Таня Николова – Смъртта на татко и други работни материали

by New Social Poetry1 Comment

Ивайло Божинов

 

І

1

Вчера погребахме татко
На гробището бяхме само най-близките
Наобиколихме тленните останки
Запалихме свещички
Всеки каза хубав спомен и
Тръгнахме към гроба
Спуснахме ковчега и го затрупахме
Украсихме с цветя и сложихме кръст
Преляхме вино и вода
Отидохме в кръчмата и празнувахме
Чух гласа на татко
Танушче, сега започваме да си говорим, мойто момиче

2 (Закономерности)

Ти си син на дядо
Обаче само леля има неговите очи
И ти имаш син
Но аз гледам през теб
Гледам, но може би не виждам
Важното
Не са важни очите

3 (Бежанци)

Нося травмата
Не помня
На въпроса откъде си винаги блокирам
Казвам от плевен и
Започвам да се чувствам виновна
Не съм от плевен, само там съм родена
Ние сме от беломорска тракия
Бежанци

4

Татко, не съм родоотстъпник
И аз милея за нашата потънала атлантида
Само комсомолците не ми понасят
Все едни и същи и през социализма и през капитализма
Сега го играят патриоти – вмро, итн, възраждане
Мутри герб или жълтопаветна опозиция
Повръща ми се от тях
И от цялата чалга бсп-дпс
Енергията която ги движи не ми понася
Тънките сметки, въздухът под налягане
А Тракия е вечно зелена татко
Не се съмнявай

5

В. се безпокои за мен
смята че имам бърнаут
в неделя иска да ме води сред природата
на железница до реката
или на панчарево до езерето
водата помагала казва
толкова работа ни предстои
а ти си извън строя
нищо не искаш и на нищо не се радваш
ще се съживиш
ще напишеш
написах

небето е сиво
тежи

6

кога ще дойде болката
внезапна
като прозрение
за да отскочи жабата
от врящия казан

7

Показах стихотворенията на приятелка и
Тя предложи заглавие
„Смъртта на татко и други работни материали“
Почувствах се неловко
За него литературните ми занимания бяха незначителни
Наричаше ги глупости
Искаше да си гледам семейството и
Все питаше
Защо го правя
Купуват ли се книгите ми
За какво е тази фондация
Така и не успях да дам смислен отговор
Не се купуват, казвах
Фондацията си е за мен
А той ме поглеждаше многозначително

8

Семейството
Татковото дърво на живота
Нищо специално и космическо
Да останеш безсмъртен
Да изпълниш предназначението си
Да създадеш потомство
Да го отгледаш
Да чувстваш корените
Да държиш клоните
Докато децата ти се разлистват

9 (Внуче)

Чакам чудото
Заедно с баща ми го чакаме

10

защитното поле на старостта
живееш в миналото
спомняш си
ето тогава бях щастлив
оставаш неразбран

11

Спомням си когато се ожених
Майка ми много плака
Че отивам надалеч и няма да се върна вече
Като на смърт плака
А аз си знаех че този мъж е точно за мен
Моят бежанец от тракия
Булгаркьой – Каракурджели
Са на 50 км едно от друго
Турско – гръцко
Ходихме да видим булгаркьой
Прекръстили го на йенимухаджир, ново село
Спряхме с колата на центъра пред кметството
Пра-свекър ми е бил кмет
Снимахме се
Старците в кафенето зашушукаха
Мъжът ми ги попита знаят ли къде се намира едикоеси
Не знаели, вярваме им
За тези неща не се говори в турция и не се учат в училище
Търсихме и каракурджели на дядо и кровили на баба
Но нищо не е останало
Едно дърво видях само
Прегърнах го

12

старите гъркини по балконите
накацали като гарги
в черните си дрехи
неподвижни с часове
седят и мислят
седят и чакат
да отлетят

13

този който чува през световете
е този който знае
поетът
дава имена на нещата
това е орел
това е небе
това е вятър
ако името е неточно
птицата не може да полети

14

Къде си мислиш че отиват
думите които си ми казал
бият се там на небето
добрите с лошите
пада ангелът

15

когато вече не си жена не
си мъж нямаш пол нямаш
голям избор даже никакъв
си стар човек поет усвоил
някои трикове за дишане
тогава просто дишаш и-ааа
и-ааа- и-ааа и до-
волно помръдваш уши

16 (Английски ластик)

плетенето на поезия
е истинско изкуство
1 ред – лице опако лице опако
2 ред – лице опако лице опако
3 ред – опако лице опако лице
4 ред – опако лице опако лице
оплетох пуловерче
на бебето

ІІ

1 (Формата на водата)

Толкова много плаках на този филм
Не знам защо, може би ми е трябвал повод
Като при стихотворение
Баща ми умря
Много обичан човек умря
А аз гледам филм
За да мога спокойно
Да плача

2 (Най-близки)

Жената на моя приятел
Любим ми се обади
Разглеждала телефона му
Пишело таня без фамилия
Ало таня ли е
Поетесата таня ли е
Да казвам аз съм
Кой е
В. жената на Х.
Помислих че си ти
От моя телефон ти се обаждам
Само за една таня ми е говорил
Исках аз да ти кажа
Той умря
Да той умря
Разбрах от интернет
Погребението е едикога си и едикакво се случи
През годините
Толкова си ми близка
И ти на мен

3
смъртта усещат само онези
от чието ежедневие е изтръгнат човек
само тях ги боли
само тяхна е загубата
и промяната
останалите не разбират какво се е случило
продължават да общуват
с проекцията
така са свикнали

4 (Езерото Дружба)

Когато за пръв път отидох на езерото в дружба
Беше нощ
Седяхме на брега
А водата безгрижно плискаше
Следващият път се оказа последната ни среща
Беше отдавна
Прекрасен слънчев ден
В. с количката и децата, аз, ти
Около езерото
Разходка после обяд
Днес вали
Събрали сме се в църквата
Да те изпратим

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Стефан Кисьов – Помахай ми с ръка

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Той се облегна на вратата на гарата в Остенде, Белгия и запали цигара.

– Извинете, чакате ли някой? – чу женски глас.

Обърна се. Беше млада жена с бяла рокля.

– Не – усмихна се той.

И тя се усмихна и го огледа преценяващо:

– Наистина ли?

– Да.

– Приличате ми на някой, с който имах среща. Всъщност аз не съм го виждала. Но така, както се беше описал по телефона прилича на вас.

Той поклати глава.

– Не съм аз.

– Не се ли шегувате?

– Не.

– Може ли огънчето?

– Да. Заповядайте.

– Мерси.

Тя запали цигара.

– Откъде сте?

– От една далечна страна.

– Не ви вярвам. Не сте ли французин?

– Не.

– Говорите перфектно френски. Мисля, че пак се шегувате.

– Не се шегувам.

– Но как така сте научили перфектно френски? Във Франция ли живеете?

– Не.

– Аз съм от Брюж. Работя като медицинска сестра там. И съм разведена, ако искаш да знаеш. Казвам се Мишел.

– Приятно ми е.

– И на мен. Какво чакате тук?

– Влака.

– Кой влак?

– Влака за Брюксел.

– Брюдж е следващата гара. Искате ли да ви закарам до там? И там можете да хванете влака за Брюксел.

Тя се усмихна кокетно и вдигна рамене.

– С кола ли сте? – осведоми се той.

– Да. Искате ли?

– Да дойда ли?

– Да.

– Добре.

Качиха се в колата на Мишел и тя потегли.

– Защо се разведохте с мъжа ти? – попита той.

– Спеше с други жени. Накрая ме заряза.

– Наистина ли?

– Да.

– А вие?

– Какво аз?

– Бяхте ли добра съпруга?

– Да…Почти винаги.

– Почти?

– И аз си позволявах малки…приключения.

Тя впи очите си в неговите. Забеляза колко разширени бяха зениците й.

– Като това ли?

– Да…Но не мога да ви поканя в къщи – неочаквано каза тя.

Продължаваше да го изпива с поглед.

– Защо?

– Няма значение. Много ми харесвате.

– И вие на мен.

– Искате ли да спрем тук някъде и да се разходим? – попита тя.

Минаваха през някаква гора.

– Добре.

Тя отби и спря. Отидоха в гората и Мишел го прегърна. Целунаха се…

 

…………….

 

– Да се върнем в колата – каза след това тя. – Извинявай.

– Няма нищо.

– Благодаря ти.

Върнаха се обратно мълчаливо. Мишел подкара към Брюдж.

– Какво? – попита той.

– Влюбих се в теб – заплака тя. – Все така става.

Плачеше и караше колата.

– Наистина ли?

– Да. Знам, че ще ми се смееш. Но като те видях как стоиш на гарата и пушиш цигара много ми хареса и затова си измислих цялата история със срещата. А сега ти си отиваш и на мен ми е мъчно.

– Съжалявам – отвърна той.

Пристигнаха в Брюдж. Мишел го свали до гарата. Паркира колата и отиде с него до чакалнята.

– А сега ще си тръгна. Искаш ли да си запишеш адреса ми?

– Разбира се.

Тя го записа в едно листче и му го даде.

– Тръгвам си. Влюбих се в теб, а трябва да си тръгна. Знам, че съм смешна. Ще ми махаш ли с ръка, докато си отивам?

– Разбира се.

– Ти си мил. Има такова поверие. Че ако някой ти маха с ръка, докато си тръгва, пак ще се върне при теб. Искам да се върнеш при мен. Нали ще се върнеш?

– Не знам.

– Дано да се върнеш. Моля те, махай ми с ръка. Знам, че съм смешна. Но ти ми помахай с ръка, докато вървя към колата си. Много те моля!

Тя тръгна към колата си, а той й махаше с ръка.

Никога нямаше да се върне.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Стефан Кисьов – Аз, Стефан Кисьов, писател и гражданин

by New Social PoetryNo Comments

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Аз, Стефан Кисьов, писател и гражданин, съзнавайки последствията, до които би могло да доведе изгонването на 70-те руски дипломатически служители от България, бих искал да заявя официално: Подкрепям напълно действията на българския министър-председател и правителство. Възразявам категорично срещу евентуална промяна в българската позиция по този въпрос. Тя би означавала нечувано национално унижение пред целия свят, който в момента следи с внимание всяка българска стъпка по този въпрос. Добро или лошо, правилно или не, жребият е хвърлен. След унизителния ултиматум на руската посланичка, въпросът вече не е дали да бъдат върнати дипломатите обратно, а дали България ще бъде унизена или ще запази достойнството си. Което при едно подобно отстъпление, бихме загубили пред целия свят. Има действия, след които не можеш да се върнеш назад, каквото и да ти струва това. Достойнството на един народ струва повече от едно посолство. А срамът при една подобна постъпка ще е вечен! Вън руските слуги на Митрофанова!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Слава Костадинова – Лято мое

by New Social PoetryNo Comments

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Гневът ми беше
див кон
който ме хвърля
на земята.
Беше диво животно
причакващо ме
Да ме разкъса.
Вече се научих
Да обяздвам коня
и станах звероукротител.
Сега имам номер
в обществения цирк.

 

***

Забравих си лицето
на извора.
измих го с чиста вода
и го оставих да изсъхне
сред билките.
Когато се върнах да го търся
пчелите си бяха напрали кошер.
Сега раздавам билков мед,
но малко са хората,
които вярват на подаръци

 

Лято мое

Лято мое, лято, вече си презряло.
Класовете падат – пусто опустяло!
Няма кой да сбира тежкото ти злато
Плачеш като жито, сринато в
земята.
А наблизо – ето, го очаква зима.
Във душите само тъмни мисли има.
И сърцето чака някой да го вземе.
Моли се напразно в дивото ни време.
Всички са по друми и не виждат нищо.
Сякаш черна чума мислите им нищи.
Чума по сърцата – празни, почернели.
Сиви са им дните без недели бели…
Лято мое, лято, вече си презряло.
Плачат класовете…
Пусто опустяло.

 

***

Денят си отива
на един крак.
В другия крак съм се вкопчила
с надеждата да го задържа.
Той ми се усмихва
без да се спира,
а през ръцете ми
се изтича
пясъчният часовник.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Светослав Нахум – Велосипедистът от Буча

by New Social PoetryNo Comments

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Аз тръгнах за хляб.
Не поисках от Москва разрешение.
Насъщният е даден всекиму.
Украйна е моят хляб.
Аз тръгнах към него.

Нашите ниви са моето разрешение.
Нашата земя е моята молитва за хляб.
Аз нямам яхта „Шехерезада“.
Аз не се возя във файтон с Кралицата.
Моят велосипед е моят „Ролс-Ройс“.
Аз не вечерям в Берлин
И не съм виждал Версай.
Аз нямам замъци, бункери и командоси.
Аз имам свободата да ида за хляб.

Моята улица в Буча е моята вселена слънчева.
Тя е моят живот, моята участ, моят народ.
Аз израснах в търпение, надежда и вечен труд за единия хляб.
Моята свобода беше изгревът.

Зад гърба ми се показа танкът на Апокалипсиса.
Чух тропот и грохот, обърнах се, взрях се в адската руска колесница.
И русоляв момък с картечница на стремето зловещо се прицели във мене.
Тежки секунди на тежки куршуми.
Русия простреля моя хляб.
Русия простреля моята улица.
Русия простреля моя град.
Русия простреля моя народ.

Моят хляб се изтърколи на моята улица в Буча.
И аз след него се понесох в отвъдното.
Видях жита кървави, и небе от разпятия,
И видях как хлябът и виното се превръщат във ручеи.

На моята улица в Буча лежи велосипедът ми,
А до него моят хляб пее песента на Украйна,
Когато сред жита се намирате, и за моя хляб помолете се –
Той ще ви даде свобода, преди да усетите залеза.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Рени Васева – Циклопът остаря

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

Циклопът остаря
и в пещерата стана трудно.
Единствената светлина на утрото
се разпиля по всички ъгли
на уморената му памет.
А уж познаваше издъно всеки камък,
изгладен от извивките на тялото.
И всеки миг по нещо се изгубваше.
Най-вече равновесието,
после ясната увереност,
че идващият ден
ще бъде като всички други.
Циклопът не мечтаеше за пътища,
той искаше да не изгуби своя свят,
страхуваше се от часа,
когато, влизайки във пещерата,
ще се почувства като в собствен гроб…
А кой ли би запомнил някакъв
ужасно саможив циклоп?

 

Одисей и Исус

На Одисей в очите е мъгливо.
Итака е отнета и забравена,
женихите я поделиха, насилиха лицето й,
изядоха, изпиха бъчвите със мед и вино.
На Одисей в очите е мъгливо.
Привиждат му се други светове
и други острови сънува.
Животът му пътува все от бряг до бряг.
Косите оредяха, зъбите опадаха…
Жените и магьосниците уж го приласкаваха,
но то си беше все цена на нещо.
Сърцето опустяваше без бряг, без остров,
който да кърви, когато го напускаш.
На Одисей в очите е мъгливо.
И ето,че за първи път той няма да помисли
прозорливо,
а уморен, ще си намери остров.
Но няма да е никога Итака,
потънала сред сенки и във мрак,
орисана на безнадеждно чакане.
Женихите ще погребат Итака…

 

***

Тишината мълчи,
разпъната на кръст.
А аз съм селският идиот
и вие ме наричате Исус.
Вървя от изгрева
и следвам сенките
на живото и мъртвото…
Безценно е това докосване
до цъфналите диви тръни,
които жулят голите колене.
Безценна е играта
на сънените пеперуди,
залитащи по мокрите ливади,
целувката на жадните пчели
със всеки нежен цвят.
С ръцете си докосвам дивото,
в сърцето ми се вливат
струите на синята пустиня…
А къщите кънтят,
превземани от празнотата.
Гласовете им се сливат в ехо,
пригласящо на дъждовете
и на вятъра. И само слънцето
ги грее милостиво.
Аз днес присядам
на всеки срещнат праг,
за да послушам старите истории.
Те напояват сушата в сърцето ми.
А аз съм селският идиот
и вие ме наричате Исус.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Райчо Ангелов – Ако намокриш Библията си и я сложиш на простора

by New Social PoetryNo Comments

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Ако намокриш Библията си и я сложиш на простора

1. са гвоздеите в Нечии китки.
2. е Змията, започнала всичко.
3. са гърдите на Ева.
4. – срамът на Адам.
5. е когато Той ловеше рибари, а
6. са половината бандити.

 

Сигурно се бъркате

На един концерт в Берлин,
който слушах през оградата,
до мен една двойка правеше тоя секс,
който се налага да не забелязваме.
Връщах се от работа,
достатъчно ми беше тежко да слушам музиканите,
а мъничката испанка на пангара ме попита: „Да не сте перверзник?“
„Ало“, – казах – „аз бях тук преди вас.“

 

Набоков

Набоков е живял в Берлин.
Също като мен.
Него го знаят пет човека,
с мен са шест,
може би седем.
Също като мен.
Колцина са прочели как
седефеното сиво небе блещяло?
Седем.
Може би осем.
Веднъж потърсих хотелчето,
в което е живял.
Имаше детска площадка.
Искам и аз.
„Не съм безгрешен, но съм истински.“

 

Руска синя котка

„Бъбреците ми умират, но жена ми иска да е чисто…
Не гледайте котката. Хапе.“
Сумата от въздишките му можеше да
издуха Източен Берлин,
условно казано,
защото вече не се делим.
Сега сме заедно.
На Запад има красота.
На Изток отчаяние.
Да еба тоя вятър на
промяната.
Котката ме гледаше.
Как пък няма аз да я гледам.
Изяде два печени фъстъка,
които намерих в банята.
Измърка. Отърка се в мен.
„Котко“, – викам й – „виждам те.“
„Аз съм малко сляпа, благодаря.“
Тя умря по-късно.
Той също.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Хоневтири

by New Social Poetry1 Comment

Ивайло Божинов

 

не ще измие благословено вино ребрата на старата ти лодка
оголени от кожата, от която всяко лято / а и зима / замислено сваляш с нокти пластове боя и водорасли, а и мидени черупки
Очите – празни клюзове без котви и вериги Черепът нищожен склад – подсилен срещу ледовете на живота със цел едничка – незамръзващо пристанище недостижимо – тазът – въртеливата
кърма с бедрените кости – две кърмови весла, а между тях
безсмислен рулеви – ту унил, ту гордо щръкнал – обърнал нюх към всеки междубедрен вятър, а следата зад кърмата – непоколебима към последен док за неплатените тела на кораби забравени със имена забравени, забравено море и гласове забравени

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Милена Бакалова – Застанала съм показно

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

Застанала съм показно
На слънце
Вижте колко съм красива
Вятърът си играе с косите ми
Аз нежно ги прибирам
Играя си
След десет години
Ще имам бастун
И верни очи на куче до мен
Те ща са моите
Дърво, на което да се подпирам
И любов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Милен Стоянов – Езикът на хората

by New Social PoetryNo Comments

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Езикът на хората

научих езикът на хората
и слушах от малък техните песни
проучвах ги
и сравнявах с природата
и виждах
колко са интересни

те вярват във всичко
но не и във себе си
красиви са
но винаги се съмняват в това

те търсят любовта
а тя
никога не се крие
искат да са щастливи
но не се усмихват
със сърцето си

 

звезда

ако знаех че са така далеко звездите
нямаше да искам да ги пипна

ако знаех че е солено морето
нямаше да искам да пия от него

ако знаех че е така твърда земята
нямаше да падам на нея толкова смело

ако знаех че огънят гори
нямаше да му се радвам толкова много

ако знаех че очите са душата
нямаше да гледам в земята

ако знаех всичко това
нямаше да ме познаваш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X