Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

(Откъс от романа „Кода Импекс“, глава 3)

 

Първоначално Миладинов насочва вниманието си като че в грешната посока – столичния хотел „Нова дружба“. В това няма нищо изненадващо – в средата на 80-те хотелът вече е оперативно поле за тайните служби, територия за срещи на контингентите на криминалния, разузнавателния, търговско-промишления, развлекателния и държавния сектор, пресечна точка на интереси с динамична мотивация. На повърхността хотелът е внимателно култивирано пространство с автентичен японски привкус, разполага с казино, магазини, два ресторанта и няколко зали за симпозиуми и работни срещи, 450 стаи, които приютяват гости от всяка националност. За Миладинов достъпът до „Нова дружба“ се заключава в това просто да влезе през модернистичните врати от черно стъкло на главния вход. За обикновения човек задачата не е толкова проста.

С голяма доза сигурност може да се каже, че хотелът е средище за необикновения човек. В него със знанието на службите отсядат прословути международни терористи, филмови звезди, императори. Обикновеният човек присъства – може би основа за първоначалната обосновка в плана за обира, – но е в обслужваща функция или в най-добрия случай плаща прескъпо за правото да изиграе кратка роля и да напусне вътрешното му пространство. В хотела не отсяда всеки, никой не ползва просто така казиното, съоръженията му за отдих, балните зали, скъпите апартаменти, не се храни и не заплаща, без да стане част от фино оркестрирания трафик на взаимодействията. Миладинов познава този механизъм, защото го е виждал в много европейски градове, обучен е да пребивава в него. Възможно е еуфорията от откритието, че механизмът има дефект, да му е вдъхнала самонадеяността да обмисли сериозно вариант за грабеж на хотел, в който всяка стая е оборудвана от пода до тавана с подслушвателна техника – твърде възможно, ако отново си припомним как рано сутринта на 24 март се приближава само на няколко метра от смъртта, за да почувства желанието на живота да я избегне. В действителност обаче три седмици по-късно, на 13 април 1986 година, Миладинов влиза през вратите на „Нова дружба“, кима на мъжа на рецепцията и се насочва към едно точно определено място – легендарния ресторант „Ханами“, където всичко, от чашите за саке до картините по стените, е автентично, – за да поднови една стара дружба.

 

* * *

В разсекретените архиви на Държавна сигурност съществуват малко преки свидетелства за обстановката в ресторант „Ханами“. Все пак е добре известно, че едно нарушава автентичността му – специално обучените сервитьорки, които са българки. И една от тях, Саша Стоименова, ще бъде ключов играч в събитията около обира на хотел „Метропол“.

26-годишна, Саша Стоименова (истинска фамилия Енева) е вербуван информатор от 1979 година, малко след като едва 18-годишна започва работа в текстилния комбинат „Пролетарий“. Саша влиза закратко в черно-белия кадър на един от фотоочерците за Видни личности (1979 г., правителствен архив, Алб. 60-А-II-16), където заедно с други млади работнички текстилки е заснета в гръб в компанията на Героинята на социалистическия труд Трайка Лекова. През 1980 година все още е на ведомост в комбината, но е командирована и работи като стажант-секретарка по програма за обмяна на опит в дирекцията на Второ главно управление. Обучението ѝ приключва в края на същата година и закратко се връща на работа в комбината, но подава молба за напускане и до 1986 година участва в множество операции за наблюдение на чужди дипломати на територията на страната и от време на време сътрудничи на Първо главно управление по надзора на емиграцията.

Саша Стоименова е интелигентен кадър от ниския ешелон. За операциите, в които участва, ѝ е известен абсолютният минимум, но за сметка на това в първата половина на 20-те си години води забележителен живот за жена на нейната възраст. Някъде от този период вероятно датира и беглото ѝ познанство с Миладинов. През 86-а година обаче е на ведомост в хотел „Нова Дружба“, където работи като сервитьорка в традиционно японско кимоно в изискания ресторант „Ханами“, точно накъдето в този момент се е насочил Миладинов.

Вечерта на 13 април 1986 година Световното първенство по футбол все още е в неясното бъдеще на идните месеци, а над японската градина на хотела се сипе тих, смъртоносен пролетен сняг.

Саша Стоименова, 26-годишна, е нанесла рана със сервизен нож на висш партиен функционер. Капките кръв от дълбокия разрез през лицето му още не са засъхнали по татамито до масата в едно от обособените помещения на ресторанта, който е временно затворен, за да могат службите да установят събитията и да инструктират персонала. Името на партийния функционер е цензурирано в наличните документи от протокола. Поводът за нападението срещу него е неясен. Известно е, че партиецът често посещава ресторанта и вечеря сам, обслужван по всички правила на японското гостоприемство от две от сервитьорките. Докато, останал насаме в помещението със Саша Стоименова, партиецът едва не губи едното си око и след бурния скандал е откаран за лечение в Правителствена болница, където също не е вписан поименно, след което следите му се губят.

Каквато и да е участта му, официално може да се предположи, че е бил под наблюдение и разпрата между него и Стоименова води до прекъсване на операцията. Стоименова, по това време опитна в шантажа и извличането на информация по оперативен път, или губи контрол над обекта на наблюдение, или е разкрита и действа при самозащита. И когато Миладинов влиза в помещението, сцена на острия сблъсък, картината е като в японски филм.

Зад гърба му декоративният пясък в смрачената градина е поръсен със студен сняг – ярката му белота се отпечатва в окото под светлината на градинското осветление. Пред очите му Стоименова е коленичила покорно до масата, покрита с разблъскана посуда и храна, и е свела очи към скута си в очакване на пристигането на длъжностното лице от разследването.

Миладинов влиза в помещението и сяда, също на колене, перпендикулярно на Стоименова, след което на свой ред свежда поглед надолу, без да произнесе и дума. А някой от персонала на ресторанта плъзва в затворено положение вратата на помещението и този хартиен параван завинаги ще закрие изгледа ни към разговора, който двамата провеждат зад него.

 

* * *

В бележките на изследователя се натрапват въпросите – Саша Стоименова ли е нанесла фаталната прободна рана на 18 август? С нея ли е имал среща Миладинов в бягството си на юг след успешния, и не по-малко кървав, въоръжен обир на хотел „Метропол“? По-важното и още по-подозрителното – защо след това загадъчно събитие от полезрението ни изчезва и Саша Стоименова?

Двамата имат мистериозни отношения. По свидетелствата на оцелелите след обира тези отношения се градят на неспокойно и дори бурно приятелство. 44-годишният Миладинов има пълно, нелогично, дори фанатично доверие в Саша Стоименова, която без колебание участва в плана му, но в свидетелствата на съучастниците им се оформят две версии – че той я използва, едва не изнудва безскрупулно; и че в действителност е бил дълбоко влюбен в младата жена, но тя не е отвръщала на чувствата му дори във физическия смисъл. Допустимо е да се приеме, че и в двете версии има зрънце истина. Още по-интересното е, че Стоименова нееднократно се отнася жестоко или подигравателно с него пред други хора и че преследва неотклонно собствените си цели, а реакцията му в такива моменти е типична за висококомбинативния му ум и Миладинов винаги намира начин да впише поведението ѝ в тактическите решения, които взима. С което на свой ред я манипулира и това допълнително изостря естеството на връзката им.

Без съмнение обаче 13 април бележи фактическото привеждане в действие на плана му за обира – момента, когато Миладинов вербува първия си съучастник в дръзкия обир. С голяма степен на вероятност този план е претърпял рязък завой, като се има предвид споменатото умение за почти свръхестествена комбинативност на Миладинов.

Остава неясно каква позиция е заемал нападнатият партиен функционер, към коя партийна фракция е принадлежал и на какъв етап от наблюдението му операцията е пропаднала, което навярно му е предоставило възможност да мобилизира връзките си в системата и да се укрепи срещу разследването на Второ главно управление. А Миладинов без колебание е използвал служебното си положение, за да осигури прикриващ огън на Стоименова и да улесни оттеглянето ѝ от операцията без сериозни последици за нея, изразяващи се в изселване в провинцията или нещо още по-лошо.

Във ведомостите на хотел „Нова дружба“ е вписано, че Стоименова е уволнена дисциплинарно за неизпълнение на задълженията си, и още на следващия месец откриваме, че е на работа в цех за изработка на пластмасови изделия към ТПК „Атанас Романов“, с тази подробност, че незабавно излиза в шестмесечен неплатен отпуск от 1 май до 1 октомври 1986 година, когато и, поради неявяване на работа, е уволнена с кратко и безсъдържателно директорско нареждане, а документалната следа за нея изчезва окончателно.

Какво си казват двамата зад паравана на ресторант „Ханами“? По това време, нехарактерно за него и за този период от годината, Миладинов не напуска София в продължение на няколко седмици, но нито е в отпуск, нито работи по официално санкционирана операция. В действителност същата нощ отговорникът за оперативните работници в хотела едновременно се е разписал на пропускателното гише в дирекцията на управлението и от два дни е в тридневен болничен отпуск, а Миладинов изненадващо поема по заместване задълженията му. В ход ли е бил планът му да обере хотел „Нова Дружба“? Този план включвал ли е партийния функционер и в качеството му на какъв – част от огледалните повърхности в плана на Миладинов? Кого жертва Миладинов в решителните си действия по потулването на случая?

Отговорът, ако вземем предвид отношението му към Стоименова, би следвало да е приблизително ясен. Миладинов боготвори Саша Стоименова, тази завинаги недостъпна жена в живота му, с мълчалива, но дълбока горест, неспособен да посегне на нея, да зачеркне от плана си жената, за която по тайнствената сила на човешкото сърце би направил всичко, без да очаква нещо в замяна. И това, отново по силата на логиката, е оказало решаваща роля в решението ѝ да го последва по още по-опасния път на бруталното престъпление през юни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.