмихна
недей помоли старата учителка
мравката ще я боли
ще я смачкам
потвърди детето и смачка мравката
а старата учителка протегна ръце
за топла прегръдка
не можеше да го докосне
другояче
щяха да я обвинят в насилие

 

з-бележка

не е добре да спориш с овен, защото удрят брутално
и после „душата те боли и тялото“
но, приятелю мой, виж циркулират в нета снимки на кози,
които стигат там, където и мисълта не може

а овните са тромави и отиват на курбан

 

Тийнейджърско…

Имам натрапчивото желание
да глътна топлийка.
Какво ще стане след това?
Ще усетя как хладното метално тяло
прониква във мене
и как се движи от гърлото ми към стомаха,
където се изгубва като тригодишно дете
сред Димитровградския парк „Пеньо Пенев“
и от време на време проплаква
(т.е. убожда ме)
А после?
После аз ще се уплаша
и ще изтичам в Първа поликлиника.
Там ще ми направят рентгенова снимка,
за да видят къде е детето (т.е. топлийката)
и след няколко часа то (т.е. тя)
ще се роди
т.е. ще се появи извън мен.
И топлийката ще ми бъде благодарна,
че съм й помогнала
да осъществи мечтата си
и с това пътуване
да ме познае отвътре
вследствие на натрапчивото ми желание
да я глътна.

 

развод

ще тръгна, каза ти
и ще ти взема всичко
не можеш, казах отмъстително,
ще ми оставиш всичко
в белег

 

***

Докато търсех планини,
намерих си дете… и куче.
Бахмааму и път –
ту не върви,
ту като гущер лъкатуши.

 

***

дали е грозна есента, попита ти веднъж
а аз се изумих
но ти твърдеше убеден,
че листопад е черна жътва
дърветата листата губят, като родители – децата
и им е много, много мъчно, и есен затова е тъжно
не, аз ти казах, не е тъй
листата следват своя път, а пък дърветата ги пускат
от дълг родителски, и мисля
че те са ту щастливи, ту нещастни
а ясно, каза ти, и се усмихна
децата тръгват и намират те своите деца
те – техните деца и тъй нататък… за да станат
накрая всички на дървета, да?

 

И тя от чиста – стана скверна.

Парцал да съм, а не жена – се моля
за да изтривам – слой след слой – горчилките,
натрупани нагъсто през годините,
сплавта от мраз и ярост, с кръв засъхнала,
щита от страх, погром и недоверие.
Един парцал във свят на потребление
би имал свойта мисия – да те пречисти.

 

***

преди да ме удари
ръцете му обичах
а после, след шамара
любимото умря

приех, че е загинал
защото беше празно
и бе ми нужен някой
за който да скърбя

Събрах последните лешници.
Сключих мир с есента.
Горчиво!

 

Нямо и кучешко

Лежа безпомощен на твойта длан
от обични емоции прекършван.
Опитах някак ласка да ти дам,
опитах нещо мило да ти кажа,
но стихнах, че уви – лишен от реч,
успях да те одраскам само.
Прости природата на не-човек
с космати и несръчни лапи… мамо.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Живка Балтаджиева – Нож от кремък

RASSIM®, Енграма XXI, 2015. От серията Маслена живопис, отработено моторно масло/петрол върху платно, 30 x 24 cm

 

Двуезични стихотворения

 

Буря

Пустош. Руини.

Отвъд завесата на разсъдъка,
отвъд завесата на разума,

собствения ти разум,

който не предвижда място
за разума

на другия.

 

Tempestad

Estragos. Devastación.

Tras la cortina de la mente,
tras la cortina de la razón

de uno,

que no deja lugar
para la razón

de otro.

 

Manhattan

Също и тук

се открива понякога вътрешен двор,
идват птиците там, да пеят,
цветя и дървета дишат нощта,
и приятелите се прегръщат. Истински се прегръщат.

Също и тук

лъхат улиците мизерия, богатство, радост, терор.
Млечният път прекосява съня ти, дебне заплаха
в собственото сърце. Не бих казала,
че е различно. Няма грижа и тук

за тротоарите и душaтa,

както навсякъде.

И ако себе си виждаш в творба на Крис Бурден
или Тони Оурслер,
то е, защото

никой не е от другаде и никой не е от тук.

Слънцето осветява равнодушно вътрешния двор,
онова, което като деца обещавахме
и на повърхността на живота

не си ти.

 

Manhattan

También aquí

hay un patio interior a veces,
los pájaros vienen a cantar,
los árboles y las flores respiran la noche
y los amigos se abrazan. Se abrazan de verdad.

También aquí

las calles exhalan miseria, riqueza, dolor, alegría, terror.
La Vía Láctea cruza los sueños, la amenaza asecha
en tu propio corazón. No diría
que es diferente. También aquí

están descuidadas las aceras y las almas

como en todas partes.

Y si ves tu propio rostro en una obra de Chris Burden
o Tony Oursler
es que

nadie es de otra parte y nadie de aquí.

El sol ilumina indiferente el patio
interior, lo que de niño prometías
y en la superficie de la vida

no eres tú.

 

Йеронимус Бош

Отвори вратите

Големият Ускорител. На адрони?
Кошмари? Съвести?
Уязвимост?

Кой си излезе? Кой вътре се втурва? Картината
пред какво в треска тръпне? Какво не намира?

Какво заклина?

Търсим тъмна материя със светлина
невидима. И човека издебваме

с дрони.

 

Hieronymus Bosch

Ha abierto la puerta

el Gran Colisionador. ¿De hadrones?
¿De pesadillas? ¿De conciencias?
¿De vulnerabilidad?

¿Quién ha salido, qué entrará? La pintura
¿ante qué tiembla? ¿Qué no descubre?

¿Qué conjura?

Buscamos materia oscura con luz invisible.
Y al hombre con drones

le emboscamos.

 

* * *

Философи и невроизследователи настояват,

че не съществува никакво аз, че който те обича
или руши, е колективното
подсъзнание. Че твоята длан,
изгаряща в моята, безогледната смърт на същества
и растения, океани и песни,
само е биохимия неудържима. И никой
за нищо не е отговорен, защото
никой не e

някой.

Никой. Никой.

 

* * *

Filósofos y neuroinvestigadores insisten

que no existe ningún yo, que quien te ama
o destruye
es el subconsciente
colectivo. Que tu mano al lado de la mía,
la muerte violenta de seres, plantas, océanos
y cantos
es solo bioquímica galopante. Y nadie
de nada es responsable
porque nadie existe como

alguien.

Nadie, nadie…

 

Песимистична самоирония

„Nous sommes mors“
Ballade des pendus, François Villon*

Ето, вече сме на Небето,

на вечност осъдени, няма що. Никога нищо
няма да бъде в състояние да ни раздели.
Какво повече да си мечтаем?
Фотоните ще четат наште писма,
ни едно неутрино не ще успее
по никакъв начин да смути
ласкателствата, емотиконите,
лъжите и истината без свян,
колективната психоанализа,
номерата, безчестията и т. н.

Каквото Интернет съедини,
никога, нищо не ще раздели.

Краят на света вече отмина,
но тук сме си все така, все така, все така.
И кажи ми, кажи ми ти, как ли да чатнем

щом вече отдавна сме мъртъвци.

 

Autoironía pesimista

„Nous sommes mors“
Ballade des pendus, François Villon**

Ya estamos en La Nube,

condenados a eternidad. Nada,
nunca podrá separarnos.
¿Qué más se puede soñar?
Los fotones leerán nuestras cartas,
ningún neutrino sabrá trastocar
los halagos, los emoticones,
las mentiras y la verdad,
el psicoanálisis colectivo
los trucos, la indignidad.

Lo que Internet ha unido
nunca, nada lo separará.

El fin del mundo ya ha pasado,
pero seguimos aquí igual
y dime, ¿cómo darnos cuenta?

si estamos muertos ya.

* “Вече отдавна сме мъртъвци…”, “Балада за обесените“Франсоа Вийон
** “ Ya estamos todos muertos”, “Balada de los ahorcados”, François Villon

 

* * *

Нож от кремък,

ваян преди милион и четиристотин хиляди години

в Атапуерка,

е най-древното оръдие на труда
открито някога в Европа.

От кремък, стомана, диамант, лазер, графен –

нож.
В Атапуерка, на Марс, в антиматерията, времето,
безвремието,

неудовлетвореността, алчността, амбицията…
Нож.

Нож.

 

* * *

Un cuchillo de sílex,

tallado hace 1.400.000 años
en Atapuerca,

la herramienta humana
más antigua jamás encontrada en Europa.

De sílex, de oro, de hierro, de diamante o láser

cuchillo.

En Atapuerca, en Marte, en la antimateria,
en el destiempo,

la ansia, la avaricia, la ambición…
Un cuchillo.

Cuchillo.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Камелия Панайотова – В тъмния ъгъл на слънцето

RASSIM®, Одрано тяло. Made in time, 2010. От серията Shut Up & Grow, акрил върху платно, 100 х 100 см

 

В есенната сянка на тъгата

видях силуета ти

не какъвто го помня но пак
е достатъчно да усетя аромата
на ягодовите поляни поникнали
дълбоко в празното пространство
между ударите на сърцата ни

искам да извикам ето ме върнах се
както когато бях на онази дълга ваканция
и ти ме чака при конюшнята
за да кажеш че не съм ти липсвала
но реката преплувала лицето ти ме целуваше
и аз се давех в юлското желание
отново да замина някъде

предполагам

летата на света са свършили

и се превръщам в буца пръст
затисната под тежестта на камъка
защото просто нямам основание
да си отида
като изплъзваща се капка дъжд
под стряхата на твоето очакване.

 

Смирение

в галерията на паметта
все повече избледняват картините
сигурно скоро ще изчезнат
като ехото на забравен акордеон в парка
и все пак
има причина да влизаш отново
през дървените порти на спомена
с почти недоловима почуда
да гледаш стените
така че никой да не забележи –
не помниш ти ли си художника
(и ако да къде са ти боите)
или само си затварял миналото в рамка
докато край теб се трупат хора
които не познаваш но сигурно си виждал някъде
а после тихо ще пристъпиш към стената
там където мястото е празно
ще въздъхнеш уж си изморен от целия спектакъл
(всъщност се порадва на вниманието)
и ще окачиш последния шедьовър.

 

***

към обяд когато полека се плъзне смъртта
в тръстиките шарени
поляга на сянка да чака дългия залез на дните
и с кристална въздишка прибира при себе си
рибите
и пчелите и пеперудите
не е тайна за никого колко натрапчив е
мириса на звездния прах посипан
по пръстите й
колко нехайно живота забравя за нас
и се скрива под роклята й
важни са единствено мравките
които бавно пренасят дъха си
по прашните улици
тях смъртта не достига
не покрива брътвежа им
черната сянка на смисъла

разбира се в такива случаи
е важно да съм себе си
да се разлея в някаква
същинска истинност
защото
за секунди се прокарва през нейното бедро
ръката на времето
и изчезва безследно в бялото сияние
на кожата й –

бялото сияние на моя край.

 

Лятното безсъние на птиците

ражда само повод за съмнение

някой безумен романтик (за да направи този свят
поне малко поносим) би казал че са влюбени

разбира се
всевишният ще се изсмее на тази глупост
какво ли общо има между безсънието и любовта
когато тя се случва в мига преди пробуждане

така че безсънието на птиците
ражда единствено основното съмнение –

съществува ли наистина света
и ако да
защо ни е да го сънуваме?

 

Цъфтят липи

аромата им се носи по розовата кожа на сумрака
светулки гонят вятъра
вятъра гони нас а ние бързаме

в тези моменти на мимолетна безтегловност светът се изпразва
на мястото на земята остава черна дупка
слънцето залязва бавно последните му лъчи се опитват
да запълнят липсващото вълни мокрят пясъка и той се втвърдява
защото няма кой да го сравни със време изтичащо между пръстите
в уличните витрини няма отражения освен на тихата вечерна тъга
която опитваме да предадем на късчета хартия
за да може поне малко да излеем от нея навън
а тя става повече.

 

***

в тъмния ъгъл на слънцето
където са бронзовите трапчинки на щастието

там не успявам да стигна

далекогледа на смисъла отклонява обектива на север
не знам какво търси и
макар да са свободни ръцете ми
не смея да сменя посоката
съдбата си има път за който
(дори да не вярвам в него)
измислям причини да следвам

един ден ще казват за мен
че съм знаела точно какво правя
накъде отивам и накъде да гледам
без да имат представа че ти –
седнал тихо на отсрещния полюс –
чакаш погледа ми
той чака теб
и никога не се срещате.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Надежда Иванова – И ми се остава никъде

RASSIM®, Енграма XXX a, 2016. От серията Органични картини, хологрофският код на художника: урина върху хартия, 202 х 144 см. Четири платна 101 x 72 см (всяко)

 

Лице се държи
както бомба със закъснител –
твоите няколко секунди живот
се равняват на
трескави мисли,
жалки съжаления
(какво за бога правя тук?),
озъртания през рамо,
примиреност?
съдба?
А смъртта ти
създава живот.
(сега разбра ли защо за бога
си тук?)

 

русалка

нима пред богатството
на вселенската вода
избираш прост моряк?

 

корабокрушенец

акостирах право
в косите ти.


Тази наша среща
съвсем не беше среща,
надали и ти така си я усетил,
но аз видях в очите
почти твоите (но години по-
късно)
една изгряваща звезда,
в очите на баща ти.
Ти не знаеш, но може би
той е предсказал,
може би той е вече видял,
а за мен остава само
малката надежда, че и ти
след няколко години
ще ме погледнеш
със същата звезда.
Ще я позная.

 

не разбрах защо
Животът ме има
за парцалена кукла,
подмятана нагоре-
надолу, наляво-
надяс-
но разбрах, че
е нужно време за
Пролет, дивите рози
цъфтят едва края на май.

 

Ти не чу
как плача,

затова заваля.

 

Тази нощ сънувах
едни заровени
в косата ми пръсти
и тихия страх
чии са

 

Горова

Моята сестра
държи,
стиска яростно ръката ми,
докато вървим по пътя на бурята.
Преплита пръстите ни
при всеки гръм
и мълчаливо ме прегръща,
смее се кротко,
когато пищя от малка жабка.
Изпива болката ми
като старо тежко вино.
Целува бузите ми и намира
зеленото в очите, зеленото,
което съм изплакала.
Тя обича горите.
Усмихва се леко,
иначе ще се пречупя.
И аз се усмихвам.

Вървим, през мисълта ми
пробягва сянка и
сестра ми я улавя,
затваря я в сърцето си и
плаче преди да заспи.
И аз.
Вървим и по пътя
виждам любовта, която
беше всичко и
никога не беше.
Моята сестра
държи,
стиска яростно ръката ми,
сърцето ми се чупи и
тече в зелено.
Горско зелено.
Винена болка.
Тя обича горите.
По чаша за мен, по чаша за нея
от старото тежко вино,
докато вървим по пътя на бурята.

 

Мой приятел жестоко
ме излъга, категоричен
беше, че познава любовта.
Как ще те познава?
Нима е виждал загорелите
ти на слънце рамене?
И е чувал най-дълбоката
нежност на гласа ти?
Не вярвам.
Очите ти са само мои
и усмивката,
и бръчките,
и първите ти, и последни дни.
Аз съм твой и всичко в теб
е мое. И пак си чужда.
И в други ден отново
някой мой приятел
ще ми сподели, че те познава
и няма да му повярвам.
Никой не те познава така,
както ми се ще да можех аз.
Никой не те познава, любов.

 

туп-туп,
туп-туп,
това е ясно.
но ето ти тайна –
понякога сърцето ми
забравя всякакъв
ритъм и се чува
бърз лудешки танц –
туп-туп, туп-туп,
твоето име,
туп-туп, туп-туп,

туп – твоето име – туп.
туп-труп.

 

Двамата с теб
не сме създадени за
половин бутилка вино,
половин разговор
и половин любов.

Разбираш ли?

 

алкохолизъм

вод(и ме към нашето място)ка
у(мирам без да те виждам)иски
би(ла ли си така самотна)ра
м(ислиш ли и ти за мен)ента
ко(га ще те видя отново)няк
д(али ще ме дочакаш)жин
ви(новен съм за всичко)но

барманът от час се мръщи
(но още те обичам)

 

Ходи ми се до
края на света
и ми се остава
никъде

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Не бих оцеляла с твоята глава днес

RASSIM®, Sea Black, 2015.От серията СОЛ, 2020-2009, морска вода върху хартия, 70 х 100 см.

 

Тя каза:
– От сутринта треперя
Телефоните не спират да звънят
Никой не се наема
Вратата е заключена отвътре
Ние сме опънатите нерви
От тук до всички краища на света
Епохалните ластици
Се късат на няколко места
По дължината
Говори ясно!
Иначе вони
Умовете ни са бунища
И вече не побират
Тогава, тя каза:
– Работата ми е да беснея

 

Жрицата на любовта
Стъпва по разбитите тротоари
На бавно сриващия се град
Корените само го крепят
Майката на човешкия род
Бута бебешка количка в калта на съвестта
Дъщерята на истерията
Споменът на отчаянието
Травмата
Която отрича традицията
Престъпника на закона
Секва рутината
Рухва стволът
Тътне земята
С гласовете на мъртвите
Новата цивилизация
Началото
Неразпознатото
Съм аз

 

съществувам ли ако потъна във забрава
ако тялото ми казва да на всяка нежност
но отричам жестоката реалност и
ако кажа не на жестоката реалност имам ли тяло
в миналото ли оставам ако само ме помнят
компресирана във капка кехлибар
ще успея ли мига изпълнен с радост да запазя
и ще имам ли бъдеще ако за нея не разкажа

 

Щастието ми е рилско езеро
Бистро там високо чака
Моето изкачване Окото
Моето изкачване е бавно –
Мъката на моите предци
Дърпа ме надолу споменът
Думата сурова не лети
Рони се скалата на упадъка
Пътят ми е пътя на раздялата
После се замислям вече зная
Щастието ми не го засяга
Щастието ми е рилско езеро
То запълва празното в душата ми
После се замислям така трябва
И тогава казвам сбогом

 

Този курорт е измислица
Тази плажна алея
Широка и озеленена
Със стрелбища, сергии,
сладкарници, пицарии
С рикши, каляски и понита
Този пясък златен, ситен и мек
Тези хотели потънали
в лятна обедна нега
Не е истина
Но има живот зад всичко това:
Шестнадесетгодишни
продавачи на сувенири,
чистачи
готвачи
келнери
Полагащи усилие
И добро настроение
Местни жители бледолики
вземащи всеки ден автобуса
Сутрин в пет
Някои карат и нощни смени
на хляб и вода, за да спестят
Има живот
Приятна почивка драги гости
Нека ви остане задълго
в сърцето и паметта.

 

Жертвоприношения

Китарата ще я подариш
на циганина, който чака отвън
спалния чувал ще дадеш
на брат ми, който мръзне през зимата
тревата ще раздадеш
на другите в бара, които ще те помнят
последните левчета ще пуснеш
в шепата на бабата в подлеза
така ръцете ти ще са свободни
за да подпираш с тях небето
да не рухне отгоре ни

 

Не бих оцеляла с твоята глава днес
Не бих доживяла с висшия ти интелект
Виждаш бедствия в забавен каданс всеки път
в сянката на мисълта ти дебнат хищници
Кажи ми как се живее в постоянен страх
Без апетит без малките неща
Които дават утеха и лична свобода
Не бих могла
Даже знаейки че утре светът ще пропадне
И ще потъне в мрак
Днес се смея с децата си и им вдъхвам кураж
И нека изчезне човешкият род
Щом така му е писано
Но днес съм до теб и ръката ти стискам
Кажи ми кой спасява Спасителя.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Цочо Бояджиев – Ars poetica

RASSIM®, Живо, 2016. Холографският код на художника/урина, върху платно, 100 х 100 см.

 

* * *

ако е вярно че светът е сцена
аз най-бездарният актьор повтарям монолога
на тъжния хамалин от гостилница „Шанхай”
пияния от вино и умора лунатик сменил
ръба на покрива със осовата линия на булеварда

изричам думите които през деня се крият
като бездомни кучета под сенките на репея а нощем
маркират както само те си знаят пътя
от Сточна гара до рогатата луна

и те са ми достатъчни защото
дори ако владея всички ангелски езици
не бих могъл да кажа кой е този
който раздава ролите подрежда
мизансцена и скроява сценичния костюм по който
ни посрещат и по който сигурно ще ни изпратят
от някоя гостилница „Шанхай” край някоя мъглива
Сточна гара

 

* * *

този град
е съставен от полазили хълма калдъръмени улички
гърбав мост над реката ресторант-градина фасади
наново боядисани с ярки бои запотени прозорци
през които наднича с уморено лице неотменната
наша печал и окъсан тефтер с телефонните номера на
приятели на които звъня но които
вече за кой ли път не вдигат слушалката

град на отсъствията град на разлома
между скъпите нам имена и числата от телефонната книга
град на моите бавни стъпки по улицата към гарата
вечерта във която малодушно нареден пред гишето
ще поискам билет за последния влак който отива
накъдето-да-е

 

* * *

пътят пробива като рапира
твърдата плът на мъглата
такава рана кърви но не води
непременно до смърт
стига навреме да си приготвил
спасителната отвара
от седемте главни субстанции
и не пропуснеш да прибавиш към тях
щипка примирение както и
нокът на прилеп защото
светът е увиснал с главата надолу
в пещерата на Платон
защото е есен и защото виждаш че пътят
потъва все по-навътре в мъглата
и краят му не се вижда
но ти си уверен че има край
макар да не знаеш кога
ще те стигне

 

Ars poetica

това което предстои да стане слово
все още е втечнен метал в огнището
на чувствата

поетът
е ковачът в работилницата на Вулкан
и е единственият който може
да придаде на огнената маса
форма на сърп или на меч

защото знае
кое е криво и кое е право

 

* * *

ако искам да стигна до теб трябва отново да яхна
слънчевите кокили между клоните на дърветата
да избродя докрай тъмната влажна гора
на забравата да прегазя реката на безнадеждността
да прекрача през песъчливия хълм на унинието

и когато пристигна най-сетне до лозята на незаличимите
отдавна отминали дни да откъсна най-тежкия
набъбнал от сокове и от спомени грозд
и да вкуся за пръв път от много години
горчивата сладост на късното лято
върху твоите устни

 

Хвърчило

прегърнато от вятъра хвърчилото
на дните ми почти докосва хоризонта
надушило е като ловна хрътка
следите на последните ята
в мъгливите небесни коридори
и се опитва да догони бегълците

за да им каже че когато малчуганът
с обелените колене най-сетне
се покатери на високата ограда
и хвърли поглед към мечтаното отвъд
то се оказа тясно градско дворче
обрасло с бурени бодливи тръни и трева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Ел Хосе – Феминистична епистола

RASSIM®, Автопортрет. Becoming-animal, 2010. фотография, вариращи размери. Фотография: Ивайло Станев

 

Аз съм ранения педал,
аз съм брадатата жена,
момиченцето без кукли,
което поиска да бъде свещеник.

Майката на семейство,
бащата без яйчници,
момченцето с опашките,
най-голямата курва в квартала.

Женската пръдня,
сълзата на мъжкаря,
палача на страха
от космати мишници.

Полата на съпруга,
жената на съпругата ми,
бога на спинозните,
костния мозък на Лорка.

Плача на депортираната душа
без куфарите,
вечната различност,
осъдена на смърт.

Преследваните стъпки,
Огънатата клонка,
гръдта, която пронизват
сочещите пръсти.

Душата на воина,
уморен от битки,
който поиска да е смел,
чувствайки се страхлив.

 

Феминистична епистола

Тя се роди цяла като слънцето
Но се случи така, че светът ѝ заоблачи гласа
и окована на една фалшива красота бе нейната присъда
Да бъде робиня на собственото си съществуване
Едно досие
с жалба и кръвоизлив
ѝ оцвети в лилаво сърцето
Писна й
да живее в свят на кукли
С прегракнал глас
да крещи своята болка на звездите
Защо искате позволение
Искайте го на вашите яйчници
Да не влачат с вас товара
До никъде няма да стигнем
На масата е нужен вашия юмрук
като луната на небето
Ако трябва да убия или да умра ще е в битка
на страната на вещиците
Искам да помисля
Ще ме извиниш
Че в действителност
Не ще да е толкова добър
твоят бог
с тестиси между краката
ако му пречи да признае
че само тя е неговата господарка
Не принцеса, моля, а воин
чиято мисия не е да живее в подчинение.

 

Превод от испански Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X