Двуезични стихотворения
Буря
Пустош. Руини.
Отвъд завесата на разсъдъка,
отвъд завесата на разума,
собствения ти разум,
който не предвижда място
за разума
на другия.
Tempestad
Estragos. Devastación.
Tras la cortina de la mente,
tras la cortina de la razón
de uno,
que no deja lugar
para la razón
de otro.
Manhattan
Също и тук
се открива понякога вътрешен двор,
идват птиците там, да пеят,
цветя и дървета дишат нощта,
и приятелите се прегръщат. Истински се прегръщат.
Също и тук
лъхат улиците мизерия, богатство, радост, терор.
Млечният път прекосява съня ти, дебне заплаха
в собственото сърце. Не бих казала,
че е различно. Няма грижа и тук
за тротоарите и душaтa,
както навсякъде.
И ако себе си виждаш в творба на Крис Бурден
или Тони Оурслер,
то е, защото
никой не е от другаде и никой не е от тук.
Слънцето осветява равнодушно вътрешния двор,
онова, което като деца обещавахме
и на повърхността на живота
не си ти.
Manhattan
También aquí
hay un patio interior a veces,
los pájaros vienen a cantar,
los árboles y las flores respiran la noche
y los amigos se abrazan. Se abrazan de verdad.
También aquí
las calles exhalan miseria, riqueza, dolor, alegría, terror.
La Vía Láctea cruza los sueños, la amenaza asecha
en tu propio corazón. No diría
que es diferente. También aquí
están descuidadas las aceras y las almas
como en todas partes.
Y si ves tu propio rostro en una obra de Chris Burden
o Tony Oursler
es que
nadie es de otra parte y nadie de aquí.
El sol ilumina indiferente el patio
interior, lo que de niño prometías
y en la superficie de la vida
no eres tú.
Йеронимус Бош
Отвори вратите
Големият Ускорител. На адрони?
Кошмари? Съвести?
Уязвимост?
Кой си излезе? Кой вътре се втурва? Картината
пред какво в треска тръпне? Какво не намира?
Какво заклина?
Търсим тъмна материя със светлина
невидима. И човека издебваме
с дрони.
Hieronymus Bosch
Ha abierto la puerta
el Gran Colisionador. ¿De hadrones?
¿De pesadillas? ¿De conciencias?
¿De vulnerabilidad?
¿Quién ha salido, qué entrará? La pintura
¿ante qué tiembla? ¿Qué no descubre?
¿Qué conjura?
Buscamos materia oscura con luz invisible.
Y al hombre con drones
le emboscamos.
* * *
Философи и невроизследователи настояват,
че не съществува никакво аз, че който те обича
или руши, е колективното
подсъзнание. Че твоята длан,
изгаряща в моята, безогледната смърт на същества
и растения, океани и песни,
само е биохимия неудържима. И никой
за нищо не е отговорен, защото
никой не e
някой.
Никой. Никой.
* * *
Filósofos y neuroinvestigadores insisten
que no existe ningún yo, que quien te ama
o destruye
es el subconsciente
colectivo. Que tu mano al lado de la mía,
la muerte violenta de seres, plantas, océanos
y cantos
es solo bioquímica galopante. Y nadie
de nada es responsable
porque nadie existe como
alguien.
Nadie, nadie…
Песимистична самоирония
„Nous sommes mors“
Ballade des pendus, François Villon*
Ето, вече сме на Небето,
на вечност осъдени, няма що. Никога нищо
няма да бъде в състояние да ни раздели.
Какво повече да си мечтаем?
Фотоните ще четат наште писма,
ни едно неутрино не ще успее
по никакъв начин да смути
ласкателствата, емотиконите,
лъжите и истината без свян,
колективната психоанализа,
номерата, безчестията и т. н.
Каквото Интернет съедини,
никога, нищо не ще раздели.
Краят на света вече отмина,
но тук сме си все така, все така, все така.
И кажи ми, кажи ми ти, как ли да чатнем
щом вече отдавна сме мъртъвци.
Autoironía pesimista
„Nous sommes mors“
Ballade des pendus, François Villon**
Ya estamos en La Nube,
condenados a eternidad. Nada,
nunca podrá separarnos.
¿Qué más se puede soñar?
Los fotones leerán nuestras cartas,
ningún neutrino sabrá trastocar
los halagos, los emoticones,
las mentiras y la verdad,
el psicoanálisis colectivo
los trucos, la indignidad.
Lo que Internet ha unido
nunca, nada lo separará.
El fin del mundo ya ha pasado,
pero seguimos aquí igual
y dime, ¿cómo darnos cuenta?
si estamos muertos ya.
* “Вече отдавна сме мъртъвци…”, “Балада за обесените“Франсоа Вийон
** “ Ya estamos todos muertos”, “Balada de los ahorcados”, François Villon
* * *
Нож от кремък,
ваян преди милион и четиристотин хиляди години
в Атапуерка,
е най-древното оръдие на труда
открито някога в Европа.
От кремък, стомана, диамант, лазер, графен –
нож.
В Атапуерка, на Марс, в антиматерията, времето,
безвремието,
неудовлетвореността, алчността, амбицията…
Нож.
Нож.
* * *
Un cuchillo de sílex,
tallado hace 1.400.000 años
en Atapuerca,
la herramienta humana
más antigua jamás encontrada en Europa.
De sílex, de oro, de hierro, de diamante o láser
cuchillo.
En Atapuerca, en Marte, en la antimateria,
en el destiempo,
la ansia, la avaricia, la ambición…
Un cuchillo.
Cuchillo.
списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X
