Мартина Кривирадева – Нов абзац

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, #5 Живо и Мъртво. 2019. Холографският код на художника/урина, изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 210 х 160 см

 

Животът, борбата и смъртта

Винаги съм се питала
дали от едната страна на света и от другата
небето блести по един и същи начин…
Бих искала да мисля че е така,
да се убедя в идеите ми.
Дори всички да ми казват:
„Истината не е това”.
Раждаме се на този свят без нищо:
без дрехи, подслон и възглавници.
Така обикновени умираме,
молейки се на Богородица
да не бъде толкова силна тъгата.
Избягваме лошите пътища,
винаги искаме да сме свидетелите,
а не подсъдимите,
тези, които пропиляват живота си
в защита на лъжи.
Борим се за високи позиции,
за признание и цветя,
за една добра работа и надарени деца.
Такъв е стереотипът на обществото.
Всички хора смятат това за свобода.
Но нещо ми подсказва,
че сме забравили същината.
И че да живееш не е да оцеляваш
в жестокостта на действията на другите.
Затова успокой ума си,
не тръгвай да се биеш с нокти и със зъби.
Този звяр има друг начин да бъде победен.
Удави душата му в пълно невежество
и отнеси тези думи
в гроба с теб,
когато вече нищо не ти остава.

 

Светлината, какво покрива?

Виждам те
в тъмнината,
в онзи мрак, който те опиянява,
който те прави силен,
който ме влудява,
когато не намирам искри, нито крушки запалени.
И седя на дивана, мислейки какво би било, ако не беше…
Свръх-мисленето навярно е моята фаталност.
Защото винаги ме води към ефимерното.
Но не, траекторията свършва и започва друга,
в която вече не си ти, а някой друг.
Където дори и да избягвам и изчислявам,
се повтаря все същата история.
Как мога да знам,
ако все още не те познавам?
Че горя отвътре
и искам да изляза от приюта си.
Нека природата ми покаже
пластмасовите маски,
да знам на коя страна да седна
когато ме повикат.
Ъглите – какво ще кажат?
Животът – какво премълчава?
Умовете – какво чувстват?
Хората – какво забравят?
Светлината, какво покрива?
Прикривам ушите си, за да не слушам
вика на бедните.
Толкова е силна болката,
избутва ни към пропастта.
Заради такива моменти живеем,
за да усетим слънцето
върху кожата ни след студа.

 

Нов абзац

Питам се каква е съдбата ми.
Да обръщам внимание на хората или не?
Все по-малко вярвам в тях.
И обсъждам в мойта самота
да запазя ли спокойствие или да избухна.
Всяко нещо с времето си.
Не съм родена да задоволявам желания на другите,
нито да следвам съвети,
които нямат нищо общо с реалността.
Може би трябва да бъда сама
и никога да не се интегрирам в обществото.
Ще попадна в стереотипа на писателите,
на отрепките и други странни типове.
Ще чета и ще пиша, докато умра.
До вечността.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Анелия Гешева – Баджовете им висят над салатите с рукола

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Стари картини. Рубенс. Бакхус, 2015 – 1640. От серията Органични картини, холографският код на художника: урина върху хартия, 66 x 55 см (детайл)

 

«Окото вижда
как небето се разтваря» –
написано на дъното
на царското цукало.
И нарисувано око.

Не те обичам повече,
човечество,
защото
окото ти е вперено все там.
И все това ти е небето.

 

Не съм дърво –
ми вика
и си закопчава ризата.
Прозрачна си ми,
правиш се на евтина…
Дърво си, викам,
палиш се при триене.
А съм прозрачна
като кехлибарените топчета
на дядо ми от броеницата.
Там всяко топче е една молитва.
Пък дядо беше много, много беден.

 

продавачката в траурния магазин
си купи оранжеви гащи
така добре й стояха
заради мургавия тен
и стегнатия корем
и заради нейните
двайсет и осем години
беше хубава с тях
и когато ги носеше
на работа
беше й гузно
да продава венци и жалейки
и ковчези
особено малки ковчези
и евтини шалчета
от дантела
и оранжевите й гащи
нямаха нищо общо
с това
нито че понякога се напива
в работно време

 

знаеш ли какво ще направя
ако имам много пари
пита
и си отговаря
ще наема най-скъпия хотел
или най-скъпата яхта
и
и
не теб
ще поканя бившите ти любовници
цяла седмица
да ядат и да пият
да изтрезняват
и отново да пият
да чукат чаши
да се побратимяват
и в последната нощ
да им кажа
благодаря ви момчета
благодаря
че сте я имали
и че сте я оставили
защото тя
не е жена за един мъж
а сега е само за мен

 

Здравей!
Ако четеш това,
значи не съм умряла,
както ти обещах.
Приятелите ми
се събраха отново
като мускетарите
на Дюма,
вече толкова седмици
ме следят
да не хлътна в някоя
от кръчмите
на самосъжалението,
където дебнат твоите агенти,
пазят ме даже в леглото
и от време на време се правят,
че отиват до банята,
за да мога да ти напиша това.

 

баджовете им висят
над салатите
с рукола
за половин час
едното око в телефона
другото в часовника
потта им мирише на Boss
както мирише стръвта
на успеха
и нямат жени
и нямат мъже
не и такива
които да им кажат
че животът е друго
не надпревара с безумието
между девет и шест

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Анита Загорова – Зимата на очите й

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Два тона. # Живо и Мъртво, 2015. Холографският код на художника-урина, кодът на Земята – петрол върху хартия, 38 х 58 см.

 

Идват

Идват сълзите,
като големи, тлъсти котки
бавно идват.
Отстрани присядат,
като недоверчиви мумии.
Идват като гръмотевичните бури,
силно и внезапно.
Задушават, теглят,
свалят тялото ти на земята,
правят локва, шумове издават,
като глутница чакали.
Идват да те вземат.

 

Горска вълшебница

Вода е мълчана, тяло си няма.
В сенките хапе, брули върбата.
Слънце прежуря с нейните длани.
На самодивите мила сестра е.
Дъхави ягоди, сладки гърди й.
Жълти лютичета – светят очите.
Гасне в деня, в нощта разцъфтява.
Мрак е и див бързей, танцува
в тревите, в рокля от синя тинтява.

 

Падат небесата

Падат небесата,
падат заедно с мен.
А раните от теб са украшения
по китките и глезените.
Изящна, лъжата ти ме люби.
Ставам все по-малка, но по-силна.
Юмруче, в което крия
цялата любов на света.

 

Мечтая

Мечтая да имам
една каруца.
Да я натоваря с
дребни проблеми,
начумерени вежди,
остри гласове,
сърдити лица,
въобще всичко,
което ми тежи.
Да впрегна коня отпред и
да го натиря по пътя,
да бяга, да не се връща.
Аз мога да остана и
със себе си сама.

 

Хляб

Разчупи ме като
дъхав хляб,
като погача.
Сутрин на ранина
мечтите ми плачат.
Жълти възли заплита
в плитки
немилостивото
слънце.
Вчера е късно,
утре е никога.

 

Звъня

Този мъж
има усмивка,
която друг няма.
Има кадифени очи.
Може да дръпне
връвта на
камбаната в мен.
Звъня като
възкресение,
като празник.

 

Дъждът

Дъждът поглъща лакомо
дърветата навън.
Потракват ледените топчета
във мократа утроба.
Бушува бурята, красивите й
огнени цветя цъфтят със звън.
Протягат сенките ръце,
но да ме стигнат
не успяват и не могат.
Проклетник-пролетник, дъждът
изля водата шумно,
тревата стъпка и листата брули,
но този хулиган енергия ми вля.
И светя през нощта
и само с него съм дъга.

 

Зиг заг

Сутрин ме разтваряш
в кафето си.
Вечер ме завиваш с очи.
Криволичиш в мен
и всяка извивка
e път, посока
и желание.

 

Зимата на очите й

Бягай от нея юначе,
бягай, че смърт е,
ако заплаче.
Че повел си хорото
на самодивите.
Сърце ветропоказател
и ум с таралежи, населен.
Все още е лято,
а планината в очите й
стопи се, изчезна.
Шарени черги не стегна,
а вече бяла постеля наметна.
Тънък дим я обвива,
ледени качулки на
боровете стъкмява.
Зимата на очите й
бавно те приближава.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Никола Галчев – Страшилище с отвесна паст

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Корекции 2, 2002. Две паралелни видео прожекции, 17 мин. Фотография: Жан Люк-Крамат

 

***

мушице
мушице
убих те
прости ми

не си ли
мушице
на мене
подобна

не съм ли
мушице
на тебе
подобен

не е ли
мушица
човекът,
за бога!

 

***

Возя се около вече
има-няма час
има-няма два
напред-назад на тролейбуса

Не желая да се връщам!

Не желая да се… връщам
в свързаните кубове
с отворени врати
с хартиени стени
и със солена месечна цена
преди да имам отговор

Преди да имам… онзи отговор
с който ще запуша
тъпата устичка
на тъпото ѝ личице
която непременно ще изплюе
мигом щом се прибера:

„Шо не фърли сичкия боклук?!“

Шо не фърли… сичкия… боклук бе лайньо ле –
питам се сега пък аз –
Un bâtard ! Un bâtard tu are
¡Обаче тя е путка!

 

***

Дечурлета по бански разхождат телата си
във и около огромната локва на пътя
Някои от тях са си сложили плавници
други пък шнорхели и шапки за плуване
Имаше даже
дечко с водолазен костюм
с бутилка с дихателна смес
абе както се казва
с пълно бойно снаряжение
Той бе първият който си тръгна
Тръгнаха си
и други след него
Повечето обаче
да ги питаш защо
още стоят при огромната локва на пътя
и видят ли някаква
кола по него да идва
бързо полагат
своите мънички
мършави задници
кой върху левия
кой върху десния
бордюр на платното
с ожидание че водачът
скоростта на бракмето си
рязко ще увеличи
и хубаво ще ги опръска
гьолаво цунами

 

Страшилище с отвесна паст

Страшилище с отвесна паст
Гъзът ѝ е страшилище с отвесна паст
Тази заран забелязах
докато я гледах как си слага дънките на голо дупе
и тихичко излиза мислейки че спя
съзвездие от тъмни петънца
наподобяващи очи на кръвожаден паяк
по млечнобялото небе на задните ѝ части
и казах следното на своя ум:
„Страшилище с отвесна паст
Гъзът ѝ е страшилище с отвесна паст
Тогава аз довечера ще бъда
кажи-речи светеца Георги
макар че името ми е Никола“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Антоанета Вичева – Ако не бях щяха да ме харесват

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Golden Shower (Портрет на Саша Грей ), 2013. От серията Органични картини, урина върху хартия, 105 x 78 cm

 

***

Искам да съм гондолиер във Венеция,
да събирам красивите романтични спомени,
Вричания
вечност
близост

Водата облива романтиката
Размива реалността
В поклащането на люлката на бляновете

Когато слънцето залезе
Карнавалът в огнени отблясъци
Изгаря на клада
Пепел от разочарования

Искам да съм гробар
Стар и прашен
С мазолести длани
Безчувствено копае, безпаметно заравя
В ковчега на гърдите ми –
Сърце

август 2020

 

Морето е убийствено
Червено
Мацка по монокини
Пяна
Центрофугата донася и отнася
Не влизай вътре
Дете
Чайка
пищи
Не чувам нищо
От вълните
Бучи
Главата ми
В мен е хоризонт
Свлачище
Над плажа

Нос забит в морето
С име на жена
Посреща пяната
Посреща вятъра
Руши се бавно
Руши я бавно
С име на жена
Навътре в морето
Непоклатима крепост

Юли 2020

 

Ако не бях
Щяха да ме харесват
Но съм

Ако не казвах
Възхвалата глобална щеше
да ме посреща
Но ме отпращат

Ако не правех
Това което съм
Пилат ще ме извади пред народа
И щяха да ме изберат
За свобода

Не ща ви свободата
Оковите на вашта свобода
Бесилка

Ако не бях
Щеше да ми е лесно
Но съм

В зоната
Извън пространството
Свободна

Септември 2020

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Надежда Костадинова – Превъртане на времето

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Стари картини. Рубенс. Леда и лебеда, 2017 – 1601. От серията Маслена живопис, отработено моторно масло/петрол върху платно, 150 x 190 см.

 

Антична култура

по някаква необяснима
и на мен самата причина
вещите са ми по-скъпи

старинните мебели
дребните статуетки
паметниците на културата

тези малки реликви
изящно пренасят въздуха на миналото
и тъй като са тук от векове
и ще останат и след като нас няма да ни има
имам усещането
че на тях може повече
да се разчита

 

Ще повървя

отново вдишвам въздуха на здрача
меките му светлини
с топли длани
и отдалечени стъпки

колко улици и булеварди
се пресичат в ума ми
колко неми думи
драскат залезните облаци
напразно

задавени в ауспусите на автомобилите
примигват светофари
бележат пътя шумове
странични разговори
забравени куршуми

защо не могат да заглушат
аритмията на сърцето

ще повървя
ще закъснея още малко
ще се опитам да разтворя
спомените

 

Така се прави

така се прави
всички правят така

вадят бодлите си и ги забиват
една по една
в следващия по ред
докато заприличат и те
на таралеж

така се освобождават
от отровата
така запълват празнините
от съмнения и страхове

така се прави
от поколения
всички правят така

 

Спи градът

не е същият в малките часове на нощта
по интимни сме в разговорите
улиците по-нежно се спускат
под изморените ми крила
покрай ушите
по глезените

само ние двамата
сред мъждукащи светлини
без излишни любезности
без подробностите на деня
само ние двамата
мълчим

 

Превъртане на времето

върни се в началото
там до където си спомня ума
събери пропуснатите трохи
извади играчките от чекмеджето
продължи си играта
този ход който не те оставя в съня
изиграй го
размени царицата
вземи царя

прегърни сестра ти
сгуши се при майка ти
остани цяла вечер в скута ѝ
накарай баща ти да остави вестника
да ти разкаже за себе си и живота

отвърни на онова нахално момиче
кажи ѝ и ти нещо мръсно или направо ѝ зашлеви един
върни бялата кърпичка
която случайно попадна в джоба ти онзи следобед
изяж си сама дъвката в междучасието
кажи им в очите колко са гадни
вземи си това което ти се полага

прегърни приятелите си
прегърни майка си баща си
прегърни се
преди да се обърнеш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Таня Николова – Магарешки песни

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, “…астие“, 1993. маслени бои върху черга, 100 х 100 см

 

Облаци

дим от лулата на господ
индианците се учат
да четат

 

Високи ледни планини

Вечеряхме с мъжа ми в луксозната ни кухня
и след вечеря излязох на огромната ни тераса
за един джин с цигара.
Здрачаваше се.
Орехът над мен кротуваше,
полюшваха се листата едва-едва
и самодоволство се разливаше по вените ми.
Тогава някакви хлапета, квартиранти от третия етаж запяха.
Репетираха, отново и отново повтаряха, изчистваха детайли, смееха се.
Орехът замръзна.
Защо спрях да пиша?
Кой е виновен?
Липсващият читател?
Възрастта?
Спретнатият ми дом?
Порядъчният живот?
Навярно от всичко това по малко.
Обожавах да се спускам по
вертикалните си разкази
до дъното на екстаза
но вече не се вълнувам.
Отлях от джина и се прибрах.

 

Магарешки песни

Гледа магарето буреносния облак, източва шия, раззива гърло. Облакът пуска светкавица, магарето – хрип, и веднага надцаква с рев. В същия момент удря гръм.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Стефани Караначева – Duo

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Корекции 1996-1998. Две фотографии „Преди“ и „След“, 210 х 90 см. (всяка), пет паралелни видео прожекции/филма/, звук (34-45 мин. Всяка), изглед от изложбата: По местата. Тяло-Спорт и Общество, Музей на човека, Дрезден, Германия, 2001. Фотография: Музей на човека, Дрезден, Германия

 

сърце

танцувам върху сърцето ти
в ритъма на тласъците му
и се спъвам в артериите ти
просвам се по лице
имам ли силата да се изправя

псувам те
прегръщай ме
стопли ме
обичай ме както никога преди

ще се заселя в мозъка ти
и ще се удавя в соковете му
не спирай да мислиш за мен

умолявам те

 

банята.

банята
е моята изповедалня
греховете ми излизат
заедно с парата
през шумната вентилация

тялото ми
е покрито с лавандула
и студена стомана

червеният цвят се стича
с горещата вода

 

библейско

Викам, не чуваш ли?
По вълните се нося към теб, не виждаш ли?
Ще ме хванеш ли? Приливи и отливи си.
Оставяш на Посейдон да ме прибере в обятията си.
Под клепачите ми изтичаш се. И гориш. От солената вода е, обещаваш.
Тризъбеца е опрян до гърлото ми и водата е червена.
Не е Моисей, аз съм.
Разделям Червено море, за да стигнеш по-лесно до мен.
Пресичам цяла Европа. Намиб ми се струва мокра пред думите ти.

Разпъваш ме на кръст, а твоите грехове са не по-малки от моите.
Усещам яростта ти под бича, короната от тръни с впива в челото ми.
Нося те към Голгота. Изяждам хорски хули и съмнения. Преглъщам ги послушно.
Аз знам най-добре какъв си. Всеки да си носи кръста. Аз нося своя.
Разпъвай ме. Счупи ръцете ми.

Бъди моята Мария Магдалена.
Спаси ме от себе си.

 

***

Разбивайки се в скалите,
изтощена, наранена, пропита от сълзи,
не усещам болка,
докато троша костите си.
Коленете ми са ожулени,
а лактите не са на мястото си.
Устата ми кърви
и не чувствам главата си.
Вълните се блъскат отдолу
сякаш Посейдон ги праща,
за да ме приспят. Завинаги.
Слънцето прежуря. Сякаш не ми е достатъчно
мъчението, което сърцето ми само си причини.
Крайно тъжна е песента на сирените
и гларусите грозно са накацали около мен.
Счупени миди опират в гърдите ми.
Последна вълна.
Глътка въздух.
Заспивам.

 

глупак.

ръцете ти обвити са
около сърцето ми
и не мога да дишам
не искам да ме караш да се чувствам така
не стискай, движи се в ритъм с него
помогни на кръвта да плува във вените ми

искам да плача от щастие с теб
а не защото си студена

страхувам се, че ще си тръгнеш
не съм за теб…си мисля
ти за мен ли си тогава?
унищожаваме ли се взаимно?
какво се върти в главата ти сега?

вярно, не искам да знам

но ми тежи, тежиш ми
вдъхни ми малко щастие
защото аз си отивам, а ти оставаш тук, накарай ме да те желая там
накарай ме с нетърпение да чакам полета ти
накарай ме да те чакам гола на дивана

искам да ти се нахвърля
като звяр върху плячката си
от теб зависи
ще ме прегърнеш ли?
или ще ме оставиш да забия челото си в пода, защото си нереален глупак?

 

duo.

ти си с ледено сърце
грубиянин мил
заслужаваш два шамара
и да ти стопя ледовете
кажи ми „обичам те“, ама го мисли
клиширано ми кажи че съм красива

кажи ми че ме мразиш, защото съм непоносима
защото съм твърде странна за теб
и защото задавам по 300 въпроса в секунда
кажи че ти е писнало от тревожността ми
кажи че ти дотяга от това че правя неадекватни за теб неща

изплюй се в лицето ми, преносно

дай ми да счупя оковите ти
дай ми да те запаля
да гориш, да се преродиш като феникс
искам да те стопля
поне веднъж да бъдем като другите – банални
но не, това ще те накара да повърнеш

е, нека го направим заедно тогава
и аз мразя баналността

но може ли поне малко сигурност?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Капрова – И трезва дойде есента

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Два тона. # Живо и Мъртво, 2015. Холографският код на художника-урина, кодът на Земята – петрол върху хартия, 38 х 58 см.

 

Пролет

В четвъртък дойде Пролетта.
С гръм и трясък на моята порта.
Цялата в бяло, цялата – суета.
И се огледа в блестяща локва.

Тропна с крак и опръска пътеката
с цяло ято пчели и полени.
Завъртя се на двора. Полека!
Засипа със цвят даже мене.

Настани се нахално, не пита
дали не ми е пълна със зима къщата.
Знам, че както дойде, така ще си иде
в някоя предлятна събота.

 

Август

Отиде си лятото с първия дъжд.
Такова е през август времето.
Сърдито като недопил си мъж.
С водорасли завъртяни на темето.

Тази последна заря – някак стресна ме.
Гръмна, светна, изля се, разпени се.
Падна и вятъра на колене.
Август с вълните отнесе го.

Пия последната чаша абсент.
Глупости. Няма абсент във килера ми.
Последна хавлия издърпа под мен
и с празната чаша замери ме.

Този август си тръгна и заваля.
От години не беше валяло.
Мокър пясък в очите ми зашумоля.
Отиде си лятото. Нагоре и вляво.

Очаквах да има и още наздравици.
Очаквах спасител да ме отнесе –
избрал ме сред толкова много красавици.
А той си заминал. На пръсти. Нощес.

Довиждане, август! И да се обаждаш!
Поздрави много да носиш на вашите!
Смокиново сладко да им отнесеш.
Докато стигнеш, няма да мия чашите.

 

Ангел-хранител

Ти ли?
Ти ли ме остави
някъде по средата
между „Няма какво да направя“
и „Давай сама нататък?
Ти ли?
Ти ли ме будиш още
с твоите нелепи сънища?
Сам си ги сънувай!
Аз нямам нищо общо.
Ти ли?
Ти ли, гадино проклета,
Тропаш по покрива нощем?
Ще ти изтръгна крилете
и ще се върнеш плешив при Господ!

 

Квартална Троя

В кръчмата се говори за жени
За война.
Вчера свърши Световното…
Идва нова ревизия…
Шефът…
Пак ще спират водата…
Няма бира…
Колата…
Мамка му!
Тишина.
Дървен кон се задава.
Страшен. На колела.
Затрака с токчета по паважа.
Поръча водка с вода.
Никой нищо не каза.
Тръгнаха си.
Всеки при своята си жена.

 

И трезва дойде есента

Като евтина чаша,
оцеляла в таверна,
изтъркаля се лятото.
Твърде рано навярно.
И трезва дойде есента.
Да оправи вересиите,
да плати на оркестъра,
да измие чиниите.
После някой събра
всички глинени чирепи
и измете под масите.
Хвърли старите фасове.
И пияните прати по къщите.
Изтропаха в дъното касите
непобрали бутилките.
Празните.
И вратата захлопна от вятъра.
Даже бутна последния.
А есента я закичи ,
всъщност съвсем неуместно,
с чисто нов – бял и лъскав,
чуждоземен, секретен,
и така окончателен
скъп катинар.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Димана Иванова – Апология на Теб и Ренесанса

by New Social PoetryNo Comments

RASSIM®, Стари картини. ТИЦИАН. Марс, Венера и Купидон, 2017, след 1546. От серията Маслена живопис, отработено моторно масло/петрол върху платно, 140 x 200 cm

 

***

Сутринта след страстната нощ
намерих в леглото си едно копче.
Никой и копче не може да ми каже,
че не съм изпълнила любовния си дълг.

 

В търсене на смисъла

Днес отново минавам през площада на П.О.Хвездослав,
тук са коледните сергии със сувенири,
дървените маси и столове на заведенията за бързо хранене,
хората, които говорят и се смеят,
ледената пързалка.
Минавам, но имам усещането, че нещо ми липсва.
Не е смисълът на живота – такъв няма
и отдавна съм се отказала да го търся.
Липсва ми усещането за плътност и наситеност на емоцията.
Липсваш ми ти.
Ти, която каза, че ще вечеряме само където аз определя
и дъвчеше мазната мекица с кашкавал и чеснов сос,
на дървената маса на площада, заедно с всички останали
посетители на коледния базар.
После ме последва в кафенето на Лудовит Щур.
Винаги търсеше смисъла, дори и на думите, които не бяха на твоя език.
Не се задоволи с обяснението ми,
че Лудовит Щур е кодификатор на словашкия език.
Ти искаше да знаеш мисията му на писател.
Искаше обяснения на твоя език, но аз не ти ги дадох –
просто пиех кафе и си играех с телефона си.
Ти каза, че се държа неприлично и грубо и че понякога не ме разбираш.
Но аз те разбирам – ти търсиш смисъла на думите и отвъд тях.
Ти си пълна със смисъл, дори когато мълчиш.
Задаваш много въпроси, като малко дете.
Спомням си как искаше да знаеш дори защо се карат
циганите на пазара в Пловдив.
Аз не ти обясних и те дръпнах да си ходим вкъщи.
Беше опасно дори да стоим там, но ти беше неразумна.
Ти си тридесет години по-възрастна от мен,
но понякога не знам коя от нас е детето и коя – майката,
в тази връзка на безкрайното търсене на смисъл.
Аз съм даоист – младеж, със съзнание на старец
и ти казвам, че смисъл няма.
Или просто смисълът си ти –
затвори очи и насити пространството
с изтънчената си сенсуалност.
Най-смислена си, когато мълчиш
и се отдаваш на езика на тялото.

 

Апология на Теб и Ренесанса

През тези дни
по артериите на тези улици
на Потсдам,
с имена на художници
тече любовна кръв.
Изследвам тялото ти,
всеки негов орган,
кръвоносните му съдове,
като прилежен анатом.
Едва ли ще направя някакво откритие.
Не съм Леонардо да Винчи.
Ренесансът е отдавна отминал, уви!
Човекът не е ценност.
Той е точка в едно пространство,
в което трудно оставя и следа,
понеже е почти безименен.
Почти без душа е дори.
Но ето, аз твърдя, че душата ти е универсум.
А според скромните ми познания –
красотата на гърдите ти и устните
следва да бъде записана в това стихотворение.
Сутрин виждам очертанията на тялото ти
в извивките на леглото докато пия
чаша горещо кафе.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X