Милена Цакова – Какво е върба

Ивайло Божинов, Industrial Dream 2

 

Какво е върба

Плаче върбата, като човек,
ходи накриво, косата отмята,
свива се корена, мястото малко,
дишат листата, събират въздух и слънце.

Чака върбата, търси, умува.
Целия свят наблюдава.
Вкоренена дълбоко в земята,
цялата пръст е отровила.

Вредни мушици, мишки край нея,
трева и лалета, въздух…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Нико Диму – Родината на котките

Ивайло Божинов

 

Родината на котките

Кой помилва някога котките
на гробищата
пазачите ги сритват
поповете също
роднините плачат
а мъртвите –

мъртвите бавно и безмълвно се топят в пръстта.

А котките обикалят, обикалят –
между гробовете
мръсни, изгладнели
страховити
диви

имайки доверие единствено в мъртъвците
(само мъртъвците не сритват.)

Когато изгрее слънцето
приемат поза на надгробни статуи
неподвижни в най високата част на паметника

Може би това са
най-независимите котки.
Толкова много
една държава надгробна
паралелна
със задгробната държава на
мъртъвците.

През нощта с крясъци
се сбиват нагъсто
върху надгробните плочи.
През нощта никой не смее да наруши
спокойствието на мъртъвците
или провлаченото скръбно
удоволствие
на котките.

Дива свобода
купена от нулата
с глад.
Домашни животни –
без домове
настоятелно затворени
да не изкочи
смърт в живота.

Никакъв дом
(кипарисите безжалостно изправени)
и когато вали
котките, които мразят водата
колкото ние смъртта
издържат стоически –
мокри до костите.

Аз, вместо коливо за мъртвите
(които не ядат)
нося храна за котките
която поглъщат веднага.

И измежду роднините на
мъртъвците
обикалям
роднината на котките

които са диви и самотни
и никога не ми позволиха
да ги помилвам.

 

Превод от гръцки Меги Зафирова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мартина Кривирадева – Земя моя

Ивайло Божинов

 

Tierra mía

Pasas el tiempo entre nostalgias y recuerdos,
No es ni por las carreteras rotas,
Ni tampoco por las casas sin pintura.
Aprendes a vivir sin los abrazos de tu abuela.
Vives, pero tu alma llora,
Llora por las montañas de la tierra materna.
A pesar de haber crecido por fuera,
Por dentro todos sabemos la verdad.
¿Cuándo y dónde nos sentiremos como en casa?
Viajamos y olvidamos
Que hay un lugar que arropará nuestra muerte.
O lo escondemos al fondo de nuestros sentimientos
Cansados de sufrir.
Creo haberme vuelto inmune al sufrimiento
¡Tierra mía!
Sin embargo sigo viviendo en una ilusión.
¡Tierra mía!
De que mi alma está en paz en tierra desconocida.
Tierra mía, convénceme, susúrrame al oído: vuelve…

Cuando llega el momento
En el que el aire de tu país ya no te es desconocido,
Cuando lo desconocido ya te es conocido
Y lo conocido se vuelve desconocido…
En ese momento descubres que tu tierra
Ha llorado lágrimas de cal en las ventanas por ti
Y ha guardado el calor del hogar.
¡Voy a regresar!

 

Земя моя

Минава ти времето между носталгия и спомени,
не заради лошите пътища,
нито заради небоядисаните сгради.
Учиш се да живееш без прегръдките на баба си.
Живееш, но душата ти плаче.
Плаче за планините на родината.
И въпреки че външно сме пораснали,
вътрешно всички си знаем истината.
Кога и къде ще се почувстваме у дома?
Пътуваме и забравяме,
че има едно място, което ще приюти смъртта ни.
Или го скриваме в дъното на чувствата си,
уморени от страдание.
Само си мисля, че съм имунизирана срещу страданието.
Земя моя!
Въпреки това продължавам да живея в илюзия.
Земя моя!
Че душата ми е в мир с непознатата земя.
Земя моя!
Убеди ме, прошепни ми в ухото:
Върни се…!!!

А когато дойде моментът,
в който въздухът на страната ти вече не е непознат,
когато непознатото вече ти е познато,
а познатото се превръща в непознато…
В този момент откриваш, че твоята земя
е плакала с кални сълзи по прозорците за теб.
И е запазила топлината на дома.
Завръщам се!

 

¿En qué mundo vivimos?

He caído por tantos abismos,
He recorrido obstaculosos caminos
Me he levantado y me he caído
He sufrido y he decidido
Atravesar lo lejano, lo difícil, lo desconocido.
¿En qué mundo vivimos?
Me pregunto,
Cuando aquel me habla sin sentido,
Cuando me dice te fuiste
Pero ese no debía ser tu destino.

Aquel jamás cruzó la dichosa orilla
Aunque se cree que camina con tus mismas zapatillas.
Y el derecho a juzgar se lo concedió el mismo
Sin razón alguna
Sus ojos y oídos revelan odio y amargura,
De nuevo,
Sin razón alguna.

No queda esperanza ninguna,
Ni con gritos
Ni con conversaciones podré
Cambiar esa mentalidad decadente.
Cambiémonos de lugar
Tanto yo como él,
Quizás solo así se podrá comprender
Que hasta que no lo pruebes
No lo podrás saber.

 

В какъв свят живеем?

Падала съм през толкова пропасти.
Обикаляла съм препятствени пътища.
Ставала съм и съм падала.
Страдала съм и съм решила
да пресека далечното, трудното, непознатото.
В какъв свят живеем?!
Питам се аз.
Човеци ми говорят безсмислици,
когато ми казват:
“Tръгна си, но това не трябваше да е твоята съдба”.

Те никога не са пресичали блажения бряг,
въпреки че смятат, че ходят със същите твои обувки.
И правото да съдят самички са си го присвоили
без никаква причина.
Очите и ушите им разкриват омраза и огорчение,
отново
без никаква причина.

Вече не е останала надежда,
нито с викове,
нито с разговори ще мога
да променя това декаденстко мислене.
Нека си сменим местата-
както аз, така и те.
Може би само така ще може да се разбере.

 

Adiós, Granada

Me revestiré de ese aroma dulce
Que me trae tantos recuerdos
Seré una parte más de este lugar.
Cuando ya no me quede nada por ver,
Nada por probar,
Me iré,
Exiliaré mi alma lejos de aquí.

Tú, Granada, que me has acogido
¿Me echarás de menos?
El amor y el odio que despiertas,
Tu frío y tu calor,
Esa contradicción dentro de mi mente…
El destino me ha susurrado que se acabó mi tiempo
Que tengo que cerrar esta etapa de mi vida
Pero siempre me lleno de emoción.

 

Довиждане, Гранада

Ще се облека с този сладък аромат,

който ми носи толкова спомени.

Ще бъда още една част от това място.

Когато вече няма какво да се види,

нито какво да се опита,

ще си тръгна,

ще изгоня душата си далеч оттук.

Ти, Гранада, която ме приветства,

ще ти липсвам ли?

Любовта и омразата, които събуждаш,

студът и топлината ти,

това противоречие в ума ми…

Съдбата ми прошепна, че времето ми изтече,

че трябва да приключа този етап от живота си.

Но все още се изпълвам с емоции.

 

Превод от испански език от автора

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Времето се огъна

Ивайло Божинов

 

Направих от изкуството си бизнес
Скроих си елегантни овчи кожи
Проведох дълги задкулисни разговори
С учени и велможи

Мили милиони гласоподаватели
мили фенове верни мои
Ще ви пея във мола
Вие сте мои хора
Вие сте мои хора

 

Времето се огъна
Откъсна се от моста
И полетя надолу
На моста сложихме метална мрежа
За да спрем отчаянието
Закичихме мрежата с катинари
за да заключим любовта във времето

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Баба ти на дърти години полудя

Ивайло Божинов

 

Баба ти на дърти години полудя

И като я водеха в инвалидната количка, си повдигаше полата и на всеки показваше каквото имаше отдолу. Не носеше гащи. На гинеколог се ходи по пола и без гащи – поучаваше тя. Какво ще му се събуваш и обуваш да губиш време. Отиваш и по същество. Лягаш направо и се разкрачваш. Нали така е по-делово, без емоции. Пък и ако има един студент на практика, да се упражнява на теб, още по-добре – нищо лично – наука. Ама винаги съм се чудела, защо млад мъж ще се запише да учи гинекология. Какви са му мотивите искам да знам. Толкова ли пък е загрижен за половото здраве на жените. Или да кажеш да е някаква блестяща кариера, с която да показва мъжество и талант. Не знам аз, не мога да се начудя. Така говореше баба ти. Нея я бяха възпитали да е фина дама. Добре да се облича, спретнато и да говори само с красиви думи. Стойката на балерина още си я пази, нищо, че е вече в инвалидна количка. Само от светските маниери вече нищо не е останало. Псува всички наред и повдига полата. На ви, на. На всички ви, ей това заслужавате. Да ви приседне дано. Гинеколози.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Каталин Слуковени – Абект

Ивайло Божинов

 

Абект

Като добър мъртвец аз ще се кротна
там долу, а земни глисти, мравки, работни
червеи, къртици на часа ще заприиждат,
ще свалят от раменете всички грижи,
личинки и ларви, без да бързат, кожа
месо, кости до шушка ще оглозгат,
ще лежа във мирното гъмжило блажена
и безгрижна, в покоя вечен бездейна
ще мирувам вдън земята, цяла
плячка за сезоните, през мойто тяло
те ще прекрачват; не топка закачка
насред сприхави минути, не играчка
за дете най-неразумно – ще сполуча,
когато най-накрая, най-накрая пукна.

 

Превод от унгарски Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Карл Сандбърг – Под луната по жътва

Ивайло Божинов, Industrial Dream 12

 

Под луната по жътва

Под луната по жътва,
когато мекото сребро
капе и проблясва
над градинските нощи
смъртта, този сив сеирджия,
се промъква и ти нашепва
като красив приятел
който си спомня.

Под розите през лятото
когато дръзкото пурпурно
се прокрадва в здрача
на дивите червени листа,
любовта, с малки ръчички,
пристъпва и те докосва
с хиляди спомени,
и ти задава
красиви въпроси без отговор.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Голуей Кънел – Апетит за къпъни

Ивайло Божинов

 

Апетит за къпини

Обичам да излизам в късния септември
сред сочните, презрели, хладни, черни къпини
да ям къпини на закуска,
стъблата им бодливи, наказание
което заслужават, познали черната магия на растежа си;
и както стоя сред тях
вдигнал стъблата към устата си, най-узрелите плодове
падат почти доброволно върху езика ми,
също като думите понякога, някои особени думи
като сила или смачкан,
многобуквени, едносрични буци,
които аз мачкам, изцеждам, и изливам
в тихия , слисан, хладен, черен жаргон
на яденето на къпини в късния септември.

 

Почакай

Почакай, за сега.
Ако трябва, не се доверявай на нищо.
Но вярвай на часовете. Нали те
са те водили навсякъде до сега?
Събитията в живота ти пак ще те вълнуват.
Косата ще те вълнува.
Болката ще те вълнува.
Рано разцъфнали пъпки ще те вълнуват.
Втора ръка ръкавици ще са пак чудесни;
спомените им пораждат в тях
нуждата от други ръце. Също като
отчаянието на влюбените: огромната празнота
издълбана от незначителни същества като нас
моли да бъде запълнена; нуждата
от нова любов е вярност към старата.
Почакай.
Не тръгвай твърде рано.
Уморен си. Всички са уморени.
Но никой не е достатъчно уморен.
Само малко почакай и чуй:
музиката на косата,
музиката на болката,
музиката на становете, които пак тъкат любовта ни.
Остани тук, за да чуеш за пръв и последен път,
да чуеш как флейтата на цялото ти същество,
репетирала в неволите, свири до пълно изтощение.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Роси Митева – д3ф0¶маЦиR

Ивайло Божинов

 

днес е един от онези дни
в които пуша много цигари,
без кафе
или алкохол – харесва ми без упойка(тц!)
лежа, протягам се
и чакам душата си идиотска
да се завърне при мен – аз така се събудих, без Нея!
докато я чакам
ще продължа да се протягам.
вероятно ще получа крампа в прасеца,
ще се сгърча, като полуседирана жаба по време на дисекция и ще стисна зъби.
гърлото ми е отекло,
леля Керана казва, че там била петата чакра – така се подувало ако дълго време не изкажеш, каквото имаш за казване.
тупкалото ми е най-зле…
то така и се усеща де,
допускам, че анатомията му е вторично деформирана от многократните, дълготрайни пристъпи на „Синдрома на разбитото сърце“ – поне знам, че разбивачът е един и същ.
направих по него силиконов калъп за свещи
(по сърцето),
после го напълних с разтопен восък
и зачаках да изстине.
то изстина.
когато извадих внимателно отливката (поне аз внимавам със сърцето си…!),
се оказа, че не изглежда съвсем наред.
според леля Керана, е сполучлива проекция на четвъртата ми чакра.
Ще почакам още малко. И ще пуша още много.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Дежьо Костолани – Когато минеш четиридесетте

Ивайло Божинов

 

Когато минеш четиридесетте

Когато минеш четиридесетте, една нощ
ей тъй се събуждаш и сетне дълго
не можеш да заспиш. Гледаш стаята
в тъмнината. Полека се размисляш
за туй-онуй. Лежиш с отворени очи,
както след време в гроба. Сега
животът ти тръгва по нов път.
Учудваш се, че си живял между земята и
звездите. Присещаш се за нещо незначително.
Позалъжеш се с него. Доскучава ти и го забравяш.
Понякога дочуваш по някой шум от улицата.
Знаеш какво значи всеки един шум.
Дори не си и тъжен. А само трезв, внимателен.
Почти спокоен. Внезапно въздъхваш.
Обръщаш се към стената. Отново заспиваш.

 

Превод от унгарски Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X