Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Според “Теогония” на Хезиод Прометей не се подчинява, открадва огъня, бива наказан и накрая освободен от Херакъл. Но подробностите за тази последна част са оцелели само във фрагменти и са достатъчно неясни, за да вдъхновят твърде много поетични варианти на събитията.

Франц Кафка коментира противоречивия край на великия мит за Прометей, като твърди, че колкото повече човек мисли за него, толкова по-малко грандиозност открива в действията на този титан. Къде е например създателят на човечеството от гледна точка на дълбоката история, ако “предателството му (кражбата на огъня) е било забравено в течение на хиляди години, забравено от боговете, орлите, забравено от самия него”?

В крайна сметка, внушава Кафка, “всички се умориха от безсмисления панаир. Боговете се умориха, орлите се умориха, раната се затвори уморено”.

И той приключва разсъжденията си, като посочва наличието на фосила на Реалното  в сърцевината на комплекса на Прометей: “Остава необяснимата скална маса. Легендата се опитва да обясни необяснимото. Тъй като тя дойде от субстрата на истината, трябваше на свой ред да завърши в необяснимото “.

Истинската грандиозност в дълбокото време принадлежи на бавния минерален живот на нещата. Кой е Прометей или който и да е от нас в  присъствието на този  минерален живот?

Само че легендата или митът като картина на репресирани означаващи не идва от субстрата на истината, а от несъзнаваното. Кафка ползва своя херменевтичен алгоритъм, както други писатели ще ползват друг, примерно Бернар Стиглер ще съсредоточи внимание върху брата на Прометей Епитемей.

Необяснимата скална маса – онова, което е отблъскващо, прекомерно или, по Лакан, Реално,  – е противопоставено на алегорията за Прометей.

В този разрив между референция (скална маса) и алегория (прикования към скалата Прометей) оперира литературният език, но не във винаги вече задействан алегоричен момент, а акцентът се прехвърля върху тази разривна, безсмислена, материална сила на Реалното.

В синхронността на тези три измерения: материалност, лимит на символизация и антагонизъм – е резонансът на литературата с Реалното, уловен от малкото истински писатели като Кафка.

Реалното не са дори тези морфизмени  фосили на вкаменелости от прекратена флора и фауна, а противоречието на настоятелна неекзистенция (insistence and inexistence), в което се крие негативността на безизходицата, неконцептуализацията, неразрешимостта, антагонизма, дедлокът на формализация.

Реалното, което винаги се връща на своето място, напълно присъстващото, което като такова никога не може да бъде присъствашо и затова само представлявано.

В своите копнежи по непосредственото литературата обслужва всяка форма на посредничество само като изкривяване, като извращение на “Реалното” или ” действителното”. Непосредственото (das Unmittelbare) е недостъпно както за хората, така и за боговете (Хьолдерлин).

Литературата е перверзия, част от западната метафизика или нормалния нихилизъм като абсолютизиране на субективността на субекта, на човешкия субект, на Антропоцена – тя полага ценности, превръща бог в ценност, тоест в едно биващо сред други биващи.

Субектът е белязан от липсата, или manque-à-être, която не само поражда желание, но и отразява (пред)онтологичния статус на самото битие, конституирано от “празнината на несъзнаваното”. Бог е несъзнаваното.

Субектът е разпънат между идеализация на Реалното като липса и материализма на Реалното като антагонистично отрицание (включително отрицание на опозиции като негативно/позитивно, форма/субстанция, трансцендентност/имманентност, пустота/цялостност (“в Реалното няма отсъствие”).

И все пак има нещо винтидж  в алгоритъма на Кафка, както и в някои неща при Борхес, струва ми се…

Да, камъкът е  празен откъм свят (weltleer), животното – бедно откъм свят (weltarm), докато човекът е светотворящ (weltschaffend). Но дори и класацията на Хайдегер се  е променила относно човека. Сега той е свето-унищожаващ с адския огън на ядрените си бомби. Способен е на пълното си самоунищожение.

Ако Кафка е подценил Прометей от гледна точка на дълбоката история, това е защото не е могъл да предвиди дълбочината, другото Реално на историята.

… И сега той се връща в тази запустяла селска къща, изличена от всякакво присъствие, освен каменните руини, и с хленченето на чакалите вечер в подивелите покрайнини.

Връща се като семантичната катастрофа на  напълно излишна литературност, където има само тревога, болка,  безмълвно хлипане, стон.

Прикован към тези фосили, реални и имагинерни, на комплекса Прометей, сигурно се е надявал да се измъкне с  фалшификацията  на литературно подвизаване, и едва сега забелязва Реалното на смъртта, всъщност едно сляпо петно, което не може да се разбие с поглед и думи, защото е било винаги тук, пред-онтологическо и пред-дискурсивно, настоятелната пустота, празнината на несъзнаваното.

Смъртта, бъдещето на липса на бъдеще, разрив в екстимното Реално извън реалността.

Тома Аквински малко преди смъртта си  доверява на приятеля си Риналдус: “Краят на моето писане наближава, защото сега ми се разкриха неща, които правят всичко, което съм писал и учил, да изглежда глупаво, и затова се надявам, че с края на ученето скоро ще дойде и краят на живота. “

И вкопчен в смъртта, която го превръща във фикция, това литературно животно човекът не заслужава друго, освен литературна смърт.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.