Антоанета Вичева – Седя под изсъхнала бяла бреза

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

Седя под изсъхнала бяла бреза
Чакам да ме уволнят
Изсъхнала бяла бреза
Разперила
Сухи клечки над мен

Опърпани гълъби-клошари
Ходят лягат на шарена
Сянка
До мен

Акитата им са навред
пролетни цветя
Жалки пернати нещастници
Които се ухажват
Не им дреме
Че са осакатени
Мръсни

И на Господ не му дреме
Негови са си
Опърпаните гълъби клошари
И сухата бреза
И аз,
Която чакам да ме уволнят
Изсъхнала и сива
И гукаща любовно

Какъв фарс
Какъв нелеп живот
И Ти търпиш-
– НЕ –
Обичаш ни такива
оръфани и безформени
Самотници
И скитници
Във фантазийната нереалност
В грозотията непоносима
Все още живи
Оцеляващи
Деца на радост безумна
на надежда наземна
Разпалки за огъня на Твоето величие

20 юли 2022

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Блъфът ще бъде нобел

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

От доста години смятам, че проектът народен писател е нобелов проект на един народ. Спомням си усмивките първия път, когато го вербализирах сред приятели, на маса. Очевидно бях казал нещо идиосинкразно, което прекрачваше консенсуса на кръга от радикално настроени съмишленици. Затвърдих тази неприемлива идиосинкразия, когато после публично заявявах същото вече в контекста на обичайното народопсихологическо подозрение в завист на един народ на историческите неудачи и митопоетическите неудачници.

От първото гламурно представяне на проекта в сп. „Егоист“ през 1999 до добре организираната първоаприлска шега през 2021 г. той минаваше за обикновен ПР блъф на комсомолец кариерист, епически репрезентант на Мирния преход, хващащ се за зеленото нейде около коледния и пролетния базари на книгата. Вдигаха се продажбите с ясното споделено съзнание на агенти и контрагенти, че нобелитирането е базарен блъф, адекватно отговарящ на ПР симулацията народен писател. Да се твърди в прав текст и сериозно, че блъфът не е блъф, а сваляне на картите на един народ продължаваше да е неконсенсусна дори в тяснорадикални кръгове идиосинкразия и презумпция за виновност в завист в широконародни такива.

Оставям на въображаемия радикално настроен докторант от имагинерна българска академия на науките на една въображаема България на блажените литературноисторическото изследване и установяване на момента, в който базарният блъф узря до новина за предложение за номинация или простичко казано номинация някъде в синхронизираната реалност на правилните медии.

Лично аз държа да констатирам и призная грешката си, изхождаща от допускането, че проектът народен писател като нобелов проект на един толкова сериозен в неудачите си народ не е шорткът към удачните предбазарни блъфове на писателя на един народ.

Или формулирано във високия митопоетически регистър на неудачата: блъфът ще бъде нобел.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Блъфът ще бъде нобел

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

От доста години смятам, че проектът народен писател е нобелов проект на един народ. Спомням си усмивките първия път, когато го вербализирах сред приятели, на маса. Очевидно бях казал нещо идиосинкразно, което прекрачваше консенсуса на кръга от радикално настроени съмишленици. Затвърдих тази неприемлива идиосинкразия, когато после публично заявявах същото вече в контекста на обичайното народопсихологическо подозрение в завист на един народ на историческите неудачи и митопоетическите неудачници.

От първото гламурно представяне на проекта в сп. „Егоист“ през 1999 до добре организираната първоаприлска шега през 2021 г. той минаваше за обикновен ПР блъф на комсомолец кариерист, епически репрезентант на Мирния преход, хващащ се за зеленето нейде около коледния и пролетния базари на книгата. Вдигаха се продажбите с ясното споделено съзнание на агенти и контрагенти, че нобелитирането е базарен блъф, адекватно отговарящ на ПР симулацията народен писател. Да се твърди в прав текст и сериозно, че блъфът не е блъф, а сваляне на картите на един народ продължаваше да е неконсенсусна дори в тяснорадикални кръгове идиосинкразия и презумпция за виновност в завист в широконародни такива.

Оставям на въображаемия радикално настроен докторант от имагинерната българска академия на една въображаема България на блажените литературноисторическото изследване и установяване на момента, в който базарният блъф узря до новина за предложение за номинация или простичко казано номинация някъде в синхронизираната реалност на правилните медии.

Лично аз държа да констатирам и призная грешката си, изхождаща от допускането, че проектът народен писател като нобелов проект на един толкова сериозен в неудачите си народ не е шорткът към удачните предбазарни блъфове на писателя на един народ.

Или формулирано във високия митопоетически регистър на неудачата: блъфът ще бъде нобел.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Петър Тушков – Хотел „Нова дружба“

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

(Откъс от романа „Кода Импекс“, глава 3)

 

Първоначално Миладинов насочва вниманието си като че в грешната посока – столичния хотел „Нова дружба“. В това няма нищо изненадващо – в средата на 80-те хотелът вече е оперативно поле за тайните служби, територия за срещи на контингентите на криминалния, разузнавателния, търговско-промишления, развлекателния и държавния сектор, пресечна точка на интереси с динамична мотивация. На повърхността хотелът е внимателно култивирано пространство с автентичен японски привкус, разполага с казино, магазини, два ресторанта и няколко зали за симпозиуми и работни срещи, 450 стаи, които приютяват гости от всяка националност. За Миладинов достъпът до „Нова дружба“ се заключава в това просто да влезе през модернистичните врати от черно стъкло на главния вход. За обикновения човек задачата не е толкова проста.

С голяма доза сигурност може да се каже, че хотелът е средище за необикновения човек. В него със знанието на службите отсядат прословути международни терористи, филмови звезди, императори. Обикновеният човек присъства – може би основа за първоначалната обосновка в плана за обира, – но е в обслужваща функция или в най-добрия случай плаща прескъпо за правото да изиграе кратка роля и да напусне вътрешното му пространство. В хотела не отсяда всеки, никой не ползва просто така казиното, съоръженията му за отдих, балните зали, скъпите апартаменти, не се храни и не заплаща, без да стане част от фино оркестрирания трафик на взаимодействията. Миладинов познава този механизъм, защото го е виждал в много европейски градове, обучен е да пребивава в него. Възможно е еуфорията от откритието, че механизмът има дефект, да му е вдъхнала самонадеяността да обмисли сериозно вариант за грабеж на хотел, в който всяка стая е оборудвана от пода до тавана с подслушвателна техника – твърде възможно, ако отново си припомним как рано сутринта на 24 март се приближава само на няколко метра от смъртта, за да почувства желанието на живота да я избегне. В действителност обаче три седмици по-късно, на 13 април 1986 година, Миладинов влиза през вратите на „Нова дружба“, кима на мъжа на рецепцията и се насочва към едно точно определено място – легендарния ресторант „Ханами“, където всичко, от чашите за саке до картините по стените, е автентично, – за да поднови една стара дружба.

 

* * *

В разсекретените архиви на Държавна сигурност съществуват малко преки свидетелства за обстановката в ресторант „Ханами“. Все пак е добре известно, че едно нарушава автентичността му – специално обучените сервитьорки, които са българки. И една от тях, Саша Стоименова, ще бъде ключов играч в събитията около обира на хотел „Метропол“.

26-годишна, Саша Стоименова (истинска фамилия Енева) е вербуван информатор от 1979 година, малко след като едва 18-годишна започва работа в текстилния комбинат „Пролетарий“. Саша влиза закратко в черно-белия кадър на един от фотоочерците за Видни личности (1979 г., правителствен архив, Алб. 60-А-II-16), където заедно с други млади работнички текстилки е заснета в гръб в компанията на Героинята на социалистическия труд Трайка Лекова. През 1980 година все още е на ведомост в комбината, но е командирована и работи като стажант-секретарка по програма за обмяна на опит в дирекцията на Второ главно управление. Обучението ѝ приключва в края на същата година и закратко се връща на работа в комбината, но подава молба за напускане и до 1986 година участва в множество операции за наблюдение на чужди дипломати на територията на страната и от време на време сътрудничи на Първо главно управление по надзора на емиграцията.

Саша Стоименова е интелигентен кадър от ниския ешелон. За операциите, в които участва, ѝ е известен абсолютният минимум, но за сметка на това в първата половина на 20-те си години води забележителен живот за жена на нейната възраст. Някъде от този период вероятно датира и беглото ѝ познанство с Миладинов. През 86-а година обаче е на ведомост в хотел „Нова Дружба“, където работи като сервитьорка в традиционно японско кимоно в изискания ресторант „Ханами“, точно накъдето в този момент се е насочил Миладинов.

Вечерта на 13 април 1986 година Световното първенство по футбол все още е в неясното бъдеще на идните месеци, а над японската градина на хотела се сипе тих, смъртоносен пролетен сняг.

Саша Стоименова, 26-годишна, е нанесла рана със сервизен нож на висш партиен функционер. Капките кръв от дълбокия разрез през лицето му още не са засъхнали по татамито до масата в едно от обособените помещения на ресторанта, който е временно затворен, за да могат службите да установят събитията и да инструктират персонала. Името на партийния функционер е цензурирано в наличните документи от протокола. Поводът за нападението срещу него е неясен. Известно е, че партиецът често посещава ресторанта и вечеря сам, обслужван по всички правила на японското гостоприемство от две от сервитьорките. Докато, останал насаме в помещението със Саша Стоименова, партиецът едва не губи едното си око и след бурния скандал е откаран за лечение в Правителствена болница, където също не е вписан поименно, след което следите му се губят.

Каквато и да е участта му, официално може да се предположи, че е бил под наблюдение и разпрата между него и Стоименова води до прекъсване на операцията. Стоименова, по това време опитна в шантажа и извличането на информация по оперативен път, или губи контрол над обекта на наблюдение, или е разкрита и действа при самозащита. И когато Миладинов влиза в помещението, сцена на острия сблъсък, картината е като в японски филм.

Зад гърба му декоративният пясък в смрачената градина е поръсен със студен сняг – ярката му белота се отпечатва в окото под светлината на градинското осветление. Пред очите му Стоименова е коленичила покорно до масата, покрита с разблъскана посуда и храна, и е свела очи към скута си в очакване на пристигането на длъжностното лице от разследването.

Миладинов влиза в помещението и сяда, също на колене, перпендикулярно на Стоименова, след което на свой ред свежда поглед надолу, без да произнесе и дума. А някой от персонала на ресторанта плъзва в затворено положение вратата на помещението и този хартиен параван завинаги ще закрие изгледа ни към разговора, който двамата провеждат зад него.

 

* * *

В бележките на изследователя се натрапват въпросите – Саша Стоименова ли е нанесла фаталната прободна рана на 18 август? С нея ли е имал среща Миладинов в бягството си на юг след успешния, и не по-малко кървав, въоръжен обир на хотел „Метропол“? По-важното и още по-подозрителното – защо след това загадъчно събитие от полезрението ни изчезва и Саша Стоименова?

Двамата имат мистериозни отношения. По свидетелствата на оцелелите след обира тези отношения се градят на неспокойно и дори бурно приятелство. 44-годишният Миладинов има пълно, нелогично, дори фанатично доверие в Саша Стоименова, която без колебание участва в плана му, но в свидетелствата на съучастниците им се оформят две версии – че той я използва, едва не изнудва безскрупулно; и че в действителност е бил дълбоко влюбен в младата жена, но тя не е отвръщала на чувствата му дори във физическия смисъл. Допустимо е да се приеме, че и в двете версии има зрънце истина. Още по-интересното е, че Стоименова нееднократно се отнася жестоко или подигравателно с него пред други хора и че преследва неотклонно собствените си цели, а реакцията му в такива моменти е типична за висококомбинативния му ум и Миладинов винаги намира начин да впише поведението ѝ в тактическите решения, които взима. С което на свой ред я манипулира и това допълнително изостря естеството на връзката им.

Без съмнение обаче 13 април бележи фактическото привеждане в действие на плана му за обира – момента, когато Миладинов вербува първия си съучастник в дръзкия обир. С голяма степен на вероятност този план е претърпял рязък завой, като се има предвид споменатото умение за почти свръхестествена комбинативност на Миладинов.

Остава неясно каква позиция е заемал нападнатият партиен функционер, към коя партийна фракция е принадлежал и на какъв етап от наблюдението му операцията е пропаднала, което навярно му е предоставило възможност да мобилизира връзките си в системата и да се укрепи срещу разследването на Второ главно управление. А Миладинов без колебание е използвал служебното си положение, за да осигури прикриващ огън на Стоименова и да улесни оттеглянето ѝ от операцията без сериозни последици за нея, изразяващи се в изселване в провинцията или нещо още по-лошо.

Във ведомостите на хотел „Нова дружба“ е вписано, че Стоименова е уволнена дисциплинарно за неизпълнение на задълженията си, и още на следващия месец откриваме, че е на работа в цех за изработка на пластмасови изделия към ТПК „Атанас Романов“, с тази подробност, че незабавно излиза в шестмесечен неплатен отпуск от 1 май до 1 октомври 1986 година, когато и, поради неявяване на работа, е уволнена с кратко и безсъдържателно директорско нареждане, а документалната следа за нея изчезва окончателно.

Какво си казват двамата зад паравана на ресторант „Ханами“? По това време, нехарактерно за него и за този период от годината, Миладинов не напуска София в продължение на няколко седмици, но нито е в отпуск, нито работи по официално санкционирана операция. В действителност същата нощ отговорникът за оперативните работници в хотела едновременно се е разписал на пропускателното гише в дирекцията на управлението и от два дни е в тридневен болничен отпуск, а Миладинов изненадващо поема по заместване задълженията му. В ход ли е бил планът му да обере хотел „Нова Дружба“? Този план включвал ли е партийния функционер и в качеството му на какъв – част от огледалните повърхности в плана на Миладинов? Кого жертва Миладинов в решителните си действия по потулването на случая?

Отговорът, ако вземем предвид отношението му към Стоименова, би следвало да е приблизително ясен. Миладинов боготвори Саша Стоименова, тази завинаги недостъпна жена в живота му, с мълчалива, но дълбока горест, неспособен да посегне на нея, да зачеркне от плана си жената, за която по тайнствената сила на човешкото сърце би направил всичко, без да очаква нещо в замяна. И това, отново по силата на логиката, е оказало решаваща роля в решението ѝ да го последва по още по-опасния път на бруталното престъпление през юни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Комплексът Прометей

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Според “Теогония” на Хезиод Прометей не се подчинява, открадва огъня, бива наказан и накрая освободен от Херакъл. Но подробностите за тази последна част са оцелели само във фрагменти и са достатъчно неясни, за да вдъхновят твърде много поетични варианти на събитията.

Франц Кафка коментира противоречивия край на великия мит за Прометей, като твърди, че колкото повече човек мисли за него, толкова по-малко грандиозност открива в действията на този титан. Къде е например създателят на човечеството от гледна точка на дълбоката история, ако “предателството му (кражбата на огъня) е било забравено в течение на хиляди години, забравено от боговете, орлите, забравено от самия него”?

В крайна сметка, внушава Кафка, “всички се умориха от безсмисления панаир. Боговете се умориха, орлите се умориха, раната се затвори уморено”.

И той приключва разсъжденията си, като посочва наличието на фосила на Реалното  в сърцевината на комплекса на Прометей: “Остава необяснимата скална маса. Легендата се опитва да обясни необяснимото. Тъй като тя дойде от субстрата на истината, трябваше на свой ред да завърши в необяснимото “.

Истинската грандиозност в дълбокото време принадлежи на бавния минерален живот на нещата. Кой е Прометей или който и да е от нас в  присъствието на този  минерален живот?

Само че легендата или митът като картина на репресирани означаващи не идва от субстрата на истината, а от несъзнаваното. Кафка ползва своя херменевтичен алгоритъм, както други писатели ще ползват друг, примерно Бернар Стиглер ще съсредоточи внимание върху брата на Прометей Епитемей.

Необяснимата скална маса – онова, което е отблъскващо, прекомерно или, по Лакан, Реално,  – е противопоставено на алегорията за Прометей.

В този разрив между референция (скална маса) и алегория (прикования към скалата Прометей) оперира литературният език, но не във винаги вече задействан алегоричен момент, а акцентът се прехвърля върху тази разривна, безсмислена, материална сила на Реалното.

В синхронността на тези три измерения: материалност, лимит на символизация и антагонизъм – е резонансът на литературата с Реалното, уловен от малкото истински писатели като Кафка.

Реалното не са дори тези морфизмени  фосили на вкаменелости от прекратена флора и фауна, а противоречието на настоятелна неекзистенция (insistence and inexistence), в което се крие негативността на безизходицата, неконцептуализацията, неразрешимостта, антагонизма, дедлокът на формализация.

Реалното, което винаги се връща на своето място, напълно присъстващото, което като такова никога не може да бъде присъствашо и затова само представлявано.

В своите копнежи по непосредственото литературата обслужва всяка форма на посредничество само като изкривяване, като извращение на “Реалното” или ” действителното”. Непосредственото (das Unmittelbare) е недостъпно както за хората, така и за боговете (Хьолдерлин).

Литературата е перверзия, част от западната метафизика или нормалния нихилизъм като абсолютизиране на субективността на субекта, на човешкия субект, на Антропоцена – тя полага ценности, превръща бог в ценност, тоест в едно биващо сред други биващи.

Субектът е белязан от липсата, или manque-à-être, която не само поражда желание, но и отразява (пред)онтологичния статус на самото битие, конституирано от “празнината на несъзнаваното”. Бог е несъзнаваното.

Субектът е разпънат между идеализация на Реалното като липса и материализма на Реалното като антагонистично отрицание (включително отрицание на опозиции като негативно/позитивно, форма/субстанция, трансцендентност/имманентност, пустота/цялостност (“в Реалното няма отсъствие”).

И все пак има нещо винтидж  в алгоритъма на Кафка, както и в някои неща при Борхес, струва ми се…

Да, камъкът е  празен откъм свят (weltleer), животното – бедно откъм свят (weltarm), докато човекът е светотворящ (weltschaffend). Но дори и класацията на Хайдегер се  е променила относно човека. Сега той е свето-унищожаващ с адския огън на ядрените си бомби. Способен е на пълното си самоунищожение.

Ако Кафка е подценил Прометей от гледна точка на дълбоката история, това е защото не е могъл да предвиди дълбочината, другото Реално на историята.

… И сега той се връща в тази запустяла селска къща, изличена от всякакво присъствие, освен каменните руини, и с хленченето на чакалите вечер в подивелите покрайнини.

Връща се като семантичната катастрофа на  напълно излишна литературност, където има само тревога, болка,  безмълвно хлипане, стон.

Прикован към тези фосили, реални и имагинерни, на комплекса Прометей, сигурно се е надявал да се измъкне с  фалшификацията  на литературно подвизаване, и едва сега забелязва Реалното на смъртта, всъщност едно сляпо петно, което не може да се разбие с поглед и думи, защото е било винаги тук, пред-онтологическо и пред-дискурсивно, настоятелната пустота, празнината на несъзнаваното.

Смъртта, бъдещето на липса на бъдеще, разрив в екстимното Реално извън реалността.

Тома Аквински малко преди смъртта си  доверява на приятеля си Риналдус: “Краят на моето писане наближава, защото сега ми се разкриха неща, които правят всичко, което съм писал и учил, да изглежда глупаво, и затова се надявам, че с края на ученето скоро ще дойде и краят на живота. “

И вкопчен в смъртта, която го превръща във фикция, това литературно животно човекът не заслужава друго, освен литературна смърт.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Федерико Гарсия Лорка – Зората

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

Зората на Ню Йорк се вдига

над четири стълба от тиня,
ураган гълъби черни
разплисква водите прогнили.

Зората на Ню Йорк стене
по огромните стълби безмерни
и търси между треските
цвят нардов,от мъка изписан.

Иде зората и никой с устни не я поема,
защото няма там утре, няма надежда възможна.
Само бесни рояци монети свредели впиват
и гълтат, гълтат децата сиротни.

Които първи я срещат, чак в костите си усещат
рай няма да има, няма, не обещават любов обезлистените маргарити;
знаят, че чака ги тинята на сметки и на закони,
на загрубели игри, на пот от безплодни усилия.

Светлината лежи погребана под звън на вериги и трясъци
в наглото упражнение на тази наука без корен.
Хора безсънни се лутат из предградията без посока,
сякаш току що изплували от кърваво корабокрушение.

Превод от испански Живка Балтаджиева

 

LA AURORA

La aurora de Nueva York tiene

cuatro columnas de cieno
y un huracán de negras palomas
que chapotean en las aguas podridas.

La aurora de Nueva York gime
por las inmensas escaleras
buscando entre las aristas
nardos de angustia dibujada.

La aurora llega y nadie la recibe en su boca
porque allí no hay mañana ni esperanza posible.
A veces las monedas en enjambres furiosos
taladran y devoran abandonados niños.

Los primeros que salen comprenden con sus huesos
que no habrá paraísos ni amores deshojados;
saben que van al cieno de números y leyes,
a los juegos sin arte, a sudores sin fruto.

La luz es sepultada por cadenas y ruidos
en impúdico reto de ciencia sin raíces.
Por los barrios hay gentes que vacilan insomnes
como recién salidas de un naufragio de sangre.

FEDERICO GARCÍA LORCA, „POETA EN NUEVA YORK“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Висоцки – Коне мои – вироглави / Мои коне

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Коне мои – вироглави

Над разлома, там над бездната, на ръба й, във края,
Аз конете си, със нагайката, пришпорвам, терзая.
Въздух нямам във гърдите: гълтам вятъра, мъглите,
С гибелен възторг усещам – падам, падам в глъбините.

Малко по-бавно коне, бавно, усмирете се,
Бягайте пред камшика без страх.
Що ли мен все ми се падат вироглави коне.
И не си поживях, и на воля не пях.

Аз конете поя. Аз куплети творя.
Ще малко поне на ръба ще стоя.

Щом погина, перушинка, грабната от урагана,
Ще ме повлекат в шейната на галоп преди зори.
Коне мои, забавете крачка да не стигнем рано,
Към покоите небесни пътят да се удължи.

Малко по-бавно коне, бавно, усмирете се,
Бягайте пред камшика без страх.
Що ли все на мен се падат вироглави коне
И не си поживях, и на воля не пях.

Аз конете поя. Аз куплети творя.
До последния миг на ръба ще стоя.

Стигнахме. При Бог на гости няма как да закъсняваш,
Що там ангелите пеят с такива злобни гласове.
Или чувам как звънчето хлипа и от плач се дави,
Или аз крещя: Шейната не пришпорвайте, коне!

Малко по-бавно коне, бавно, усмирете се,
Умолявам ви, недейте летя.
Що ли мен все ми се падат вироглави коне.
Искам само да свърша до край песента.

Аз конете поя. Аз куплети творя.
До последния миг на ръба ще стоя.

Превод от руски Маргарита Мартинова

 

Мои коне

По стръмното, надолу, почти на ръба
Конете пришпорвам
Летя
пия вятър
Преглъщам мъгла
Чувствам
предсмъртен възторг
Няма ме

Ще напоя конете
Ще допея куплета

Прашинка от вятъра брулена
Чакам смъртта
в снежната утрин
не спира шейната
забавете галопа мои коне
минута преди
последния край

Забавете коне
Забравете коне
гласа на камшика
непокорни коне
не се наживях
не допях

Ще напоя конете
Ще допея куплета

У Господа
Стигнахме
Не сме закъснели
И не бива
Ангели пеят
Зловещо
Или звънчето на шейната
Ридае с глас
Или крещя на конете
да спрат

Забавете коне
Намалете
Галопа
непокорни коне
не живях
поне да допея куплета

Ще напоя конете
Ще допея куплета

Свободен превод от руски Мариян Гоцев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Ан Секстън – Менструация на четиридесет

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Анна, която беше луда

Анна, която бе луда,
нож под мишницата държа.
На пръсти повдигната ти пиша послания.
Нима съм нещо като инфекция?
Аз ли те подлудих?
От мен ли звуците киселеят?
Казах ли : скочи от прозореца?
Прости! Прости!
Кажи, че не съм го направила.
Кажи – не!
Казвам.
Говори на възглавницата с думите на Мария!
Сложи ми дългунест юноша
в хлътналия скут!
Шепот като пеперуда.
Изяж ме. Изяж ме като крем с пудинг.
Вземи ме в тебе!
Вземи ме!
Приеми!
Дай ми доклад за състоянието на душата ми.
Дайте ми пълно описание на моите действия.
Пъхни един жак в амвона и ме остави да слушам.
Вплети ме в стремената и ме вземи на разходка.
Впиши греховете ми в списък с продукти и ме остави да платя.
Направих ли те луда?
Засилих ли ти звука в слушалката, пуснах ли ти сирената?
Аз ли отворих вратата на психиатъра с мустака
който те е влачил като златна количка?
От мен ли полудя?
От гроба ми пиши, Анна!
Ти не си нищо друго освен пепел, но въпреки това
вземи си писалката Паркър, която ти дадох.
Пиши ми!
Напиши!

 

Общуване с ангели

Уморих се да съм жена,
уморена от лъжиците и пощата,
уморена от устните и гърдите си,
уморена от козметиката и коприните.
Все още имаше мъже на масата, сядаха
пред купата с лилаво грозде,
мухите даже му налитаха,
дори баща ми беше там със бялата си кост.
Но ми писна от секса и пола.

Миналата нощ ми се присъни
и Му казах …
„Ти си отговора!
Ще надживееш и съпруга и баща ми.”
В съня си виждах град издигнат от вериги
където Жана в мъжки дрехи бе убита
и естеството на ангелите – необяснимо,
не бяха от един и същи вид,
един със нос, а друг с ухо в дланта си,
трети дъвчеше звезда и очертаваше й орбита,
всеки бе като поема подчинен на себе си единствено,
изпълняващ Божията воля
за отделните народи.

„Ти си отговора!”
Казах и влязох,
и прострях тяло пред портите на града.
Тогава ме оковаха
и си загубих пола и окончателната форма.
Адам до лявото ми рамо
и Ева бе отдясно,
несъвместими в този свят на разума.
Преплетохме ръцете си и тримата,
препускахме под слънцето.
И повече не бях жена
нито в единия вид, нито в другия.

О, дъщери на Йерусалим,
царят ме въведе в своите покои.
Черна съм и съм красива.
Открита съм и съм съблечена.
Вече нямам ръце и крака.
Цялата съм люспеста риба.
И съм толкова жена
колкото Христос бе мъж.

 

Менструация на четиридесет

Мислех си за син.
Утробата не е часовник
нито звънец,
но в единадесетия месец от живота
чувствам Ноември
в тялото си, както и в календара.
След два дни е рожденият ми ден
и както винаги, земята се тресе с жертвата си.
Този път търся смъртта,
нощта, към която се навеждам,
нощта, която желая.
Добре тогава –
говорѝ за това!
Беше в утробата ми.

Мислех си за син …
Ти! Никога нероден,
никога незасят, никога непокълнал или захванат
от гениталиите ми, нещо от което се страхувах,
стебло и дъх на па̀ленце.
Ще ти дам ли очите си, ще вземеш ли неговите?
Ще бъдеш ли Давид или Сюзън?
(Тези две имена избрах.)
Можеш ли да бъдеш мъж като твоите бащи –
с мускулестите крака, създадени от Микеланджело,
с ръце на селянин от Югославия, Славянин и решителен,
оцелелият, изпълнен от живот
и възможно ли е всичко
да поглдне с очите на Сюзън?

Всичко това без теб –
два дни лежа в кръв.
Ще умра без кръщенѐ,
за третата дъщеря не се притесняват.
Ще умра на именния си ден.
Какво му е на деня?
Това е само слънчев ангел.
Жена,
тъче мрежата си над теб –
тънка и заплетена като отрова.
Скорпион,
лош паяк—
умира!

Моята смърт ще пререже китките,
с две имена на висящия край,
а кръвта като корсаж
ще разцъфти,
едното отляво другото отдясно—
в топла стая,
мястото на кръвта.
Оставѐте вратата отворена
да се полюшва на пантите си!

Два дни от смъртта ти
и два дни до моята.

Любов! Тази кървава болест –
година след година, Давид, правиш ме дива!
Давид! Сюзън! Давид! Давид!
Пълни и разрошени, съскащи в нощта,
никога не остаряват,
чакам ви винаги на верандата …
година след година,
моето морковче, моята зелка,
щях да те имам преди всички жени,
крещя имената ви,
наричам те мой.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Антоан Божинов – През лятото на 1991 г.

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

През лятото на 1991 г. Съюзът на фотохудожниците на Русия ме покани да посетя украинския град Запорожие, за да закрия моя пътуваща изложба, която беше показана в различни градове на СССР. На 18 август вечерта се качих заедно с изложбата на влака за Москва. Когато се събудих, влакът беше спрял. Наоколо, докъдето стига погледът, се ширеше борова гора. По вътрешното радио течеше съобщение за извънредно положение в Москва заради ефективни мерки срещу градската престъпност. Съобщиха, че извънреден комитет от висши военни поел властта, взел под контрол централните медии и обградил парламента с ултиматум депутатите да се предадат на новата власт.

След два часа влакът потегли и безпрепятствено стигнах до Москва, въпреки че градът беше блокиран. Обадих се от уличен телефон в офиса на Съюза на фотохудожниците. Когато пристигнах, моите домакини се бяха втренчили почти невиждащо в екрана на огромен телевизор. Камерата показваше дълга заседателна маса и деветима полковници и генерали, които един през друг надъхано разясняваха ситуацията. Други програми нямаше. В продължение на 3 дни драгите телезрители гледаха само тях, като периодично някой ставаше и на негово място сядаше друг. Бяха превъзбудени, а някои и видимо подпийнали. Не си губих много времето, оставих багажа в един ъгъл, подготвих техниката и излязох да снимам.

Какво се беше случило? В политическата теория има термин – ПУЧ, преврат, насилствено отнемане на властта от мирно избраните управляващи институции с цел отстраняването на ключови фигури от други участници в държавното ръководство. В случая – партийни функционери от КПСС, членове на правителството, КГБ и армията. Но не всичко протича по план. Мобилизираната Таманска танкова дивизия влиза лъчеобразно в Москва, целта е парламентът. Междувременно са окупирани информационната агенция ТАСС, радиото и телевизията. Достигайки до целта – „Белия дом“, войската обръща машините на 180 градуса и започва да защитава сградата. Инициативата е на низшия и средния офицерски ешелон, застанал срещу началниците си. За броени часове са издигнати сериозни барикади, а в централната част на града се изсипват няколкостотин хиляди души, които запълват празните пространства с живи вериги.
Превратаджиите правят неуспешен опит да арестуват Горбачов и Елцин.

Три дни вали дъжд. Организаторите на ПУЧ-а планират десант на покрива на парламента, но ниската облачност не позволява излитането на хеликоптери. Късно вечерта на втория ден от близка пресечка се дочу автоматична и оръдейна стрелба. После всичко утихна. На другата сутрин научих какво е станало. Превратаджиите натъпкват с наркотици няколко войничета, вкарват ги в бронирана кола и ги пускат срещу тълпата. Няколко момчета се покатерват върху машината в движение, но отвътре откриват картечен огън, трима падат на пътя и са прегазени. След това протестиращите успяват да спрат колата и да извадят войниците от нея. Каква е тяхната съдба не ми е известно. Но това беше и краят на ПУЧ-а. На другата сутрин беше организирана внушителна погребална процесия на трите жертви. На нея изнесе реч Горбачов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

מניפסט השירה הסוציאלית החדשה

Венци Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

  1. השירה שאנו יוצרים הינה פוליטית במובן הקונקרטי של הבחנה ברורה בין חבר לאויב. בעת היווסדותנו כקבוצת משוררים, האויבים הברורים שלנו שאינם נתונים למשא ומתן הם: א. ספרות הלייף סטייל בכל צורותיה, ב. ספרות המתקיימת באופן טפילי על גבי התשתית האוניברסיטאית ו-ג. ניסיונות בעלי אוריינטציה מסחרית המנסים לשלב בצורה היברידית את סעיף א. ואת סעיף ב.

1.1 ספרות הלייף סטייל מבחינתנו הינה תוצר המנוהל ע“י מנגנוני היצע וביקוש בו היוצר באופן מודע או לא מודע מנסה לספק מענה לצרכים העולים מתוך תרבות הצריכה, „תרבות העצמי“, או במילים אחרות האשליה שניתן לבנות את ה“אני“ מתוך מוצרים ושירותי צריכה. כתוצאה מכך, מקומו של היוצר מוגדר ומצומצם ע“י הציפיות ועל מנת לעמוד בהן הוא נאלץ לוותר על האוטונומיה האסתטית – ולעתים אף האתית – שלו. במובן זה, ניתן להסתכל על ספרות הלייף סטייל בתור מקבילה מסחרית של התפיסה הפוסטמודרנית על „מות היוצר“, בה ספרות הלייף סטייל פוגשת בפוסטמודרניזם האוניברסיטאי עמו היא מתקיימת בדו-קיום מבויש.

1.2 לשני הפרטנרים – ספרות הלייף סטייל מצד אחד והפוסטמודרניזם האקדמי מהצד השני – יש סיבה להתבייש אחד בפני השני ובפני הקורא, אף אם אינם מוכנים להודות בכך. לעומת זאת, הספרות ששואבת השראה מהפוסטמודרניזם ומתקיימת באופן טפילי על גבי התשתית האוניברסיטאית נמצאת במצב רגיש יותר. על אף התירוץ התיאורטי של שוויון בין „גבוה“ ל-„נמוך“, הפרטנר הגבוה בצמד אינו מסוגל להתנער מייסורי המצפון, במיוחד כאשר עליו להסתמך על מעגלי השיח השמאלני האופייני לאקדמיה המערבית. בסופו של דבר, אפילו כאשר הרטוריקה היא שמאלנית, הפרטנר בעל הנטיות התיאורטיות נאלץ לחפש לגיטימציה מעולם תוצרת הלייף סטייל הניאו-ליברלית מסחרית: „הסופר הבולגרי בעל שיעור המכירות הגבוה ביותר“, „הסופר הבולגרי המפורסם ביותר בחו“ל“ וכן רשימות מדרג שונות מתחום ההצלחה המסחרית. שאלה נפרדת היא באיזו מידה ההצלחה הזו הינה מסחרית או לחלופין הינה מבוססת, כמקובל בחברה הבולגרית, על ההיתוך האוליגרכי בין אינטרסים פרטיים ומשאבים ממלכתיים מופרטים.

1.3 כשאנו אומרים ספרות המתקיימת באופן טפילי על גבי התשתית האוניברסיטאית, על אף הקונוטציה השלילית של המילה „טפילי“ כוונתנו היא לאו דווקא שלילית. אנו מתייחסים למצב הסוציו-תרבותי בו הצרכים הכלכליים של הסופר מציבים אותו במצב של תלות בהכנסה, אמנם נמוכה אך יציבה, משכרו כמרצה באוניברסיטה או ממלגת לימודי דוקטורט שמאפשרים לו לא לעבוד במשרה מלאה. אם אינך מוכן למכור את כתיבתך ואת עצמך כיוצר, התפקיד באוניברסיטה יהווה עבורך בחירה לגיטימית ומכובדת. האלמנט הטפילי שלא מתקבל על הדעת בא לידי ביטוי כאשר התשתית האוניברסיטאית (מתקנים ומבנים ללא תשלום, גישה לאמצעי תקשורת, ועדות שופטים בתחרויות אליהם ניתן להגיע באמצעות תארים ודרגות אקדמיים מתקדמים ובסופו של דבר אפילו גיוס של קהל סטודנטים אותם אתה מנחה ועתיד לבחון) מנוצלת לעיוות הסביבה התחרותית התקינה לטובת מרצים התופסים את עצמם גם כמשוררים בו בזמן.

1.4 כעת עומדת בפנינו אולי השאלה החשובה ביותר, העולה מתוך הגדרת הפוליטי כבעל הבחנה ברורה בין חברים לאויבים. שאלת המיליון דולר היא: למה לנו אויבים? התשובה היא פשוטה, אפילו פשוטה להפליא: בעשור שלאחר שנות ה-90 נעשה מעבר חלק בשדה הספרות אשר הפך את ההבחנה „חבר – אויב“ למשמעותית וחיונית לבניית התצורה החדשה של המתחים המניעים בשדה הספרות. להתפתחות במערכת הפוליטית בתקופתו של סימיון II ישנה מקבילה מדויקת במערכת הספרות: הפוטנציאל הפוליטי הרדיקלי של הפוסטמודרניזם של שנות ה-90 משנה צורה ונהפך למשאב אקדמי-קורפורטיבי בעל אוריינטציה קרייריסטית המאפשר ייחוד נוח עם ספרות הלייף סטייל לצורך יצירת היברידים בעלי פוטנציאל מסחרי אופטימלי. כאשר אנו מחזירים את הפוליטיזציה הרדיקלית לשדה הספרותי, אנו מכריזים באופן פומבי על יריבות עם הפוסטמודרניזם האקדמי-קורפורטיבי נטול הפוליטיקה או ניאו אוונגרד, ספרות הלייף סטייל וההיברידים המותאמים מסחרית שלהם.

1.5 בהיותנו חלק מתרבות הקורבנות, המטופחת היטב ע“י כל שלטון חדש, ידוע לנו כי הסטטוס קוו של המעבר הספרותי החלק, עליו אנו מכריזים כאויבינו, לא יחמיץ את ההזדמנות להכריז על עצמו כקורבן שלנו. לא תהיה זאת הפעם הראשונה ולא האחרונה שבעלי ההון הממשי והסמלי ובעלי השליטה יעטו את מסכת הקורבן. למעשה, תרבות המעבר החלק כולה נבנתה ע“י האליטה הסוציאליסטית הוותיקה בהתבסס על חסימת כל ביטוי אפשרי של חופש באמצעות הפחדה ואיום ש“יהיו קורבנות“. אנו יודעים שהם משקרים, מגנים על הפריבילגיות שלהם, וחרדים עליהן הם עוטים את מסכת הקורבן. אנו טוענים כי מאחורי מסכת הקורבן מסתתר הסטטוס קוו של המעבר הספרותי החלק, האיחוד המופקר של ספרות הלייף סטייל והאקדמיזם – האויב שלנו.

  1. במניפסט כאן אנו מכריזים על היוולדותה של השירה הסוציאלית החדשה שהינה לפני הכל שירה של דמות היוצר המשוקמת – שהשתקמה לאחר שהלייף סטייל האקדמי סיים להזין את עצמו ממותה. השימוש המסחרי היהיר של הקונספציה של רולנד ברט למעשה מהווה חתימה על גזר דין המוות שלה. ההיברידים המותאמים מסחרית של ספרות הלייף סטייל והפוסטמודרניזם האקדמי ה“גבוה“ למעשה רצחו וקברו את הפוטנציאל המהפכני-אנרכיסטי שברעיון על „מות היוצר“. במצב הנוכחי אנו מכריזים על תחייתו של היוצר כערבות אחרונה לאתיות – דהיינו חופש. מולנו נגלל הסיפור המתאר את זריקתו התיאורטית של היוצר בשולי הכביש של השדה הספרותי המהווה אליבי לאחסונו של היוצר מאחורי דלפק המכירות של השלטון כסחורה המגיעה בצורות שונות – אמצעי תקשורת, ועדות שופטים של תחרויות, מלגות, תרגומים, פרסים לאומיים. היוצר ההוא אכן כבר מת ומבאיש. יחי היוצר, הערב האחרון של החופש!

2.1 השיקום של דמות היוצר כסובייקט הנושא באחריות האתית שם על הכוונת את לב ליבו של המשטר החשוך של המעבר החלק: האמת איננה – לכן אנחנו פועלים, „עובדים“ על הקריירה הספרותית והאקדמית שלנו, ההיסטוריה האקדמית של הספרות נכתבת על ידינו כאשר אנחנו בו בזמן גם השחקנים במשחק וגם השופטים. אם בשנות ה-90 ההמשגה של האמת כדבר יחסי קרתה במצב משחק שחתר תחת הפנים הדוגמטיות הרבות של האמת האידיאולוגית של המשטר הישן, בתחילת שנות ה-2000 הרלטיביזם של הלייף סטייל האקדמי קיבל ממדים פוליטיים וכלכליים ממשיים כהפרטה קורפורטיבית של משאב ספרותי חברתי. לפיכך אנו מכריזים על ספרות של האמת כמונח גנרי המבטא את תפיסתנו על השירה הסוציאלית החדשה. היוצרים של המשחק בעצמם סיימו אותו עם האמת האקדמית המושחתת ואייקוני הלייף סטייל שלהם. השירה הסוציאלית החדשה כספרות של האמת היא רצוננו להחזיר לספרות את החופש ולשחררה ממשחקים אקדמיים מושחתים ומסחר הלייף סטייל/בידור עד מוות.

2.2 השירה של שנות ה-90 ברגעי השיא שלה, בה בולטים השמות של אני אילקוב וזלטומיר זלטנוב, מעולם לא ויתרה על האסתטיקה של הנשגב כחוליה המחברת בין הספרותי לפוליטי בהקשר המעבר אל המודרניזם. הפוסטמודרניזם האקדמי, אשר מסתמך על המשוררים האלו בתור מוריו, לוקח מהם מעל הכל את המשחק המחשבתי והמשחק עם הז’רגון הפוסט-סטרוקטורליסטי כאשר אסתטיקת הנשגב העוצמתית, המפקידה את ההשקעה האחרונה הקיומית שלה בפוליטיקה, נזנחת מאחור. ככל שהמעבר החלק התקדם במהלך העשור הראשון של שנות ה-2000, כך הלך וגבר הסחף הסימפטומטי המרחיק אותנו מהאסתטיקה של הנשגב שהזנחנו והמקרב אותנו אל החיבה הרווחית לאסתטיקת היופי. אצל ההיבריד המוצלח ביותר בין הפוסטמודרניזם האקדמי לספרות הלייף סטייל, אסתטיקת היופי נעשית לתנאי מסחרי הכרחי, המציע מתכון פוליטי ממשי – „האדם המוחה הוא יפה“ – הנכלל ישירות בקמפיין היח“צ של משרד הפנים נגד ההפגנות בקיץ 2013. השירה הסוציאלית החדשה מסתמכת בביטחון ובאופן מוחלט על האסתטיקה של הנשגב כאמצעי להחזרת הרדיקליזם הפוליטי לספרות ולחברה אשר איבדו את המורל כתוצאה מהאסתטיזציה של הפוליטי במסגרת ההיברידיזציה המסחרית של הפוסטמודרניזם האקדמי וספרות הלייף סטייל.

2.3 האסתטיקה של הנשגב הינה סנגור משנה של התיאולוגיה בקונטקסט של הנסיגה הסוציו-היסטורית (טכנולוגיות של מערכות מידע, ביוטכנולוגיות וכיוצ“ב) של העליונות ושל הדיפרנציאציה המערבית המהותית והבלתי ניתנת למשא ומתן של הערכים. החופש שאנו רוצים להחזיר לספרות בלתי מתקבל על הדעת ללא שמירה עיקשת על אוטונומית השירה ביחס לאידיאולוגיות מסחריות, המדינה והמדע. אמנם, האוטונומיה לבד אינה מספקת למימוש התנאים אליהם אנו שואפים על מנת להחזיר את האפשרות לחופש. ללא יסודות טרנסצנדנטליים לא ניתן לדמיין את השיקום של היוצר בתור סובייקט אתי ואף לא את הרעיון על הספרות של האמת. ככל שהתבגרנו, ראינו במו עינינו לאן הדיכוי בקלות דעת של הסובייקט והאמת, שיסודותיו העמוקים הם טרנסצנדנטליים, מוביל – ישירות אל התגמול מהמשחקים האקדמיים המסחריים. ללא סובייקט אתי (הנושא באחריות) וללא אמת, בעלת אבני בניין טרנסצנדנטליות, אין צדק חברתי. ללא זעם עבור הצדק, אין שירה. 

09.09.2016, סופיה

תורגם לעברית ע“י Pepa Shapatov-Mihov

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X