1
Черна вечер.
Бял – снегът.
Вятър, вятър!
И нозете ти едвам държат.
Вятър, вятър –
по цял божи свят!
Вятърът развява, вее
белий сняг навред.
Под снега – лед.
Бавно, тежко
всяка стъпка се люлее,
хлъзга се – ах, тежко!
Между две здания –
обтегнато въже.
На въжето – плакат:
„Цялата власт на Учредителното събрание!“
Една бабичка свива се – плаче,
не разбира що всичко туй значи,
защо ли е тоз плакат –
такъв огромен пояс?
Партенки много биха излезли от този плат –
а всеки днес е гол и бос…
А ето бабичката спъна се –
и в преспа сняг пред нея тропва!
– Ох, Богородице застъпнице!
Ох, тези болшевики, ще ни вкарат в гроба!
Вятър остър!
Не престава и студът!
Спрял буржоата насред път,
в шубата си скрил е нос.
А тоз кой е? – Дълги власи
и говори полугласно:
– Предатели!
– Загина Русия!
Сигурно – писател,
вития…
А ето дългополий – тежко
пристъпва, покрай преспа като гроб…
Защо днес весел не изглеждаш,
другарю поп?
Помниш ли ти нявга какво време беше –
ти с корема си напред вървеше
и коремът с кръста
над народа грейше?
Ето госпожата със боата,
към друга тя се наклони:
– Как плакахме, плакахме ний…
Подхлъзна се
и – туп – на земята!
Ай, ай!
Помогни, ръка подай!
Вятър весел
с радост и яд
дрехи развява
и пак полетява,
вей, къса, понесъл
огромний плакат
„Цялата власт на Учредителното събрание!“
и думи довява:
…И ние сме имали събрание…
…Ей в туй здание…
…Решиха –
…Постановиха…
За час – по десет, за цяла нощ – двайсет и пет,
а за по-малко – на никого занапред…
…Да спиме вече…
Късна вечер.
Пустее улицата.
Скитник сам
далече лута се –
и свири вятърът един…
Хей, сиромашки син!
Ела насам –
да се целунем ний…
Хляб!
Що ни чака напред?
Отмини!
Черно, черно небе.
Злоба, горестна злоба
кипи в гърди…
Черна злоба, свята злоба…
Другарю! Следи –
всичко добре!
2
Вятър вее, лети снегът,
Дванайсет души бавно вървят.
Винтовки с черни ремъци отпред
и огньове – навред, навред, навред…
В уста – цигарка, с фуражка крива,
в затвора има също такива!
Свобода, свобода!
Ех, ех, без кръст!
Тра-та-та!
Студено, другари, студено.
– А Ваньо с Катя – в кръчмата…
– Керенки има тя в чорапа!
– Сега сам Ваньо е богат…
– Бе Ваньо наш, а днес – солдат!
– Ех, Ваньо, буржоазна ти муцуна…
– Опитай мойта да целунеш!
Свобода, свобода!
Ех, ех, без кръст!
При Ваня е занята Катя –
с какво, с какво е тя занята!…
Тра-та-та!
А огньове – навред, навред, навред…
Винтовките – преметнати отпред…
С революционна стъпка вървете вий!
Заклетий враг не спи!
Другарю, винтовката – смело напред насочи я!
Нека гръмнат куршуми в Светата Русия
в затворнишката,
в колибарската,
в дебелодирнишката!
Ех, ех, без кръст!
3
Тръгнаха момците наши
в червената войска да служат,
в червената войска да служат,
буйната си глава да сложат.
Ех, ти скръб – ти мъка,
сладостен живот!
Палто изпокъсано
и пушка австрийска!
Ний за скръб на буржоата
ще запалиме земята –
кръв, пожар света обви…
Господи, благослови!
4
Снегът фърчи, файтонджията крещи,
Ваньо с Катичка лети –
електрически фенер
пред капрата блещи –
Ах, дий, дий!
Той в шинел и със фуражка –
с физиономия глупашка –
сучи, сучи чер мустак,
и засуква,
и пошушуква…
Ваньо – ех че е напет,
Ваньо – думи като мед!
Катя той – глупачката – прегръща,
с думи сладки ѝ отвръща…
Тя се смее през главата,
бляскат – бисер – зъбки бели…
Ах ти, Катя, моя Катя,
с муцунка дебела…
5
На брата ти има, Катя,
незараснал знак от нож,
под гърдите ти пък, Катя –
друга рана, прясна ощ!
Ех, ех, поиграй така!
С болно-хубави крака!
Ходеше в бельо с тантели –
походи си, походи!
Блудстваше с офицери –
ах, поблудствувай си ти!
Ех, поблудствувай си ти!
Екна в миг сърце в гърди!
Помниш ли ти офицера –
от нож умря, не бе щастлив…
Що, не помниш ли, холера!
Споменът е още жив!
Ех, ех, оживи,
в своето легло с ръце обвий!
С гетри сиви на крачката,
шоколад Миньон ядеше,
с юнкери се веселеше,
а пък си с войник сега ти!
Ех, ех, съгреши!
И душа си облекчи!
6
…И пак напред галоп лети,
и файтонджията плющи, крещи…
Стой, стой! Андрея, дръж насам!
Ти, Петре, загради ги там!…
Трах, тарарах-тах-тах-тах-тах,
в небето литна снежен прах!…
Файтонът – с Ваня – в бяг зави…
Пълни пак! Огън бий!…
Трах, тарарах! Сега познай,
…………………………………………..
как с чужда се любовница гуляй!
Избяга, дяволът! Ала – помни,
ще се разправим утре ний!
А Катя де е? – Мъртва, мъртва там!
Кръв от челото ѝ струи едвам!…
Що, Кате, как си ти сега? –
Ни глас, ни звук… Лежи в снега!…
Вървете с революционен крак!
Не спи – и бди заклетий враг!
7
И пак вървят дванайсетте.
Пушките – на рамо.
Клетият убиец само
скрил е своето лице…
Все по-бързо и по-бързо
крачи с бързи крачки той.
На врата качулка вързал –
без да знай ни где, ни кой…
– Що, другарю, не си весел,
де тъй, друже, си тръгнал?
– Що си, Петре нос обвесил,
ил’ ти е за Катя жал?
– Ох, другари, братя мили,
любих туй момиче аз…
Всяка нощ, до късен час,
с нея сме се веселили…
Зарад страшните лъчи
в огнените ѝ очи,
за луничката кафява
върху дясната ѝ плешка –
аз погубих я в забрава,
аз погубих я глупешки… Ах!
– Их, курвар такъв – не дрънкай,
баба ли си, Петьо, що ли?
Сам душичката си тънка
ти разкъсваш? – Моля, заповядай?
Дръж се мъжки, не отпадай!
Сам бъди си ти контрола!
Днес не е такова време –
с тебе някой да играй!
Още по-голямо бреме
чака ни, другарю, знай!
И виж – Петърчо забавя
бързите си крачки пак –
ето, пак глава изправя,
ето, пак е весел той…
Ех, ех!
Развлечението не е грех!
Етажите вий затворете,
че грабеж ще падне пак!
Изби с вино разтворете –
гуляе старият голтак.
8
Ох, ти скръб нерадостна,
скука тягостна,
горестна!
Ей тъй времето
ще прекарам, ще прекарам…
Ей тъй темето
ще почеша, ще почеша…
Ей тъй семки тук
ще плющя, ще плющя…
Ей тъй с ножченце
аз ще светна, аз ще светна…
Бягай, буржоа, как птиченце!
Изпих ти зер кръвчицата
зарад изгората –
чернооката…
Успокой, Господи, душу рабы Твоея…
Скучно!
9
Не чуй се градски шум, цари
над Нева тишина пустинна,
стражари няма веч – момци,
днес веселете се без вино!
Стои на пътя буржоата,
носа си във балтона скрил.
Зад него мършав пес, подвил
опашка, следва го в тъмата.
Стои – пес гладен – буржоата,
стои там ням като въпрос.
И старий свят зад него чака –
пес мършав със безсилна злост.
10
Снежен вихър вей и плаче –
ой ти, вихър, мрак и сняг!
И дори на две-три крачки
нищо не се вижда пак!
На фуния сняг се вий,
сняг лети, в лицето бий…
– Ох, виелица – да чува свети Спас!
– Петьо! Ей, недей ни мятка нази!
От какво те е опазил
златният иконостас?
Малко ти разбираш, право,
но сам размисли наздраво —
в кръв не са ли твоите ръце
зарад Катичкиното сърце?
– С революционен крак вървете!
Близко е врагът заклет!
Напред, напред, напред,
работен народ!
11
…И без име свято в нощний път
вървят дванайсетте.
На всичко са готови те,
за нищо не скърбят…
Към невидимия враг
бдят винтовките железни…
В глухи улички безвестни
вей виелицата сняг…
И затъва в преспи снежни
надълбоко всеки крак…
Вей далече,
кървав флаг.
Смътни речи,
стъпки в мрак.
Ето вече
лютий враг.
И виелицата вей навред
ден и нощ,
с дива мощ…
Напред, напред,
работен народ!
12
…Идват с властна стъпка в нощний мрак…
– Кой е там? Ела! –
Вятърът с червений флаг
вей сред нощната мъгла…
Снежна преспа в тъмнината.
– Кой е там? – Излез без страх!…
Само мършав пес се клати,
изгладнял, след тях…
Махай се, проклета мърша,
да не те погаля с щик!
Стар свят – пес ослекнал, мършав,
падай – удрям в същий миг!
…Скърца зъби изгладнял вълк,
свил опашка, чака сам –
пес премръзнал, пес без слава…
– Обади се, хей! Кой там?
– Кой там вей червений флаг?
– Погледни какъв е мрак!
– Кой там броди в мрака – кой е –
покрай къщи и завои?
– Все едно, аз ще те хвана,
по-добре се нам предай!
Ей, другарю, зле ще стане –
кой си? Ще гърмиме, знай!
Трах-тах-тах! – И само ехо
екна в околния мрак…
С дълъг смях над тъмни стрехи
литна снежна буря пак.
Трах-тах-тах!
Трах-тах-тах…
…Те вървят през нощний мрак –
гладний пес върви след тях,
а пред тях – със кървав флаг,
скрит в виелицата шумна,
незасегнат от куршума,
с нежна стъпка, бял и пищен,
в снежни бисери обкичен
и с венец от бели рози –
там пред тях: Иисус Христос.
Януари 1918
Гео Милев, Съчинения в три тома, София: Български писател, т. 1, 1975, с. 294-307.
Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт в студио, маслени бои, канва, 61×69 см, 2017, частна колекция
списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018