Георги Велизаров – Дарете от тока си

 

В полета на чайника няма сакралност
Сакра-щенията са безпочвени
Тоест по синтез – нематериални
Няма ги и нямат тежест!
Защо чайниците,
Изливащи се в съвремието
Своевременно
Не тежат на местата си

 

Майката на римата е жертва
Съвремието е изнасилвач
Еякулираме бели стихове
Деца на бели прахове
Безжичен интернет полагаме
В гроб на аналогов телефон
Новият ми човек
Е призван и с мисия

 

Следи с очи
Пелтечи поета поемите си
Не е със себе си
Защото иска да е неин
Готов да стане притежание
Приживе да преживее
Привидна
Крива
Сляпата съдба на глухарчето
Пелтечи поета поемите си

 

Спазмите са парче мускулна тъкан
Не са причина да бъдеш
Бъдещето отчаяно иска такава
Сюблимацията на акта на чукане
И безхаберната безкапутност
Не са извинение
Не са продължение
Това е произвол на атоми
Във среда гостоприемна
За чаена лъжичка сперма

 

Дарете от тока си, хора
За просяците на уай фай
Уай, хау
Как Господ допуска
Ди екзистенс оф уърлд
С липсващ уайд уеб
Кому е нужен такъв
Дори рибарите,
Дори тези без риба
Си имат поне мрежа

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Владимир Сабоурин – Изграждаща се църква, жк Дружба

 

Рядко ще видиш
мъртва врана на моравата
пред централна автогара поддържана
бяла от сланата на февруарското утро
обещание на скорошна зеленина и свежест
несправедливостта на природата неубедителната
подреденост на някой който е пътник
човешкото безсрамие на умирането
пред очите на другите на показ
не я касае

 

Времето ни е когато
бащите вече не завещават
ръчни механични часовници

Времето ни е когато
ремонтите започват вече
преди построяването на дома

Времето ни е когато
нищо вече не остарява
красиво с достойнство

Времето ни е когато
успеха бърза да изпревари
срока на годност

Времето ни е когато
вече просто няма време
за имане на време.

 

Шибан от вълни. Бургас, февруари 2018

Футуристични надлези над кръгови движения
по пътя за морето ти си пътник в рехав извънсезонен
пътникопоток вкочанен от студ в соленогорчивата пяна
цял покрит с водорасли като куче лежейки безсилен
на самия край на прибоя черно е желязото в илиада
стоманено архилоховото зимно черно море

 

Сибирския лесничей

Ти си лесничей
Налагащ закона в тайгата
Справедливост за бракониерите
Несправедливостта за корпорациите
Любовта вечния селски скандал
На вечното бебе без баща тя
Ще пречупи гръбнака ти.

 

Окончателно решение

Облак тухлен прах димки на агитка
стържене на багер лай на овчарки циганска
каруца товари останките ново зареждане дрехи
втора употреба последен отблясък по горните етажи
окончателното решение е близко

 

Операция Пустинна буря, началото на 90-те

В малките часове
на четирийстата нощ
петролния каптаж се самовъзпламени
това беше знак за началото
на всички изкушения

 

Спихването на атракционен балон

На Александѫр Николов

За кратко стои изправен
вертикално над приземилия се кош
после започва да се накланя наляво става
плосък отдясно комерсиален призрак на дали
в пустинната февруарска равнина до бензиностанции близнаци
от двете страни на магистралата сляга се напълно перка
на левиатан вкаменелост на стотици километри от морето
сокол летящ успоредно на пътникопотока на нивото
на телената ограда най-накрая празна черупка от охлюв
на дъното на изоставен открит басейн

 

Гларуси над Подуене

Изсред небесното нищо
между два калкана връхлитат
като сърпове на жътваря пикиращи
парчета алуминий дронове миг преди
натискането на спусъка някъде в аризона

ято гълъби се спасява в паника
господарите на лазура чертаят несмущавано
кръгове над необятното сметище

 

Минавайки покрай новия затворен комплекс

толкова стъкло на ръка разстояние
толкова ли сте сигурни в себе си
толкова ли във вечността
на мирния преход на ръка разстояние

 

Изграждаща се църква, жк Дружба

В примката на надземни тръби на топлофикация
Шоурум на великата стена охранявана от билбордове
Хранителна борса ограда от гофрирана ламарина с парцалаци
Стари предизборни плакати бензиностанция на газпром борса гуми
Ръждива вентилационна тръба да бъде твоята воля и под земята глух
Коловоз климатици накацали върху кръпки индивидуална изолация
Фиданки посадени в стари гуми зазидан училищен параден вход
Голи тухли от сгурия гол итонг жп прелез към несъществуващо
Светло минало надземен участък на метрото
Вечната форма изливана в бетон

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Ваня Вълкова – Код потребление

 

Форми за летене
От цикъла ,,Сезони-думи”

Едновременни и единични
Множествени и самотни
Бавни и припрени
Нареждат, пренареждат, прегрупират
структурирано и волно
всичките възможни
звуци и позиции

Пространствени капчуци
Извори на скорост
Безпределни и далечни

Форми на летене – съвършени
Машини – заредени с необятност

Сиви

Гълъбово-сиви-форми на задружност
При малките ми крачка се формират
в маса с нова плътност
и
разделят времето на парка
преди да стъпя и не зная

Черни

Тънко-остри-линии на тревожност
Пробивни пространства на раздяла
Изчертават нови карти по земята,
а стъпките ми ги оформят неподвижни

Птиците от парка ме оставят да си тръгна

 

Поглед към Бога

Калта, елемент на красотата

изгражда-разпада

нови улеи-пролуки

през които виждам

Теб

и никой няма сетивата да ме спре

Летя с по-висока скорост

12, януари 2018

 

Пре-продавачи на надежди
От цикъла ,,Изпити думи”

Разлитащи се хаотично
кафяво-жълто-черни
листа-останки
градски птици на забрава

Минава погледът ми и отлита
далеч от мястото в което викат
Пре-продавачите
на сигурност и вечна ситост
се надигат и времето прилича да е тяхно
На всякакви пакети – краткотрайни блясъци
Почивки, острови, картини в порцелан и злато
екскурзоводи на екранни вкусове,
найлонови оазиси за временни надежди
за виртуални и реални домове,
без страх и с много блясък

А моят глас-съграждащ светове
от мисли, думи и рисунки

все повече затихва.

14 февруари 2018

 

Кучета и некучета

Три, две или
По-малко от усещането за ситост
Кучетата в подлеза

Траектории на надежда
се пресичат
Три, едно, още едно
Воят-крясък-болезнена тъга
от наръгано време, вечер
Всяко има свое място
Всяко има свой кашон
Всяко има свое време за погалване
Две, едно, без едно
Сами и заедно
В мястото на срещи и несрещи

Кучешко време

Винаги в края на подлеза
седи и пуши
Винаги е сам и безлицев
Винаги не гледа, а потъва
Другият кашон е за него.

(Кратковремеви и периодични наблюдения от края на януари до началото на февруари, 2018)

 

Код на потребление

Червено – жълто
Продуктите минават
Червено, жълто
Написано е нещо неразбрано
на пергамента на лицето
Ръцете тежко-груби
преместват много бързо
всички думи, раздробени, асортименти,
без означение за важни,
в пакети по кашони.

Червено – жълто
Лицето е набръчкано и младо
Ръцете му прибират, много шумно
Разпределят и отделят
металните останки от машини за подвижност,
контейнери на непознати вкусове,
мечти-желания за притежаване на
вечна повтаряемост и сигурна печалба.

Червено – жълто
Код на меркантилната реалност
Добре, че магазина е отворен – непрестанно
А притежателят на пергамента
ще остане след последните свистящи гуми
да престанат да пристигат
и жълтото на светофара да ги дебне.

Червено – жълто
Не се опитайте да разберете лесно
Да седнете на стола на лицето,
Разделящо нощта и сутринта на време без броене
Броят ръцете на жената с къдри,
ленти черна мъка
броене на парите,
а другите прибират се доволни,
от загубата им в замяна на мечтите за доволство.

Времевите-оборотни хора си отиват
Да вечерят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Валери Вергилов – Гурбетчийска кръчмарска песен

 

Мъжествена изцепка по време на дъжд

Твърдят, че саламандърът
Не бил дъждовник
И че дъждовникът
Понякога не е петнист
Но той не е и глист
И не е червей
Петната му са правомерни
И като в петолиние
Дъждовникът на нота „ре“ се свива
И нещо из калта навива.
Така и мъж без дъждобран
Се скрива
Мъжът не е чадър
И дъждобран мъжът не е
Мъжът в дъжда
Излиза и сере.

 

Столична изцепка, ж.к. Свобода, бл.19Г, ет. 5, балкона

Нощният автобус
Е ракова клетка
Търсеща своите жертви
По зле осветените
Пътни артерии
На надгробния град
Пияници, наркомани
И всякакви други отрепки
Тоест мъжете
Готови да обладаят
Застарялото
Атрофирало тяло
На тази некрофирала
Стара мома – града.
Останалите клечим
По нейните нощни балкони
Без панталони
И пушим
В безлунната суша
И пушек се вдига
Над всички балкони
Нагоре, нагоре
И се събира
В юмрук за фистинг
Стига да нямате кисти.

 

Гурбетчийска кръчмарска песен

Дефекират факирите
Уринират кумирите
Онанират от ООН-то
Да ти излезе късмета
Айде, качи се на автобуса
Недей така да се мусиш
Заминавай за тая чужбина
Айде… фтобусъ зъминъ.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Атанас Петров – Лилия хилядолетна

 

Камбана

Пак ме поглъща квартала,
тази фурна отрано разпалена
и като кората на хляба забравен
дими, прегаря във фурната моята кожа.

Накъде ли съм тръгнал –
при вас ли, приятели?
Нима ви е нужен развъдник на мисли.
Пак ли подпрели лакти о масите
ще спорим за жегата с чашите бира.

И днес, и утре
все тъй под сянката улисани в приказки
не ще усетим, няма да чуем,
как пламнал някой далеч отмина,
далеч от моста, накрай града,
за да умре по стълбите към камбанарията.

 

Чест

В живота толкова неща избягаха от мен,
като че ли съм престъпник, комуто щастието е
изневерило.
А исках, само исках, парченцето любов в мига
от раждане до смърт да разделиме.

Исках и да не започва тъй
стремително пътечката на мъртвия нагоре.
Да роди бездетната и във викът ѝ
да се родят нещата, за които само си говорим.

И приятелите ми, които се кълняха в чест,
да се завърнат и с усмивка прошка да измолят,
и живота пак да завърти каплата на детството
из двора.

Исках и да не вехне тъй,
самотно, стръкчето през есента родено
и свободни да върлуват духове,
а не в бутилките да стенат унижени.

Исках, но защо ли, толкова неща
побягнаха от мен, като че ли съм плашило.
И какво ли ми остана днес? Нима честта
да се залъгвам с думи и на стените да говоря.

 

Лилия

Дали ще бъда жив след толкова години,
колкото е нужно за да цъфне веселия лист
на хилядолетна лилия
/та нали и на щастието цвета все някога разцъфва/.

Дали гърди раздул в щастлива изнемога,
ще поделям радостния миг със теб природо
и прероден в дихание сред пролетния вик,
ще прелитам като стих в сърцата
на животните двуноги.

Дали разтворен като дивния прашец,
понесен от пчелата горска,
ще се крия в дъното на дънера проклет
и ще се надявам да ме открият хората.

Дали ще бъда звук от дървено клепало
потънало във прах – в музея, в ъгъла
и дали край мен ще мине малчуган избягал
от ръката на баща си да ме бие.

Трън,
дали ще бъда във очите и в ходилото
на оня, който е забравил,
че не от думи се замесва хляба,
и не са вода сълзите.
Или сам захвърлен и забравен
някъде дълбоко, толкова дълбоко,
че дори да искат гърдите ми
да се надигнат във въздишка не ще успеят,
ще мечтая за лилия хилядолетна
па макар и мъртъв – по-мъртъв даже
от дървото гнило доплувало до кея.

И тогава никой
мечтите ми не ще успее да измами.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Александѫр Николов – На Далас Уинс

 

Революция

Лъч над звездите в ъгълът на атлас
момчета с кубинки като нови цветя
рицари на огъня от жълти стъкла
Пробив!

Контрол над щурците – зеленото убива
инквизитор – виолетов генерал.

Под дъжда остава фитил
сигнал от нова генерация:
кебапчета рози и разврат
поквара релси и грес.

Хазарт и смут. Кота 0. Ново 20:
след дъжд качулка. Нормално.

 

Минно поле

Под слоя черен пясък зрелищна експлозия
изхвърляща навсякъде О-та и Х-ове – за някои
минно поле за други – морски шах за трети – азбука
в етап на зачеване две основни форми несъчетаеми.

Докато се усетя сън полепна по гледащите очи:
сега непрекъснато заспивам и се събуждам
ако гаг рефлуксът можеше да спи щеше да е
по този начин. Притеснява ме пътя – като пуловер

на кръпки по гърба на времето – стъпиш ли
върху мина избухвате заедно. Пусни магаретата
да минат преди ти да минеш когато в небето
се носи пчелен аромат. (Суб)културите които са

товарните животни да бъдат ужилени. По раните
на оцелелите които не са стъпили върху някоя
мина ще гадаеш какво да бъде твоето движение.
Магарето ме погледна от твоите очи и в него видях

страхът на всяка една култура да не изчезне
да носи своя товар до крайното предназначение.
Товарите които носим са нашите собствени
означаващи и несъвършенствата на тялото ни

не могат да ни отклонят от пътя: Ние сме само
преносители на идеи които не ни принадлежат
а телесните течности не стигат за да ни излекуват.
Пусни магаретата да минат през тази черна степ

да уловят под копитата си цялата експлозия
в железните сърца на заровените скарабеи-убийци
чак тогава един по един косо на индианска нишка
ще тръгнем. Не те послушах тогава исках сам

да рева над своите бездни – нали поетът е автор на
собствена митология. Не виждах азбуки и
магарета не виждах потока който общото съзнание
на хората обединява. Подсъзнанието спи под
боричкащи се вълни и няма го няма го Ион

нашето намерено дете възпитано като оракул
да ни свърже като точки в общо минно поле.
Да бъде първото магаре пуснато да носи
своя товар а ние да го целунем в огъня.

 

По Рилке

Всеки ангел е ужасен – безумна красота
която не може да се побере
в рамките на пола в разбиранията

на хората – така както се радваш
на звездното небе или моралния
закон. На гората щом се изгубиш в нея.

Кастриран по рождение без травми
от детството – без воля без гняв най-
безмилостен палач с нож в едната си

ръка превръзка за очи в другата –
ще те оперира от твоето проблемно
детство от твоята воля от твоя гняв.

Няма изход от Рая – смъртта идва
когато застанеш пред портите му
и те прехвърлят от другата страна.

С вързани очи сетивата ти ще бъдат
готови да се настанят тук веднага
след кастрацията – анестезията

– очарование пред нещо съвършено.
Това вместо успокоително ще пази
болката от липсваща мъжественост.

Осъден да се радваш по заповед
да плачеш по заповед – ти си кукла
от прежда в ръцете на сърдито дете.

 

Поп арт

нека жаждата за малко сантименталност
да се утолява от друг тип култура не от
официалната – и защо тя е единствената
официална не знам да сме все още

в средновековието и всички да обслужваме
култа към светците с жития молитви
и похвали една култура значи ли това че
поддържа нечия държавна политика значи ли

това че щом искам да се отпусна в нови
слушалки с досадна песен с повтарящ се
припев за да задоволя нуждата си

от сантименталности трябва тази песен
да се среща навсякъде под път и над
път и всеки камък да може да я пее – не

не казвам че тази култура е по-малко от другата
това са различни паралелни вселени все
едно да се сравнява фолклор с литература
но нека има повече сергии на пазара повече

продавачи писна ми от едни и същи парчета
вмирисана риба крещи над своите бездни
слушащия досадния повтарящ се припев
докато разслоявайки културата като глава

лук прави кавър версии на забравени
оригинали за да създаде разнообразие –
вече не мога да различа стихотворение

на български поет от началото на XX век
и безбройните му кавър версии на нови
интернет книжовници от началото на XXI

 

Независимост

Независимост! не пред мен
екран да стои над мен азбука
под мен – ограничаваща линия –
матката на платката наричана още
безкрайност наричана още

разширяваща се Вселена. Плуваме
в огромна матка с мисълта си
над нас части от колективния
разум под формата на език под
формата на азбука пред нас –

зрението като екран най-красиво
проклятие. Независимост от стил
на живеене независимост до
обезличаване – върховна радост втора
по важност след смъртта на семето ценност.

Но всяка мисъл е материална всеки
плод от човешкото дърво тежи.

Идвам на кон яхнал кон яхнал
кон в лявата ми ръка лежи Бъдеще:
не Апокалипсис тракторни гуми и изкуствени торове
а деца които правят фигури
от пластилин и им слагат семена
за очи. В дясната – велики човешки

градове направени от рециклирани
боклуци – в тях велико изкуство
от боклуци непредизвикващо
изплюване на гнили плодове а тяхното
усвояване в ландшафта. Идваме на коне яхнали

коне яхнали коне върху седла
от рециклирани гуми. Независими
като фрагменти но обединени като
поема – това е морето в което не се
потъва защото всяка капка е вълна

всяка вълна – глас в полифоничното пеене.

 

На Далас Уинс
първия американец, на когото е присадено лице

Двадесет и три годишен да работиш
в тежката тексаска сутрин се събуждаш
двадесет и три годишен боядисваш
гърба на храма.

С
л
и
з
а
й
к
и

издигащата се платформа
се опира върху жиците и напрежение
от няколко хиляди волта среща челото ти. Резултатът:
изгаряне четвърта степен смъква кожата.
Вълната стига черепа и го обгаря. Мозъкът
остава незасегнат. Покриват с кожа раната. Двадесет
и три годишен сляп и без лице се връщаш вкъщи.
Очакваш дъщеря ти да избяга
но тя познава баща си по ръцете.
Силно те прегръща.

По нататък: обаждат се по телефона. Хирургията
се е развила достатъчно че да е възможно да се присади лице
от мъртвец на жив човек. Скоро се намира донор.

Лицето е свалено и транспортирано със самолет. Хирурзите
работят бавно върху черепа ти: свързват
стотици нерви мускули и кръвоносни съдове. Един по един:
невероятно е но тази чужда тъкан
се свързва с твоята напълно. Обонянието ти
се възвръща гласът ти също лицето ти добива нужната
чувствителност за да усещаш целувките на дъщеря си

и летящите сапунени мехури които вятъра поднася
пред стъкленото ти око
под парещо тексаско слънце до дървото.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Кирил Василев – Димитър Зашев (1948 – 2018)

 

Той беше мой преподавател в катедра Културология на Софийския университет. Преподаваше история на културата: Ренесанс, Реформация и Барок. В лекциите говореше разпалено, бързо и накъсано, с внезапни отклонения на мисълта, с вкус към куриозния детайл. Беше от преподавателите, на които студентите хем се присмиват леко, хем са странно привлечени от тях. В неговите лекции никога не беше скучно. Не можехме да предвидим нито как ще започнат, нито как ще свършат. Много често не разбирахме добре това, което искаше да ни каже, но това не ни отблъскваше, бяхме сигурни, не знам защо, че то е важно и си струва да бъде разбрано. След лекциите продължавахме да си блъскаме умовете над някои от елегантните и загадъчни фрази, които бяхме чули. Димитър Зашев беше първият истински ироник, който срещнах в университета. Нещо винаги се изплъзваше от казаното от него, нещо винаги оставаше недоизказано. Никога не бях сигурен в истинския смисъл на това, което казва. Винаги бях нащрек, очаквах някоя логическа или езикова клопка. Не мисля, че го правеше нарочно, че искаше да изглежда загадъчен. Просто не можеше да установи мисълта си на едно място, тя винаги беше по-бърза от него. Той постоянно я догонваше и се опитваше да я формулира ясно, но често резултатът беше някоя загадъчна сентенция, която той бързо преобръщаше в шега. Имаше чувство за хумор, което се изразяваше в безкрайна способност за създаване на езикови каламбури. Беше лишен от академична суета, но имаше ясно съзнание за йерархия и авторитет. Говореше с нескрито възхищение за любимите си философи и поети. В тези случаи иронията го напускаше. Всъщност мисля, че най-много се възхищаваше на поетите, какъвто и той самият беше. В редките случаи, когато го срещах из улиците на София и спирахме да си поговорим, той винаги ми рецитираше някой нов свой стих. Знаеше, че самият аз пиша стихове и това беше достатъчно, за да се отнася със симпатия към мен. Разказвал ми е за приятелството си с Христо Фотев, за гостуванията си при него в Равадиново. Философите, които най-много ценеше, бяха тези, които имаха специално отношение към поезията, литературата, музиката – Ницше, Лукач, Хайдегер, Бенямин, Адорно, Дерида… Всички те бяха философи на езика в двойния смисъл на тематизиращи езика и обзети, или дори обсебени, от езика. Самият Зашев беше такъв. Езиковата страст у него беше истинската причина да не пише. Той остави след себе си две тънки книги „Естетически отклонения“ и „Образи и образци. Конфигурации на безформеното“, които наистина бяха отклонения от основния му начин на съществуване и мислене. Той сам беше казал веднъж за себе си, че е „сократически тип“. И това беше вярно, Зашев философстваше в разговор, при това в разговор на улицата, в кафенето, в кръчмата, т.е. там, където всеки може да се намеси, където няма правила за влизане и излизане в разговора. Тази свобода, готовността да срещнеш най-странни персонажи и да ги въвлечеш в разговор беше много характерна за него. Дори бих казал, че имаше слабост към маргиналите, към чудаците. Понякога в създаденото от него феноменологическо ателие, където се обсъждаха откъси от „Битие и време“ например, нарочно канеше хора, които бяха невъобразимо далеч от тези проблеми и ги насърчаваше да се включат в дискусията. Не мисля че просто им се присмиваше. А може и така да е било, но със сигурност за него беше много важно да не отделя философията от всекидневното, баналното, маргиналното. Освен това ненавиждаше помпозността, а академичните занимания с философия често се израждат в помпозност. Дори Хайдегер, от който Зашев толкова се възхищаваше, понякога е помпозен в текстовете си. Вкусът към гротеската предпазваше Зашев от този философски „грях“ и го отдалечаваше от мислителите, които иначе го възхищаваха. Те нямаха този дар. Последният път, когато го видях, изглеждаше зле. Приличаше на клошар, но когато се заговорихме усетих веднага старата страст към мисленето и езика. Когато половин година по-късно научих за смъртта му не бях съвсем изненадан. Казах си, че той умря като прокълнат поет, без да влагам в думата „прокълнат“ никакъв литературен сантимент.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Кристина Крумова – Плодовете на свободата

 

Стараеш се да попречиш
на Навика
да зазида стената от избледнели мигове
разсейваш го с комплименти
и усмивки
разхождаш напращели гърди
из кръглия си затвор
но копелето не дава пет пари
за гърдите ти
три тухлички
страстно докосване
две тухлички
стон
една тухличка
половин сълза
храчка на пода
и миризма на мъжка пот

 

През бримката на чорапогащника

позволи си да погледаш
през чуждото прозорче
завеските са оставени отворени
по протестантски
„живей, така че да няма от какво да се срамуваш“
открадни си парченце чужд живот
стипчиво като черен шоколад
само за подслаждане
Ах! Вкусът остава дълго…
благодаря на Бога, че не всички
сме протестанти

 

можеш да притежаваш
всяка смърт
освен своята
тя е за другите
разрешено ти е да познаваш
едно свое Аз
останалите са за другите
приемай чужите усмивки
твоята е за другите
поемай непознатата поезия
твоите песни са другите
болката ти
тя цялата
е за теб
утеха ли е причастието
пред кого се изповядва Бог
разполагаш само
със собствената си звезда
създаваш я преди да се плъзне
през хлъзгавата нощ
всяка нощ
подаряваш я на другите
стопляш устни върху пламъка й
и раздаваш целувки
и автографи
а болката ти
тя цялата
е за теб
Бог е търпелив
чака последната падаща звезда,
за да те пожелае

 

февруарски дъжд и флейта
разсейват миризмата на коса,
пропита от вчерашни желания
влагата трябва да се изразходва
в противен случай бързо
се превръща в мухъл

 

Гримирана свиня
на две опашки танцува
патешкия танц по пълнолуние
Пожелай си желание
на ум
Пожелах си ледена близалка
Свинята е по-красива
без грим

 

Откраднато

Цигарето
джазът
и чорапите с ръб
те връщат
там
където
развратът е анонимен
а изкуството безвременно
Внимавай!
удивителните могат
да бъдат опасни
лъвовете също
за носорозите дори няма
да споменавам

 

плодовете на свободата
растат по клоните на дървета
покълнали в кирта между пръстите на
тригодишно
пророческите сънища
се изсипват заедно с въшките
върху възглавницата на
петгодишно
мъдростта секретира
в сополивите салфетки на
осемгодишно
революцията се ражда
с първия болезнен цикъл на
единадесетгодишно

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Виолета Златарева – От сто години чака мен

 

На края на Земята (не съм сигурен – отляво или отдясно) стърчи един огромен трамплин. Казват, че бил мост към царството на мъртвите или че древен философ забравил лоста си след отчаяни опити да повдигне планетата. Същият този лост е мой дом от незапомнени времена. Вярно, малко самотен, но все пак дом- със сандъчета с цветя, малко соленоводно езерце (което сам си издълбах) и колибка по мой вкус. Когато седна на самия му край, мога да видя пътеките на слънчевите зайчета, по които се щурат мъниците и никое никога не се отклонява. Реша ли, че ми става твърде горещо от милата гледка – тръгвам обратно и потапям ръцете си перпендикулярно в океана или му се любувам като на подвижен фототапет. Идилията ми се нарушава единствено от летните бури и все се моля облаците да са ниско, за да не се налага да ги избутвам отново и отново след къщата си, която при силен дъжд вечно губи комина си в дълбините. Вероятно рибите в тази част плуват около малка керемидена Атлантида. Мисля си за тях доста често.

Чувал съм, че хората си пожелават нещо, когато видят падаща звезда, а аз си пожелавам, когато видя летяща риба – да имам приятел. Някой който да сподели дните ми на ръба на вълшебството. Не знам дали аз крепя Земята или тя мен, но единствено лудостта ме следва по петите и каквото и да правя- не си тръгва, а настоятелно хрипти до ухото ми- „Полети, полети!“. И най-накрая, когато се убедих, че никой не ще дойде да пием чай или няколко топли думи – скочих с все сила в края на лоста един, два, три пъти- докато не се откърши. Трябваше да е самоубийство, а всъщност цялата планета се спихна като балон и милиарди въздишки отлетяха в космоса заедно с нея.

Сега на съвестта ми тежи цял един свят и въпреки това стъпвам така леко по повърхността. Бих искал да скоча, но представяйки си едно безкрайно падане- просто прегръщам с ръцете си ръба и дишам тежко, дишам, дишам, дишам, дишам… Чувал съм да казват, че това е най-важното…

 

Сутрин

Ларви надигат клепачите –
инак нямаше изобщо да се будя.
Чакат някоя сълза да ги напие,
да я оберат като дюля от миглите,
без да стига изобщо за зимнина,
но достатъчна да наддават
без намерение да стават пеперуди.
Пийте, пийте и дръжте очите отворени,
стражи малки, пазете дупките на затвора ми.

Малко повече смисъл
намирам в кочана
когато е изхвърлен в градината,
бетонът не може да превърне
отпадъка в нещо красиво,

Земята е сто пъти орана,
сто пъти я сковава зимата,
сто пъти чака лятото да се завърне,
от сто години чака мен – да ме приспива…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Светла Караянева – Йонийско завинаги

 

Неолит

И всички тези глинени съдове,
сякаш изпечени вчера,
с рисунки и форми.
И праисторическата Венера –
без черти на лицето,
но с изразителна женственост.
Плодовит, объл съсъд.
Нейната ръка ли
е бъркала в тях гозби –
ако лъжицата вече е съществувала.
И е налагала с нея мързеливия ловец –
ако матриархатът още е продължавал.
Мирис на загоряло…

 

Платон

Тя вече не спуска щорите,
а завеси отдавна няма.
За какво ли са – на четвъртия етаж,
на широкия булевард.
От години е гледала постоянно
мъжа, живеещ отсреща.
Когато беше млад /и тя също/,
когато пиеше бира
на балкона по гащи,
когато коремчето му се превръщаше
в корем, а челото му се изкачваше
все по-нагоре.
Когато до него се появи жена,
а после – дете.
После и двете изчезнаха.
Тази душна привечер
тя пак поглежда отсреща.
Биричката, шкембето.
Струйки пот се стичат по врата й,
хвърля фланелката и гърдите й
на ама изплуват в жегата.
И той за пръв път дочува
хрипливия женски глас:
„Хвърли си перушината,
хвърли си перушината,
чаталесто животно!”

 

Реконкиста

Конкистадори
завладяваха Европа.
От корабите на Колумб, Кортес, Писаро
нахлуваха в полета и градини
по-ценни и от злато
картофите, доматите, пиперът
и царевица, слънчоглед, фъстъци…
Сега,
застанала до кухненската маса,
аз ставам по-червена
от най-червенокожия команч:
„Solanum tuberosum, Zea mays,
Licopersicon esculentum-
простете ми,
простете ми и вие,
Capsium annuum,
Arachis, Heliantus-
за инките, ацтеките и маите,
за вирусите и барута, за стоманата,
за Монтесума и Кецалкоатъл…
Какво бих правила без вас,
как бих направила
и най-обикновената салата!”

 

Свещеният на дедите

Португалският език – моето отечество…
Фернандо Песоа

Съскат съгласни,
блъскат се гласните
ъглести.
Ж като жило,
Ч като чубрица,
Ъ като Ъглен.
Някъде в бездните –
ерове, сигли, падежи.
Някъде в ехото –
носовки под носа си
мърморят.
Членесто членестоного,
тромаво лазиш по гънките
мозъчни –
с трите си рода, числата,
-ът/-ят, -та, -то, -те.
В дебри глаголни –
бъдеще в минало,
нещо не свършва
в минало свършено.
Имало, нямало…
Още глаголиш,
още те има,
жива зазиждаш ме
в строфи и стихове.
Думи в опинци, думи с шпори,
думи наемници, думи с корени.
С хляб и сол
срещат латинците
буквите кирилски.
Камо грядеши?
В тебе съм, в мене си,
твоя синтаксис
срича сърцето.
Брат мой, враг мой,
малка родино!

 

Кафез

Циганинът обича жена си.
И гълъбите на покрива.
Купи ги скъпо и ги дресира
с любов.
Жена си – също.
Когато е на кеф,
хваща гълъб и го запраща
в небето.
Красиво кръжат преметачите,
с лупинги се издигат.
Когато му е криво,
хока и тупа циганката.
Тя излита към майка си,
после се връща обратно.
Гълъбите – също.

 

Свобода

… за ябълки 1 ½ гроша
/ от най-голямата сметка на Васил И.Кунчев /

Айвания – златноалена,
сладка, хрупкава, лъскава.
Зимна ябълка в антерията
на Апостола, спрял край Къкрина.
Да разкваси устата си,
като тръгне пак по пъртината,
през пустинята на България,
дето още се раждат лъвове.
А във грозната нощ на Къкрина
търкули се тя в преспите
и чаушите на пусия
я затъпкаха със ботуши.
И юнакът със златна ябълка,
и ламята триглава с фесове
са останали страшна приказка,
появяват се във безсъници.
Но когато напъпи пролет
там, край ханчето, до стобора
разцъфтява самотна ябълка.
Снежна ябълка, с кръв поливана.

 

Йонийско завинаги

Счупихме статуите,
изгонихме ги от храмовете,
и все пак не са мъртви боговете.
К. Кавафис

Последно приключение,
дантелено крайбрежие,
флотилия острови.
Преоравам
морските течения.
Антена е мачтата,
обвива ме вой на сирени –
Пенелопа, Лаерт, Телемах.
А дебнат женски острови,
закотвят ме
пристани от бедра –
Цирцея, Навзикая, Калипсо.
Безкрайното завръщане.
Не се боя от ластригони,
от бурите на Посейдон.
Итака ме настига.
И Омир, слепият пастир,
ме връща в стадото.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018