Petra – Прибирам се пеша

 

***

Времето се е разлудувало –
бяга от мен;
следи ме;
измъква се…
Месеците прелитат през мен.
Търкалям секундите, като канари.
Шепотът от гласа ти се крие
зад познатите мебели.
Усещам лекото развижване на въздуха
от спомен за затваряща се врата.
Едновременно съм тук и преди.

Кога се превърнах в квантова частица?

 

***

Вървя по улицата,
загледана навътре в себе си.
Бързам да се прибера.
Далеч напред мислите ми
Бягат;
Спират;
Оглеждат се…
Страх ме е да се прибера –
вчера
Тишината се настани във нас.
Прибирам се пеша.

 

Диляна Първанова, Сакрално (2)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Людмила Калоянова – Обичах те в Аляска

 

Мъжете, които обичам

Мъжете, които обичам,
са вече деца – не говорят,
а плачат.

Мъжете, които обичам,
търсят биле
за болката,
разкъсващата,
страшната…

Загърбили надежда,
разговарят мълчаливо
с гарвани от
други светове,
питат за своята
Ленора.

Мъжете, които обичам,
плачат като деца в
тишината.

Мостът на ангелите

В Рим носех рокля на точки
и те целунах до Фонтан ди Треви.
Бе целувка с вкус на карчиофи
и тартуфо, тартуфо Тре Скалини.

Изваяни върху небето като
изящни скулптури на любовта,
пиниите на Рим протягаха
приветливо ръцете си.
Сърцето ми, замряло от сияние
на светлина и мрамор, звънеше
със камбаните на Сан Клементе.
Тук, в града на светлосенките
и на щастливата обреченост,
Савел ще стане Павел,
а един художник, обявен
извън закона, ще избяга в Неапол
за да не се върне никога във Рим.

Мъртвите листа по Тибър
ни отвеждат към замъка
Sant’Аngelo. Помниш ли
Ангелския мост и гларусите,
накацали по статуите на Бернини,
Испанските стъпала, където
в здрача ядохме джелато,
крилата на замръкнал ангел
в сумракa на вила Боргезе,
застинала в потайната прегръдка
на безвремието…

Когато те целунах до Фонтан
ди Треви, бях с любимата ти рокля:
– Ще се върнем ли някога в Рим?
– Не знам, попитай пиниите и
мъртвите листа по Тибър.

 

Лилит

Бях ти приятел,
бях твое дете,
бях ти майка, понякога
бях ти жена.
Бях Ева, но по-често
бях твоята Лилит.

Обичах те в Аляска,
(като дива сьомга)
обичах те в Сибир,
(там гальовно ме наричаше
„моята пантера тигрис“)
обичах те на Санторини
(там бях твоят угаснал вулкан)
и още повече на Серенгети –
галех бивните ти,
не исках да зная за накити
от слонова кост
(тях ги оставих за
ловците-любители на сафари).

Знам, любовта ми бе стръмна,
но аз съм твоята Лилит,
владетелка на нощта.
Лишена от грях, живях и
обичах до дъно – без страх.

 

Синя икона

Вече нямам тяло,
а само лице –
вкочанена мостра
на самата себе си,
синя икона, по която
рисуваш поетични образи
на лудостта.

Преди не знаех как
ще ме убиеш –
сега разбрах – докато
ме пиеш бавно,
върху тялото ми
ще изпишеш голямата
поема на страха, маестро,
и дори твоят Овидий
не би дръзнал да те спре.

Мен отдавна ме няма.
Върху ми си изографисал
строфите на своя гений.
Аз съм само посиняла икона –
твоето най-велико творение.

 

Диляна Първанова, Music

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Люба Захова – Гневът на плебеите

 

По Бердяев

На границата
между двата свята
човешката история повтарям.
Със властник земен,
демонично извратен тиранин,
насилник, от безсилие.
В краката му
лежат съблазните.
Отровени са философите,
ненужни са
творците и пророците.
Седемдесет и седем, по седем
правдата разпната. Богът!
Робът обречен да мрази,
лесно е робството.
Тежка, короната на свободата.
Бягството невъзможно.
Свободните влачат веригите.
Извън времето търсят истина.
Себе си побеждават.
И от любов възкръсват!

 

Декаданас

Време
на извратени рапорти,
на крясъци и консумация.
На съборени истини
пред златни телци.
Време
на растящия монумент
на лъжата.
Време на търсене,
време за изход
от поражения.
ВРЕМЕТО, КОЕТО МЕ ПРЕВРЪЩА В СТЪЛБ,
КОГАТО ТЪРСЯ ОПОРАТА.
На натрапващо чувство,
че съм заела мястото
на един мръсник,
а на лумпена, /пардон/,
съм смутила дрямката.
Времето, когато
пред Олтара сатаната говори,
а Бог мълчи!
Когато за Истината /все тъй/
на Голгота пращат…
Времето,
господин Прокурор,
когато на властта
са й толкова мръсни
ноктите,
а виновниците –
поканени в Рая!
Идилично време
с пълзящи към върховете
плужеци
и немеещи гладни
пред ВАКХАНАЛИЯ!

Време
на самоубийствено шоу на маргинали…

9.03.2006

 

Модифицирано

Дайте хляб на плебеите
Дайте пръст на червеите
Безмозъчни едноклетъчни
Множете.
Крепете проядените (от червеи)
Престоли
И целувайте!
Ласкайте и лъскайте
Генно модифицирани
Управленци
С глави тиквени

Жалки плебеи дайте
О дайте п(л)ът на кучките
Пресушили земната гръд
Самки нароили безплодие

Във войнишки редици
Плагиатори
Обречени в пози
Овце клонирани
Белязани с камшици
Политици
С кастрирани мозъци
Задръстеняци
Облечени в страх
Мъже с гърди пуешки
Поети опазил Бог
Осакатени души
Чакат присъди

Гневът на плебеите

 

Диляна Първанова, Mountine Live

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – Многократна употреба

 

„Това, което го изненадало най-силно, било, че речникът им бил ограничен, не надхвърлял няколко десетки думи, и етнологът се запитал дали те, подобно на далечните си съседи папуасите, не са обеднявали съзнателно езика си, премахвайки по една дума всеки път, когато умирал някой от селото.“

Из „Животът. Начин на употреба“ на Жорж Перек

Свързване
За миг откраднатата топлина от думи,
тръгнали да пътешестват между нас,
струва скрежните дихания на безутешност
и приключение,
в което счупихме очите си
от опити да се погледнем.
А ръцете ни висяха и небрежно
съсичаха наземния ни въздух
на порции, идеално скулптурирани
за дишане до вечност.
Какво да правим с тези мъртви думи,
изказващи единствения ни живот?
Ще ги мълчим, безспирно ще ги губим,
ще ги заравяме за следващия род?
Ти си остър хребет,
аз съм обледено било.
Успоредните вериги
никога не се пресичат.
Те споделят общо ехо
от умрели думи.
И това е толкоз мило…

 

Песен

Помниш ли струните на погледите –
онази цигулка, огъната в лък?
Разпъвахме я като млад янтар помежду си,
аз бях скреж по иглите, ти беше вълк.

Вярваше ли в критериите на дните ни –
онези експерти по човешки интериор?
Убивахме се в разпятията на нощта,
аз бях кръв по иглите, ти – неземен метеор.

Дишаш ли гъстия въздух на наште еони –
черните дупки на цялото време?
Обещавахме себе си в обща безкрайност,
аз бях прах от иглите, ти бе семе.

 

Импресия за разговор

Неуморно вретено е твоят глас –
преде и усуква тишината ми,
завлича шепотите във кресчендо,
отдръпва се студено до колапс,
оформя глухотата ми в роден език,
извива гайтаните на подарените ни ризи,
тъче пъстри гоблени по коридорите на времето,
през които преминаваме със вик.

 

Многократна употреба

Да стана врана, литнала в небето,
е нужно само името и поглед.
Перата ми узнават що е черно
и кухите ми кости се разтягат,
изглаждат лабиринтите от въздух
и ето – прави, дъхави пътеки,
поели хлад от висша стратосфера,
и там словата ми – бездънен възглас,
намират явността си безпределна.

Да бъда твар, пълзяща под земята,
е нужно само името и поглед.
Загребвам с устни пръхкавите люспи
на хиляди изсъхнали морета,
вода-субстрат ме каля и отмива
назад към минали животи – бойните полета,
където всичко знак оставя, не умира.
Загъвам го във част от мойта истина
и заедно в реликт се трансформираме.

Да бъда тук, сега и себе си
са нужни само думи и рефлексия.
Откривам вечността във контроверсии,
рисувам се в пространствени чертежи,
разбивам пълни силози от еднократни думи,
спасявам ги от ужаса от повторение,
разхвърлям ги в сеитба от значения.

 

Диляна Първанова, Не-виртуална природа, туш, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Антоанета Христова – Свободен избор

 

Без

Пленителна жена.
Кого плени нощта
на твоите безсъници?
Дали в мрежа на страстта
са двама или тя сама
се мята като риба на сухо
Като риба във въздуха,
без пяната и
без плътността на водата.
Без

Бездна
Бездетна
Убийца на децата си

Те бяха
Вдовици

Те държаха синовете покосени
От нож и от треска
От враг и от болест

Съвременна и модерна е тя
Убийцата на децата си
В зеницата блести нейният образ
И в обръчи се разстила вселенски
Разпад

Някъде са те
Никои
Ничии
Последният писък на модата
Пуска кръв от тъпанчетата
На онова което не може
да бъде вербализирано
Отказвам се
Тяхната кръв е на вас

Безгласни

1.2019

 

Чия

Отчаянието е
като белите коси
на моите тридесет и пет
прикрити в силуета
Близкият план
предателски разкрива
детайли от реалността
Поглеждах отдалече любовта
тя бе приказна
аз бях
и с всяка крачка към нея
съсипаната душа
почупената душа
разкъсваше идеала ми
като вълк сърна.
Кървави рани по мен
Кървави следи след мен
и питам риторично
очите питат
лицето в огледалото
Чия е кръвта

13.2.2019

 

Свободен избор

Събуждам се от студ
Душата се сковала
Незнайно как, уж вреше и кипеше
Нощта виновна е, крадлива, разкриваща сърцето
Горчилка на небцето ми
Усещам ятаганите, усещам ураганът
Надвиснали над мен
В просъницата разпознавам
Убийците ламтящи свободата ми
Зад касата стоманена, зад сянката на ъгъла
Протягат се, за да отнемат моето
да опорочат вярата
майчинската ми същност
душата светла и крилата
да сложат в манипулация на имиджа
Изправих се с изгрева в зениците
Лъжци, не ще отнемете от мене нищо
И няма нищо да ви дам, дори смъртта си
Дори да не харесвате стиха ми издялан с вяра и решителност,
Корав диамант на старите възгледи
Неук и древен като дракон
Не ще ви дам ръце, не се предавам, бесове.
Смъртта си аз избрах сама
И в нея няма аз на вас
Да принадлежа

15.1.2019

 

Ваня Вълкова, Woman Dragon

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Гергана Валериева – Влаковете отпътуват само през септември

 

Лято

Топлината на лятото
разтапя света.
Дългоочакван миг
в искрящата светлина
на пладнето.
Безкрайната синева на небето
се набраздява леко
от лодката на слънцето.
За какво ли мисли капитанът?

 

Сънища

Палмовият покрив
на сънищата ми
не издържа.
Дъждът проникна вътре
и върна времето назад.

Видях те да идваш
за последната ни среща.
Видях те да замръкваш
под покрива на едно минало,
в което не си съществувал.
Видях те да отсъстваш
в смесицата от светове
на моите подгизнали сънища.

Тази нощ няма да вали.
Дано не си се удавил.

 

Късче минало

Една дълго чакана нощ
разплете тъмнината си,
за да остави само твоя здрачен глас
да се носи из мрака на света,
в който бяхме само двамата.

Моето котешко аз
се беше свило на кълбо
и трепереше от щастие,
омагьосано от вярата
в некоронованото си божество.

 

Октомври

Октомври се изцежда на капки
в тихите си, безтегловни води.
Оставаха пет дни
и знаех, че няма да дочакам Сътворението.
Жълтият плод на познанието натежа
и падна.
Събори Рая.
И дочаках Сътворението
на земното начало.
Времето се върти в кръг,
но не чак толкова.
И Битието започва с Потопа.

Октомври наднича в стаята.
Всичко е истина.
И събуждането от кошмарите
носи само вестта,
че те са действителност.
Отекват думи, звуци и ноти
в празното пространство на срядата.
Един безроден ден,
в който водата няма измерения,
равна е като Лета
и води към неБитието.

Октомври има зелени очи.
Дори и езическото ми божество
говори за умиране,
без да знае,
че ми го причинява.
Дали ще си отиде,
гонено от нови религии,
или ще остане,
погребано под древно капище,
вече няма значение.
Дъждът затъпява духа
като дълго повтаряна молитва.

Октомври мени цветовете си под пръстите Ти.
Става бял, после черен,
сетне се размива до сиво.
Избледнява и се разтича
като спрялото своя ход време.

Влаковете отпътуват само през септември,
а аз не плача вече.
И октомври мина.

Спокойна съм.

 

Диляна Първанова, Гледна точка, туш, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Силвия Плат – Колосът

 

Да те сглобя не ще успея никога изцяло
Съединен, слепен и свързан както трябва.
Катърски рев, грухтене на свиня и неприлично кудкудякане
Се носи от грамадните ти бърни.
По-лошо е и от гюрултия в двора на обор.

Ти може би се смяташ за оракул
Рупор на мъртвите, на някой бог или на друг.
От тридесет години тук се трудя
Да изгреба от гърлото ти наносите.
И ни на йота не помъдрявам.

По стълбици катерейки се с кофи разтопен туткал и дезинфекция
Пъпля рано сутрин като мравка
По буренясалите скатове на твоя лоб
Да кърпя необятните черепни плочи и да прочиствам
Празните бели надгробни могили на очите ти.

Синьото небе направо от Орестия над нас
Извива арка. О, татко, напълно сам
Ти си мощ и история като римски форум.
Аз разстилам кърпата на обяда си върху хълм с черен кипарис.
Костите ти, кухи канелюри, косите ти, акантус на колони, са разпилени

В анархията си архаична чак до линията на хоризонта.
Трябвало е повече от удар на светкавица
За сътворяването на подобна руина.
Нощем се подслонявам в рога на изобилието
На лявото ти ухо, от ветровете на завет,

Броейки звездите червените и с цвят на слива.
Слънцето се издига изпод стълбовете на езика ти.
Часовете ми са венчани за сянката.
И вече не надавам слух дали не стърже кил
По измитите до бяло камъни на пристана.

 

Превод от английски Владимир Сабоурин, редакция Николай Бойков

 

Диляна Първанова, Flight 2

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елизабет Йоскова – За времето в което човекът е загасил цигарата си

 

***

И ръцете ни ще побелеят
Ще се съсухрят
Ще изстинат
Но не ще се пуснат никога,
Любов.

 

***

Иска ми се да се върна към преди, иска ми се косите ми да се върнат обратно в корените, ноктите да се врежат обратно в кожата, очните ябълки да потънат отново в черепа… Иска ми се първата ни целувка да се върне отново в гърлото ти и да те задави… Иска ми се мастилото да изтече от страниците като кръв от отворена рана. Но песента вече почти свършва, този път за последно. Нямам време да натисна repeat.

 

***

Има една малка игличка в сърцето си.
Толкова малка, че почти не се усеща.
Но понякога, ако се завърти рязко в кръг, или много силно си поеме въздух, почва да боде.
Така, че сковава ръцете и краката й.
Затова не се движи много, затова не диша много
Затова не съществува, много много..
Има едно малко момиче в града ти
Толкова малко, че почти не се забелязва.
Но понякога, ако се завърти рязко в кръг, или много силно си поеме въздух,
разтриса всички улици.
И събаря до основи всички сгради.

 

***

Няма нищо трагично, разбира се
Просто двама човека са си тръгнали
Един от друг
Някой ги е наблюдавал от прозореца си
Сигурно
Докато е пушел цигарата си
Сигурно
Как стоят, допрели чела
Как не помръдват
Как дъхът им се вие на облак
Изглежда като общ ореол под уличната лампа
За времето в което човекът е загасил цигарата си
Двамата долу са се обърнали кръгом
И броят крачките си един от друг
Като преди разстрел
Като преди дуел до смърт.

 

Ваня Вълкова, Angel 1

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Николай Фенерски – Планинският фар

 

– Познавах един пич от Угърчин, който стана добър инженер, издигна се още тук и отиде да работи в Унгария, в завода на Сузуки. Издириха го крадците на глави и му направиха добро предложение. Мина интервюто и му съобщиха, че стартовата му заплата ще бъде шест хиляди еврака. Толкова пари накуп аз не съм виждал, а одъртях вече. Ти обаче със сигурност си виждал и повече. По очите те познавам. Хем не те познавам. Но имам версия за теб. Чакай да ти доразкажа за инженера и после ще се върна на твоята версия за живота.

С Дани трамбовахме по билото, имахме си цел и за два часа и нещо щяхме да я достигнем. В планините вълните не са от вода, а от букове и скали. Аз му бърборех, той, както обикновено, си мълчеше. Бях го срещал четири пъти вече, това беше петата ни среща, веднъж ме спаси от изгубване през зимата, маркировките бяха затрупани, а ориентацията ми не е много уверена. Мисля, че вървя на запад, а то било на север. Не мога да се оправям с тези посоки. Трябва ми ясен ориентир. Добре, че има хора като Дани, за които този свят е по-прост.

– И тоя от Угърчин, дето отиде в Сузуки, имаше здрави принципи в битието си. До днес ги има. И той обикаля баирите като нас. Идвал е в хижата при теб, но не сте се запознавали. Съобщили му началниците какви отговорности има в завода, да следи и направлява процеса по производството и монтажа на двигателя на един от новите модели. Обаче нали във всеки такъв завод има и отдел „Планиране на повреди“. Не се казва така, но това му е предназначението. Нашият човек получил инструкциите от какъв материал да са агрегатите, как да се захващат, всичко било предвидено така, че автомобилът да влезе в сервиза за ремонт малко след сто и двадесет хиляди и малко преди сто и тридесет хиляди километра пробег.

Разказвах му го всичко това на Дани, за да разчупя ледовете, защото с него по принцип бе трудно, не говореше много. Исках да разбера повече, да надникна зад маската. А той само кимаше и се усмихваше загадъчно. Нямаш шанс, братле. Но все пак продължих:

– Та инженерът успял по някакъв начин да удължи здравето на двигателя, вдигнал издръжливостта до петстотин хиляди. За него било въпрос на чест. Казваше ми, че инженерите трябва да полагат инженерна хипократова клетва да служат на човека, а не на корпорациите и бизнеса. И за две години успели да произведат партида от петнайсет хиляди суперздрави коли, преди да се усетят босовете. През това време той въвел доста подобрения, непланирани от Централата. Когато го разкриха, първата им реакция бе да заведат дело и да си поискат парите обратно, най-малкото. Искаха да съсипят живота му. После обаче се досетиха, че ако медиите се докопат до историята, ще бъде в техен ущърб. Всички ще разберат за мръсната работа на оня таен отдел. Казаха му да подава оставка доброволно. И сега човекът си е тук. Работи фрийланс, не докарва по 6 ка, ама и на убежденията си не плюе. Сещаш ли се? Не всичко е в парите. Не можеш да се продадеш за стотинки. Ако ще да са в несметни количества.

Спряхме за две минути почивка. Фарът изглеждаше по-близо. Монасите наричат планините „пустиня“. На такива места чувствителността се изостря. Всичко може да те убие. Студ, пропаст, лавина. Или гръм от ясно небе. Дани запали цигара и ме изгледа изпитателно. Как да ми има доверие? Ако ми разкаже подробности, ще стана съучастник. И ще трябва да ме убие, както казват по филмите. Налагаше се да го улесня. Да поднеса всичко лековато, а той само да си мълчи в потвърждение. Почнах отдалече с историята за инженера, която доукрасих, за да стигна дотам, че понякога не е престъпление да свиеш голяма сума от гадовете.

– Дани?
– Кажи, Пешо.

– Ти изобщо не си никакъв Дани. Убеден съм в това. Може да си Дидо. Може изобщо да не си с „Д“, може да си Антон или Атанас. Приличаш ми малко на Атанас, но нищо не пречи и да си Стилиян. Не очаквам да ми кажеш името си, много ясно. Заподозрях те, когато те видях за втори път и забелязах как отначало оглеждаш помещението, в което влизаш, за камери и фотоапарати. Теб те няма на нито една туристическа снимка. На нито една. Предполагам, че си изгорил и личната си карта. Имаш принципи. Като този инженер. И това ми харесва. Никога не говориш тъпотии като повечето. Мълчиш и знаеш много неща. А помниш ли колко глупаво и аз като останалите те попитах преди две години за Афганистан? Чух, че си бил войник там и те питах как си го преживял, стрелял ли си. Убивал ли си. После обаче осъзнах, че твоите демони са си твои и няма никаква нужда да научавам повече.
Сега обаче сме само двамата, далече от всичко, на хиляда и осемстотин надморска, няма камери и микрофони, няма чужди уши и аз ще ти разкажа твоята история, за да се уверя в нея. Защото ако това, което кажа, е лъжа и измислица, ти ще се издадеш, ще отречеш. А ако се доближава до истината, ще се подхилкваш, както го правиш и в момента. Чудя ти се, кинта и двайсет, нямаш шейсет кила, но си смел за десетима. Ако трябва да обера банка с някого, ще те извикам теб. Окото ти няма да мигне. Вярно, искаш ли да оберем банка? Какво те питам, ти вече си го правил. И си дошъл тук в тая хижа, до която автомобили не стигат. Колко години са минали? И колко още ще се криеш? И с колко успя да ги делнеш тия боклуци? Сто хиляди? Триста? Не вярвам да са повече. За повече щяха да те намерят дори тук. Трябва да има хора като теб.

– Добра фантазия имаш, братле.

– Чакай, не ми отговаряй. И не се притеснявай, гроб съм. Значи ето как приблизително е било. Върнали сте се от Афганистан, ти си още на държавна служба, имаш стабилни доходи, осигурен си, но те не знаят с кого си имат работа. Кандидатствал си за голям кредит. Трябвало ти е обезпечение по кредита, гаранция, имот или близки, които да подпишат. Не си искал да товариш близките си, затова си предоставил на банката фалшив документ за собственост върху недвижим имот на твое име. Взел си кинтите и си духнал. В планината, при орлите. Хижата е добра пералня, а може и да е добър бизнес, да си докарваш и тук пари. Това е единият вариант. Вторият е подобен, но вместо да фалшифицираш документи за собственост, което може да е сложно, да си фалшифицирал документи за самоличност, да си разменил самоличност с някой в армията, който не е бил вече между живите. Но това са подробности, които нямат значение. Но горе-долу в тая насока е историята. Не ми се вярва да е третият вариант. Имал си информация за някой инкасо автомобил, знаеш как се работи с оръжие, подпрял си шофьора в тила с пистолета и банката е олекнала с една много тлъста пачка. Не вярвам да е това, но и то не би ме учудило. Не. Не би ме учудило. Ти си човекът.

– Ето го. – Само това отговори на предположенията ми Дани или както там му е истинското име, дадено му от майка му, когато се е родил на този свят.

Бяхме стигнали до фара, който се виждаше в далечината вчера на залез слънце. Бяхме седнали на припек зад хижата, постепенно се здрачи и кубето заблестя. Другите ми обясниха за фара. И сега бях край него.

– Параклисът е построен от неколцина засегнати. Единият от тях беше колега, хижар откакто се помни. Но вече слезе долу и още е жив, доста остаря. Ако отидеш при него и го попиташ, една дума няма да ти каже. Една зимна привечер при него дошъл непознат младеж, съобщил му, че на триста метра от хижата, дето стоим с теб сега, в една урва е паднала приятелката му. Затичал се Георги, спасили момичето, извадили го. След час се върнали всички и гледат на пейката пред хижата седи вестоносецът. Момчето, което го повикало. Искал да отпочине, отпуснал се и не се събудил. Георги не можеше да си го прости. Останалите, включили се в строителството, са близките на друга компания, тръгнала към върховете през зимата. И те били неподготвени. Тръгнали четирима, успели да се завърнат само двама. Ще ти разкажа и тяхната история някой път. – Каза Дани и пак се загледа в мен. – Хайде да палим по една свещ вътре и да тръгваме обратно. Да не закъсняваме. Времето ще се развали.

Когато човек като Дани ти каже нещо подобно, ти му вярваш. На сто процента. По пътя има много опасности, само това да знаете.

 

Ваня Вълкова, Man 01

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Мери Оливър (1935-2019)

 

Когато спях в гората

Помислих, че Земята си ме спомни,
тъй нежно и приветливо ме взе,
подреждайки полите тъмни,
джобовете си, пълни с лишеи и семе.
Заспах тъй както никога преди –
полегнал камък в речно лоно,
а между мен и белите проблясващи звезди,
са мислите ми само, плуващи
подобно нощни пеперуди
сред клоните на съвършените дървета.
Аз слушах цяла нощ край мен царствата малки дишащи,
и насекомите, и птиците,
заети своето да вършат в тъмнината.
Като че във вода, аз падах и се вдигах цяла нощ,
в борба със ясната си орис. До сутринта
поне дузина пъти
във нещо много по-добро изчезвах.

 

Красива песен

Аз мисля, няма край и връщане назад
за сложността да те обичам.
Ни отговор, ни излаз има.
И пътят да обичаме единствен ли е?
Не е игрище той,
Земята е
и небесата ни, за малко.
Получих затова предимството
във центъра на моя свят да те държат
внезапните ми, навъсени и мрачни настроения.
На тялото си казвам: слабей и излинявай,
на пръстите си казвам: пишете ми красива песен,
а на сърцето казвам: вълнувай се, бленувай.

 

Видях

Видях,
сред клоните зелени на борове смолисти,
тук имаше –

бухлата птица,
със огнено жабо, разстилащо се по раменете и надолу по гърба –

цвят на мед, желязо, бронз –
припламващ, осветяващ боровите тъмни клони.

Какво нещастие е от смъртта да се страхуваш.
Каква окаяност, да вярваш само във това, което би могло да се докаже.

Когато тихичко подсвирнах,
тя ме погледна, после погледът си отклони.

После се вдигна, с крилата си разкошни и огромни,
и, както казах, в пламъци обвита.

 

Изблик
Сега в овощната градина побеляла
палува малкото ми куче,
и прави лудешка пъртина.
Насам-натам възбудено се мята,
върти се, скача, как да го удържам,
обилни, пищни букви се изписват
по снега,
в едно тъй дълго изречение,
насладите на тялото на този свят то изразява.
О, аз не бих могла да го изкажа по-добре.

 

Маргаритки

Възможно е, допускам някой ден
че ще научим всичко
което има да се учи; светът какво е,
какво той значи, примерно. Аз мисля, че е като да пресичам
през лятото полетата – едно след друго,
и присмехулникът да ми се смее, както
достатъчно позналият и знаещият или доволният от малкото,
което знае. Стихът, поезията раждат се
от знаещото търсене; то трябва да превключи тишината,
от отговори атакувана внезапно. Наместо, ох, да чува свойта дива, хаплива,
нежно бълбукаща, безспирна безответност.
В нозете ми сияят бели венчелистчета, на маргаритките
центрираните малки слънчица,
техните – ако не сте против така да кажа – сияят техните сърца.
Разбира се аз може да греша, и може би сърцата им са бледи,
тесни и скрити между корените. Какво ли знам?
Освен това: само по себе си блаженство е да вземаш, каквото ти се дава
и ясно да го видиш; и слънцето какво охотно осветява;
например – мисля си това
когато клякам долу, не да откъсна, да се трогвам просто –
как си подхождат маргаритките с полето и
как полето си подхожда с тях..

 

Песен за Строителите

В една лятна утрин
приседнах
на склона
да помисля за Господ –

едно достойно забавление.
Край мен, видях
щурец самичък;
преместваше зрънца на склона

насам натам и пак и пак.
Каква енергия огромна
какви усилия смирени.
Да се надяваме

така да е завинаги
Вселената
по начини необясними
да продължава всеки да строи.

 

Превод от английски Люба Александрова

Диляна Първанова, Flight 1

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X